Борис Проницин
Двете Европи (27) (Славянската идея през XXI век)

3. Разцвет на материалистичната философия

За тази съкрушителна победа на емпиричната наука способствала в немалка степен материалистичната философия, нахлула през XVIII в. от Франция в цяла Европа.

Началото на френската философия на Просвещението трябва да се търси още у знаменития холандски мислител Спиноза, живял във втората половина на XVII в. Твърдейки, че бог с цялата природа, която той наричал субстанция, Спиноза фактически отрекъл съществуването на божеството и дал мощен тласък на материализма. Материализъм може да бъде наречено всяко учение, което твърди, че бог (т.е. абсолютният дух) е всичко съществуващо, тъй като ако той е всичко съществуващо, то излиза, че и грубата материя е бог. В такъв случай не остава никакво място за висшия, духовен свят, който всъщност е и бог. От това става ясно защо пантеизма във всичките му форми е завоалиран материализъм.

Друга мека форма на материализма, възникнала през XVII и XVIII в. е деизмът. Според последователите на това течение, божеството съществува като такова, но след като веднъж е създало света, природата, то повече не се намесва в процесите, ставащи в тях. Деистите сравнявали бога и вселената с часовникар и часовник. Щом като часовникът веднъж е създаден, те повече не се нуждаят от участието на часовникаря. Тази теория, която вече се намира достатъчно далеч от традиционните християнски представи за света, може да бъде създадена само от недостатъчно духовни хора, които не чувстват присъствието на висшия свят около себе си. Все едно че човекът е самотник, заточен в някакъв свят, намиращ се безкрайно далече от бога. Това е същото чувство, изпитвано в готическите катедрали от XIII в., и пренесено във философията. Най-видните деисти били Волтер и Жан Жак Русо.

Истински и неприкрит материализъм във Франция обаче се проявява за първи път в творчеството на Жулиен Ламетри. Критик на Декарт и на неговата теория за двете субстанции, Ламетри твърдял, че съществува само една-единствена субстанция — материалната. Тя е вечна и може да възприема три различни форми: минерална, растителна и животинска. Към последната напълно принадлежи и човекът. Материята обладава три атрибута: пространственост, движение и чувствителност. В сравнение с другите форми на материята, човешката притежава само по-голяма чувствителност. Разумността Ламетри характеризирал като някаква особена чувствителност на мозъчната материя, което, разбира се, е абсурдно, защото под чувствителност може да се разбира само способността да се отреагира на дразненията на околната среда, а разумността е способността за обработка на информацията, получена в резултат на тази чувствителност.

Лекар по образование, Ламетри бил един от онези типични представители на своята професия, които не биха повярвали в съществуването на каквото и да било, ако не могат да го видят, нарежат на парчета и поставят в стъкленица. По същата причина френският мислител, разбира се, не вярвал в реалността на никакви невидими същности, одухотворяващи човека. Душата за него била само определена част от мозъка и той даже се чудел в кое полукълбо да я постави. „Следователно душата е само едно движещо начало и една чувствителна материална част от мозъка — пише той в своята книга «Човекът — машина» — когото, не опасявайки се от заблуда, можем да разглеждаме като двигателя на цялата машина“^[1]. В случая под „машина“ се разбира човешкият организъм. Тази страст към машините и машинните асоциации е била доста типична за Ламетри и неговите съвременници. На друго място, говорейки за същността на човека, той утвърждава: „Но ако всички особености на душата зависят до такава степен от особеното устройство на мозъка и цялото тяло, то те очевидно са самото това устройство, ето една наистина много просветена машина. С няколко колела и пружини в повече, отколкото най-съвършените животни, с мозък, разположен близо до сърцето, вследствие на което получава повече кръв…“. Наистина в главите на западните хора могат да се въртят само пружини, болтове и зъбчати колела.

В края на своята книга, разсъждавайки за същността на религията и за моралните качества на нейните представители — богословите, Ламетри с ярост се нахвърля върху тях: „Тези горди и тщеславни същества, отличаващи се повече със своята надменност, отколкото с името човеци, независимо от своето желание да възвеличават, всъщност са само едни животни и вертикално пълзящи машини.“ Наистина, по-тежко обвинение против духовенството едва ли би могло да се измисли.

Последовател на Ламетри от средата на XVIII в. бил Дени Дидро (1713–1784 г.). Той, както и своя предшественик твърдял, че материята е вечна и несътворима, че й е присъщо движението. Според Дидро материята се състои от множество молекули; той ги наричал „живи“ молекули. Всеки обект в света, без значение дали е камък, растение или човек, представлява само случайно натрупване на молекули, поради което между организмите и неорганичната природа не съществува съществена разлика. Живата материя притежава само по-голяма чувствителност, както той се изразявал. Разбираемо е, че в такова учение няма място за душа или разумна субстанция. Това свое мнение Дидро изразява твърде образно в книгата си „Сънят на Д’аламбер“: „Лишавам Нютон от двата му слухови израстъка, и няма повече слухови усещания; отнемам израстъците за обоняние и няма повече никакви усещания за мирис; отнемам зрителните израстъци и усещането за цвят се прекратява; когато отнемам вкусовите израстъци, няма да има повече вкус. След това унищожавам или обърквам всички останали — и няма повече организация на мозъка: памет, съждения, желания, отвращение, страсти, воля, съзнание за собственото Аз“^[2]. За Дидро мислите и идеите представляват само образи от външния свят (първични образи) или вторични образи, получаващи се вследствие припокриване на първичните. С други думи мисленето е съчетаване на образи.

Подобно твърдение обаче едва ли е вярно, тъй като съществуват много идеи като например „Математиката е царица на науките. Тя развива мисленето“, които са абсолютно безобразни, но все пак съществуват. По този начин Дидро отрекъл реалността на абстрактното мислене и на абстракциите въобще. А това от своя страна означава да се отрича съществуването на общи закони на мисленето и разума.

Логична за философ, считащ, че човекът е само сбор от молекули, е тезата за илюзорността на такива неща като морала, нравствеността, съвестта: „А чувството за собствено достойнство, за срам, угризенията на съвестта? — Детинщини, предизвикани от невежеството и суетата на човека, приписващ на себе си заслугата или вината за неизбежния момент“.

За автора на „Енциклопедията“, религията и религиозността представляват нещо като болест на мозъка: „Достатъчно е някакво по-малозначително, отколкото внезапната старческа грохналост събитие, за да бъде човек лишен от съзнанието за себе си. Умиращият приема светите тайнства с дълбоко благоговение. Той се разкайва за греховете си, моли жена си за опрощение, целува децата си, призовава приятелите си, разговаря с лекаря, дава нареждания на слугите си, изрича последната си воля, урежда работите си — и всичко това със здрав разум, при пълно присъствие на духа. Но той оздравява, силите му се възвръщат и вече съвсем не си спомня какво е говорил и правил по време на болестта си“. С една дума, според Дидро християните са психически болни хора.

Следващият именит френски философ от Просвещението е Клод Хелвеций (1715–1771 г.). Сенсуалист по нагласа, Хелвеций е най-крайният номиналист, който историята познава. Той твърди, че реално „в природата има само индивиди, на които са дали името тяло“^[3]. Нищо всеобщо — дори материята не съществува. (Това твърдение е точно обратно на тезата на Дидро, който казвал, че материята е едно единно, огромно същество.) За Хелвеций материята е само дума. Естествено, ако не съществува материя, то не съществуват и никакви природни закони. Нещо повече, от неговата теза, че съществува само единичното, а всеобщото е фикция, следва, че то (всеобщото), няма място и в познанието, т.е. френският философ отричал даже съществуването на мисленето като такова. За Хелвеций оценка и възприятие означават едно и също нещо, значи мисълта и образът са също идентични. Тази теория не издържа никаква критика, защото е съвсем очевидно, че оценката представлява сравнение на възприятията.

От всичко казано може да се направи изводът, че Хелвеций отричал не само духовния път на познание, но даже и разумния път на достигане на истината. За него единственият път за опознаване на действителността е непосредственото сетивно констатиране на нещата — както правят това животните.

С подобна идея едва ли би се съгласил дори Анри Холбах — философът, при който френската материалистична школа от XVIII в. достига своя апогей. В негово лице вече виждаме напълно завършена материалистична концепция, структурирана в стройна система. Според нея материята, или природата, както той я нарича, е първопричината на всичко съществуващо, тя е вечна, несътворима и неунищожима: „Така, ако ни запитат откъде се е появила материята, ще отговорим, че тя винаги е съществувала, а ако ни запитат как е възникнало движението в материята — че на същото основание тя би трябвало да се е движела вечно, тъй като движението е необходимо следствие от съществуването й“.

По отношение на устройството на човека, Холбах казва, че последният представлява организирано цяло, съставено от различни материални вещества: „ако ни попитат, какво представлява човекът, ще кажем, че той е материално същество, организирано и устроено така, че чувства, мисли и се видоизменя по определен начин, присъщ на неговото устройство и особени комбинации на събраните в него вещества“^[4].

Твърденията за безплътни духове според Холбах са нелепа фантазия, която противоречи на здравия разум: „Теологията и учението на Платон само отвличат човешкия ум от видимата природа, за да го хвърлят в някакъв интелектуален свят, пълен единствено с илюзии. Теолозите и до ден-днешен, ръководейки се от ентусиазма на Платон, не занимават своите съмишленици с нищо друго, освен с дух, разум, безтелесни субстанции, невидими сили, ангели, демони, божествени просветления, вродени идеи и т.н. Ако им вярваме, излиза, че нашите сетива са напълно излишни; опитът няма стойност; въображението, екстазът, фанатизмът и чувството на страх, породени у нас от религиозните предразсъдъци, са небесни вдъхновения, свръхестествени чувства, които трябва да бъдат предпочетени пред разума, разсъдъка и здравия смисъл. Както и да е, ние ще отговорим на Платон и на всички учени — схоластици, внушаващи ни, както и той, да вярваме в неща, които не можем да разберем, че за да повярваме в съществуването на нещо, трябва да имаме поне някаква представа за него; че тази идея може да се получи единствено посредством сетивата; че онова, което нашите сетива не могат да опознаят, не означава нищо за нас“^[5].

От разностранен философ отначало, във втората половина на своя живот Холбах се превръща изключително в анти теолог, посветил се на „разобличаването“ на християнството. Той създава известната теория, взета след това на въоръжение от науката, че всички религии и богове са продукт на страха и преклонението на първобитните народи (въобще науката твърде странно тълкува терминът „първобитност“, подразбирайки под него единствено отсъствие на техника) пред незнайните сили на природата: „Тъй като той (човекът. — Б.а.) не познава силите на природата, смята, че природата е подчинена на някакви тайнствени сили; той си мисли, че е зависим от тях и си въобразява, че те са му или разсърдени, или пък благосклонно настроени към него. Съответно той си въобразява някакви отношения между себе си и тях: вярва, че е обект ту на техния гняв, ту обект на тяхната милост и състрадание. Фантазията му търси средства и начини да заслужи тяхното благоразположение и да не допусне гнева им“^[6]. Подобна теория за произхода на боговете, макар и да звучи правдоподобно, е само частично вярна. Това, че някои чисто природни явления, като например гръмотевиците и мълниите (този пример най-често се привежда от атеистите), могат да породят у примитивните народи мисли за божествения произход на тези феномени, не означава, че в природата не съществуват и такива явления, които са свързани с отвъдния свят. Не е вярно и това, че всички богове и божествени персонажи у политеистичните религии, като например Зевс, Юпитер, Юнона, Темида и др. са измислени от хората продукти на страха пред неизвестното. Без съмнение немалка част от тези представи е свързана с обстоятелството, че на хората действително са се явявали някакви висши същества — било то на отделни лица, било на групи от хора. После те ги наричали с определени имена и погрешно започнали да приписват на тези същества вината за различни природни явления.

Другият довод, използван от Холбах и неговите последователи за „изобличаването“ на религиите, е тезата, че жреците и духовенството сами са си измислили боговете, за да могат с тяхна помощ да държат в подчинение останалите хора. По този повод френският материалист отбелязва: „При зараждането на обществото законодатели били неговите първи жреци. Те дали на обществото боговете, религията, митологията, по-нататък те винаги възвестявали и тълкували волята на боговете. Светостта по право принадлежала винаги на тези честолюбиви благодетели или хитреци, които заслужавайки доверието на народа овладявали неговото образование“^[7]. Тази теория за произхода на религиите още повече не съответства на истината, тъй като естествено предполага, че самите жреци не вярват в това, което говорят и проповядват, т.е. че те са атеисти. Онзи, който поне в най-малка степен познава Изтока и неговите нрави, невероятната религиозност на източните хора, ще разбере, че тази теория е нелепа и може да възникне само в главата на един западен човек. Тя обаче навежда на друг, съвсем резонен извод — че в началото на XVIII в. католическото духовенство във Франция и в цяла Западна Европа било изгубило в значителна степен вярата си в това, което проповядвала на миряните. Тази неискреност била уловена от съвременниците и породила тяхното съмнение.

Самият Холбах до такава степен се увлякъл в своите подозрения по този повод, че обявил всички световни пророци и ясновидци в историята за шарлатани и авантюристи, желаещи да използват народите за своя лична изгода. Даже Мойсей той считал за някакъв едва ли не сатанински хитър човек, който искал да въведе диктатура, поради което измислил десетте Божи заповеди^[8].

Когато се захваща да обсъжда същността на самото християнство, Холбах вече преминава всички граници на позволеното и започва направо да кощунства и богохулства. „Може ли нашата Европа — обръща се той към своя читател — да се хвали с това, че е сменила боговете на келтите и римляните с един жалък юдейски занаятчия, разпънат на кръста и нееднократно служил на своите ученици като повод за метежи и кланета?… християнството за здравия смисъл винаги ще бъде само кълбо от абсурди, приказки, безсмислени догми, детски обреди и понятия, заимствани у халдеите, египтяните, финикийците, гърците и римляните. С една дума, вие сте съгласни, че тази религия е само неудачна смесица от всички древни суеверия, породени от източния фанатизъм и изменили се според обстоятелствата и предразсъдъците на онези хора, които се представяли за озарени свише, за божии посланици, за глашатаи на новата воля на божеството“^[9].

В своя последен труд — „Джобно богословие“, Холбах открито издевателства над светините на християнството и над религиозните чувства на милиони вярващи католици. Ето например какво определение дава той в тази книга на думата християнин: „простак, чистосърдечно убеден, че твърдо вярва в невероятни вещи, внушени му от свещеника, особено ако никога не му се е налагало да размишлява над тях“. Богословието от своя страна е само „систематизирана галиматия“ и „непрестанно блокиране на човешкия мозък“. Такива цитати могат да се приведат десетки. В края на своя живот този французин — достоен представител на своя народ, напълно справедливо си заслужил незавидното прозвище „личен враг на бога“.

Идеите на Холбах са логическо следствие от развитието (или по-точно деградацията) на цялата западноевропейска философска мисъл след XIII в., която започва с чисто християнските концепции на Тома Аквински, минава през номинализма на Абелар, деизма на Волтер, материализма на Спиноза, Ламетри и Дидро, за да стигне до войнстващия атеизъм на Холбах и неговите последователи Маркс и Ницше.

Поради това няма нищо удивително във факта, че френската революция, която била в немалка степен продукт на тази философия, започнала с кощунства и приела в известен смисъл характера на анти християнски бунт. В нейния ход били разрушени десетки католически църкви и закрити стотици манастири и култови постройки. Особено възмутителни били опитите за унищожение на великата Нотр Дамска катедрала през 1790 г., когато Луи Давид и Варен в продължение на три месеца разбивали с тежък чук 18 осемметрови статуи на светци от фронтона на храма. Друг забележителен храм от готическия период — катедралата в Шартър, оцеляла по чудо, след като било взето решение за нейното разрушаване.

Издевателствали не само над храмовете, но и над свещениците, а имената на почти всички улици и площади във френските градове, носещи библейски имена, били сменени. Върхът на цялата антирелигиозна истерия обаче бил обявената от якобинците замяна на християнския календар с нов, революционен, според който годината на раждането на Христос вече не се считала като изходна за летоброенето.

Скоро след това революционерите обявили, че държавата се отделя от църквата и започнали насилствена секуларизация на целия обществен живот. Секуларизацията включвала няколко мерки, сред които най-важните били прекратяването на финансовата подкрепа на църковните учреждения от страна на държавата и „де християнизацията“ на образованието. По този начин за пръв път в историята на човечеството един народ сам, без външен натиск, почти се отказал от своята религия, без да я заменя с нова. Идеята за секуларизацията, т.е. идеята за обездухотворяване на държавата постепенно преминала от Франция във всички останали европейски държави и в днешно време е един от основните принципи на международното право.