Борис Проницин
Двете Европи (19) (Славянската идея през XXI век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
stomart (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Борис Проницин

Заглавие: Двете Европи

Издание: първо

Издател: Пенсофт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Националност: България

ISBN: 954-642-099-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Реформация (XVI-XVII в.): Поява на материализма като осъзната идея. Победа на индивидуализма като осъзната идея сред част от западния свят.

1. Същност на реформите

Както вече беше отбелязано, през ренесансовата епоха в големите градове на Западна Европа победило светското начало и възтържествувал търговският дух. Оформил се съзерцателен материализъм от античен тип. С настъпването на реформацията се преминало от пасивния материализъм на художниците към активния на учените и търговците. На търговците, които поели в свои ръце управлението на много градове в северна Италия, им предстояло да преодолеят още само една, последна пречка по пътя към коридорите на властта (но вече в общодържавен мащаб). Такава пречка било самото християнство или по-точно християнството в дотогавашната му, католическа форма.

Католицизмът традиционно още от Средните векове остро осъждал алчността и стремежа към трупане на богатство, критикувал „търгашеството“ и лихварството като небогоугодни дела. Той винаги проповядвал известно свето отчуждение и незаинтересованост към земните блага. Очевидно такава идеология не могла да се нрави на търговското съсловие с неговия неистов стремеж към даровете на този свят. Пред това съсловие, ако искало то и занапред да просперира, възникнал сериозният проблем как да се избави от „досадната“ морализаторска риторика на католическата църква. Съществували два изхода — или да се извърши де християнизация на определени слоеве от обществото, за което обаче било още рано, тъй като религията владеела душите на хората, или да се измени самото християнство и да се пригоди към новия търговски дух. Точно тогава като по чудо (или по-скоро като по поръчка) се появила група от странни свещеници, наричащи себе си „протестанти“, които настоявали за решителна реформа на църковното учение, което се било изродило и било предало истинските християнски ценности. Начело на тази групичка от хора стояли две личности — немецът Мартин Лутер и французинът Жан Калвин. С провъзгласяването на своите прословути 95 тезиса, критикуващи Римската църква, които Мартин Лутер написал на листовка и забил на портите на двореца във Витенберг през 1517 г., било поставено началото на цяла нова епоха в европейската история, известна като „Реформация“, и била създадена в много отношения практически нова християнска религия, наречена „протестантство“.

Какви били основните тезиси на новата религия? Основа на протестантската доктрина е учението за Божия избор. Съгласно него, бог е предопределил съдбата на всеки човек или за спасение, или за вечни мъки, като едни хора той е удостоил със своята благословия, а други — не. Тъй като съдбата на всеки човек е предопределена още до раждането му, тя не може да бъде променена от църквата. Всякакви църковни церемонии, ритуали, тайнства и опрощения на грехове стават безсмислени и са ненужно пилеене на време. Единственият начин за отделния човек да разбере дали той е помилван или не, е успехът в живота, който се постига с неуморен професионален труд. Но какво трябва да се разбира под успех в живота, доколкото някой може да се труди неуморно, без това да има последици за съдбата му? Очевидно трябва да има видими резултати от този труд. А такъв видим резултат според протестантите може да бъде само богатството. С други думи личното материално благополучие на индивида е единственият залог и гаранция за неговото избраничество, за удостояването с Божия благословия. Нещо повече, големият успех в живота би могъл да направи невъзможен не само отказа от удостояване с благословия, но дори и намаляването на нейната степен. Не е чудно, че тази теория така много допаднала на търговците, които скоро провъзгласили милионерите и лихварите за избраници на бога.

Но много по-важни били практическите последици от новата доктрина. Тя довела до нечуван рационализъм и практицизъм в поведението на хората, превърнала алчността и користолюбието от порок в добродетел, доколкото без алчност не се става богат. Тя оформила по-късно мирогледа на бъдещия капиталист — фабрикант и въобще обосновала „научно“ методологията за създаване и акумулиране на капитал. Философията за трупане на капитал се състои в това много да се печели и малко да се харчи, много да се произвежда и малко да се консумира. А в основата на всичко, разбира се, стоят парите. Най-добре новата протестантска етика е изразена от Бенджамин Франклин, който в своето прословуто обръщение към американския народ, поучава: „Помни, че времето е пари; който може да спечели с труда си десет шилинга дневно, а през другото време се разхожда или мързелува, той трябва да знае, че ако е похарчил дори шест пенса за свое удоволствие (които не включваме в сметките), той покрай това просто е похарчил още пет шилинга и дори повече.“.

Помни, че кредитът е пари. Ако някой платежоспособен остави при мен парите си, то той ми подарява своите интереси или поне онова, което бих могъл да предприема през това време. Това се отнася до значителна сума, ако човек я има и я вложи по подходящ начин.

Помни, че парите притежават създаваща и плодовита природа. Парите могат да произвеждат пари, ново получените продължават създаването и т.н. Пет шилинга в оборот са вече шест, в нов оборот седем шилинга и три пенса и така, докато станат сто фунта стерлинги. Колкото повече притежаваш в наличност, толкова повече растат те чрез оборота, така че ползата от тях непрекъснато се увеличава. Който убие една свиня майка, той унищожава потомството й до хилядния член. Който загуби петшилингова монета унищожава всичко, което би могло да се произведе от нея — цели купчини фунт — стерлинги[1]. Най-странното е, че това не са уроци по икономика, а религиозно напътствие и проповед. За правоверния протестант се предписва жизнено поведение, гравитиращо изключително около стремежа за увеличаване на личното богатство. Всички лични качества и добродетели на индивида трябва да бъдат подчинени на този стремеж. Така например Франклин обяснява, че честността е добродетел, защото носи успех в търговските сделки, а точността и прилежността — защото носят кредит. Най-важните и необходими качества на протестанта обаче са спестовността и скъперничеството (доколкото без тях не е възможно да се акумулира капитал и следователно богатство). Последните черти са се развили у протестантите до такава степен, че добили направо патологичен характер. В резултат на това през тази епоха социалната солидарност в страните на северозападна Европа рязко намаляла, хиляди домове за бедни били закрити, а просията се преследвала най-строго от закона като израз на мързел. Християнското милосърдие бързо западнало. Когато английският милионер от XVII в. подхвърлял по едно ръждиво пени на някой бездомен на улицата, той се разтапял от умиление заради собствената си щедрост. Да си стиснат не било вече порок.

Но не спестовността и скъперничеството тревожели съвестта на новите западноевропейци, доколкото те съществували винаги под някаква форма в индивидуалистичното по своята природа общество на Запада. Тях ги тревожел фактът, че Библията, самото християнство, а те били все още вярващи християни, осъждали стремежа към забогатяване. Защото едва ли има по-ясни думи, казани някога по този повод от думите на Христос: „Не си трупай богатство тук на земята, което го хваща ръжда и го яде молец“[2], или пък: „По-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат човек да влезе в рая“[3]. За да снемат това очевидно противоречие със Светото писание, идеолозите на реформацията обявили, че за богат трябва да се счита не този, който притежава много имущество и пари, а единствено онзи, който се ползва от тях за удовлетворяване на своите материални нужди, който живее охолно. С други думи, богат е не онзи, който печели много, а онзи, който харчи много. В стремежа към богатство те виждали грях, но в самото богатство като плод на честен труд, те виждали знак на Божията благословия. Постоянно били изтъквани примери от Библията, показващи, че този, когото бог възлюби, му изпраща богатство и семейно щастие. „Ако бог — разсъждавали протестантите — ви покаже един път, по който вие, без да навреждате на собствената си и чуждата душа, можете да спечелите повече, отколкото по друг, но вие го отхвърляте, избирайки пътя на по-малката печалба, то вие пречите на една от целите на вашето призвание (calling) — противите се да станете Божи наместник и да приемете неговите дарове, които можете да използвате вместо него, когато той пожелае“[4]. С такъв род разсъждения търговците постепенно успели да приспят съвестта си и се заели спокойно да трупат пари.

Но тъй като все пак останало известно чувство за вина, те избили компенсаторно на краен аскетизъм в повседневния живот, който намерил своето най-ярко проявление в лицето на пуританството, явяващо се всъщност плод на гузната съвест на английското общество. Пуританите развили крайно въздържание по отношение на насладите. Те осъждали голотата и еротиката във всичките им форми както в изкуството, така и в литературата. Мразели шумните балове и веселия. Презирали дори театъра. И така, техният егоизъм бил толкова голям, че били готови да пожертват дори нуждите на тялото заради нуждите на егото (първото само по себе си било истински героизъм, достоен за възхищение). Станало нещо много странно и твърде важно — Егото на западния човек сякаш изолирало себе си едновременно както от влиянието на духа, така и от нуждите на тялото. Оформил се прословутият мозъчен човек — Homo oxidentus, чиято основна характерна черта в сравнение с хората от останалите култури може да се изчерпи с думите „въздържаност“ и „въздържание“. Въздържаност както по отношение харченето на пари, така и по отношение на чувствата и емоциите. За мозъчния човек е характерен преди всичко хладният аналитичен ум, съчетан с пресметливост и безстрастност, както и с неимоверно скъперничество. (Този тип хора могат лесно да се открият и до ден-днешен в страни като Германия, Холандия, Швеция, а също и на Британските острови, макар във втората половина на XX в. по неизвестни причини техните народи станаха малко по-сърдечни.) Това не пречи обаче на хората от този тип да изглеждат понякога твърде добродетелни и почтени, да посещават редовно църква в неделя и да притежават удивително чиста съвест. Достоевски описва с убийствена ирония характера на немските протестанти от XIX в., които, след като цял ден са се занимавали само с трупане на пари, вечер с благоговение и без душевни угризения се отдавали на добродетелни семейни разговори и четене на Евангелието, в което впрочем най-строго се порицава преклонението пред парите и богатството. Може би най-изразно е описана етиката на протестантите от Макс Вебер, който казва, че за тях е характерна „мощната комбинация от интензивно благочестие и силно развит търговски нюх, съчетан с желание за успех“[5]. Тази комбинация е наистина ненадминат шедьовър на западноевропейския ум, който може да съперничи само с теорията за „евтината църква“ на калвинистите, според която църквата не трябва да струва твърде скъпо на данъкоплатците, понеже това било небогоугодно. Другото последствие от реформацията било, че тя довела до засилване на индивидуализма, придавайки му религиозна окраска. Протестантството проповядвало индивидуален път на спасение, незаинтересованост към съдбата на другите, за разлика от съборността на католическата, да не говорим за православната вяра. Това логично произтича от основния догмат на тази вяра, че съдбата на всеки човек е начертана от бога, преди още той да се роди. След като за всекиго е предварително предопределено дали ще се спаси или не, тогава няма смисъл да се търси общ път към спасение, към подпомагане на другия. В „Pilgrims progress“ на Бъниън е описано поведението на един християнин, който застигнат от божия глас, решил да напусне родния си грешен град и да тръгне към „небесната родина“. Жена му и детето му, увиснали на шията му, се опитвали да го спрат, но той запушил ушите си и крещейки: „Живот! Вечен живот!“ избягал навън. Едва по-късно, когато се почувствал спасен, си спомнил, че има семейство и че е по-добре да вземе и него със себе си.

Ролята на свещениците като посредници между бога и мирянина била отхвърлена, както и въобще смисълът на изповедта. Всеки трябвало вече сам да определи кое е добро и кое зло, какво е правилно и какво е неправилно. Това била положителната страна на протестантството, доколкото центърът на морала се намира в субекта и не бива да бъде обективиран.

Самото разпространение на протестантските идеи в Европа в различните земи протичало с нееднаква скорост. Най-добър отклик то естествено намерило сред големите градове със значително търговско съсловие, които бързо преминали на страната на реформацията. Много по-бавно то се разпространявало сред широките селски маси в провинцията, за което трябвало да измине почти един век.

Отначало реформацията се наложила в своята родина — Германия. За това немалка роля изиграли немските князе, които веднага разбрали изгодата за себе си от новото учение и оказали мощна подкрепа на Лутер. Протестантството давало на тези местни владетели моралното право да експроприират в своя полза огромните имения на католическата църква, дотогава пряко управлявани от Рим. Самият Лутер също бил енергичен застъпник за такава експроприация и от благодарност князете го укрили от преследванията на императора католик Карл V. Немските селяни също масово приемали лутеранството, но по съвсем различни причини. Общественото мнение в Германия по това време било настроено силно негативно против Рим поради широко практикуваните от католическата църква индулгенции, при което срещу представянето на определена сума пари, тя „опрощавала“ греховете на миряните. Такова търгуване с религията, което може да възникне само на Запад, било наистина възмутително и не могло да не предизвика широко обществено негодувание.

След като по-голямата част от Германия преминала на страната на реформацията, това учение започнало да се разпространява и в останалите части на Европа. Виждайки огромната опасност за себе си от бързо разпространяващата се ерес, католическата църква започнала война срещу нея на всички фронтове. Избухнала Тридесетгодишната война.

Като цяло, малко по малко протестантството успяло да се наложи до средата на XVIII в. във всички чисто германски народи от северозападна Европа. Любопитно е обаче, че то не успяло да победи в нито една славянска страна, което е доказателство, че реформацията е чисто западен, германски феномен.

Ако се проследи ходът на този процес през следващите векове, се забелязва и друг интересен факт — капиталистическите отношения в най-ново време достигат най-високото си развитие именно в градовете с преобладаващо протестантско население. В началото на XIX в., съвпадението на големите банкови и промишлени центрове в Европа с местата, където реформацията най-напред е пуснала своите корени било пълно. Интересни данни за социалната ситуация в Германия в края на XIX в. дава Офенбах[6]. Така например той изчислил, че на всеки 1000 протестанти се падали 954 000 марки основен капитал, носещ лихва, докато за католиците тази цифра била едва 589 000, т.е. двойно по-малка. Освен това децата на протестантските семейства още от малки се насочвали предимно към икономически и юридически учебни заведения, докато децата на католиците предпочитали хуманитарните учебни заведения и специалности. Професионалната статистика на всички страни със смесено вероизповедание от XX в. показва също силно протестантския характер на капиталистическата собственост и предприемачество. Същото важи и за висшия мениджърски персонал в модерните предприятия и фирми. Изводът от тези статистически данни е ясен: цялата капиталистическа индустриална цивилизация на нашето време с всичките й отличителни черти е закономерен продукт на започналата през XVI в. Реформация.

Бележки

[1] Franklin, В. Advice to a young tradesmen, 1748. Works ed. Sparks, т. II, 7.

[2] Евангелие от Матея, 19:23.

[3] Евангелие от Матея, 19:24.

[4] Bakster, R. Cristian Directory, т. I, 377.

[5] Weber, M. Religionssoziologie. Munchen, 1924, ч. 1, 28.

[6] Пак там.