Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

62

Хотел „Бристъл“, Виена

Три дни по-късно

Бен свърна в пряката на Кернтнер Ринг и влезе във фоайето на луксозния хотел. Облечен беше в нови дрехи, които още не се бяха очупили по тялото му. При всяко движение остра болка пронизваше ребрата му.

Вътре беше претъпкано с журналисти и фотографи. Той вече знаеше, че Филип Арагон и малка армия от охрана и сътрудници бяха окупирали цял етаж от хотела като база за поредица пресконференции, които медиите жадно поглъщаха. Полицейската акция срещу имението на Фон Адлер беше най-голямата новина от години насам, а Арагон се бе озовал точно в окото на урагана. От три дни Бен съзнателно избягваше всякакви предавания по радиото и телевизията, но дори и той не бе успял да се спаси от медийното облъчване.

През тези три дни Арагон бе използвал задкулисно повече лични контакти, бе дърпал повече конци, отколкото мнозинството политици имаха необходимост или случай да дърпат през цялата си кариера. Той имаше нужния социален статус и влияние, за да позамаже и доукраси някои подробности по тази история, колкото да ги пригоди за медийна консумация. Така например всички трупове в къщата бяха представени като дело на хората на Крол. Бен и неговият екип изобщо не съществуваха.

Бяха необходими четирийсет и осем часа за разчистване на следите от клането. Нищо не бе останало да напомня за изгорелия хеликоптер, освен почернели от сажди парчета, разхвърляни на десетки метри наоколо от експлозията.

От Джак Глас също нямаше и следа. При температурата, която развива горящият керосин, от човешките тъкани не остава практически нищо за идентифициране. Дори костите и зъбите се превръщат във фина пепел. Бен бе виждал това с очите си.

Докато си пробиваше път през тълпата във фоайето на хотела, той бе посрещнат от мъж на неговата възраст, облечен в костюм на дискретно райе. Беше леко плешив и много слаб, почти кльощав. Подаде му ръка.

— Аз съм Адриан Лакан, личният секретар на Филип Арагон — каза той, като се мъчеше да надвика шума наоколо. — Радвам се, че успяхте да дойдете, мосю Хоуп!

Лакан придружи Бен към асансьорите. Докато преминаваха, няколко светкавици блеснаха към тях. Бен държеше лицето си извърнато на една страна. Накрая служители от охраната разгониха журналистите, които бяха започнали да се скупчват наоколо, и двамата се добраха благополучно до асансьора. Лакан натисна бутона за последния етаж и асансьорът безшумно се понесе нагоре.

— Това е някаква лудост — каза той, като поклати глава. — Не помня такова нещо да се е случвало преди.

В разкошния хотелски апартамент на Арагон беше шумно и оживено. Сътрудници влизаха и излизаха, говореха по миниатюрни слушалчици, затъкнати в ушите им, отвсякъде се чуваше звън на телефони. Върху бюрата бяха поставени монитори, включени на различни новинарски емисии; около всеки се събираха на групички хора, за да гледат. На една маса бяха натрупани купища вестници; две жени ги обръщаха един по един и изчитаха заглавията от първите страници. Когато Бен влезе, няколко чифта очи се приковаха въпросително в него.

Арагон беше приседнал небрежно на ръба на едно бюро насред цялата олелия и прелистваше някакви книжа, докато говореше по мобилен телефон. Ризата му беше разкопчана на шията; имаше отпочинал и делови вид въпреки лейкопласта на веждата, който прикриваше шевовете му. Когато Бен се приближи, той му се усмихна широко, прекъсна разговора и затвори капачето на телефона. Остави книжата на бюрото, протегна ръка и двамата се здрависаха сърдечно.

— Не забравяй, че след петнайсет минути имаш интервю — предупреди го Лакан.

Арагон го отпрати с небрежен жест и улови Бен за лакътя.

— Съжалявам за хаоса — каза той. — Ела тук, по-спокойно е. — И той го поведе под ръка между сновящите сътрудници към една усамотена стаичка встрани от всекидневната. Затвори вратата и шумът изведнъж утихна. — Благодаря ти, че дойде.

Бен наблюдаваше внимателно политика. Арагон се бе възстановил буквално за часове, бе се вдигнал като боксьор от нокдаун. Изглеждаше спокоен и уверен в себе си, но Бен долови и нещо друго — някаква спотаена ярост, някакъв спортен хъс, който не бе забелязал преди. Изглеждаше мотивиран и готов за битка.

— Каза, че било важно — напомни му Бен.

— Така е. Има един въпрос, който искам да изясня с теб, преди да си тръгнеш. Полетът ти е днес, нали?

Бен кимна.

— След няколко часа.

— Ирландия… — каза замислено Арагон. — Как е там? Никога не съм ходил.

— Зелено — отвърна Бен. — Тихо. Пусто.

— Една част от мен много би желала някакво усамотено, спокойно местенце — продължи Арагон, като кимна към припряната шумотевица от другата страна на вратата. — А в момент като този изобщо не бих се върнал. Ти си щастливец.

Самият Бен не се чувстваше особено щастлив.

— Винаги можеш да се откажеш от всичко това, Филип — каза той. — Да се върнеш към предишната си кариера. Архитектите не привличат вниманието на неподходящи хора. Тях никой не ги отвлича, никой не прави опити да ги екзекутира.

— Говориш също като Колет, съпругата ми.

— Сигурно е умна жена — каза Бен.

— Ти също обичаш да живееш на ръба.

— На мен това ми е професията.

— Истината е, че беше страхотен — каза Арагон. — Никога няма да го забравя.

Бен се усмихна.

— Не го направих заради теб.

— Оценявам откровеността ти. Но все пак съм ти благодарен. — Политикът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бял плик. — Което ми напомня причината да те поканя на тази среща — продължи той. — Исках да ти дам това.

Бен пое плика от протегнатата ръка на Арагон. Името му беше написано отгоре с равни печатни букви.

Арагон размаха нетърпеливо показалец във въздуха.

— Отвори го! — каза той. После се облегна назад и зачака.

Бен разкъса плика. Вътре имаше само някаква хартийка. Оказа се подписан чек от личната сметка на Филип Арагон, издаден на името на Бенедикт Хоуп. Очите на Бен преминаха по вписаната цифра. Единица с доста нули отзад.

— Нищо не разбирам — каза накрая той. — За какво е това?

— Аз така и пропуснах да ти кажа за наградата, която бях обявил — каза Арагон. — Един милион евро за този, който ми помогне да открия убийците на Роже. — Той се усмихна. — Ти се оказа този. Ти ми помогна. Спипахме ги. Парите са твои. Харчи ги със здраве.

Бен гледаше чека с невярващи очи.

— Благодаря ти, Филип… — каза накрая той.

Арагон се усмихна.

— Е, разбрахме се. Приятно пътуване. Надявам се да се видим отново.

— … но не, не ги искам — довърши изречението си Бен.

— Не приемаш парите ми?

Бен поклати глава.

— Но ти си ги заслужи!

— Погрижи се за вдовицата на Санди Кук — отвърна Бен. — Останалото раздай за благотворителност. Направи добро с парите си. Аз не ги искам.

 

 

Кински си беше у дома. Когато чу звънеца, закуцука полека с патериците си към вратата.

— Радвам се да те видя на крака, Маркус — каза Бен, като влезе в антрето. Носеше нещо в голяма найлонова торба.

Кински беше по халат. Косата му беше разрошена, имаше набола неколкодневна брада. Беше блед, с тъмни торбички под очите.

Бен се огледа из малката кокетна, модерно обзаведена крайградска къща. По нищо не личеше, че това е дом на грубоват мъж като Маркус Кински. Всичко беше на мястото си, чисто и добре поддържано; по масичките имаше вази с цветя. Личеше си женската ръка. Хелга, досети се Бен.

Детективът видимо се зарадва, като го видя. Бен погледна гипсирания му крак; през отвора в гипса отпред се подаваха къси дебели пръсти. Цялата отливка беше покрита с подписи на приятели, дошли да му пожелаят скорошно оздравяване.

Кински улови погледа му.

— Сърби ме, та ще се побъркам! — каза той. — Нямам търпение да махна тая гадост.

— Как е тя? — попита Бен, докато Кински куцукаше пред него по коридора.

— Малко потисната — отвърна другият. — Но ще се оправи. Кораво момиче. — Той бе забелязал найлоновата торба в ръката на Бен. — Какво носиш?

— Нещо за нея — отвърна Бен. Бръкна в торбата и извади голям плюшен мечок, който набързо бе избрал в един магазин на идване. — Дано да й хареса.

— Ами защо не й го дадеш лично? — предложи Кински.

Той закуцука към стълбата за горния етаж, застана в подножието й, облегнат на патериците си, и се провикна:

— Клара, имаш гостенин!

На горната площадка се отвори врата и иззад нея надникна детското личице. Когато видя Бен, очите на Клара блеснаха от радост. Тя изтича надолу по стълбите и се хвърли в прегръдките му.

Бен бе щастлив да види отново усмивката й. Беше я виждал усмихната само веднъж — когато се запознаха. Оттогава бе преживяла какво ли не, но баща й се оказа прав. Клара беше кораво момиче.

— Май си твърде голяма и зряла да си играеш с такива неща — каза шеговито той, като й подаваше мечока.

Тя го притисна към гърдите си.

— Ще го кръстя Бен. — Лицето й сияеше. — Имам си и друг нов приятел — добави закачливо тя. — Може ли да го покажа на Бен, татко?

Кински кимна. Клара се затича радостно по коридора, дърпайки Бен за ръката.

— Муфи! — извика тя. Едно бебе ротвайлер, не по-голямо от заек, цялото покрито с черен пух, изприпка от съседната стая на тромавите си крачка и наклони глава на една страна, оглеждайки въпросително Бен. Над големите си очи имаше кафяви вежди и беше умалено копие на Макс.

— Върви да си играеш с кученцето — каза й Кински. — Двамата с Бен имаме да си говорим.

Той заведе Бен в кухнята и подпря патериците си на масата. Отвори един шкаф и извади бутилка „Джак Даниълс“ и две ниски чаши. Двамата седнаха; гипсираният крак на Кински стърчеше напред. Той наля догоре двете чаши и побутна едната към Бен. Изохка, наведе се и се опита да бръкне с два пръста в гипсовата отливка. После се отказа, изруга тихо и на един дъх преполови чашата с бърбън.

— Мислех, че си станал въздържател — отбеляза Бен.

— Отказах се. Помага ми да забравя тоя гаден сърбеж.

— Арагон ми съобщи, че ти ръководиш разследването.

Кински кимна.

— Имам чувството, че тая история ще се точи с месеци — каза той. — Ония били наели най-печения екип от адвокати, който може да се купи с пари. — Той изръмжа. — Бездруго ще им трябват на тия мизерници.

— Можеш да отрежеш бурена — каза Бен, — но не можеш да го изтръгнеш. Пуснал е дълбоки корени.

Кински вдигна рамене.

— Вероятно си прав. Лично аз обаче бих се радвал да видя как някои мръсници ще операт пешкира. Това ще ми достави известно удовлетворение.

Двамата отпиха мълчаливо от чашите си.

— Никога няма да забравя какво направи за Клара — продължи тихо Кински. — Яд ме е само, че не бях с теб да ти помагам.

— Съжалявам за твоята приятелка Хилдегард — каза Бен.

Кински вдигна чаша до устните си. Когато я постави на масата, беше празна. Въздъхна дълбоко.

— Бен, когато ми казаха за Лай… — Той не довърши изречението си. Брадясалото му лице помръкна.

Бен сложи ръка на лакътя му.

— Благодаря ти, Маркус.

 

 

Деветдесет минути по-късно той се облегна назад в коженото кресло и се огледа в луксозно обзаведената чакалня на частната клиника. Помещението беше топло и уютно, навсякъде имаше саксии и вази с артистично подредени цветя. В единия ъгъл беше поставено красиво коледно дръвче. По стъклата на прозорците тихо кацаха снежинки.

От скритите високоговорители се носеше приглушена класическа музика. Бен си каза, че му прилича на Моцарт. Не можеше да разпознае произведението, не беше и важно. Не искаше и да чува повече Моцарт. Всеки път му напомняше за Лай и Оливър. Изведнъж усети как плоската бутилка в джоба много му липсва.

— Здрасти, Ева — каза той.

Тя се спря на вратата, после се усмихна стеснително и пристъпи към него. Беше облечена с тъмносин анцуг, единият ръкав на горнището беше отрязан, а ръката й, цялата в гипс от лакътя до пръстите, беше вързана през шията. Върху нейната гипсова отливка нямаше подписи на посетители.

— Как е ръката? — попита той.

— Едва ли някога ще просвиря отново на китара — отвърна тя, като се отпусна на съседното кресло. — Направиха ми операция. Ще видим какво ще излезе. Във всеки случай не боли много. — Тя се усмихна. Лицето й беше бледо и напрегнато.

Той се размърда в креслото си и примигна от острата болка в ребрата.

— Виж ни само докъде се докарахме — каза тя. — Ти поне добре ли си?

— Ще оживея — отвърна той. — Просто съм се схванал малко, това е.

— Много се изненадах, когато ми се обади. Не очаквах да те видя отново, Бен. Благодаря ти, че намина.

— Радвам се, че Арагон се грижи за теб — отвърна той.

— Тук получавам ВИП обслужване. — Тя замълча, после продължи. — Много съм благодарна на Филип. Не заслужавам това отношение.

— Той е добър човек — каза Бен, после додаде: — За политик, разбира се.

— Много ми помогна. Може да ми дадат условна присъда, но това мога да го понеса. Ще започна живота си отначало.

Той кимна. И двамата прекрасно разбираха, че Ева е минала леко. Бен знаеше и какви усилия бе струвало това на Арагон, колко връзки и влияние бе използвал, за да я отърве. Филип Арагон беше дълбоко състрадателен човек. Бен се запита дали самият той би бил способен на подобно нещо.

— Много ме е срам от всичко, което направих — каза тя, като сведе поглед.

— Не си имала избор. Накрая изкупи вината си.

— Да, всичко завърши добре. А ти какво смяташ да правиш? Ще останеш ли още малко?

— Днес следобед хващам самолета за Дъблин — отвърна той.

— Жалко — каза тя. — Щеше да ми е приятно да те поопозная.

Той се усмихна тъжно, но не отговори.

— Смяташ ли да идваш пак насам? — попита тя.

— Може би някой ден…

— Няма ли да присъстваш на процеса?

Той поклати глава.

— За тях аз не съществувам.

— Аз съм главният свидетел на обвинението.

— Знам. Ще се справиш.

Той се надигна да си ходи. Ева го изпрати до коридора.

— Чакай! — каза внезапно тя. — Сетих се нещо. Когато ми се обади, помолих да ми донесат това от къщи. — Тя се изкачи по стълбите и влезе в една врата на първия стаж. След малко се появи, хванала в здравата си ръка познат предмет. Старото му кафяво кожено яке.

— Мислех си, че никога повече няма да го видя — каза той.

Тя се изчерви.

— Беше го забравил в апартамента ми онази вечер…

Бен го взе от ръката й и го преметна през рамо. От допира с овехтялата кожа му стана приятно.

— Благодаря — промълви той и тръгна към вратата.

— Сигурен ли си, че не можеш да поостанеш още малко?

— Сигурен съм.

— А може ли да ти се обадя някога?

* * *

По време на двайсеткилометровото пътуване на югоизток към виенското летище „Швехад“ Бен свали новото яке, което си бе купил, и облече старото. С него се почувства малко по-щастлив. В единия вътрешен джоб откри любимото си плоско шише, а в другия — мобилния телефон. Включи го, за да провери батерията. Все още не беше изтощена.

Набра номера на Криста Флайг. Тя го изслуша внимателно, без да го прекъсва, докато й разказа, че смъртта на Фред е била отмъстена. Не й даде подробности.

— Следи вестниците — каза той. — Може освен това да ти се обади един полицай, казва се Кински. Можеш да му имаш пълно доверие.

След като си предаде багажа, имаше цял час и знаеше точно как да го убие. Настани се на бара в салона за заминаващи и си поръча тройно уиски. То не му отне много време и си поръча второ. Бен не се напиваше често, поне не до степен да му личи. Но денят му се стори, общо взето, предразполагащ за едно хубаво напиване, а и моментът беше подходящ да предприеме нещо по въпроса. Той извади смачкания пакет „Житан“ от коженото си яке и завъртя с палец колелцето на бензиновата запалка. Щракна капачето, пое дълбоко дим от цигарата и бавно издиша през носа си. Затвори очи. Лицето на Лай изплува мигновено в съзнанието му.

Барманът го изгледа и се приближи.

Rauchen verboten — каза той, като посочи табелката. Пушенето забранено.

Бен му хвърли такъв поглед, че той си намери друга работа. Някаква жена с делови раиран костюм, седнала през няколко столчета на бара, изцъка възмутено, но не каза нищо. Бен привърши и второто тройно уиски и повъртя замислено празната чаша върху полирания бар, като се чудеше дали да не си поръча трето.

В този момент телефонът му иззвъня. Той не му обърна внимание. Звънът се повтори няколко пъти, после престана.

Той си поръча уискито. Барманът му го наля с навъсена физиономия.

Телефонът отново зазвъня. Жената с раирания костюм го гледаше неприязнено, сякаш искаше да му кажи: Или отговори, или изключи тоя идиотски телефон!

Той въздъхна и натисна копчето за отговор. Връзката не беше добра. Чу женски глас. Послуша няколко секунди, после каза:

— Какво искаш от мен, Ева?

Тя наистина бе обещала да му се обади, но чак пък толкова скоро…

— Коя е Ева? — попита гласът.

— Какво?! — успя само да каже Бен, напълно объркан. Постави длан върху другото си ухо, за да се изолира от околния шум, от звучащата по високоговорителите музика и от ликторския глас, който обявяваше полетите.

— Лай се обажда! — извика гласът в слушалката. — Чуваш ли ме? Лай!