Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (5)

5

Лондон

Бен пресече импозантното фоайе на хотел „Дорчестър“ и застана на рецепцията.

— Дали мис Луелин е още в стая 1221? — попита той.

След три минути забързаните му стъпки заглъхваха в мекия килим по коридора към вратата й, докато се чудеше какво ли иска от него и какво би могъл да й каже след толкова време.

Зави зад един ъгъл и видя насреща си някакъв мъж. Нямаше вид на човек, който чака някого, нито пък на гост на хотела. Просто си стоеше с гръб към една от вратите. Бен зърна номера зад гърба му — 1221.

Огледа мъжа от глава до пети. Беше много едър. Поне с половин педя по-висок от самия Бен и около два пъти по-тежък от него. Сигурно имаше 160 килограма. Облечен беше с тъмен полиестерен костюм, твърде изопнат на раменете и гръдния кош. Бицепсите му сякаш всеки миг щяха да пръснат шевовете на ръкавите. След поне едно десетилетие злоупотреба със стероиди лицето му беше покрито с белези от акне. Миниатюрната му глава лъщеше гладко обръсната, кацнала на огромните рамене като грахово зърно върху закачалка за балтони.

Без да забавя крачка, Бен приближи до него.

— Дошъл съм да се видя с Лай Луелин — каза той.

Грамадният мъж кръстоса ръце на гърдите си и поклати глава със самодоволна усмивка.

— Никой не може да я вижда — отвърна той. — Не желае да я безпокоят.

— Аз съм й приятел. Очаква ме.

Широко разположените очи го изгледаха втренчено.

— Не ме е уведомила.

— А ще й предадеш ли, че съм тук? — попита Бен. — Казвам се Хоуп.

Небрежно махване с ръка.

— Няма да стане.

— Дръпни се да вляза.

— Я се разкарай, малчо!

Бен се пресегна, за да почука на вратата. Квадратната длан на мъжа отскочи като пружина и късите му месести пръсти склещиха китката на Бен.

— Е, това не биваше да го правиш — каза Бен.

Мъжът понечи да отговори нещо, но в този момент Бен с рязко движение стисна китката му в желязна хватка, с която за малко не я измъкна от ставата. С ръка, извита отзад на гърба, великанът рухна на колене. Особено нещо е болката — не признава ръст и килограми.

— Какво ще кажеш да започнем отначало? — каза тихо Бен. — Дошъл съм, за да се видя с Лай Луелин. Не желая да те наранявам, освен ако не ме принудиш. Искам само да ме пуснеш да вляза при нея. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Окей, окей! Само ме пусни… — Гласът на великана се бе извисил с цяла октава; едрото му тяло трепереше.

Вратата се отвори. В рамката й се появиха още двама мъже. И двамата облечени със същите евтини костюми като пазача, но значително по-дребни от него.

Бен им хвърли предупредителен поглед.

— Я по-добре ме пуснете да вляза — каза той, — иначе ще му счупя ръката.

Зад гърбовете им се появи познато лице. Двамата веднага се дръпнаха встрани.

— Няма проблем — каза тя. — Познавам го.

— Здрасти, Лай — каза той.

Тя го изгледа.

— Какво правиш с бодигарда ми?

Гласът й го накара да се усмихне. В него все така се долавяше познатият му мелодичен уелски акцент, леко смекчен от годините, през които бе обикаляла света и бе живяла в чужбина.

Бен пусна ръката на мъжа и той се свлече тихо на пода.

— На тоя чувал с лайна бодигард ли му викаш?

Другите двама се суетяха край вратата и се споглеждаха притеснено. Едрият се надигна бавно и пъшкайки от болка, унило заразтрива китката си.

— Я по-добре влез — каза тя на Бен.

Той се провря между двамата мъже и я последва в стаята.

Номер 1221 беше всъщност огромен апартамент, изпълнен с аромат на свежи цветя. През трите високи прозореца, в процепите между плътните завеси, се процеждаше бледа слънчева светлина. Лай затвори тихо вратата, а бодигардовете останаха отвън.

Загледаха се изпитателно.

— Петнайсет години — каза той. Беше си онази Лай Луелин, която помнеше от едно време, все така красива. Същата издължена грациозна фигура, същата прекрасна кожа. Същите зелени очи. Беше облечена с избелели джинси и тъмносин пуловер. Без грим, а и нямаше нужда. Единственото бижу, което се виждаше по нея, беше златен медальон във формата на мида, окачен на тънка верижка. Косата й, черна и лъскава, се спускаше до раменете, точно както я бе запомнил.

— Бен Хоуп — каза с леден глас тя. — Бях си обещала, че ако някога изобщо се видим отново, то ще е, за да те зашлевя през лицето.

— Затова ли ме повика? — попита той. — Ето ме, чувствай се свободна да го направиш.

— Не мислех, че ще дойдеш.

— Чух съобщението ти едва снощи. И ето ме тук.

— Но аз ти го оставих преди дни!

— Бях зает.

— Естествено — изсумтя тя.

— Останах с впечатлението, че имаш нужда от помощта ми — рече Бен. — А сега изведнъж ми показваш, че не съм добре дошъл.

Тя го изгледа предизвикателно.

— Вече не си ми нужен. Бях изпаднала в паника, това е всичко. Не трябваше да ти се обаждам. Нещата вече са под контрол.

— Делегацията по посрещането ми ли имаш предвид?

— Ако чак толкова си се затруднил, за да дойдеш дотук, ще те компенсирам за усилията ти — каза тя.

Ръчната й чантичка беше на креслото. Тя се пресегна, извади портмонето си и отброи няколко банкноти.

— Не ти ща парите, Лай. Искам да знам какво става тук. — Той посочи с палец през рамото си. — Какъв е този цирк?

Тя остави портмонето.

— Какво имаш предвид?

— Защо си наела тия клоуни?

— За охрана.

— Те не могат да те опазят и от група монахини.

— Трябваше да наема някого. Теб те нямаше наоколо. Също както и онзи път.

— Но сега съм тук. Толкова път съм бил, поне ми кажи какво става.

Тя въздъхна разколебана.

— Е, добре. Извинявай. Уморена съм и ме е страх. Имам нужда да пийна нещо. Ти искаш ли?

Бен остави кафявото си кожено яке върху облегалката на канапето.

— Не звучи никак зле като начало — каза той. — Един хубав скоч ще ми се отрази добре след оня боклук, който ми сервираха в самолета.

— Ти все така си падаш по уискито. — Лай отвори едно барче, инкрустирано с ориенталски мотиви, и извади тумбеста зелена бутилка. За момент на Бен му се стори, че ръката й трепери. — Малцово, нали? — попита тя. После напълни и своята чаша догоре, като неговата.

Той не я бе запомнил да пие. Но по онова време тя беше едва на деветнайсет… Толкова години бяха изминали оттогава. Бен изведнъж си даде сметка, че за него Лай е една непозната.

Тя развълнувано отпи от уискито си, сбърчи устни и поклати глава.

— Имам неприятности — каза. — Случи ми се нещо.

— Седни и ми разкажи всичко — подкани я той.

Двамата седнаха един срещу друг на удобните кресла от двете страни на една богато орнаментирана масичка с гравиран стъклен плот. Чашата й беше вече празна. Той се пресегна за бутилката и отново я напълни.

Лай отметна кичур коса от челото си и заговори, докато въртеше чашата си с уиски върху стъкления плот.

— В Лондон съм от шест седмици, по работа — започна тя. — Правим „Тоска“ в Кралската опера. Наела съм си едно апартаментче недалеч от Операта. Беше на сутринта след последното представление. Бях си намислила да поостана още малко време. Та тази сутрин бях излязла да пазарувам из Ковънт Гардън и вече се прибирах. Апартаментчето е на тиха, обикновено безлюдна уличка. Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава. Нали разбираш, внезапно усещаш, че не си сам.

— Продължавай.

— Бяха седнали в една кола. Голяма, тъмна. Следваха ме със скоростта на човешки ход. Отначало си помислих, че са фотографи или някои от ония досадници, които заговарят самотни жени по улиците. Опитах се да не им обръщам внимание и ускорих крачка. Изведнъж колата ме изпревари и ме засече. Опитах се да я заобиколя от другата страна, но те излязоха и ми преградиха пътя.

— Можеш ли да ги опишеш?

Тя кимна.

— Бяха трима: шофьорът и двама други. Добре облечени с тъмни костюми. Приличаха на бизнесмени. Единият ми каза да се кача в колата. Когато се опитах да избягам, той ме хвана.

— Как успя да се отскубнеш?

Тя се усмихна мрачно.

— Животът в Монте Карло си има своите предимства. Някои казват, че било едва ли не полицейска държава, но поне е безопасно сама жена да ходи по улиците. Където и другаде да ида, в Европа или Щатите, винаги нося със себе си флакон „Мейс“.

Той примигна.

— Носиш сълзотворен спрей?

Тя поклати глава.

— Тук, в свободна Англия? Сигурно се шегуваш. Нося си лак за коса. Докато оня ме дърпаше за ръката, му го пръснах в очите.

— Простичко, но ефикасно.

Лай Луелин въздъхна и подпря глава на длани. Тежката черна коса падаше като завеса пред лицето й.

— Никога не бях предполагала, че ще ми са наложи да го ползвам — каза тя. — Беше ужасно. И сега ми е пред погледа: пусна ръката ми, изкрещя от болка и започна да търка очите си. После бръкна в сакото си и извади пистолет. Побягнах като луда. Те ме подгониха. Аз тичам бързо, но със сигурност щяха да ме настигнат, ако не беше таксито, което съвсем случайно мина в този момент. Метнах се вътре и само казах на шофьора: „Карайте!“. Оттогава не съм се доближавала до онзи апартамент. — Тя го погледна и в очите й се четеше тревога. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че ония пред вратата няма да ти помогнат много в случая.

— Това си беше опит за отвличане, не мислиш ли?

— Така изглежда — съгласи се той. — Хора с твоето обществено положение често стават обект на отвличания. Ти си известна, богата. Освен, разбира се, ако някой не си е поставил за цел да ти навреди лично. Имаш ли врагове?

Лай стисна замислено устни.

— Не се сещам. А защо да имам врагове? Аз съм просто една певица.

— Доста известна обаче. Друг път не ти ли се е случвало да усещаш, че те следят? Или да ти се обади непознат глас по телефона, да получиш необичаен имейл, или писмо?

Тя вдигна рамене.

— Имам фенове, които се опитват да се свържат с мен чрез Пам, моята асистентка. Понякога ме разпознават на улицата и ми искат автограф върху обложка на диск или нещо друго. Но никога не се е случвало някой да ме заплашва или да се държи странно.

— Когато избяга от нападателите си и взе такси, направо тук ли дойде?

— Е, не съм толкова глупава. Сетих се, че може да са запомнили номера на таксито и да ме проследят.

Той кимна.

— Значи никой не знае, че си тук, освен персоналът на хотела?

— Само полицията.

— В случаи като този от полицията няма голяма полза.

— Ами… взеха от мен показания и казаха, че ще направят разследване.

— А случайно да си запомнила номера на колата?

— Бен, всичко стана толкова бързо…

— Така е. Освен това или номерът е бил фалшив, или самата кола е била крадена. — Той се спря, обмисляйки внимателно думите си за следващото нещо, което искаше да й каже. — Виж, Лай… искам да те попитам… толкова време мина оттогава…

— Откакто ме заряза и изчезна?

Той се престори, че не обръща внимание на думите й.

— Искам да кажа, толкова дълго не сме се виждали и чували… Била ли си някога омъжена?

— Странен въпрос, Бен. Не знам дали…

— Може да се окаже важно.

Лай се поколеба за миг, преди да отговори.

— Беше много след теб — каза накрая тя.

— Кой е той?

— Композитор, пише музика за филми. Казва се Крис. Крис Андерсън.

— Още ли сте заедно?

— Това продължи само около две години — отвърна тя. — Просто между нас не се получи. Понякога се виждаме като приятели. — Тя се намръщи. — Мога ли да те попитам накъде биеш?

— Отвличането си е бизнес като всеки друг, Лай. Нищо лично. Всичко е въпрос на пари, следователно ако жертвата няма съпруг или семейство, което да плати за нейното освобождаване, липсва и мотив. Това е абсолютният емоционален шантаж. Работи само тогава, когато има трета страна, която да е достатъчно изплашена от възможната загуба на любимия човек. — Той надигна чашата си и отпи голяма глътка, с която почти я пресуши. — От това правило има само едно-единствено изключение, и то е, когато жертвата има застраховка „ОСО“.

— „ОСО“ ли?!

— Отвличане срещу откуп.

— За пръв път чувам за такава застраховка.

— Да разбирам ли, че лично ти я нямаш?

Тя поклати глава.

— Това означава, че можем изцяло да изключим финансов мотив — продължи той. — Освен ако не е било работа на аматьори. Първо да отмъкнат човек, после да мислят за подробностите. Но тия приятели ми изглеждат по-скоро професионалисти. Освен това не смятам, че са те сбъркали с друга. Знаели са къде живееш. Някой явно си е дал труда да си подготви домашното. — Бен млъкна за момент, колкото да изпие последната глътка уиски. Празната чаша звънко изтрака върху стъкления плот на масата. — И сега какво мислиш да правиш? — попита той.

— Първо искам да избягам по-далече от Лондон. Тук вече не издържам, в този хотел се чувствам като животно в капан. В средата на януари трябва да бъда във Венеция за „Вълшебната флейта“. Но преди това отивам в дълбоката провинция, в Западен Оксфордшър. Дейв и екипът му ще ме придружават.

— А защо тъкмо там?

— Преди време си купих къща там. Мислех си да направя оперно училище.

— Кой знае за нея?

— Засега никой, ако не броим асистентката ми и моят бизнес мениджър — каза тя. — За момента това е само празна голяма стара къща, в която има единствено кашони с неща, изпратени от Монте Карло. Още не съм започнала да я мебелирам. Но става за живеене. Ще прекарам там няколко дни, докато реша какво да правя по-нататък.

— Ще ти кажа какво трябва да направиш за начало, Лай — каза Бен, като посочи през рамо към вратата. — Най-напред трябва да разкараш тия идиоти отвън. Само ти пречат. На мое място можеше да е някой, който ти желае злото. Та те не успяха дори да ме забавят с няколко секунди.

Тя кимна.

— Да, доказа ми го на практика. Окей, готова съм да ги разкарам още сега. И после?

— Искаш ли да се включа? — попита той.

— Надявах се да го направиш.

— Аз не съм бодигард, Лай. Не ми е това професията. Но познавам разни хора. Ще ти намерим истинска охрана.

Тя не остана доволна от предложението.

— И какво, да заменим едни горили с други?

Той се усмихна и поклати глава.

— Тези, които имам предвид, са професионалисти. Истинска охрана, както казах. Изобщо няма да ги забелязваш край себе си, но ще бъдеш в безопасност. Знам това, защото аз съм ги обучавал.

— Бих се чувствала в безопасност най-вече с теб — каза тя.

— Дори след това, което ти причиних?

— Нали няма отново да ме предадеш? — попита тя. — Поне този път?

Той въздъхна.

— Няма. Повече никога няма да те предам.