Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (29)

29

Австрия

Клара се намираше в безопасност. Това беше първата му и най-важна грижа. Без да губи време, Кински бе направил всичко необходимо, за да не може никой повече да се добере до нея. Едва ли някой щеше да се сети да я търси при Хилдегард.

А сега трябваше да се залови за работа. Ако онези си мислеха, че по този начин ще го спрат, горчиво се лъжеха. Макар и едър, Кински имаше бързи и резки движения. Докато крачеше по коридора с твърда и решителна стъпка, вперил очи напред, всички се отдръпваха встрани. Изражението на лицето му говореше недвусмислено: Махайте се от пътя ми! И преди го бяха виждали гневен, но не чак толкова. Затова се разбягваха като дребни рибки пред акула.

Когато стигна до кабинета на началника си, той дори не забави крачка. Бутна с рамо вратата и нахълта вътре.

Стотици пъти бе влизал по този начин при началника на полицията. И всеки път пред очите му се бе разкривала една и съща позната гледка: същият безпорядък от натрупани една върху друга папки и хартии, същата миризма на застояло кафе от безброй недопити чаши, същото посивяло, изнурено, отчаяно лице на шефа му, който седеше прегърбен на стола, сякаш се бе превърнал в част от мебелировката в кабинета си, едва ли не в елемент от самата сграда. Кински просто не можеше да си представи да го завари по друг начин.

Но днес, когато нахлу за пореден път в началническия кабинет, всичко вътре беше различно.

Мъжът зад бюрото изглеждаше на половината от годините на началника. Косата му, черна и гъста, беше зализана назад; имаше очила със златни рамки, костюмът му беше безупречно изгладен, вратовръзката падаше право надолу. Беше слаб и строен, тялото му излъчваше усещане за чистота. Пълна противоположност на началника.

Кабинетът беше разтребен и ухаеше на ароматизатор за въздух. По бюрото не се виждаше нито една хартийка — само малък лаптоп мъркаше тихо отстрани. На мястото на старата ръждива, преливаща от папки кантонерка, която от двайсет години се мъдреше в ъгъла, имаше чисто нов шкаф. Дори прозорците бяха току-що измити.

— Къде е Шилер?

Младият мъж вдигна поглед нагоре, но никак не се смути от изражението на Кински.

— Кой сте вие? — попита той.

— Кински. А ти кой си, по дяволите?

— Казвам се Геслер. Началникът на полицията Геслер, простако. Следващия път, когато влизаш в кабинета ми, ще чукаш. Ясно ли е?

Кински не отговори.

— Та какво, викаш, те носи насам?

— Къде е Шилер? — повтори Кински.

— Няма го — отвърна Геслер.

— Къде е?

Геслер свали със замах очилата си и го изгледа гневно.

— Да ти приличам на туристически агент? Откъде мога да знам къде е?! Седи на някой плаж южно от екватора, пие си питието и зяпа мацките. Какво друго може да прави един пенсионер?

— Шилер се е пенсионирал? Та аз вчера разговарях с него! Знаех, че наближава, но чак пък…

Геслер вдигна рамене.

— Дали са му възможност, човекът се е възползвал. А сега, детектив Кински, има ли и друга причина да нахълтваш в кабинета ми? Ако няма, бих те посъветвал да се изметеш оттук и да си намериш нещо полезно за вършене. — Той се усмихна. — Става ли?