Борис Проницин
Двете Европи (39) (Славянската идея през XXI век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
stomart (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Борис Проницин

Заглавие: Двете Европи

Издание: първо

Издател: Пенсофт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Националност: България

ISBN: 954-642-099-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544

История

  1. — Добавяне

2. Религия и митология

Религията на древните славяни се характеризира със силно изразен култ към Живата природа и въобще към живота като такъв. Тази религия обаче не би могла да бъде наречена „пантеистична“ в истинския смисъл на думата, тъй като пантеизмът обожествява природата в нейната цялост — включително мъртвата й неорганична част, и следователно е плод на известна заблуда. Езическите славянски култове обаче, за разлика от източните почти не познават обожествяване на реки, планини, камъни или други неодушевени предмети, а са ориентирани изключително към различни живи същества — предимно стари дървета и животни. А тъй като абсолютният дух, т.е. божествената субстанция пребивава във всички живи същества, то славянският пантеизъм представлява едно правилно ориентирано религиозно чувство. Това чувство извира дълбоко от вътрешността на човека и може да бъде наречено духовност, която е второто най-важно качество на източноевропейците след колективизма.

Характерно за разглеждания тип духовност е, че тя е смесена със силни сърдечни емоции. Така например при съчетаването й с нежността възниква религиозното умиление, а при съчетаването й с мъката — възвишената меланхолия. Умилението в онези времена се изразявало в изключително ласкаво и любвеобилно отношение към природата. Такова отношение например прозира в старинните купалски песни:

Ходили дивочки коло Мереночки

Коло мое водила Купала

Гратиме солнечко на Ивана;

Ишли дивочки в лись по ягидочки

Коло Володимеря[1]

Възрастни хора наричали слънцето — слънчице, тревата — тревичка, ягодите — ягодки и т.н. Колко любов, нежност и чистота прозира от тези обръщения. Такова смесване на религиозността с чувствата било непознато на старите източни народи поради това, че емоционалната страна на тяхната натура била по-слабо развита. Освен това при тях чистото мистично чувство, което се поражда в душата, било толкова силно, че потискало и не давало да се проявят никакви сърдечни чувства. На другия полюс пък били западните общества, където емоционалността не могла да се развие поради пълното доминиране на хладния разсъдък над всичко останало. Така за пръв път славяните издигнали като първостепенна сила в живота гласа на сърцето. На безстрастната духовност на Изтока и на безстрастната разумност на Запада те отговорили със своята емоционална духовност.

В същото време трябва да се каже, че славянските народи, макар и да са по-духовни от западните, те все пак отстъпват в това отношение на източните. Освен това при тях духовността отстъпва по своята сила на колективизма, и е вероятно някъде на равнището на древногръцката; колективното съзнание на славяните е почти на нивото на далекоизточните народи. Това несъответствие в този ред е много опасно и причини през XX в. истинска катастрофа.

Най-типично за славянската духовност е, че тя се изразява преди всичко в силната вяра в различни идеи. Хората от Източна Европа традиционно винаги са били идеалисти по природа, а не прагматици и обществата, които те създавали, никак не приличали по своя характер на съседните им западноевропейски аналози, традиционно движени единствено от интересите. Понякога обаче тази отдаденост на идеите минава разумните граници и се превръща в истински идеен фанатизъм, който е втората основна причина за ирационалната конфликтност на източноевропейските общества (след чувството за равенство). Именно от него произтичат всички усложнения в политическия живот, неспособността на партиите да отстъпват от своите идеологически платформи и да постигат компромиси помежду си. Това превръща парламентите в тази част на Европа в истински арени на конфронтацията.

Но да се върнем към особеностите на религията на древните източноевропейци. Старославянската митология е по-слабо запазена от старогерманската и отстъпва по своето разнообразие и сюжетно богатство на древногръцката. Затова пък за разлика от последната, тя излъчвала по-голяма морална чистота и проповядвала изключително положителни ценности сред поклонниците си. Славянските езически богове, сред които най-важни били Дажбог, Белобог, Чернобог, Перун и Велес, като правило били закрилници на мирния труд, на земеделието, скотовъдството, на брачния живот и семейното щастие. На тази митология са почти непознати разказите за безкрайните конфликти и интриги между боговете, с които така изобилства античната митология. Еротичният елемент в нея бил също така по-слабо застъпен.

Това, което прави впечатление, е силно изразения дуализъм в нейната символика. Постоянно се противопоставят такива понятия и представи, като бяло и черно, ден и нощ, лято и зима, север и юг и т.н. Тези противопоставяния говорят за развит усет към доброто и злото, съществуващ у техните създатели. А който има подобен усет, той изпитва силно чувство за вина при извършване на грях. В същото време при първобитните славяни не се наблюдава онова изострено усещане за непосредственото присъствие на злото, чувството, че си обграден от всички страни от някакви демонични и тайнствени сили, което било така характерно за стария Запад. В старинна Източна Европа атмосферата била съвсем различна и приемането на християнството през VIII и IX в. не променило нещата.

Що се касае до развитието на културата в този древен период, то най-значителното събитие в това отношение е безспорно създаването и приемането на славянската азбука — кирилицата. Всичко започва през 862 г., когато великоморавският княз Ростислав изпраща молба до Константинопол, в която моли Василевса да му бъдат изпратени учители, които да научат народа му да чете и да изучава Светото писание на собствен език. Тази молба била акт с изключителна важност, защото демонстрирала, че славянските народи още в зората на своята история не желаели да тръгнат по пътя на западните и да възприемат латиницата като своя азбука; не бива да се забравя, че дори германските племена от Скандинавския полуостров, които живеели несравнимо по-далеч от Рим, отколкото племената във Великоморавия, никога не са искали да имат собствена азбука. Изглежда на славяните латинският език им се виждал вътрешно чужд, той не им се нравел заради своята прекалена приповдигнатост, суха тържественост и изкуственост, така чужди на естествеността им. Освен това неговата морфологична структура просто не отговаряла на структурата на техните езици; в днешно време в полския език, за да се изпише един звук, са нужни 3–4 букви, което е немислимо при използване на кирилица. Към това накрая трябва да се прибави и фактът, че римският дух никога не е имал такова влияние над славянските души, както над душите на германските народи, и те искали да четат и слушат Библията на свой собствен език.

Вслушвайки се в молбите им, Василевсът изпратил до Великоморавия двамата братя Кирил и Методий, родом от Солун, които се нагърбили с нелеката задача да създадат нов тип азбука, различна както от латинската, така и от гръцката (последният факт често се забравя от критиците на кирилицата, твърдящи, че създаването й било резултат от някакъв провизантинизъм на русите, българите и сърбите). Познавайки отлично особеностите на старославянския език и неговите наречия, Кирил и Методий скоро успели да създадат такава азбука и започнали активна просветителска дейност. Техните ученици продължили делото им и постепенно разпространили кирилицата и на юг към Балканския полуостров, а после на североизток — в огромните територии на Киевска Русия. Богослуженията на родния славянски език навсякъде в Източна Европа срещали топъл прием и най-накрая през 869 г. папа Адриан II бил принуден да придаде на този език официален църковен статус (факт, който днес много католици не знаят).

За съжаление, очертаващото се източноевропейско културно единение не се понравило никак на съседната Германска империя, която видяла в него заплаха за себе си. Немците за пореден път нахлули в земите на западните славяни и започнали насилственото им полатинчване. Полските и чешките епископства били подчинени на тези в Германия. Закрити били десетки училища и книжовни центрове на територията на цяла Великоморавия, като самите братя Кирил и Методий и техните ученици били подложени на жестоки гонения. Методий впоследствие бил заточен за няколко години в Сваби и накрая умрял в пълна изолация. Немското духовенство успяло да наложи своята воля.

Това бил страшен удар върху славянския свят, вследствие на който той бил разсечен на две, в много отношения несъвместими половини. Ако до приемането на латиницата, всички славянски народи се чувствали единни, усещали се като едно голямо цяло, стоящо отделно от съседните земи на „немите“ (както тогава наричали в Източна Европа германските народи поради непонятния им език), то сега — след като западните славяни — чехи, поляци и словаци, били насилствено откъснати от своя естествен етнически и културен ландшафт, след като били заставени да тръгнат по неестествен за тях път, те бързо забравили за старото единство и се вживели в ролята си на „латинци“. Разбира се, поляците и чехите никога не станали такива (това е органически невъзможно), а само приспали своите творчески способности, превръщайки страните си в далечни и незабележими провинции на Запада. През следващите хиляда години те не дали на Европа практически почти нищо в културен или в какъвто и да било друг план. Трансферът на идеи се извършвал изключително от запад на изток, но по никакъв начин в обратна посока. Творчеството им било основано изключителното на имитацията на чужди образци и това е логично, тъй като, когато един народ има наблизо под ръка чуждо развито изкуство, той естествено не е склонен да си дава труда да измисля свое. В същото време славянските народи, които живеели далеч от влиянието на германския свят и останали верни на кирилицата — руският и отчасти украинският народ, успели да създадат своя собствена уникална култура, да дадат на света цяла редица забележителни гении, сред които такива титани като Толстой, Достоевски, Гогол, Чайковски и Стравински, чието творчество е напълно оригинално и се отличава принципно от творчеството на западноевропейските творци. Русите, вероятно поради своята отдалеченост от Запада, са единственият славянски народ, който до този момент е преживявал по-дълги периоди на метафизична будност, и единственият, който е успял да се включи като самостоятелен фактор в цялата редица прояви на световния разум и дух. Всички останали източноевропейски общества, по отношение на своето досегашно състояние, за съжаление могат да бъдат причислени към категорията на неисторическите човешки формации.

Що се отнася до бъдещето, до въпроса ще могат ли занапред западните славянски народи да развият собствена култура, този проблем отново е тясно свързан с въпроса за латиницата. Докато в славянския организъм съществува такова чуждородно тяло, едва ли може да се говори за придвижване в спомената насока. При това не трябва по никакъв начин да се смесва проблемът за азбуката с въпросите на религията, тъй като католицизма в случая няма нищо общо. Нещо повече, може да се каже, че православната идея в настоящия момент е втората най-голяма пречка за духовното обединяване на славянския свят след проблема за латиницата. Ето защо може би отново е дошло времето да се издигне идеята на руския религиозен философ Владимир Соловьев, съгласно която в името на единството на народите от Източна Европа, трябва да бъде направен компромис между славяните с католическо и православно вероизповедание. Същността на този компромис се състои в това първите да възприемат кирилицата като своя официална азбука (опирайки се на папския едикт от IX в.), а вторите доброволно да се подчинят на римската църква чрез сключване на уния. Така с един ход биха били постигнати две велики цели — славянското и християнското обединение.

Бележки

[1] Потебня, А. А. О купальских огнях и сродных съ ними представлениях. М., 1867, 11.