Борис Проницин
Двете Европи (14) (Славянската идея през XXI век)

1. Атмосфера на епохата

„Цъфтящата плът по картините на Тициано — това е пак протестантизъм. Бедрата на неговата Венера са много по-съществени тезиси от тези, които немският монах закова на църковните порти във Витенберг“. Тези думи, казани от Хайнрих Хайне по повод на Реформацията, всъщност най-добре изразяват духа на италианското възраждане, настъпило някъде през първите десетилетия на XIV в. в богатите северни земи на Апенинския полуостров.

Ренесансът — това е времето, когато погледът на западния човек се отмества от християнското „civitas Dei“ (Божественото царство) и се насочва към „civitas teraena“ (земното царство). Това е времето, когато със средновековния аскетизъм е свършено, а авторитетът на папите пада неудържимо, когато много от дотогава заключените за човека врати се отварят, а към забранените доскоро плодове се протягат хиляди ръце. Теологията започва да отстъпва мястото си на новата академична наука, а центровете на знанието се преместват от манастирите към нововъзникващите университети; изкуствата стават все по-светски. Най-после Ренесансът — това е времето, когато се извършват великите географски открития^[1], които тотално променят представите на хората за света и силно разклащат доверието към църквата (макар и за това все пак да нямало достатъчно основателни причини).

Най-значителна обаче била промяната, настъпила в отношението на ренесансовите хора към природата. Средновековният човек не е притежавал чувство за природата. Нейното естетическо възприемане било считано за греховно. През Средновековието религията силно е противопоставяла висшата прелест на небесното царство на измамната красота на света, изкушаваща душата и отклоняваща я от пътя й към бога. „Глупец е пътникът, който при вида на красивата ливада, забравя за къде е тръгнал“ — се казва в едно поучение от онова време. Светът се усмихва съблазнително на човека със своите прелести, но накрая го погубва. Ето защо за средновековния западен човек (както и за източния), наслаждаването на земните хубости се е считало за дяволска съблазън. В ранната западна и в източната литература напълно отсъстват описания на пейзажи и природни картини, защото никой не им е обръщал внимание — земният свят бил считан за нещо измамно. В същото време обаче, до XIV в. в Европа такъв интерес просто и не би могъл да съществува, тъй като по това време западният творчески ум още не се бил пробудил.

Щом като това обаче станало някъде около 1300 г., той веднага се ориентирал навън — към обективирания свят. От там нататък колкото повече западното съзнание се отърсвало от предишната летаргия, толкова повече западният свят отхвърлял от себе си началната религиозност. Очевидно християнството като източно учение било своего рода чуждо тяло за европейското общество и му било почти натрапено отвън. Разбира се, за да станело това напълно ясно, трябвало да изминат още много векове. Ренесансът бил само началото на този дълъг процес и поради това той би могъл да бъде наречен епоха на още неосъзнатия материализъм.

Със своето умствено пробуждане западноевропеецът за пръв път забелязал прелестите на света, той бил омагьосан от тях и не могъл да им устои. За ренесансовия човек природата вече се явява пред погледа му в образа на прекрасно изваяние, на което може да се любува и от което може да се възторгва. Марбод от Рен описва това чувство така: „… зелената трева, смълчаният лес, мекият и здравословен полъх на вятъра, живият извор в тревата, освежават уморения ми дух, връщат ме на самия мен.“ Тревите, полските цветя, пеперудите, ромонът на ручеите, суровата планинска красота или пък красотата на селските момичета, ароматът на настъпващата пролет, въобще природата като цяло предизвиквали неистово желание за живот и преклонение пред всичко земно. Тогавашните хора казвали, че искат да подишат на воля, искат да поживеят, да почувстват земята под своите крака.

Но от какво искали да се освободят те? Явно материалистическата природа на западния човек, жадуваща за насладите на земното, чувствала проповядваната от църквата религиозност като своего рода окови, от които е необходимо час по-скоро да се освободиш. Много видни хора от това време, като Данте Алигиери, Анселм Кентънбърийски, предупреждавали за опасността от прекаленото преклонение пред природата, пред „дъха на розите“, както казвали тогава, но техните предупреждения останали напразни.

Тъй като природата прекалено много се харесвала на ренесансовите хора, те скоро измислили причина защо е необходимо и нормално да й се възхищават. Както е известно, в Библията се казва, че светът е творение на бога. Но тъй като бог е добър и прекрасен — разсъждавали те — значи и неговото творение е добро и прекрасно. Който се възхищава от Твореца според тях трябва да се възхищава и от творението.

Тази теория, разбира се, не може да се упрекне в липса на логичност, но въпросът е защо подобна на нея никога не възниквала на Изток — например в мюсюлманския свят (или пък в зороастрийски Иран), където според исляма Аллах е също добър и милосърден. Арабите, както и въобще всички стари източни народи, никога не са се интересували от този свят и винаги са се стремели към отвъдния. На мюсюлманина никога не би му дошло на ум да се възхищава от творението, а само от твореца. Обратно, западните хора винаги са се интересували и обичали повече творението, отколкото Твореца, макар и невинаги да са разбирали или признавали това.

Като логично следствие от новото светоусещане, през Ренесанса започва да се разпространява номинализмът, който, както вече беше споменато, отричал реалността на всякакви общи понятия, категории и качества. Ако средновековната теология утвърждавала, че колкото по-широк е обхватът на едно понятие, толкова по-реално е то (и поради това бог е най-реалното същество), номиналистите с техния постулат universalia sunt nomina (всеобщото е само име), изпаднали в твърде неловко положение, тъй като по същата причина трябвало да обявят, че бог е най-измисленото същество. Но тъй като по това време вярата била още твърде здраво вкоренена в съзнанието на хората, за да примирят своята философия с идеите на християнството, номиналистите превърнали бога от абстрактна същност в конкретно същество, от субект в обект, и даже в личност (persona). В резултат на това и без това изначално погрешната западна представа за божеството се затвърдила съвсем, а изследователите през следващите векове се впуснали да търсят бога в обективирания свят — нещо, което в края на краищата имало трагични последствия за християнството.

През XV и XVI в., вследствие на номиналистичното светоусещане, проблемът за „формалната причина“ (causa finalis) изтласква от съзнанието проблема за действащата причина (causa efficiens). Въпросът, на който вече трябвало да се отговори бил не „Поради какво?“, а „За какво?“, което означавало изтласкване на въпросите на религията на заден план.

Неслучайно В. Соловьев^[2] разглежда три етапа в развитието на западноевропейската мисъл: 1. Време, когато разумът е подчинен на авторитета на Светото писание. Ако нечие мислене не съответства на авторитета, значи то е погрешно и разумът се мами; 2. В Западна Европа възникват опити за помиряване на разума с авторитета („на Аристотел с Библията“, както казва Соловьев); 3. Истинен е единствено разумът, авторитетът губи значение. По-правилно обаче би било трите епохи да се означат като: 1. Епоха на авторитета — до XIII в.; 2. Епоха на рационализма (философско направление, твърдящо, че разумът е единствен източник на познание и негов критерий) — от XIII до XVII в.; 3. Епоха на емпиризма (след XVII в.). Със започването на Ренесанса Западна Европа навлиза във втория етап — този на култа към разума. Появява се вярата, че светът е разумно устроен, че разумът е всемогъщ, разпространява се идеята, че интелектът трябва да се освободи от склонността си да приема всичко на вяра. Образованите хора от това време започнали да бъдат възпитавани да не правят прибързани заключения за нищо, да се съмняват във всичко (този навик е противоположен на източната и славянската практика всичко да се приема на вяра, да не се съмняваш в нищо), което всъщност е плод на нерелигиозно съзнание. Дори твърденията на теологията трябвало да бъдат подложени на разумно изпитание. Анселм от Кентънбъри казва: „Щом като сме стигнали до вярата, то е проява на небрежност да не убеждаваме и с мислене в нейното съдържание.“ Девиз на епохата обаче стават думите на Абелар: „Трябва първо да разбера, за да мога после да повярвам“, заменили старата християнска теза, че човек трябва първо да повярва, за да може после да разбере.

Разбира се, хората по това време били все още твърде ревностни християни и били убедени, че между вярата и разума не може да има никакви противоречия. Вярвали, че разумът ще потвърди истините на Светото писание. Чак след няколко века те щели да изпитат горчиво разочарование в това отношение.

В резултат на нарастването на престижа на рационализма, през Ренесанса започнали бурно да се развиват математическите науки: логика, алгебра и геометрия. Особено много ренесансовите хора се интересували от геометрията като изражение на пространственото чувство за света. Например тях силно ги интересували проблемите, свързани с плоскостите и обемите. Те открили, че линията може да се разглежда като предел на повърхността, а повърхността — като предел на тялото. За решаването на проблеми от такъв род те създавали разни конструктивни прибори, като пропорционалния, елипсовидния или параболичния пергел. С тяхна помощ разчертавали елипси, спирали и разни конични сечения, като параболи и хиперболи. Те активно прилагали тези свои открития в живописта и архитектурата.

В областта на етическата философия също настъпили изменения. Ако основната черта на Средните векове бил универсализмът, то по време на Ренесанса на негово място идва индивидуализмът, здраво свързан с тежненията, домогванията и правата на отделната, стремяща се към самостоятелност личност. Но тогава индивидуализмът бил по-скоро още само абстрактна идея, още не били създадени „социално — инженерните“ и законовите системи за неговото функциониране (каквато система е например капитализмът).

Индивидуализмът се зародил най-напред под прикритието на хуманизма (макар това учение само по себе си да е далеч по-възвишено и велико от тесния индивидуализъм). Основната идея на хуманизма била идеята за личното усъвършенстване на човека, за неговото всестранно израстване. Идеолозите на Ренесанса искали да превърнат човека от смирен роб на Небесния Суверен в господар на собствената си съдба, да му внушат съзнание за собствената му неограничена мощ. Започнало да се говори за „откритието“ на човека, неговото самочувствие нараснало неимоверно.

Но вярата на човека в собствените му сили не могла да възникне, ако той сам не се чувствал като самостоятелна единица и ценност, обособена от цялото, т.е. без наличието на индивидуалистично съзнание. Казано с други думи, отделните индивиди поискали да живеят единствено за себе си, а не за някакви надлични ценности. Любопитен факт от това време станал навикът на италианските граждани да носят широкополи шапки. Широката периферия навярно подсъзнателно демонстрира желанието на отделния индивид да „отдалечи“ другите от себе си, да съхрани своята индивидуалност. (Това няма нищо общо с широките сламени шапки на далекоизточните народи, чиято функция е да предпазват от изгарящите лъчи на тропическото слънце.) Постепенно тази мода се разпространила в цяла Западна Европа и дори в Америка.

По-интересен е обаче въпросът как философия като хуманизма, с неговото уважение към човека, се появила именно в индивидуалистичния Запад. Индивидуализмът по принцип не предполага уважение на отделния човек, както вече видяхме това от древно германските закони, наказващи кражбата по-тежко от убийството, или от жестоките антични закони, третиращи роба по-нечовешки от животното. Очевидно в основата на хуманизма стои християнството, с неговия постулат, че човекът е създаден по образ и подобие на бога.

Но защо уважението към личността възниква именно в Западна Европа, а не в колективистичните източно християнски общества и народи? Отговорът е следният. Макар и уважението към отделния човек да не се корени в индивидуализма като такъв, то в него няма и нищо такова, което да възпрепятства приемането на хуманистичната идея при определени благоприятни условия. Затова пък в колективистичното общество (дори то да е християнско), с неговото преклонение пред абстрактното и общото, и презрение към конкретното, отделното и частното, възприемането на такава идеология, която проповядва ценност на индивида, е почти невъзможно. Ето защо хуманизмът или подобни на него идеологии никога не са се появили в източноевропейските и азиатските християнски общества.

Тук по парадоксален начин индивидуализмът превръща своите недостатъци в предимство. Западът неочаквано се натъкнал на велика истина — истината за безценността на човешкия индивид, и така създал най-великото от своите творения. Той обаче така и не разбрал в какво същност се състои тази безценност на индивида, прекалено буквално възприемайки библейските думи за богоподобието и бог образността на човека. Западните народи не разбрали, че тази безценност се дължи на факта, че божеството пребивава във всеки отделен човек. (Самите хуманисти всъщност не се и замисляли много по тези теологични въпроси; те, както и въобще образованите италианци от това време, макар и да не се обявявали против християнската религия, били достатъчно равнодушни към нея. Част от тях даже се обявили за езичници, за да могат да подражават на древните гърци и римляни, от които се възхищавали.)

Хуманистите активно поддържали развитието на естествените науки, за да могат с тяхна помощ да проникнат в съкровената същност на природата, да узнаят нейните тайни. Искали с помощта на тези знания да построят земен рай. По този начин, за пръв път в историята, основна цел на човешкия живот ставало не достигането на небесния рай, а неговото сваляне и построяване тук — на земята. (Така става ясно къде се намират източниците на комунизма, сенсимонизма, „икономизма“, и въобще на „прогресизмите“ от всякакъв род — всички те водят своето начало от ренесансова Италия.) Неслучайно С. Асколдов дава следната характеристика на хуманизма: „Хуманността отклонява човешкия интерес от небето. Тя прекалено обнадеждава със земята и дори в най-отчаяните положения, вярата в човека поддържа стремлението все пак към земното и към осъществяваните главно от човека идеали“^[3]. Католическата църква твърде ясно разбирала това и критикувала хуманистите, че поставят ударение върху човека, вместо върху бога. Тя обаче не подозирала, че това било едва началото на дълъг процес на дехристиянизация и израждане на това забележително учение, което в края на краищата доведе до светския хуманизъм на деветнадесетото и двадесетото столетие.