Борис Проницин
Двете Европи (12) (Славянската идея през XXI век)

1. Атмосфера на епохата

„Тази сетивна вселена е като някаква книга, написана от Божията ръка, сиреч сътворена от Божието могъщество, а пък отделните твари са като фигури, не измислени от човешкото своеволие, а установени от божественото съизволение, за да бъде открита чрез тях невидимата Божия мъдрост. И както при вида на отворената книга невежият забелязва фигурите, ала не разпознава буквите, така и неразумният и скот подобен човек, който не вниква в божествените значения, вижда външния облик на видимите твари, ала не разумява вътрешния им смисъл“.^[1] Тези думи на Хуго от Сен Виктор, казани в дванадесетото столетие, описват особено точно светоусещането на средновековния западен човек. От тях прозира голяма религиозност и истинско неподправено християнско чувство.

За официална наука в онези времена се считала теологията. Тя, както е известно, била чисто философска, умозрителна наука, занимаваща се с проблемите за сътворението на света, с отношенията между бога и човека и нямаща нищо общо със сформиралата се по-късно светска умозрителна наука. След като през XIII в. Тома Аквински написва своя знаменит труд „Summa theologie“, теологията се оформила в стройна и канонична система.

В основата на средновековната теология лежали такива представи като тази за йерархията на космическите сили и идеята за закона като божествена морална сила, на която се подчиняват всички живи същества. При това основна роля играел символизмът в светоусещането. Под символизъм в случая трябва да се разбира такова учение, което разглежда всички предмети и явления в природата като тайнствени знаци и символи, в които бог още със самото сътворение на света е вложил определен смисъл (В случая, разбира се, може да възникне въпросът защо средновековният западноевропеец търсеше този смисъл именно във външния свят, но тогава този въпрос не изглеждал още актуален.)

Религиозният ентусиазъм на това време породил такива уникални явления като кръстоносните походи. В своя християнски плам хиляди хора, от децата до възрастните, се отправили към светите земи на Палестина, към Божи гроб. За известно време се формирало Йерусалимското царство, съществувало от 1095 до 1187 г., докато армиите на легендарния Саладин не го съкрушили. В онези времена, въпреки безбройните опасности, пътищата на Западна Европа били изпълнени от странстващи монаси, рицари — аскети и всякакви поклонници, пътуващи до Близкия Изток.

Може да възникне въпросът откъде се е появила тази религиозност в една по дефиниция материалистична култура, каквато е Западът? В този случай очевидно става дума за такава ранна епоха, когато западният разум още се е намирал в летаргично, до будно състояние. Той още не се е бил пробудил и поради тази причина още не се е бил насочил навън, в посока към материалния свят. Средновековният европеец просто приемал на вяра всичко, което му проповядвало християнството.

Но ако западният ум все още пребивавал в състояние на летаргия, то западната душа някъде към средата на XI в. за пръв път се пробудила. Това било забележително събитие, в резултат на което бързо се сформирали и развили различни родове изкуства.

До XI в. западноевропейското изкуство (и в частност архитектурата) било представено от т.нар. ранно християнски и романски стил (ако те въобще могат да се нарекат така), представляващи по своята същност само продължение на късно античните архитектурни традиции. Но общото оживление в областта на изкуствата, неочаквано започнало в началото на второто хилядолетие, довело до формирането на съвършено различен, нов тип архитектура — готическата. Най-важната нейна особеност, която в случая ни интересува, е стремежът й към височината. Някои от готическите катедрали се извисявали на четиридесет и повече метра и засенчвали със своите размери цялата околна архитектура. Обилието на прозорци и тяхната голяма повърхност, а също така фактът, че те са твърде тесни, също така създава впечатление за височина. За да се допълни чувството за устрем нагоре, катедралите от това време били строени обикновено не на широки площади, а обратно — били нарочно притискани от всички страни от къщи и други малки постройки, така че човекът, стоящ в подножието им, да не може да ги обхване само с един поглед.

Често е възниквал въпросът, защо готическите катедрали били издигани толкова високи. Разбира се, тяхната височина олицетворявала стремежа на човека към бога. Но в същото време тя показва и неорганичната религиозност на западния човек — той не знаел и не чувствал къде се намира божеството и го търсел някъде в обективирания свят — в случая в небето. Огромните готически храмове могли да бъдат издигнати само от хора, усещащи се като самотници, изпратени в някакъв враждебен свят, намиращ се безкрайно далече от бога. Божеството за тези хора било обект, то пребивавало някъде там в небесата, а не вътре в човека. Поради това католиците смятали, че трябва да строят своите храмове така, че те да се стремят да достигнат горния свят.

Витражите придавали на интериора атмосфера на хладна празнична тържественост. В него няма нищо от онази топлота, която се усеща в православните и източните храмове, тъй като бог по замисъла не трябва да присъства тук. Това чувство се усилва от структурата на каркасната система, която със своите дълги, издигащи се нагоре, приличащи на клони на дървета носещи ребра, поражда у човека, стоящ вътре в църквата, впечатление, че той стои в подножието на вековна букова гора.

Характерно за готическите църкви е също това, че техните контури са формирани изключително от прави линии и остри ъгли, а овалните форми и линии отсъстват почти напълно от фасадите на зданията. Всички пластични фигури се възприемали не обособено, а като елементи от гигантска декоративно — монументална композиция.

Както изборът на сюжетите, така и разпределението на изображенията се определяли от църквата. Те демонстрирали картината на мирозданието съгласно религиозните представи. Скулптурните фрески били още плоскостни, което говори за волево потискане на сетивността.

Самите богослови твърдели, че катедралата символизира християнската църква: зданието е построено от отделни камъни, както християнската община се състои от отделни членове; светлината прониква през прозорците във вътрешността на катедралата така, както учението на църквата прониква в съзнанието на човека; кръстовидната планировка на храма напомня земните страдания на Спасителя. Неслучайно именно на тази ранна епоха Западът дължи своите най-величествени храмове, издигането, на които станало възможно само благодарение на съществуването на онзи могъщ съборен импулс, който изчезнал завинаги след 1300 г.

Завършвайки обзора на особеностите на готическата архитектура, не може да не се спомене и за друго, малко необичайно нейно качество. Това е нейната „мрачност“, странният „демонизъм“, излъчващ се от нея в тъмното време на денонощието. Непонятно защо, но е много по-лесно да се постигне ефект на мрачна духовност в архитектурата, отколкото ефект на светла мистика. Само така може да се обясни фактът, че Западна Европа достигна такива успехи в първия вид строителство, но в същото време всички опити да се създаде там светла духовна архитектура по подобие на арабската, индийската или руската, останаха напразни.

Вероятно в случая става дума не само за лекотата, с която се постига даден ефект, а има и нещо друго. В западния човек винаги е било твърде силно развито чувството за присъствие на злото, той винаги се е чувствал обкръжен от някакви злокобни, дяволски сили, опитващи се да го изкусят. Както отбелязва Шпенглер, хора, които не са усещали около себе си присъствието на дявола, не биха могли да създадат нито „Божествена комедия“, нито „Фауст“, нито фреските в Орвието, нито потонът на Сикстинската капела. „Все по-умолително — описва той това чувство — катедралите се устремяват към небето, готическите сводове заприличват на скръстени за молитва ръце; утешителна светлина се процежда в нощта на дългите църковни кораби от прозорците високо горе. Спиращите дъха паралелни редове на църковното песнопение, латинските химни говорят за разкървавени от коленичене нозе и самобичуване в нощните килии. За магическия човек (т.е. за мюсюлманина и евреина. — Б.пр.) световната пещера е тясна и небето близко; тук то е безкрайно далеч; ничия ръка не може да се протегне от тези пространства, а около изгубеното Аз се сключва издевателстващ дяволският свят.“^[2] За средновековния арабин съществували божи ден и божа нощ. Удивителната красота на звездната нощ над пустинята била взета от арабите като символ на вярата и възпята в народните песни. На Запад било съвсем различно. Когато над средновековния западноевропейски град се спускала нощта, истински ужас завладявал всички. В готическата архитектура денем не се забелязва нищо мистично и духовно, но на нощен фон от нея лъха някаква странна омагьосаност. Тази атмосфера може най-добре да бъде почувствана в старите провинциални немски градчета.

Повишената чувствителност към злото у западния човек се потвърждава и от факта, че целия фолклор от тази част на света и особено немския фолклор, изобилстват с всякакъв род подземни персонажи от рода на гноми, тролове, джуджета и т.н. Тази необичайна чувствителност към злото, неизвестна на старите източни народи, е дошла и до наши дни под формата на несравними по своето майсторство филми на ужасите, каквито не могат да създадат никакви незападни режисьори и продуценти. Всичко това навежда на мисълта, че Западът винаги се е намирал в състояние на изкушение и чувството за изкушение е основното метафизично чувство на западния човек (блестящо разбрано и описано от Гьоте в неговия „Фауст“), подобно на това как чувството за разкаяние, както ще видим по-нататък, е основното метафизично чувство на славяните.

Но нека се върнем към епохата на Средните векове.