Борис Проницин
Двете Европи (5) (Славянската идея през XXI век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
stomart (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Борис Проницин

Заглавие: Двете Европи

Издание: първо

Издател: Пенсофт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Националност: България

ISBN: 954-642-099-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544

История

  1. — Добавяне

2.4. Видове общества на базата на духовността и формата на съзнание. Особености на духовното общество

Следващият въпрос, който трябва да бъде разгледан, това е въпросът за съществуването на духовни и материалистични, колективистични и индивидуалистични общества. Тези термини съвсем не се употребяват случайно, тъй като вече разгледаните качества са етнически и географски обусловени. Но преди да бъдат анализирани тези култури и общества, трябва накратко да се обясни какво е въобще това „култура“ в светлината на предишните разсъждения.

Културата (цивилизацията) представлява съвкупност от човешки същества, чиито дух и его (ум) са свързани помежду си по точно определен, напълно уникален за нея начин и които човешки същества са събрани по волята на Провидението върху дадена географска територия. Именно това уникално за всяка голяма култура съотношение между умствения и духовния принцип в тяхната цялостност, може да бъде наречено „Душата“ или колективната пра форма на тази култура. Колективните души могат да бъдат сравнени с кристали, всеки от който пречупва светлината, паднала върху него, по точно определен, характерен единствено за него начин. Така поради различното пречупване и деформация на образите от външния свят, самият този свят в очите на китаеца, индиеца, арабина или западноевропееца ще изглежда съвсем различно. Например представите за красиво и грозно, мелодично и немелодично, правилно и неправилно, а оттук и критериите за изкуството, културата, знанието, ще бъдат твърде различни за различните народи.

Знаейки всичко това, можем вече спокойно да пристъпим към подразделянето на обществата на различни категории, съгласно техните главни особености. В най-общи черти на планетата могат да се открият (или по-скоро можеха да се открият, докато западния свят не ги обезличи и асимилира) три типа такива общества (култури):

1. духовно колективистично общество, чиито представители са (или по-точно бяха) народите на повечето източни страни: Индия, Израел, Иран, арабския свят, а в далечното минало — Древния Египет и Вавилон. Руското общество в състоянието си до 1917 г. също влизаше в тази категория.

2. материалистично колективистично общество, към което могат да се отнесат Китай и Япония, а в миналото — Съветска Русия.

3. материалистично индивидуалистично общество, което включва Западния и отчасти Античния свят.

Естествено обзорът на тези социуми трябва да се започне с духовния социум. За духовното колективистично общество е характерно, че то се управлява от религията, че интересът на съставящите го хора е насочен към отвъдния свят, а земният живот се разглежда от тях само като временен етап, като нещо преходно (поради това той няма за тях особено значение). Всички народи от този тип чувстват присъствието на висшия свят така ясно, както материалистическите виждат материалния свят. И подобно на това как последните провъзгласяват невидимите същности за илюзорни, някои духовни култури отиват в другата крайност, провъзгласявайки обективирания свят за чувствена илюзия. Източните общества се интересуват само от въпросите на вечното и непреходното, те се управляват от идеите и идеологиите.

На Изток божественото винаги е потискало човешкото, а общото и множественото — единичното и частното. За стария източен човек — бог, обществото и държавата като абстрактни същности винаги са стояли над всичко лично, конкретно и дребнаво. В такова общество основната ценност и стремеж са животът за цялото, приоритетът на държавното над частното. От философска гледна точка духовното (и материалистичното също) колективистично общество е съставено сякаш не от индивиди, а от родове и общини. Селската община се явявала най-малката му градивна единица, тъй като тя имала такива права и задължения, които в индивидуалистичното имал индивидът. Общината била както обект, така и субект на законите и законодателството. Индивидите нямали и не искали да имат голяма самостоятелност, те доброволно подчинявали своите интереси на тези на общината. Но това не означава, че тях не ги уважавали и ценели. Напротив, в общество, в което колективното съзнание на хората се съпровожда от духовност, животът на човека, както и животът на всяко живо същество е свещен и покушението върху него се счита за най-тежко престъпление. Поради това в такива народи се осъжда даже употребата на месото за храна и те са традиционно вегетариански (най-типичният пример е Индия). Това всъщност е и най-висшият тип общество, защото при него служенето на общото благо се съчетава с уважение към отделния индивид.

Съвсем друга ситуация възниква в онези общества, при които колективизмът се съчетава с материализъм (например китайското общество). В тези случаи колективното съзнание на хората напълно и без остатъчно, пренебрегвайки всичко друго, се ориентира към своя възлюбен обект — държавата. Поради това такива общества лесно могат да попаднат под внушенията на разни масови идеологии, привидно защитаващи общото благо и правата на мнозинството, но които оправдават и даже препоръчват жертването на отделни хора в името на общото процъфтяване. Най-известните такива идеологии са конфуцианството и комунизмът. За да не се допуска в бъдеще възникването на такъв род прелъстителни идеологии, е необходимо правилно да се разбере същността на колективизма. Трябва да се проумее, че божията воля е всеки човек доброволно, по пътя на свободната воля да достигне до истината за илюзорността на своето аз, до необходимостта да живее за над лични, колективни реалности. Всяка насилствена колективизация на живота в този смисъл е анти божествена. Но както забелязва още Хегел, проблемът на китайския и другите материалистични колективистични народи от древността се състоял в това, че отделните хора в тези народи не знаели, че са свободни, тъй като те не притежавали самосъзнание, без което е невъзможно да се разбере какво е това свободна воля. В осъзнаването на този велик принцип, т.е. в доброволното осъществяване на колективистичното общество като съюз от самостоятелни индивиди се състои и основната мисия на славянските народи.

Следващият въпрос, който трябва да бъде накратко разгледан, е въпросът за отношението на духовните народи към законите и тяхната степен на законопослушност. При това е наложително да се каже, че съществуват само два вида закони: вътрешни или морални, т.е. законите на сърцето, и външни, създадени от разума. Ясно е, че в духовните общества могат да се уважават само вътрешните, нравствените, но в никакъв случай не и външните закони. Известната руска поговорка: „На Запад законът е бог, а в Русия бог е законът“ може да бъде отнесена в най-голяма степен именно към традиционния Изток. Разбира се, в старите азиатски общества са съществували и външни закони, но там хората не са изпитвали никакъв респект към тях, защото всеки се подчинявал на общото благо и не изпитвал нужда от външна намеса за потискане на своите лични интереси (в случай че те противоречали на държавните). Но, разбира се, в бъдеще законопослушността и дисциплината ще бъдат нужни и на народите от Азия поради сложността на индустриалното общество (да си спомним тоталния безпорядък по улиците на големите ориенталски градове, който силно пречи на трафика) и като допълнителна гаранция за съблюдаване правата на личността (има случаи, когато само съзнателността е недостатъчна).

Ако духовните хора могат да съблюдават някакви закони, то това са свещените закони. Например арабите съблюдаваха Шериата, защото той има божествен произход. Религиозните закони са междинни по своята същност — те не са нито вътрешни, нито външни закони. Ако шериатското право беше само граждански законов кодекс, никой в арабския свят не би тръгнал да го съблюдава. Но религията го превръща в особена разновидност на вътрешния закон.

Що се отнася до политическото устройство в източните общества, то най-разпространената форма на управление там била абсолютната теократична монархия. В тези общества държавата се образувала заради желанието на индивидите за единение и съвместен живот. Поради това понятно е, че в такива държави желанието за сепаратизъм било силно приглушено и самите те били твърде обширни по своята територия (намаляването на размерите на някои азиатски държави се извърши едва през XX в. в резултат на прехвърлилия се от Европа в Азия вирус на национализма. В традиционна Азия религиозната, а не националната принадлежност определяла самосъзнанието на хората). Армията се комплектувала на основата на всеобщата воинска повинност, а наемничеството било почти неизвестно.

Икономическите отношения в духовните колективистични общества се характеризират с пълно отсъствие на частна собственост върху земята. В селото се наблюдава единствено общинна поземлена собственост и общинно земевладение. Селяните гледат на земята не като на собственост, а като на източник на продукти. Що се отнася до големите земевладелци на Изтока, въпреки всички написани неверни неща по този повод, те също никога не са били собственици на предоставените им от монарха земи, а само се ползвали временно от тях, докато това позволявали държавните интереси. В крайна сметка цялата земя принадлежала единствено и само на държавата, което дава основание на много специалисти да нарекат икономическия строй на традиционния Изток „държавен феодализъм“.

Впрочем, щом като стана дума за икономика и свързаните с нея проблеми, трябва да се отбележи, че в духовното общество нейното развитие съвсем не е приоритет за държавата. Духовните народи никога не са се интересували от околния свят и поради това икономическите отношения там никога не са достигали висока степен на развитие.