Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (49)

49

Бен лежеше, вперил поглед в тъмносивия таван над главата си, докато му се стори, че плува пред очите му. Погледна часовника си. Бяха изминали едва пет минути. Мозъкът му работеше на такива обороти, че му се бяха сторили часове.

Вече сто пъти бе огледал цялата килия за слаби места. Единствената светлина проникваше от един висок прозорец с решетка. Той подскочи, издрапа с ръце и крака по стената и се хвана за студените стоманени пръти, после се подпря на колене и ги дръпна с всички сили. Решетката не поддаде, изобщо не помръдна. Само трактор можеше да я измъкне от бетонната рамка, в която беше зазидана.

Долу в полумрака търпеливо бе прокарал пръсти по очертанията на всеки каменен блок. Зидът беше в отлично състояние, от поне два реда камъни. Нямаше за какво да се захване. После опита вратата. Беше от дебела стоманена ламарина, със скрити панти, главичките на нитовете бяха изпилени наравно с останалата повърхност. Накрая насочи вниманието си към нара, търсеше нещо, което би могъл да използва като лост или оръжие. Ала стоманената рамка беше солидно заварена, а краката й — циментирани в пода.

Освен затворен между четирите стени на килията си, той беше пленник и на собствените си мисли.

Лай беше мъртва. Мъртва. Мъртва!

И то изцяло по негова вина. Бе я оставил да се оправя както може. Тя бе умряла сама, беззащитна, парализирана от страх.

Също като Оливър._ Той беше виновен._ А сега и онова малко момиченце бе взето за заложница. По негова вина. И сега той щеше или да я спаси, или да загине при опит да го направи.

Мисията му започваше утре. Щеше да разполага с всичкото оборудване, което сам си бе поискал — кола, дрехи, пари в брой, оръжие и мобилен телефон, по който да им съобщи, че е заловил обекта. Щяха да го освободят и той бе решил какъв ще бъде първият му ход. Само че никога през живота си не се бе чувствал толкова безсилен.

Нямаше смисъл да удря с юмруци по стоманената врата, докато потроши кокалчетата си. Нямаше смисъл да вика от безсилие, докато скъса гласните си струни. Нямаше смисъл да удря главата си в каменната стена, докато си пръсне мозъка. Легна на пода, повдигна се на пръстите на ръцете и краката и направи трийсет лицеви опори. Болката, пронизваща мускулите му, изтри мислите му за няколко минути. Помогна му да се концентрира върху следващата задача.

Стресна го изтракването на ключ в стоманената брава. Вратата се открехна. През процепа нахлу лъч светлина и вътре се шмугна човешка фигура.

Беше жена, притеснена и нервна. Бен я позна.

— Какво правиш тук? — попита свирепо той.

— Трябваше да дойда — отвърна тя. Очите й бяха влажни.

— Как влезе?

Връзката ключове в ръката й проблесна в полумрака.

— Крол държи резервен комплект в кабинета си — прошепна тя.

— Какво искаш от мен, Ингрид? Или както там се казваш днес.

Ева потръпна и постави пръст на устните си.

— Шшшт! Глас се навърта насам. Ако разберат, че съм била тук, ще ме убият.

— Ами да ги повикам тогава? — каза той. — Може пък да ми разрешат да гледам.

— Съжалявам! — каза тя.

— Това ми го разправяше и когато се запознахме.

Жената пропълзя по пода и коленичи до него. Дори на оскъдната светлина от прозореца очите й изглеждаха разширени от ужас.

— Казвам се Ева — промълви тя. — Това е истинското ми име, кълна се.

— Не ме интересува името ти — каза той. — Какво искаш от мен?

— Взели са момиченцето за заложница.

— И ти дойде тук, за да ми съобщиш това?

— Искам да ти помогна — каза припряно тя. Гласът й беше дрезгав.

— Не ти вярвам.

— Много съжалявам за случилото се. Нямах избор. Трябва да ми вярваш.

— Два пъти няма да ти позволя да ме излъжеш.

— Мога да ти помогна! — настоя тя. — Моля те да ме изслушаш. Знам някои неща.

Бен усещаше страха й като миризма, която се излъчваше от нея. Такива неща не можеха да се изиграят. Жената казваше истината.

— Е, говори — рече той.

— Запланували са нещо — каза тя. — Крол дава прием. Всички мъже ще бъдат там. Намислили са да убият някого.

— Кого? — Той вече знаеше отговора.

Тя поклати глава.

— Някого, когото смятат за важен. Не знам точно. Знам само, че на всяко едно от събиранията им по някой умира. Имат уговорен сигнал. Обикновено се подава между девет и десет часа, когато празненството е в разгара си и гостите са заслушани в музиката. Мъжете излизат един по един и се събират в специално обособена част на къщата. Там става всичко.

— Кои са тези мъже? — попита Бен.

— Всички те имат общ бизнес с Крол. Това е, което знам. Стари мъже в костюми, които убиват хора. За политическо влияние. За пари. Не знам за какво още. Знам само, че ликвидират определени хора.

— Къде става това? — попита той.

Тя погледна неспокойно към вратата на килията.

— Към къщата има параклис, частна църква — каза тя. — Мисля, че там се събират. Никога не съм влизала в него. Крол го държи заключен.

— Дали е със сводест таван, с каменни колони? С под от черни и бели плочки, наредени шахматно?

— Не знам — отвърна тя. — Възможно е. Но нещо друго исках да ти кажа. Онова момиченце…

— Клара?

Тя кимна.

— Смятат да я убият. По-късно. С отровна инжекция.

Той я изгледа.

— Защо ми казваш всичко това? Защо чак сега?

— Защото искам да я измъкна оттук — каза тя. — Тези хора трябва да бъдат спрени. Твърде далеч отидоха. — Очите й го гледаха уплашено, умоляващо, търсеха погледа му. Казваше истината. — Писна ми, повръща ми се от тези извращения — продължи тя. Думите й излизаха от устата на пресекулки, като накъсан шепот. — Когато ми каза за детето, реших да направя нещо. Трябва да ми повярваш! Не ми беше лесно да те предам. Но нямах избор. Те ме държат в клещи, както теб сега. Такива са, хващат хора в капан и после ги използват за целите си.

Бен помълча, докато размишляваше върху чутото.

— Къде се намираме сега?

— В стара военна база край Ернстбрюн, северно от Виена. Собственост е на Крол.

— А къде държат Клара?

— В къщата.

— В имението на Фон Адлер?

Ева кимна бързо.

— В стая под засилена охрана.

— Кажи ми точно къде се намира мястото — каза той.

— На около пет километра южно от Виена. Ще те заведа. Дошла съм да те измъкна. Имам кола.

Отвън се чу трясък на стоманена врата; тежки стъпки отекваха от стените на тесния коридор. Ева издаде тих вик на ужас.

— Това е Глас. Ще ме убие!

Бен замръзна. Нямаше къде да я скрие.

Стъпките почти бяха достигнали вратата на килията. Нямаха време.

— Целуни ме — каза той и я обгърна с ръце.

Ева се стресна, после разбра. Това можеше да спаси и двамата. Тя обви ръце около шията му и се притисна с цялото си тяло към него. Устните й, меки и горещи, се сляха с неговите.

Вратата на килията се отвори с трясък. Едрият силует на Джак Глас я изпълни цялата. Когато ги видя, той се изсмя.

— Я, колко романтично! Значи старецът се оказа прав. Ти наистина си го чукала следобед. И какво, дойде за още ли?

— Трябваше да го видя — каза Ева. — Обичам го. — Тя се отдръпна от Бен.

Глас пристъпи в килията, като наведе глава, за да мине под горния праг. Хвана Ева за ръката и грубо я дръпна настрани.

— Сега вече се накисна до шия в лайната — каза той.

— Не й причинявай болка заради мен — каза Бен. — Аз съм виновен.

Глас се изхили мръснишки.

— Моля те, не казвай на Вернер — замоли го отчаяно тя. — Той ще ме убие.

— А, знам! — каза той — И после ще те чука, умряла. — Той спря и се замисли. Случаят му предоставяше неочаквани възможности. Тя беше изцяло негова. Откога чакаше този момент! — Но пък може и да се договорим с теб. — И той намигна на Бен.

Бен не отделяше очи от автоматичния пистолет „Берета 92“, затъкнат в колана му. Беше само на четири крачки от него. Можеше да му счупи врата, преди Глас да разбере какво става. Да му вземе пистолета и с него да избие пазачите.

Макар и набързо скалъпен, планът му харесваше.

Направи крачка, после втора. Ева се дърпаше и съпротивляваше в мечешката прегръдка на Глас.

През вратата влязоха още петима мъже, с извадени пистолети, които моментално насочиха към Бен. Явно не искаха да рискуват. Изведнъж съотношението на силите се промени коренно. Бен замръзна на мястото си.

— Хайде, до по-късно, храбрецо! — подвикна Глас.

Докато Глас я извличаше от стаята, Ева хвърли последен умолителен поглед на Бен. Гардовете се изнизаха един по един след него. Стоманената врата се затръшна и ключът се превъртя в ключалката. Бен остана отново сам.