Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (6)

6

Берн, Швейцария

Хайни Мюлер се приближи до огъня да си сгрее ръцете. От нощното небе спираловидно падаха снежинки, които се изпаряваха със съскане при допира с металните стени на мангала.

Изминал бе един дълъг ден. Протестиращите започваха да губят търпение, докато чакаха да се случи нещо. Той огледа тълпата около себе си. Беше попритихнала и не толкова нахъсана както следобед. Хората се мотаеха наоколо, пушеха билкови цигари, пиеха чай от бъз или безкофеиново кафе от термоси, разговаряха помежду си на групички; изглеждаха уморени и премръзнали. Някои бяха загубили надежда и се бяха разотишли по домовете си, но около стотина бяха останали.

По-рано се бяха опитали да проникнат в градината на хотела, но ония гадове провеждаха конференциите си при засилена охрана. Портите бяха заключени и на тях им остана единствено да размахват транспарантите си пред високата ограда. Силите на реда се държаха на дистанция, няколко полицейски коли и мотоциклети бяха паркирани малко по-нататък от двете страни на пътя, но и в парка се виждаха още. Полицаите бяха нервни при вида на огромната тълпа.

Самият хотел се извисяваше на стотина метра по-нататък, отвъд заснежената ливада. Пред конгресния център бяха паркирани тринайсет лимузини — всичките черни, еднакви. Само преди минути Франка, приятелката на Хайни, бе забелязала шофьорите, излезли от един страничен изход, за да почистят снега от колите. Изглежда, най-после нещо бе на път да се случи.

— Ето ги! — провикна се някой.

Протестиращите вдигнаха бойко транспарантите си, сякаш бяха оръжия. СПРЕТЕ ХАОСА В КЛИМАТА! ЕВРОПА ИСКА АРАГОН!

През бинокъла на Франка Хайни видя как вратата на конгресния център се отвори и участниците в конференцията се изнизваха навън под сипещия се сняг. Най-младият беше малко над средна възраст. Всички бяха елегантно облечени; някои от по-възрастните носеха меки шапки. Дворът пред хотела беше почистен от снега и поръсен със сол заради важните мъже; шофьорите ги очакваха с разперени чадъри. Ескортиращите полицаи се метнаха на своите хонди, цивилните агенти говореха забързано по радиостанциите си.

Тринайсетима шофьори отвориха едновременно задните врати на тринайсет лимузини; тринайсетте важни пътници се качиха и вратите се затръшнаха. Персоналът на хотела изчака почтително под сипещия се сняг, докато и последната лимузина потегли. С приглушено мъркане на двигатели кортежът се отправи по алеята към високите порти, отвъд които чакаха протестиращите. Отпред бяха мотоциклетите от ескорта; най-отзад се подредиха няколко полицейски коли.

В челната лимузина се возеше слаб, елегантно облечен мъж, малко над шейсет. Казваше се Вернер Крол и беше председател на комитета. Опрял гръб на кожената облегалка, той бе скръстил ръце в скута си и изчакваше търпеливо, докато лимузината му се приближаваше към тълпата.

На седалката срещу Крол седеше личният му асистент. Беше значително по-млад, около четирийсетгодишен мъж, мускулест и ниско подстриган. Той се извърна назад и изгледа презрително развяващите се знамена и транспаранти.

— Идиоти — каза, като посочи протестиращите с облечения си в ръкавица показалец. — Какво си въобразяват, че ще постигнат по този начин?

— Демокрацията им създава илюзия за свобода — отвърна тихо Крол, като огледа втренчено множеството.

Портите се отвориха автоматично, за да пропуснат лимузините. Тълпата мигновено се скупчи около тях, скандирайки лозунги с вдигнати знамена и транспаранти. Значително повече от обикновено, отбеляза си наум Крол. Само допреди две години пред мястото на конференцията се събираха само групички хипита, не повече от шейсет-седемдесет, и за полицията не беше проблем да ги разпръсне. Днес нещата не стояха така.

Тълпата бе обградила плътно лимузината. Сред протестиращите се виждаха полицаи, които ги хващаха под мишниците и ги теглеха към чакащите коли. Напрежението се засилваше. Трима полицаи сграбчиха някакъв младеж, вдигнал плакат с надпис ЕВРОПА ИСКА АРАГОН!, който препречваше пътя на лимузината. Дървената дръжка изхлопа глухо върху предното стъкло; грубо изрисуваните букви отблизо изглеждаха огромни.

Крол много добре знаеше кой е Арагон. Човекът, от когото тези хора черпеха сила. За няколко години харизматичният млад европолитик бе постигнал огромно обществено влияние и подкрепа за своята зелена, антиядрена платформа. По организираните от негово име протести вече се събираха не само оръфани хипита, политически радикали и заклети левичари. Арагон печелеше поддръжката на средните класи. А това беше опасно.

Хайни Мюлер бръкна в чантата си и извади кутия с яйца. Беше пълен вегетарианец и обикновено не си купуваше животински продукти, но за случая бе направил изключение. Яйцата бяха на няколко месеца. Широко ухилен, той изчака челната лимузина да се приближи със запалени фарове, грабна едно яйце от кутията и замахна да го запрати по колата. Някой наблизо разтръскваше флакон с червена боя.

Миг преди да запокити яйцето, ръката на Хайни замръзна във въздуха. Тъмното стъкло на лимузината се смъкна с тихо бръмчене.

Хайни се вцепени, ушите му престанаха да чуват рева на тълпата. Старецът от задната седалка го гледаше втренчено със смразяващ поглед. Кръвта в жилите на Хайни стана на лед, ръката му с яйцето се отпусна. Той стоеше като хипнотизиран; от шепата му се чу пукане. Прозорецът на лимузината се вдигна със същото тихо бръмчене, както се бе смъкнал. Тежката черна кола продължи безшумно пътя си.

Хайни Мюлер погледна надолу към ръката си. От пръстите му капеше вмирисан жълтък. Колите го подминаваха една по една, а той стоеше като закован. Постепенно крясъците на тълпата отново закънтяха в ушите му. Някакъв полицай го сграбчи за косата и той се озова в мокрия сняг, като риташе и се съпротивляваше.

* * *

Крол се отпусна върху кожената седалка, докато колата му се носеше напред с полицейския ескорт. Телефонът му иззвъня и той бавно го вдигна към ухото си.

— Луелин се е изнесла, преди да успеем да я спипаме. — Гласът в слушалката звучеше извинително и уплашено. — Закъснели сме с половин час.

Крол слушаше с безизразно лице, зареял поглед към заснежените хълмове. Гласът продължи, набрал кураж:

— Обаче успяхме да я открием отново. Мога да ви дам адреса й.

Крол се пресегна за бележник и писалка и започна да записва. После, без да каже дума, прекъсна връзката, пресегна се и натисна един бутон на пулта до себе си. Малкият плосък телевизионен екран пред него просветна и той щракна копчето на плейъра. Очите му се вторачиха в екрана. Беше си пускал видеозаписа безброй пъти; обичаше да я гледа.

Тя седеше, облегната удобно в голямото кресло на лондонско телевизионно студио, и отговаряше с оживено лице на въпросите на интервюиращия. Беше облечена с кремава кашмирена рокля; имаше огърлица от перли, които по особен начин контрастираха на абаносовата й коса.

— Има нещо в тази жена, какво ще кажете? — подхвърли личният му асистент.

Крол не отделяше поглед от екрана.

— Определено има — отвърна тихо той и спря видеото. Екранът угасна. Той фиксира с леден поглед мъжа срещу себе си, после очите му бавно се преместиха върху бележника. Откъсна най-горния лист и му го подаде. — Виж там какво трябва да се направи, Джак — каза той.