Борис Проницин
Двете Европи (29) (Славянската идея през XXI век)

5. Разгръщане на материалистичното светоусещане в областта на изкуствата

Това, че идеята за бога западнала в епохата на Просвещението, намира отражение не само в идеологията, но и в развитието на всички изкуства и културата през този период.

За целия XVIII в. е характерно, че строяли много малко църкви и култови постройки, затова пък светската архитектура все още се развивала. Някъде около 1700 г. във Франция възниква знаменитият архитектурен стил рококо, който някои изкуствоведи разглеждат като разновидност или по-скоро продължение на италианския барок. Вероятно рококо може да се охарактеризира като начин за прилагане на бароковите принципи в декоративното изкуство, тъй като неговото основно приложение било в областта на производството на предмети на разкоша (кресла, дивани, огледала и тапицерия), в оформянето на блестящ интериор на помещенията. Рококо се превърнало в символ на лекия и безгрижен живот на френската аристокрация, в символ на светската суета. Неслучайно онези немногобройни църкви, които се строели в този стил, приличали по-скоро на оперни здания и богато украсени изложбени сгради, отколкото на истински храмове. Понеже за основна цел на изкуството в XVIII в. се смятало доставянето на наслади, то някои съвременници провъзгласили дори гастрономията като част от стила.

Но все пак рококо било все още живо, динамично и изящно изкуство, един от върховете на западното изкуство въобще. Онези хора, които правели декоративните изделия от този тип, били истински майстори в своята област. С упадъка на рококо през 60-те години на века започва и общият упадък на цялата западна архитектура, апогеят, на която може да се отнесе към периода 1600–1750 г. След 1750 г. в цяла Европа побеждава класицизмът (дълго време съществуващ едновременно с другите архитектурни направления), но това бил не изящният класицизъм от ранен версайски тип, а един късен, много по-сух, студен и бездушен стил. Идеолозите на класицизма от втората половина на столетието смятали, че както във фасадите, така и в интериора трябва да преобладават простите, ясни и чисти линии. Всяко богатство и разнообразие в това отношение се считало за некрасиво и нежелано, защото по тяхно мнение противоречало на правилните и опростени линии на „разума“. На архитектите се препоръчвало да проявяват сдържаност в декорацията и даже се заговорило за „красотата на гладката стена“ (ето откъде води своето начало панелното строителство). Ако готическата постройка била посветена на бога, бароковата — на изкуството заради самото изкуство, то класическата е посветена на „Разума“.

В годините след революцията класицизмът започнал да подражава във всичко на късно римската архитектура, тъй като якобинците провъзгласили римската република за идеал на държавно устройство. Резултатът обаче бил не този, който се очаквал. Опитите да се копира античното изкуство били безрезултатни, защото западните архитекти искали да правят от гранит това, което гърците и римляните правели от мрамор. Ако мраморът с неговата безплътна белота придава на зданията и скулптурите, направени от него, особен, естетически вид, то гранитът и другите сиво-кафеникави скални породи превръщат постройката в тежка, студена и бездушна маса. Неслучайно западните постройки в античен стил, издигнати в края на XVIII — началото на XIX в. приличат на мъртви музейни експонати. Те за съжаление станали образци за архитектите не само по цяла Европа, но и за техните отвъдокеански колеги в северна Америка, които така и не разбрали какво означава истинска архитектура.

Що се касае до изобразителното изкуство, до живописта на XVIII в., то те били вече само бледа сянка в сравнение със своето предишно състояние и очевидно страдали от недостиг на живот. Художниците се придържали в общи линии към традициите на холандската реалистична школа: пейзажите и портретите от това време, които изобразявани обикновено компании от развличащи се сред природата дами и кавалери, приличали по-скоро на фотографии, отколкото на истинско изкуство.

Казаното за живописта се отнася напълно и за скулптурата, която също била подвластна на безпощаден реализъм.

Единственото от големите изкуства, което през XVIII в. не само процъфтявало, но и навлязло в своя златен век, била без съмнение музиката. Тя започва с величествените, религиозни по своя дух произведения на Йохан Себастиан Бах в първата половина на столетието и завършва със салонните по дух, но затова пък не по-малко впечатляващи по звучене произведения на Хайдн и Моцарт във втората половина на века. Тъй като последните двама заедно с Бетовен се отнасят към Виенската класическа школа, която отбелязва апогея на цялото западно музикално изкуство, а в същото време и тримата композират главно светска музика (сонати, квартети и симфонии), то се оказва, че голямата музика на Запада (както и всички останали негови изкуства) за разлика от източната музика е предимно светска по своя характер.

Друго отличително качество на класическата музика е нейната тържественост. Откъде се е взела у западноевропейците тази склонност към тържественото, наблюдавана през цялата тяхна история във всички области на живота и изкуството, като се започне от военните паради и църковните церемонии и се завърши с музиката и архитектурата? Отговорът е, че тържествеността представлява изкуствено, показно, външно демонстриране на чувства, когато в действителност тези чувства не присъстват у хората. Германските народи, които по своята природа били студени и безстрастни, се нуждаели от такава показна симулация на чувства в определени случаи и поради това те развили до съвършенство изкуството по създаване на тържествени ситуации. По празниците те демонстрирали празнично чувство посредством тържествена музика. Тържествената храмова архитектура се строяла, за да се продемонстрира силно религиозно чувство (което следователно отсъствало). За симулация на подобно чувство в църковната музика за тази цел бил специално създаден органът. Неслучайно немската класическа музика се слуша толкова трудно от незападни хора.

Ако се абстрахираме от въпроса, какви са характерът и звученето на немската класическа музика, не по-малък интерес представлява въпросът, по какъв начин те се достигат. Очевидно тук немалка роля играе такова уникално за западния свят изобретение като оркестърът. Десетките хора, които участват в него със своите специфични музикални инструменти, се намират в твърде сложни и точно определени отношения помежду си и всички те се ръководят от един-единствен човек — диригентът, представляващ своего рода главата на целия механизъм. В дадения случай трябва да се употреби именно думата механизъм, доколкото оркестърът функционира на принципа на машината и може да бъде продукт само на един механичен ум. Машини по своята същност са и някои музикални инструменти — например пианото.