Борис Проницин
Двете Европи (33) (Славянската идея през XXI век)

4. Господство на научния мироглед

В предишната глава беше отбелязано, че през XVIII в. науката благодарение на помощта на философията на Просвещението значително укрепва и успява да засенчи в хорските очи авторитета на религията. В началото на XIX в. тя вече се превръща в единна и могъща концепция за същността на света, претендираща да бъде единствен критерий за истината и новото официално знание на цивилизацията. През XIX в. виждаме една надменна, самоуверена прослойка от учени, гледащи на всички религиозни хора с насмешка и считаща, че теологията е продукт на болното човешко въображение.

Това повишено самочувствие на научните кръгове се дължи на огромното количество научни открития, направени през епохата.

През 1808 г. Джон Далтон формулира съвременната атомна теория на материята. Нейните три основни постулата гласели:

1. Всичко материално се състои от много малки неделими и неразрушими частици, наречени атоми.

2. Всички атоми на един елемент са абсолютно еднакви и същевременно различни от всички други елементи.

3. Когато елементите се съчетават, за да направят съединение, техните атоми се съчетават в прости числени пропорции като например едно към едно, две към едно, четири към три и т.н.

Така благодарение на Далтон огромният интерес, който западните народи винаги имали към материята, най-после се увенчал с успех — те открили нейната структура.

Второто голямо откритие на XIX в. била създадената от биолога Чарлз Дарвин теория за произхода на растителните и животинските видове. Съгласно нея висшите и по-сложно устроени организми са произлезли от по-низшите и по-простите след дълъг и мъчителен процес, който Дарвин нарекъл „еволюция“. Венецът на еволюцията е човекът, който пък на свой ред произлязъл от маймуната.

Тази теория, вдигнала на времето голям шум, е отчасти вярна и отчасти погрешна. Грешката на Дарвин била не в това, че той лансирал идеята за еволюционното развитие на организмите, а в това, че тези организми се разглеждат единствено като материални обекти, както и въобще всичко съществуващо в света. Тогава самите термини „еволюция“ и вечно „усъвършенстване“ губят смисъл, доколкото еволюцията е идея. Учените сами не разбрали, че теорията за вечното и необратимо усъвършенстване е най-големият враг на материализма. Ако всички процеси и изменения в материалната природа не водят към някаква определена цел, която като такава, може да бъде само идеална и предначертана свише, то в нея (в живата природа) би трябвало всичко да е възможно, т.е. би трябвало да е възможно не само усложняването на организмите, но и обратното — образуването на по-прости от по-сложни видове. Нищо подобно обаче не съществува в природата. На всички биолози е известно, че бозайникът никога няма да стане влечуго (въпреки че някога е произлязъл от него), нито пък влечугото ще се превърне някога в своя еволюционен предшественик — земноводното, дори природните условия да го изискват и да благоприятстват за такъв обратен преход. Доводът, че в резултат на естествения отбор и между видовата конкуренция тези видове, които са по-сложни и по-съвършени, са обикновено и по-приспособени към околната среда и поради това нямат нужда да се опростяват не изчерпва въпроса. В много случаи именно по-простите и по-примитивни от еволюционна гледна точка видове са по-непретенциозни, по-жилави и по-лесно приспособими. Например бактериите могат да живеят при такива условия — свръхвисоки температури, соленост и огромно налягане, при които никой по-висш организъм не би могъл да оцелее. Рибите също така са по-приспособени към водната среда, отколкото водните бозайници (поради наличието на бял дроб те трябва да са постоянно близо до повърхността), но ако първите един ден вероятно ще еволюират в по-висшите класове животни, то на никой кит и след десет милиона години няма да му поникнат хриле, колкото и добре да е това за него. В природата няма зарегистриран нито един случай по-висш клас животни да се трансформира в по-низш, дори когато последният е по-приспособен към средата.

Всичко това показва, че еволюцията е необратим процес и тази необратимост не може да бъде обяснена със законите на материалната природа. Този очевиден факт обаче и до ден-днешен не се проумява от дарвинистите.

През XIX в. били направени и много други открития в областта на биологията и медицината. Така например била установена природата на микроорганизмите и се изяснило, че някои от тях са причинители на заразни болести и епидемии. Някъде към 1850 г. масово се разпространили ваксините срещу тях, като чумата и холерата били най-после победени. Колкото и да е странно, удържаната победа дала силен тласък на атеизма. Докато преди болестите и епидемиите били считани за божие наказание за греховете, сега вече всичко се обяснявало с микроорганизмите. Учените не разбирали, че откриването на материалния носител на болестите съвсем не изключва тезата за наказанието като духовна първопричина, доколкото болестите действат избирателно.

Първият си силен удар ортодоксалната наука понесла в началото на XX в. с възникването на квантовата физика. Нейният основател — великият немски физик Макс Планк, за пръв път открил природата на енергията, като установил, че последната се отделя от материята във вид на миниатюрни частици или порции, наречени от него „кванти“, представляващи елементарните съставни единици на енергията. С теорията за квантите големият немски учен едновременно доказал две неща: 1. Освен материалната субстанция, имаща атомистична структура, във вселената съществува и една друга, по-фина субстанция — енергийната, която има квантов, а не атомистичен строеж; 2. В природата е възможно взаимно превръщане между тези две субстанции, доказателство, за което са радиоактивните елементи, представляващи особен вид нестабилна материя. И макар че нито Планк, нито неговите последователи не успели ясно да формулират същността на откритото (по това време на Запад вече почти нямало по-значителни философи, за да помогнат на учените в това отношение, а пък руската интелигенция нямала време да реагира, тъй като скоро след това била ликвидирана от болшевиките), то това откритие нанесло силен удар върху догматичния материализъм, който твърдял, че атомът е най-малката и неделима частица на всичко съществуващо.

Следващата изненада била поднесена на науката от Айнщайн, който с Общата теория на относителността (1907 г.) не само показал, че вселената е непостижима за чистия разум, но и установил съществуването на светлинната субстанция, състояща се от елементарни частици, наречени „фотони“. Доказано било, че светлината може да се превръща в енергия (например върху слънчевите батерии). Учените обаче пак не си направили правилните изводи от това.

В резултат на всички тези открития В. Освалд създал теорията на енергетизма. Съгласно нея в природата не съществува нищо друго, освен енергия (светлината се смята от науката за особена форма на енергията) в различните й форми. Енергията е вечна и неунищожима, тя само променя своите форми (точно, както материалистите през XIX в. говорели за материята). Може да се каже, че оттогава официалната наука преминала на позицията на енергетизма.

При по-внимателно вглеждане обаче се оказва, че енергетизмът е само по-нова, мека форма на материализма и че науката е преминала от грубия атомистичен, към по-финия квантов материализъм. Това е така, защото енергията е сетивно — доказуема субстанция и нейното съществуване може да се установи по промените, които тя предизвиква във видимия свят. Наблюденията над енергийните кванти се извършват с помощта на светлинни лъчи на базата на отражението или отклонението на фотоните от тях. Изследванията се осъществяват с помощта на микроскопи, фотографски плаки и Уилсънови камери. С микроскопа се осъществява прякото сетивно възприемане, а с Уилсъновите камери и фотографските плаки се установяват елементарните частици, които естествено са невидими за просто око, и после всичко се довежда до такъв вид, че съществуването на частиците да може да се установи от „зрителния рецептор“ на човека. С една дума всичко се извършва според каноните на емпиричната наука и според критериите на научното доказателство.

Ако обаче светлината може да се види, а енергията може да се усети, то у човека съществуват и свръхфини невидими субстанции, като разумната и духовната, които по никакъв начин не могат да бъдат установени сетивно. А тъй като висшите субстанции са толкова фини, че едва ли някога ще бъдат доказани с експериментална техника (не трябва да се забравя, че всяка техника е направена от материя), то науката остава обречена да стои на едно място, потопена в грубата вселена. Така например, ако в резултат на умствената си дейност някой конструктор създаде нова машина, това не се приема от официалната наука като доказателство, че в главата на човека съществува някаква особена невидима същност, тъй като за сетивата машината е създадена от човешките ръце. Връзката между ума на конструктора и създадената машина може да се проследи само разумно, т.е. има само разумно свидетелство за съществуването на ума. Но науката е емпирична и иска сетивно доказателство.

Така се оказва, че живеем в един странен свят, в който независимо, че за всички е очевидна реалността на такива безплътни същности като мислите, чувствата, любовта, но официалното знание на нашето време отказва да ги признае. А да се твърди, че мисълта е процес, е все едно да се каже, че движещият се автомобил е движение.

Второто голямо последствие от откритията на квантовата физика се състои в това, че причинно-следствения модел за прогнозиране на бъдещето беше заменен от вероятностния модел. Съгласно законите на квантовата физика, валидни не само за микрокосмоса, е просто невъзможно да се изчисли действителното положение и скоростта на дадена частица с абсолютна точност; възможно е да се изчисли само нейното вероятно положение. Този факт произлиза от обстоятелството, че за да се наблюдава една микросистема е нужна светлина, но използвайки последната, наблюдателят вече се е включил в системата и я е нарушил. Така във всяко наблюдение и прогнозиране се включва един елемент на неопределеност и ирационалност, който не може да бъде преодолян. Ако тези закони на квантовата физика се пренесат и върху макрокосмоса, а те не могат да не бъдат пренесени, защото според учените всичко във вселената е изградено от кванти, тогава се налага науката да изостави причинно-следствения модел за прогнозиране на света, тъй като всяка причина е резултат от безброй фактори, които никога не могат да бъдат познати от човека в тяхната пълнота. А който не знае причините, не може да знае и следствията. Прогнозиране може да се извършва само в прости системи, и то не със стопроцентова точност. С усложняването на системата и с отдалечаване на прогнозираното събитие във времето, броят на факторите, които трябва да бъдат взети предвид, нараства в геометрична прогресия. Най-трудна за прогнозиране е човешката история, която е абсолютно ирационална.

Но в същото време знаем множество примери на ясновидци, съумяващи да повдигнат завесата към бъдещето. Следователно квантовата физика не знае достатъчно за света, в който живеем, и тя не може да бъде окончателната дума на човешкото знание. Това обяснява и защо великите физици от началото на XX в., като Айнщайн, Нилс Бор и Ръдърфорд, така и не съумяха да създадат единна теория на полето — нещо, което те желаеха повече от всичко.

Втората половина на века (времето на такива тигани като Айнщайн, Планк и Ръдърфорд, както и въобще времето на голямата западна теоретична наука и на философията) отмина, тъй като способността за творческо абстрактно мислене у западния човек вече угасна. Дойде епохата на практическата наука, чиято основна цел е да внедрява великите открития от миналото във всекидневния живот. Но затова не се изискват нито енциклопедични знания, нито мощен аналитичен ум (каквито всички големи учени от предишните векове са притежавали), а единствено изобретателност. Днешните учени задълбали в своите тесни специалности и гонещи изключително своята кариера, са ярък пример за това до каква степен липсата на широка обща култура представлява пречка за напредъка на фундаменталните знания.