Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (18)

18

Саутхамптън

Два часа по-късно

Поясът на Орион блестеше ярко на изток, луната сияеше, отразена в малките вълнички на марината край Саутхамптън. От двете страни на дългия кей се полюляваха редици бели яхти.

Крис Андерсън стоеше на палубата на осемнайсетметровата си яхта „Изолда“, пиеше горещо кафе от порцеланова чаша и слушаше тихия плисък на вълните по корпуса. В далечината се затръшна врата на кола и след минута той разпозна безпогрешно фигурата на Лай, която се задаваше по кея.

Крис се ухили. Беше се изненадал от обаждането й през деня, но сега очакваше с нетърпение срещата им. Толкова време не се бяха виждали!

Когато Лай приближи, той стисна гневно зъби. Не беше сама. С нея имаше някакъв мъж. Дали Крис го познаваше? Едва ли. При това беше хубавец, мръсникът — с гъста руса коса и атлетична фигура, облечен в джинси и кожено яке. Беше към метър и осемдесет, с два пръста по-висок от него. И може би с пет години по-млад. Крис си пое дълбоко въздух и си глътна корема. Изведнъж го доядя, че от няколко седмици не бе играл скуош и бе понаддал някое и друго кило. Но кой беше онзи? Лай не беше споменала нищо за него.

— И все пак не съм особено убеден, че това е редно — тъкмо казваше Бен, докато двамата приближаваха с бързи крачки закотвената яхта. Фигурата на Крис се виждаше, осветена от лампите на марината — закръглен мъж с дебела бяла кашмирена жилетка и бейзболна шапка, който сега се взираше намръщено в него. — Мисля, че и бившият ти съпруг не е особено ентусиазиран.

— Успокой се — каза Лай. — Не го мисли. — Тя ловко се качи на борда и поздрави с широка усмивка Крис, който я прегърна през раменете, за да я закрепи. — Благодаря ти, че се отзова толкова бързо, Крис. Оценявам това.

После ги запозна. Крис кимна студено на Бен.

— Не ми каза, че водиш гостенин — отбеляза кисело той.

Лай постави ръка на рамото му и леко го целуна по бузата.

— Дръж се любезно — предупреди го тихо тя. Погледна нагоре и видя познато лице. Старият капитан на яхтата оглеждаше такелажа преди отпътуване. Тя му се усмихна. — Здрасти, Мик!

— Отдавна не сме се виждали — провикна се той. — Добре дошли на борда! Като едно време…

— Дано да не ви създам прекалено много главоболия.

Мик скочи на палубата и изтри ръцете си с парцал. Беше дребен жилав човечец с тъмни очи и побеляла брада.

— Ами ни най-малко. Едно прескачане до Франция е нищо работа за „Изолда“ дори през декември.

— Страхотен си, Мик. Това е моят приятел Бен. Той идва с нас.

— Приятно ми е, Бен.

— И на мен — каза Бен, като огледа с възхищение яхтата. — Колко време трае пътуването?

Мик вдигна рамене.

— От Хамбъл до Сен Васт Лауг? Да кажем, девет часа.

— Ама вие съвсем като на разходка сте тръгнали — отбеляза Крис. — Без багаж…

— Кредитната ми карта стига напълно — усмихна се Лай. — Като пристигнем в Сен Васт, ще изляза на пазар.

— Както кажеш — отвърна Крис. — Какво ти е на коляното?

Лай посегна и напипа скъсаното на джинсите си.

— А, това ли? Спънах се.

— Имаш рана.

— Просто охлузване. Нищо сериозно.

Крис се обърна към Бен.

— Е, добре дошли на борда на „Изолда“ — каза той с насилена любезност. — Ще ви покажа каютите ви. — Той натърти на множественото число, преди да ги поведе надолу по покритото стълбище към спалните помещения.

Отвътре яхтата беше изненадващо просторна и луксозно обзаведена.

— Дървените части са от черешово дърво — обясни гордо Крис, като нежно погали полираната ламперия, поглеждайки очаквателно към Бен. — Ръчна изработка! Яхтата е „Ойстер-61“, класик. С пълно обзавеждане. Всичко е автоматизирано. Доста километри съм навъртял с нея по океаните, както и Лай може да потвърди. Къде ли не сме ходили! Мадейра, Сейнт Лусия, Гренада… Помниш ли, Лай, онази виличка, която си наемахме на Мюстик? — попита през рамо той.

— Тъй ли се казваше онова място, където някаква маймуна те ухапа по задника, та трябваше да те откарат в болница? — отбеляза с равен тон Лай, докато ги следваше.

Крис се покашля нервно, а Бен едва сдържа усмивката си.

— Сигурно ще се чувстваш странно да спиш в помещенията за гости вместо в голямата каюта — подхвърли Крис на бившата си съпруга.

— Ще се оправя, не се бой — отвърна тя.

Крис въведе Бен в най-малката от трите каюти на „Изолда“.

— Можеш да си сложиш нещата ей там. — На светлината от лампите в каютата той огледа от глава до пети Бен с поохлузеното му кафяво кожено яке и стария брезентов сак, доста тежък на вид. Бен го повдигна и грижливо го намести върху багажния шкаф над койката си, при което ръкавът на якето му се дръпна нагоре и Крис забеляза скъпия водолазен часовник на китката му.

След двайсетина минути Мик беше готов да вдигне котва. Платната на „Изолда“ се издуха от вятъра, яхтата се откъсна от брега и се отправи в открито море.

Лай се чувстваше задължена да обърне малко внимание на Крис, затова остана при него да приготвят вечерята. Бен, на когото започваше да му писва от ревнивите погледи на бившия й съпруг, се възползва от случая да се оттегли в каютата. Свали сака от шкафа, седна на койката и отвори класьора с документите за Моцарт.

Бележките на Оливър едва се разчитаха. Известно време Бен се взира втренчено в остатъка от някаква странна фраза за някакъв си Орден на Р… Написаното не му говореше нищо и той захвърли ядосано хартийката на пода.

На друг лист Оливър беше нахвърлял цял поменик от исторически факти. Сред тях изпъкваше думата „АРНО“, написана с червено мастило и оградена в три кръгчета. До нея имаше дата — към края на декември, само две седмици преди смъртта му. Написаното отдолу беше толкова обгоряло, че Бен не можеше да го разчете.

А и тези орли… Оливър бе имал навик да си драска в полетата на страниците и там, където се бяха запазили цели, те бяха изпълнени с рисунки на птици, наподобяващи орли. Под една от тях с неговия почерк бе написано:

Орелът????

Всяка буква беше повторена и удебелена толкова пъти, че на места моливът бе пробил хартията. Сякаш самият Оливър се беше надявал, че по този начин ще вникне в смисъла на думата, ще я накара да отговори на въпросите му.

Когато малко по-късно Лай отиде при него в каютата, Бен вече се бе отказал да разшифрова написаното в бележките. Подаде му чашка кафе и приседна до него на тясната койка.

— Как върви? — попита тихо тя. Преградните стени на яхтата бяха тънки и Крис може би ги подслушваше.

— Не добре — отвърна също така тихо той, като поклати глава. Вдигна падналия лист от пода и й го показа. — Не разбирам какъв ли може да бъде тоя Орден на Р… който се споменава тук. И всичките тия орли и реки…

— Реки ли? — Лай взе листа от ръката му и той й посочи заградената в кръг дума „АРНО“. Тя я огледа внимателно.

— Река Арно минава през Флоренция — каза той. — Да не би Оливър да е бил там? Отстрани има дата.

— Пред мен нищо не е споменавал.

— Помисли си — настоя Бен. — Сигурно е важно. Ти си единственият човек, който е знаел нещо за пътуванията и намеренията му.

Тя подпря с длан брадичката си.

— Нямам никаква представа.

— Помисли! — настоя той.

— Не знам — повтори тя.

— Дали в писмото на Моцарт не се споменава река Арно? Дали в него няма нещо, което да е накарало Оливър да посети Флоренция?

— Не си спомням! — отвърна тя, загубила търпение. — За бога, та това беше преди години!

— Опитай — каза кротко той. — Ако не можем да си обясним това, просто няма на какво да стъпим в разследването на случая.

— Освен ако… — каза тя. Лицето й внезапно се озари от някаква идея.

— Освен какво?

— Освен ако не грешим. Арно не е реката. Това е име на човек.

— Кой?

— Онзи италиански колекционер — каза тя, вече уверено. — Същият, който купи писмото от баща ми. Професор Арно.

Бен си припомни поредицата от дигитални снимки на диска. Старецът, сниман на фона на библиотеката си, пълна с книги за музика.

— Значи Оливър е ходил да се среща с него?

— Положително! — отвърна тя. — Което означава, че Арно все пак е жив.

— Но къде се намира?

— В Равена — отвърна тя. — Спомняш ли си гроба на Данте? Оливър е бил там. А пък самият Арно е преподавал в Музикалния институт в Равена, ако не ме лъже паметта.

Бен се замисли за момент.

— Оливър е искал да се срещне с него във връзка с писмото. Мисля, че трябва и ние да го навестим.

— Смяташ, че още е у него?

— Той плати много пари за това писмо по време, когато никой друг не искаше да го погледне. Логично е да го задържи у себе си.

— Какво според теб пише в писмото?

— Именно това трябва да разберем.