Борис Проницин
Двете Европи (34) (Славянската идея през XXI век)

5. Упадък на религията и господство на позитивизма във философията

През XIX в. традиционното християнство в Европа сякаш било вече мъртво. Протестантството изцяло се било изродило в буржоазен морал. Англиканската църква във Великобритания, лютеранската в Германия и католическата във Франция загубили своя престиж. Броят на атеистите в основните страни на Запада през XIX и XX в. достига над петдесет процента от цялото население и това явление няма никакъв аналог в предишната история на човечеството: дори в античния свят делът на нерелигиозните хора не превишавал 4-5% от цялото население. В съзнанието на средния западноевропеец думата „религия“ вече се асоциирала с думите „обскурантизъм“ и „реакция“.

Ето защо на мястото на християнската идеология трябвало да дойде нова светска идеология. Такава идеология станал утилитаризмът или „прогресизмът“, чиято основна характерна черта е вярата в научно-техническия прогрес. Към групата на „прогресистките“ учения може да се отнесат повече или по-малко почти всички философски, социални и политически течения от последните две столетия, включително култът към икономическото развитие, който наблюдаваме днес. Общото между всички тези учения е това, че те провъзгласили за свой основен принцип практическата полза, а за своя висша цел — обезпечаване на всеобщо щастие чрез достигане на всеобщо материално благополучие.

С други думи тях ги обединявала вярата, че ако се подобрят външните условия на живот, то и светът ще стане по-добър.

Едно от най-известните въплъщения на прогресизма е социализмът, чиито идеолози се надявали да построят идеалното човешко общество, изменяйки само икономическите условия. Социализмът възникнал по няколко причини:

1. Безверието на XIX в. неизбежно довело до това, че вместо хората да искат да достигнат небесния рай, те пожелали да го спуснат тук на земята. А представите за земно щастие са винаги свързани с представите за материално благополучие.

2. Тъй като човекът винаги изпитва необходимост да вярва в някакви над лични ценности, естествено е, че върховна ценност за всички морални, но нерелигиозни хора станало народното благо. При това под благо се разбирало материално благо — храна, дом за всеки, заможен живот за възможно най-голям брой хора.

3. Поради демагогията на политиците. В резултат на демократизацията относителната тежест на народните маси многократно се увеличила, те станали обект на повишен интерес.

Отначало повечето социалисти стояли на умерено материалистични позиции, но католическата църква със своето недалновидно поведение (при сблъсъците между третото и четвъртото съсловие тя винаги заемала пробуржоазна и антисоциална позиция) ги тласнала на позициите на войнстващия атеизъм. Тази тенденция окончателно се утвърдила, след като през 1891 г. папа Лъв XIII пуснал енциклика, в която социалистическото учение се осъждало като вредно.

Първият от големите социалисти — Сен Симон (1760–1825 г.), провъзгласил за основна цел на своето учение борбата с бедността и нищетата. Той вярвал, че бедността и злото в света могат да се ликвидират само чрез икономическо развитие, което с времето ще повиши жизненото равнище на народите. Поради това френският социалист отделял особено внимание на т.нар. промишленици, т.е. на хората, които се занимават с производство, и твърдял, че политическата власт трябва да премине в техни ръце^[1]. Сен Симон и неговите последователи наричали себе си „новите християни“ и обявили за свой бог човечеството^[2].

Идейният съмишленик на Сен Симон — Шарл Фурие (1772–1837 г.), също считал, че основният приоритет на обществото трябва да стане борбата с бедността и във връзка с това съветвал европейските правителства да трансформират икономиката на полусоциалистически начала. Интересно е по какъв начин той си представял бъдещето социалистическо общество. Такова общество, според мислителя, трябва да си постави за своя основна цел удовлетворяването на човешките страсти и влечения. Фурие наброявал дванадесет такива страсти: вкус, осезание, чувство за дружба, честолюбие, любов, бащинство, страст към интригите, стремеж към разнообразие и към обединение в групи. Ако моралистите от миналото казвали, че човешката природа е порочна и че страстите трябва да се потискат, атеистът Фурие — обратно, разглеждал инстинктите и желанията на тялото като нещо положително.^[3] За тяхното най-пълно „удовлетворяване“ именно и се предназначавало социалистическото общество^[4]. Така тази разновидност на социализма неочаквано се приближила до епикурейството и хедонизма.

Най-видният социалист и комунист на XIX в. обаче без съмнение е Карл Маркс. Ако до неговата поява социалистическото учение било разделено на множество различни течения и секти, често твърде различни една от друга, след Маркс то се превърнало в единна и стройна идеологическа система.

Въпреки това, що се отнася до чисто философско материалистичната страна на марксизма, тя не предизвиква възхищение. „Диалектическият материализъм“ въобще не може да се определи като апогеят на цялата западна материалистическа мисъл, както го характеризираха комунистите от XX в. Взимайки от Хегел само някои концепции, но съвсем необосновано игнорирайки други, без които първите въобще нямат смисъл, Маркс създал някакъв абсурден хибрид между философски идеализъм и дарвинизъм. Идеята за диалектиката, както и идеята за еволюцията на Дарвин, подразбира съществуването на някакъв смисъл, насоченост и крайна цел на битието. А бездушната материя не може да има такава цел и смисъл.

Обаче въпреки факта, че марксическият материализъм страда от противоречия, той както никой друг материализъм способствал за разпространението на атеистичните идеи сред широките народни маси. Причината за това е, че материалистическите концепции на философа били само допълнение към неговата социално-икономическа теория за капитала, която била наистина гениална и силно се харесвала на работниците. Въпреки това марксизмът не съумял да победи в нито една западна страна навярно поради факта че на западните народи не им допадал силният колективистичен дух на това учение.

Следващите двама известни философи от XIX в., които трябва да бъдат разгледани, са немците Лудвиг Бюхнер и Якоб Молешот. У тях материализмът приема най-груби форми. Поради пълната невъзможност да си представят съществуването на безплътни същности, Бюхнер и Молешот твърдели, че дори мислите и чувствата са някакви материални вещества, отделяни от мозъка. Всички психически процеси, целият вътрешен свят на човека зависи до такава степен от природните условия, че дори качеството на мисленето зависи от качеството на храната: колкото по-добре се храниш (твърдял Молешот), толкова по-добре мислиш. Веществата, съставящи мислите, се образуват непосредствено след преработка на хранителните вещества, т.е. мислите са продукт на храната.

От такава крайна трактовка на материализма се изплашил даже Фридрих Енгелс и се дистанцирал от нея.

Малко по-встрани от традиционния материализъм стои сензуалистическият субективизъм на Ернст Мах (1838–1916 г.). База за неговата теория е основната теза на сензуализма, че чувствените възприятия представляват единственият източник на познание. Имайки това предвид, Мах разсъждавал по следния начин: ако единствената представа за външния свят получаваме не чрез изследване на самия свят, а чрез изследване на неговите образи и отражения, възникващи в нашето съзнание при наблюдение, то не можем по никакъв начин да бъдем уверени в това, не грешат ли нашите сетива и заслужават ли те нашето доверие? А може би всички образи и представи са само продукти на нашето въображение и външният свят въобще не съществува? Тогава излиза, че единствената стопроцентова реалност е нашето съзнание, което е потопено в някакъв свят на илюзии. По този начин първоначалният материалист Ернст Мах съвсем неочаквано достигнал до същия извод, до който стигнали индийските мистици от школата „Веданта“ преди четири хиляди години — че материалният свят е подвластен на майката, че той е илюзорен. Този факт обаче е единствено резултат от съвпадение, тъй като индийците се ползвали от съвсем друга, противоположна гледна точка при своите разсъждения. Ако за западния сензуализъм такава била тезата, че сетивата представляват единствения източник на информация, при философите от школата „Веданта“ отправната точка е пълното недоверие към сетивата като възможен източник на информация. Освен това и сходството в самите възгледи е само частично. За индийците единствената реалност е духовният свят, а субектът е само негова органична част и негово начало. За Мах и съмишлениците му нереални са както материалният, така и духовният свят, а реалност има само самият субект — Азът. Подобен извод доста се харесва на човешкото его, поради което тази философия по-правилно би могла да бъде наречена „егоистически“, а не „сензуалистически“ субективизъм.

От всички философи на капиталистическата епоха вероятно най-голям интерес представлява Фридрих Ницше (1844–1900 г.). Представител на волунтаризма, този немец с право може да бъде наречен изповедник на западната душа. В основата на неговата теория лежи тезата, че главната движеща сила на всички процеси, извършващи се в обществото и природата, е борбата за себе утвърждаване на индивидите, която той нарича „воля за власт“. Пренасяйки законите на дивата природа в човешкото общество, Ницше заявява, че те трябва да се превърнат в универсалния принцип, от който да се ръководят всички хора в своя живот. На тази база немският философ разделя хората на две групи: на силни и слаби. Силният в своята борба за само утвърждаване и личен успех не трябва да се съобразява с нищо, а негов идеал за жизнено поведение може да бъде само необуздания индивидуализъм и егоизъм. Слабият е грешник. Що се отнася до добродетелта, то тя, ако се превърне в препятствие за личния ръст (такава добродетел Ницше нарича „смаляваща добродетел“), може да бъде отхвърлена.

Разсъждавайки за любовта към ближния, Ницше признава: „Съветвам ли ви да обичате ближния? По-скоро бих ви посъветвал да бягате от ближния и да обичате далечния. Обичайте ближния като себе си, но бъдете преди всичко такива, които обичат себе си“^[5]. В „Тъй рече Заратустра“, Ницше оприличава живота на въже, опънато между пропаст, по което всеки може да премине. Съветвайки хората какво трябва да бъде поведението им в личния живот, той описва картината на един жонгльор, който преминава по въжето. По пътя си той среща друг жонгльор, който стои изплашен и в нерешителност на едно място. Първият жонгльор, без да се замисля го прескача, в резултат на което вторият пада от въжето и загива. Накрая Ницше предупреждава: „Колебаещите се и мудните ще прескоча като акробат. И така, моят скок ще означава гибел за тях!“. С една дума, бори се със зъби и нокти, и не мисли за другите.

У Ницше същността на западния човек е изразена в своя краен, екстремален вид, но тя логично води към него. Поради това и западната душа може да бъде наречена ницшеанска душа. Страшно ми е да си представя какво би станало с човечеството, ако преди хиляда години Европа не беше възприела християнството.