Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (68)

68

Бен не бе очаквал, че някога отново ще чуе този глас. Но гласът си беше същият и звучеше право в ухото му. Леко различно отпреди, някак завалено, сякаш нещо не беше наред с устата на мъжа. Но това категорично беше гласът на Джак Глас.

— Знаеш кой съм, нали?

Бен не отговори.

— Знаеш и защо ти се обаждам.

Бен мълчеше.

— При мен има нещо твое — продължи гласът. — Да се видим отвън, а?

— Кога?

— Сега. Веднага, Хоуп!

Бен затвори телефона и го пусна в джоба си.

— Може да ми потрябва — каза той.

Клаудио не възрази.

Бен се затича по коридора. Прескочи диадемата, паднала на килима, и продължи нататък.

Някаква открехната странична врата се поклащаше на пантите си; Бен я бутна и изведнъж се озова навън, в ледената венецианска мъгла. В небето не се виждаха звезди. Стъпките му отекваха между олющените стени на къщите по тясната уличка. Чуваше плискането и гъргоренето на водата в каналите, малките вълнички, които се разбиваха в древните камъни на мостовете и в основите на сградите.

Излезе тичешком на пиацата. Зад него остана колонадата на опера „Ла Фениче“; напред се виждаше каменен кей.

Джак Глас бе застанал на самия ръб на кея. Високо над главата му улична лампа разпръскваше мъртвешка светлина в сгъстяващата се мъгла.

Ръката му беше обвита около шията на Лай. Дланта му, облечена в черна кожена ръкавица, затискаше устата й. Очите й бяха разширени от ужас, косата й бе полепнала по лицето, мокра от пот.

В другата си ръка Глас стискаше нож. Пехотен, от черна въглеродна стомана, с дълго, леко назъбено острие — оръжие на професионален убиец. Върхът му беше опрян в корема на Лай.

Бен пристъпи крачка напред. Под дългата, нахлупена козирка на бейзболната шапка видя лицето на Глас.

Беше напълно обезобразено. Нямаше нос. Едното му око беше затворено. Кожата беше в мехури, на черни и жълтеникави петна и с все още незараснали рани, от които се процеждаше лимфа. Единият край на устата му беше изкривена надолу, гънки сбръчкана кожа висяха от двете страни. Нямаше устни и зъбите му се виждаха.

С тръпка на ужас Бен си припомни експлозията на хеликоптера. Двамата с Клара се бяха измъкнали навреме от горящата машина и тичаха през снежните преспи, за да се отдалечат на безопасно разстояние. Малко по-късно се чу страшен взрив. Всъщност бяха минали не повече от две секунди. Може би бяха стигнали на Глас, за да изпълзи от останките на пилотската кабина, но в никакъв случай не бяха достатъчни, за да избяга далеч от взрива.

Бен пристъпи крачка напред. Устата на Глас се изкриви в уродливо подобие на усмивка.

— Ето че пак се срещнахме — каза той. Думите му звучаха завалено, сякаш езикът му беше надебелял.

— Пусни я, Джак — каза Бен. — Няма полза от това.

Глас се усмихна. Притисна по-силно острието на ножа в корема на Лай.

Бен потръпна от ужас и отстъпи.

— Какво искаш? — попита той.

— Ти ми отне живота, Хоуп — каза Глас. — Сега е мой ред да ти отнема нещо.

— Ако искаш откуп — каза Бен, — ще ти платя каквато сума пожелаеш. Ще ти дам пари да си оправиш лицето. Колкото е нужно! Само я пусни.

— Ти май не разбираш — извика Глас. — Не ти ща парите!

Бен усети как сърцето му се сви в буца лед. Глас не бе отвлякъл Лай за откуп.

— Крол е мъртъв — каза той. — Всичко свърши. Пусни я сега и си върви. Няма да те преследвам повече.

Глас само се усмихна.

— Моля те! — каза Бен и отново пристъпи напред. — Пусни я.

Глас се усмихваше.

— Обещавам ти, че ще бъдеш оставен на мира — каза Бен. — Ще ти помогна. Ще се погрижа да получиш всичко, което искаш. Но бъди разумен. Пусни я.

Глас го гледаше и се хилеше.

— Вземи мен за заложник — продължаваше Бен. — Прави ме каквото искаш. Все ми е тая. Само я пусни.

През мъглата на площада се виждаха хора. Млада двойка, излязла на разходка. Зад тях семейство с деца. Някой ги посочи. Чу се вик. После друг.

На Глас явно не му пукаше от ставащото наоколо. И това беше най-страшното.

— Пусни я! — извика Бен. Усещаше как го обзема отчаяние.

Глас се хилеше. Лай се размърда в хватката му, опитваше се да се отскубне.

— Това е за теб, Хоуп! — изкрещя Глас.

Бен видя как единственото му здраво око проблесна зловещо и се досети какво следва. Видя как пръстите в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пехотния нож. Видя как мускулите на дясната ръка и рамото му се стегнаха под тежкия балтон.

— Не! Не! Не!

Ръката натисна ножа. Острието потъна навътре. Кокалчетата на Глас опряха в корема на Лай. Тя се вцепени, пое си дълбоко въздух, издаде тих звук на изненада, като човек, който внезапно е усетил острие на нож да прониква в тялото му. Бен неведнъж преди бе чувал този звук.

Глас я пусна. Тя се строполи като марионетка, на която са прерязали конците. Коленете й се подгънаха. Тялото й рухна на твърдата земя; ножът беше забит в корема й до дръжката.

Женски писък отекна на площада.

Глас хвърли на Бен последен победоносен поглед и побягна. Стъпките му полека заглъхнаха в една от страничните улички.

Бен се втурна към Лай и коленичи до нея. Тя лежеше по гръб, просната върху каменния кей, и се давеше; с всеки спазъм на гръдния й кош кървави струи бликаха от гърлото й. Целият й сценичен костюм беше подгизнал в кръв. Той я взе в прегръдките си. Ръцете и лицето му полепнаха от кръвта й. Нищо не можеше да направи. Наоколо притичваха закъснели минувачи. Чу се още един писък. Млада жена се бе спряла на няколко метра и ги гледаше, закрила уста с длан.

— Повикайте бързо лекар! Линейка! — извика Бен. Пребледнели лица го гледаха объркано. Някой извади от джоба си телефон.

Лай се опитваше да му каже нещо. Той доближи ухото си към устните й. Тялото й се сгърчи в конвулсия. Той я притискаше до себе си. Не искаше да я пусне.

Но животът я напускаше.

— Обичам те — каза той.

Устните й се раздвижиха в отговор, но не се чу глас.

Докато я държеше, той усети как пулсът й ставаше все по-бавен и слаб. После изчезна напълно.

Разтърси я. Усети, че е коленичил в локва кръв, която се разширяваше встрани.

— Линейката идва — каза глухо някой отстрани.

Нямаше пулс. От устните й не излизаше дъх. Очите й бяха широко отворени.

Бен я разтърси отново.

— Дръж се, Лай! — извика той. — Дръж се! Бори се!

От очите му капеха сълзи, които се смесваха с полепналата кръв; едри червени капки се стичаха по лицето й.

— Мъртва е — чу глас над главата си.

Той зарови лице в дрехата й. Тялото й беше топло и меко. Когато я стисна, раменете й се повдигнаха нагоре. Разтърси я.

— Мъртва е — повтори гласът.

Той усети нечия нежна ръка върху рамото си. Повдигна глава. Млада руса жена стоеше до него и го гледаше.

— Аз съм медицинска сестра — каза тя. — Много съжалявам. Тя е мъртва. Нищо не може да се направи.

Бен стоеше на колене. Главата му пулсираше. Сестрата протегна ръка и затвори очите на Лай. Някой я покри с палто. Събралите се наоколо плачеха. Възрастна жена се прекръсти и замълви молитва.

От операта наизлизаха още хора. Насъбра се тълпа. Чуха се викове на ужас. Нечии гласове повтаряха името й. Клаудио притича от сградата, стиснал лицето си с длани. В далечината се чуха сирени, воят им се усилваше.

Сетивата на Бен бяха притъпени. Мозъкът му беше като парализиран. Не чуваше шума наоколо. В съзнанието си виждаше едно-единствено нещо. Отвори очи. Склерите му се белееха от покритото с кръв лице. Изправи се и погледна Лай. Фигурата й едва се очертаваше под чуждото палто.

Тълпата се раздели, за да му стори път. Всички очи бяха приковани в него. Ръце се протягаха да го пипнат, устни се мърдаха беззвучно.

Той бавно се отдалечи. Вдигна поглед нагоре и видя човешка фигура на един прозорец, която махаше с ръце, за да привлече вниманието му. Беше стара жена с изкривено от възбуда лице, която бясно жестикулираше и сочеше към тъмната странична уличка. Бен разбра какво иска да му каже.

Той закрачи натам, после се затича, докато накрая мощните му стъпки заудряха като чукове по каменния плочник на криволичещата улица.