Борис Проницин
Двете Европи (20) (Славянската идея през XXI век)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
stomart (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Борис Проницин

Заглавие: Двете Европи

Издание: първо

Издател: Пенсофт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Националност: България

ISBN: 954-642-099-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544

История

  1. — Добавяне

2. Разгръщане на егоизма в стопанската сфера

Любопитно е да се проследи какво било началото на дългия, продължил цели четири столетия процес, довел до създаването на днешния капиталистически Запад.

В предишната глава беше казано, че капиталистическият начин на производство се появява от момента, в който средновековният цехов майстор се превръща от ръководител на занаятчийския цех в негов частен собственик, а бившите подмайстори и калфите стават от равноправни членове на кооперацията в наемни работници на новия работодател. Беше споменато също, че този процес е уникален за Запада по много причини и че за пръв път той се извършва в някои градове на северна Италия.

След като цеховите майстори си присвоили по един крайно неетичен начин собствеността върху цеха, следващата стъпка, която те предприели, била да увеличат броя на наемните работници, трудещи се за тях. Докато в Средните векове имало ограничения върху броя на работещите в даден цех, сега всички количествени ограничения отпаднали. Но увеличаването на броя на наемните работници има смисъл само тогава, когато се промени начинът на производство, т.е. производителността на труда. Така възникнала манифактурата, чиято същност е в разделението на труда. Работодателите видели, че е много по-ефективно и по-изгодно вместо един и същ занаятчия да извършва всички операции в дадено производство последователно (което е разход на много време), да се отделят тези операции една от друга и да се изолират; на всеки отделен занаятчия се отрежда точно определена специализирана операция и тези хора едновременно на едно място извършват споменатите операции. Специализацията на работниците съгласно техните лични качества била необходима, тъй като не може един човек да бъде едновременно еднакво сръчен, еднакво силен или пък достатъчно съобразителен.

И така, основният резултат от създаването на първите манифактури някъде през средата на XVI в. бил, че производителността на труда рязко се покачила и се икономисало ценно време. Сега за единица време се произвеждали много повече стоки, отколкото в до манифактурния период.

В случая особено внимание трябва да се обърне на думата стока, тъй като тя е един от ключовете за разбиране на капиталистическия начин на производство. Стоката не е просто продукт на труда. Докато традиционните продукти на труда се произвеждат в незначителни количества и служат главно за натурална размяна и за задоволяване на собствените потребности на производителя (т.е. за оцеляване), то стоката по дефиниция е излишък, тя се произвежда не с цел оцеляване, а с цел забогатяване, извличане на печалба. Стоката е такъв продукт, който приема стойностна, т.е. парична форма. Поради това капиталистическото общество, за разлика от феодалното, произвежда огромни количества пазарни продукти, т.е. стоки. Закономерно възниква въпросът, защо източните и античните общества не са развили стоково производство и въобще никога не са гледали на своите продукти като на стоки?

В източното село това било невъзможно поради неговия общинен характер. В азиатската община всички занаятчийски продукти се произвеждали единствено за задоволяване на собствените й нужди и поради това самото производство било, независимо от законите на пазара, изградил се в рамките на цялото общество. Във всяка селска община, наред с мнозинството от нейните членове, занимаващи се изключително със земеделски труд, като органична част присъствали и занаятчиите: ковачът и дърводелецът (изработващи земеделските оръдия на труда), грънчарят (произвеждащ съдовете за селото), перачът, бръснарят и т.н. Тези няколко души били изхранвани от цялата община. Тъй като тяхната продукция била предназначена единствено за самозадоволяване в рамките на селото, те не изпитвали нужда да продават своите изделия извън неговите рамки. Всичко се извършвало на принципа на натуралната обмяна.

Що се касае до това защо и в градските занаятчийски цехове на Изтока не могло да бъде създадено стоково отношение към продуктите, трябва да се отговори, че такова отношение не могло да бъде създадено, поради простата причина че членовете на тези цехове искали да оцелеят, а не да забогатеят подобно на западните си колеги. Ето защо, абсолютно прав е Маркс (в този случай, за разлика от много други, това наистина е така), когато казва: „При старо азиатските, античните и други начини на производство превръщането на продукта в стока, а значи и битието на човека като стокопроизводител, играе подчинена роля, която обаче става толкова по-голяма, колкото повече общинните форми навлизат в стадия на своя залез. Споменатите стари обществено — производствени отношения са несравнимо по-прости и по-прозрачни от буржоазния, но те почиват на незрелостта на индивидуалния човек, който още не се е откъснал от пъпната връв на естествената родова връзка с останалите хора“[1].

Отговорът на въпроса защо в древния изток и античността не възниква стоково отношение към продуктите на труда, е едновременно и отговор на въпроса защо там никога не възниква рационалното разделение на труда, символизирано от манифактурата. На азиатските и античните народи въобще не им дошло на ум да създават такова разделение на труда в рамките на цеха, защото те не искали да произвеждат излишъци, т.е. не искали да се обогатяват. Манифактурата била творение на печалбарския ум.

Тази истина обаче не трябва да ни затваря и очите пред един друг факт — че благодарение на манифактурата, т.е. на съществуването на частна цехова собственост, става възможно възникването на такъв феномен, какъвто е икономическият ръст. Ако в манифактурата нямаше частен собственик, а тя беше кооперация, тогава не би имало стимул за увеличаване на броя на работещите в нея, за разрастване на производството от един момент нататък, тъй като увеличената печалба трябва да се дели с новоназначените членове. Този проблем обаче отпадал, когато всичко било притежание на един човек, който забогатявал толкова повече, колкото повече нови работници назначавал. Така частната собственост, сама по себе си основана на несправедлива експлоатация на чужд труд, станала най-мощния стимул за икономическото развитие в историята. Благодарение на нея довчерашната търговска прослойка се превърнала през XVI и XVII в. в буржоазия.

Интересно било и развитието на поземлените отношения в разглеждания период. Към средата на XVI в. в много западноевропейски държави буржоазията започнала да изкупува земята от феодалите и да я дава на селяните. В Англия по това време вече започнали да се появяват твърде големи земевладелци от буржоазен произход. По време на т.нар. Glorius revolution (Славната революция), те предприели масова експроприация в своя полза на общинската селска земя (пасбищата и горите), което довело до още по-голямо засилване на тяхното влияние в държавата.

Що се касае до положението на самите селяни в Западна Европа от този период, то повечето от тях били свободни и притежавали земята, която обработвали. Така например във Франция през XVI в. 50% от цялата земя се обработвала от цензитарии (така се наричали там частните собственици). Другите земи се обработвали на аренда. Арендаторът в срок от девет години се приравнявал от закона към цензитария и също се облагал като собственик. На френските аристократи по това време принадлежала около 20% от територията на страната.

Аналогично било и положението в Англия, където през XVII в. повечето селяни се отнасяли към категорията на йомените (независимите частни собственици). Техните поземлени участъци се наричали „Ofreeholds“. Числеността на арендаторите била по-ниска от тази на йомените (т.е. както във Франция). Като цяло територията на Западна Европа от прединдустриалната епоха представлявала мозайка от малки поземлени участъци на селяните, периодично прекъсвана от големи дворянски имения. Забелязва се, че земята и в двата случая представлявала нечия частна собственост, а общинната собственост, отдавна (7–8 века преди това) преминала в небитието. Тези факти демонстрират до каква степен поземлените отношения в Западна Европа от прединдустриалната епоха се отличават от поземлените отношения в древния източен свят, където е съществувала изключително общинната селска собственост, а частната е била непозната (вече беше казано защо източните феодали не са били частни собственици). Това е най-ярката разлика между източния колективистичен и западния индивидуалистичен манталитет, доколкото частната собственост възниква поради липсата на колективно чувство у индивидите. (Много беше важно това сравнение да се направи на базата на реалностите от прединдустриалната епоха, тъй като след промишлената революция в Западна Европа от ХVІІІ-ХІХ в. такива аналогии не биха били възможни, поради намесата на фактори от съвсем друго естество.)

Бележки

[1] Marx, K. Kapital, т. 1, 1, 1.4.