Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

26

Австрия

Същия ден сутринта

Мъжът беше с масивно телосложение. Малко под метър и осемдесет, той вероятно тежеше около сто и двайсет кила, но без грам тлъстина. Пристъпи гол до края на трамплина, който се огъна под тежестта му, и подскочи два-три пъти на място. Яките мускули на бедрата и прасците му се стегнаха като въжета. Пое си дъх и се хвърли напред.

Тялото му се вряза перфектно във водата, почти без да вдигне пръски; той потъна до дъното на басейна, след което стремително изплува на повърхността и загреба напред с мощни движения на ръцете. Преплува без усилие трийсет дължини, после излезе от басейна, без да ползва стълбата, и пристъпи към шезлонга, на който, грижливо сгънати, лежаха дрехите му. Дори не се бе задъхал. През прозорците на покрития басейн се виждаше затъналото в дълбок сняг огромно имение, простиращо се чак до боровите гори в далечината.

Мъжът приглади с пръсти пясъчнорусата си коса. Пресегна се за хавлията и грижливо започна да се подсушава, наслаждавайки се на добрата си физическа форма. По мускулестите му ръце и широкия гръден кош се виждаха стари белези от девет огнестрелни рани и три пробождания с нож. Той прекрасно си спомняше кога и как бе получил всеки един от тях. Всеки белег по тялото му си имаше своя история. Общото помежду им беше, че нито един от хората, които му ги бяха причинили, не бе останал жив повече от три минути след това.

Мъжът беше четирийсет и три годишен. Беше лондончанин, бивш войник от Британската армия. Казваше се Джак Глас.

Понякога, когато се напиеше, Глас се хвалеше с подвизите си в легендарните Специални десантни части. Дори на дясната си ръка, малко над лакътя, бе татуирал знака им — малък кинжал с крила — и обичаше да го показва.

Истината обаче беше доста различна — навремето, преди много години, Джак Глас бе изгонен от Специалните десантни части. Психотестове бяха разкрили някои особености на характера му, които според неговите командири носеха повече вреда, отколкото полза на службата. Непригодността му за нея се бе потвърдила твърде скоро при опита да удуши офицера, който му бе съобщил отказа за повишение. Опозорен, Глас бе експедиран обратно в първоначалната си част, колкото да бъде изправен пред военен съд и изритан завинаги от армията.

След това, останал без доходи, той се бе скитал безцелно, подобно на мнозина други уволнени от армията поради непригодност, наемайки се на всякаква най-черна работа. А понеже като военнослужещ бе съден от военен съд, не го искаха дори в охранителна фирма като нощен пазач.

Една дъждовна вечер в Лондон се бе засякъл в бара със свой стар познат, който му бе предложил работа в паравоенните формирования в някаква африканска държава. Заплащането беше много добро, а естеството на работата му прилягаше перфектно. Глас прие незабавно и след три дни вече летеше към сборния пункт. От този момент нито веднъж не се бе завърнал в Англия.

Навсякъде — в Конго, Руанда, Либерия — бе работил за онзи, който плащаше най-добре. Безмилостно бе смазвал антиправителствени метежи. Опожарявал бе училища. Разрушавал бе села. Екзекутирал бе цели семейства, въвлечени против волята си в кървави племенни конфликти. Бе изпълнявал всичко, което му бяха заповядвали, после си бе прибирал парите, без да задава излишни въпроси.

В Либерия бе получил белега на ухото си. Долната му мека част бе откъсната от куршум на калашников. Куршумът бе изстрелян от дете — черно африканче на осем-девет години, момиче. Беше последният в пълнителя на автомата. Като го видя как се държи за ухото и реве от болки, тя се обърна и побягна накъдето й видят очите.

Глас хукна след нея. Застигна пищящото от ужас момиче в близките храсти. Повали я на земята, коленичи върху гръдния й кош, с едната си ръка прикова двете й слаби ръчички над главата, а с другата извади бойния си нож, опря острието му между ребрата й и бавно го натисна навътре. Мятащото се телце постепенно утихна, докато животът изтичаше от разширените й от ужас очи.

Глас и до ден-днешен си спомняше с носталгия тази сцена. Искаше му се в някой близък ден да я преживее отново.

След Африка дойде босненският конфликт, през който Джак Глас се препитаваше с контрабанда на оръжие. Напуснал завинаги бойното поле, сега той носеше костюм и стискаше в ръката си дипломатическо куфарче вместо автоматична карабина. Обикновено куфарчето беше натъпкано с банкноти. Глас бе констатирал, че може да изкарва повече пари, ако някой друг натиска спусъка вместо него. Две години по-късно, вече като преуспяващ бизнесмен с много връзки и огромни приходи, на панаира на оръжията в Берлин той се бе запознал и сприятелил с един австриец на име Вернер Крол.

На трийсет и шест Глас бе постъпил на работа при Крол като личен секретар и сътрудник. Той вече бе развил вкус към парите, но доставките на калашници за разни воюващи племена се оказаха игра за жълти стотинки в сравнение с бизнеса на Крол. Защото Крол очевидно не беше обикновен бизнесмен. Същевременно той с фанатична предпазливост прикриваше следите си, така че само малцина посветени познаваха естеството и истинските мащаби на търговската му дейност.

Самият Глас знаеше нещичко за историята на семейния бизнес на Вернер Крол. Империята Крол съществуваше от доста време и се бе развила неимоверно много. Той знаеше също, че Крол не би се поколебал да разпореди неговото или чието и да било убийство, ако заподозреше, макар и за миг, че хората му го лъжат и предават. Възрастният австриец беше дребен на ръст и изглеждаше безобиден. Държеше се някак особено, имаше осанка на прогимназиален директор от една отминала епоха. Но при всичките си чудатости Вернер Крол беше най-опасният човек, когото Глас бе срещал през живота си, а той познаваше доста опасни хора.

И сега в съзнанието му изплува сбръчканото, вечно намръщено лице на Вернер Крол. Един ден той, Джак Глас, щеше да убие стария мръсник и да изчука онази курва, официалната му любовница.

Глас облече чиста бяла риза и сив панталон, върза връзката си на хлабав възел и си сложи тъмносин блейзър. На факса в офиса му го очакваше лист хартия. Беше от Лондон. Глас го вдигна и се зачете. Я виж, каза си той, това е интересно…

 

 

Вернер Крол седеше с Ева в зимната градина на къщата си, където обикновено закусваха. Хранеше се тихо, с гръб към прозореца, през който се виждаше декоративното езерце и заснежените планини зад него. Закуската му беше абсолютно същата както всяка сутрин през последните шест години — яйца на очи и препечени филийки, нарязани на тънки ивички с една и съща форма и големина, подредени по един и същи начин върху порцеланова чинийка. Крол ги вземаше и с деликатно, почти женствено движение ги слагаше в устата си.

Глас влезе с папка под мишница. Вилицата на Крол замръзна по средата между чинията и устата му. Той попи внимателно устни със салфетката и изгледа втренчено секретаря си.

— Казал съм ти да не ме безпокоиш, докато закусвам — изрече с леден глас Крол. Ноздрите му гневно потрепваха. — За бога, човече, пак ли дъвчеш дъвка?!

Глас се усмихна и извади дъвката от устата си. Много обичаше да дразни стареца.

— Простете, сър — каза той. — Реших, че би било редно да ви покажа това тук. Току-що пристигна. — Глас отвори папката и подаде на Крол лист хартия.

Крол си сложи на носа очилата и се вторачи в листа. Беше фотокопие от заглавната страница на „Ивнинг Стандарт“ от предишната вечер. На него се виждаше зърнеста снимка на Лай Луелин, заобиколена от възторжени почитатели. Крол разпозна градския пейзаж на Оксфорд, Шелдънския театър зад гърба й. Вляво от нея беше застанал непознат мъж. Двамата се държаха за ръцете. Заглавието над снимката гласеше: „Кой е новият партньор на примадоната?“.

Крол остави настрани листа и погледна Глас над очилата си.

— Това ли е този, който уби един от най-добрите ми хора с… какво беше?

— С тиган — подсказа Глас.

Ева вдигна листа и се загледа в мъжа на снимката. Видът му явно й хареса — висок и снажен, в добра физическа форма. Глас я наблюдаваше внимателно.

— Аз също бих желал да знам кой е новият партньор на Лай Луелин — каза Крол, като изгледа косо Ева. Погледът й се бе задържал твърде дълго върху снимката.

Той се пресегна, сграбчи листа и го изтръгна от ръката й.

— Мисля, че знам кой е, сър — обади се Глас.

— Професионален бодигард? — попита Крол.

— Допускам, че може да се окаже и нещо повече — каза Глас. — Ще трябва да се посъветвам с моите хора, може да отнеме няколко дни. Но съм почти сигурен, че е той.

Крол го освободи с жест и се надвеси над пържените яйца. Бяха изстинали. Той гнусливо отмести чинията.

 

 

Ева се връщаше към стаята си след закуска, когато срещна Глас в коридора. Беше застанал пред стаята й, облегнат небрежно на стената, положил едрата си длан върху касата на вратата.

Тя се спря и го изгледа.

— Няма ли да ме пуснеш да вляза?

Той се усмихна, като я измери лъстиво от глава до пети. Тя се опита да се провре покрай него. Силната му ръка я сграбчи над лакътя и я извърна назад.

— Махни си лапите от мен! — каза заканително тя.

Глас я придърпа към себе си и грубо опипа гърдите й през блузата.

— Не са лоши.

Тя изтръгна ръката си и го зашлеви през лицето. Дланта я заболя от удара в твърдата му челюст.

Глас само се усмихна.

— Държа те под око — каза той. — Знам много добре какво искаш.

— А, така ли?

— Курвата си остава курва, каквото и да стане. Искаш ли да се изчукаш с един истински мъж за разнообразие?

— Защо, познаваш ли такъв?

— Ами ето ме…

— Да бе, мечтай си! — сряза го тя.

Усмивката на Глас премина в заканителна гримаса.

— Някой ден и това ще стане, кучко! Някой близък ден!…