Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

27

Италия

По-късно същия ден

Професор Арно ги покани в обширния, облян в слънчева светлина работен кабинет и ги почерпи по чашка грапа. Говореше английски свободно, макар и с тежък акцент. Подпираше се на бастун, а овехтялото му сако от туид беше с два номера по-голямо. Движенията му бяха бавни, немощните му старчески ръце трепереха силно, докато наливаше питието от кристална гарафа. Свали сакото си и го постави на виенска закачалка. Посочи им отрупаното с всевъзможни джунджурии бюро между двата сводести прозореца, през които се виждаше красивата градина на вилата.

Въздухът в кабинета беше изпълнен със сладникава миризма на ванилия от три ароматизирани свещи, поставени в старинен сребърен свещник. Възрастният професор заобиколи с несигурна стъпка бюрото и бавно отпусна мършавото си тяло в кожения стол с гръб към прозорците.

Бен и Лай седнаха един до друг срещу него. Бен гаврътна на един дъх огнената течност и сложи празната чашка на бюрото пред себе си. Лай отпи една плаха глътка и замислено свали чашката от устата си, сякаш се подготвяше за онова, което искаше да каже.

Професорът се облегна назад; на слънчевата светлина непокорните кичури на рядката бяла коса сияеха като ореол около главата му. Той се загледа втренчено в Лай; в окото му потрепваше закачливо пламъче.

— Гледах ви в „Лучия ди Ламермур“ в театър „Рока Бранкалеоне“ — каза накрая той. — Бяхте великолепна, най-добрата Лучия след Мария Калас.

Лай се усмихна поласкана.

— Благодаря ви, професоре. Това е голям комплимент, но съм сигурна, че не го заслужавам. — Тя се поспря нерешително, после продължи: — За съжаление обаче не сме дошли, за да разговаряме за опера.

— Не съм си и помислил такова нещо — отвърна старецът.

— Доколкото знам, моят брат Оливър е бил при вас миналата зима. Бихте ли ми разказали за срещата си с него?

— Стори ми се очарователен младеж — каза тъжно професор Арно. — Двамата много си допаднахме. Дойде уж за малко, а като се заприказвахме, не усетихме как мина времето. В крайна сметка остана при мен цели два дни. Бях силно впечатлен от страстта му към музиката. Той ми посвири откъси от „Голдберг вариации“ на Бах и няколко сонати на Клементи. Беше надарен пианист. Като интерпретатор на Клементи бих го сравнил с Мария Типо.

— Дошъл е, за да обсъди с вас материала за книгата си — каза Лай.

— Точно така. Оливър ме помоли да му разясня някои неща, които не разбираше.

— Свързани с писмото, така ли? — попита тя.

Професорът кимна.

— Да. С писмото на Моцарт, което бях получил от баща ви преди много години. Брат ви имаше фотокопие, което баща ви е направил, но не беше в състояние да разбере пълното му значение.

— Знаете ли какво е станало с Оливър наскоро след вашата среща?

Арно въздъхна.

— Знам, че е заминал за Виена.

— Където е бил убит. Смятам, че става дума за предумишлено убийство.

Арно не изглеждаше никак изненадан.

— Боях се, че нещо такова ще се случи.

— Така ли? Защо?

— Получих имейл от него. Пишеше ми, че искал много спешно да се видим и да разговаряме, че бил направил откритие и че се намирал в опасност.

Бен хвърли поглед към компютъра върху бюрото.

— Дали все още пазите имейла?

— Не, изтрих го още щом го прочетох.

— Нали разбирате, че информацията в него е можела да се окаже много важна за разследването на убийството на Оливър?

— Да — каза тихо Арно.

— Но сте решили да запазите за себе си съмнението, че обстоятелствата около смъртта му са били подозрителни, че едва ли е било нещастен случай? — Бен усети как лицето му се зачервява. Седнала до него, Лай разглеждаше напрегнато ръцете си в скута, докато той се питаше дали не притиска стареца прекалено силно.

Арно въздъхна дълбоко и прекара пръсти през рядката си бяла коса.

— Не се гордея със стореното. Имах си своите подозрения, но без доказателства. Имало е свидетел на злополуката. Пък и кой ли щеше да обърне внимание на един побъркан стар италианец с репутация на особняк, който вярва в конспирации? — Той млъкна за момент, после добави: — Освен това ме беше и страх…

— Страх ли? — попита Лай. — От какво?

— Че и моят живот е в опасност — отвърна Арно. — Малко след това една нощ съм имал неканени гости.

— Някой е идвал тук?

— Да. Аз бях в болницата. Кръвта ми… не е добре. Когато се прибрах, открих къщата си разбита и претърсена. Опитвали са се да открият нещо.

— А какво са търсили? — попита Бен.

— Допускам, че писмото.

— Откраднали са писмото?

— Не — отвърна Арно. — Откакто брат ви ме предупреди, съм прибрал писмото на много тайно място. Където никой никога няма да го намери.

— Може ли да попитам къде? — настоя Бен.

Арно се усмихна.

— Писмото е в безопасност — каза тихо той. — Там, където му е мястото.

Бен се зачуди какво ли има предвид старецът с тези думи.

Арно продължи:

— Но дълго време аз самият не се чувствах в безопасност. Имах усещането, че ме наблюдават. Това продължи с месеци.

— Мисля, че писмото има нещо общо със смъртта на Оливър — обади се Лай.

Професорът я погледна мрачно.

— Може и да се окажете права.

— Бихте ли се пояснили?

Арно се поколеба за миг, докато събираше мислите си.

— Най-добре тогава да започна отначало. Както знаете, сюжетът на книгата беше такъв, че Оливър с години бе събирал материали за него.

— Смъртта на Моцарт… — каза Лай.

— Не просто смъртта му, а предшестващите и съпътстващите я събития, някои от които може би са довели… всъщност са я причинили пряко. За целта трябва да се върнем назад, в осемнайсети век.

— С цялото ми уважение, професоре — каза Бен, — не сме дошли при вас за урок по история отпреди двеста години. Дошли сме да разберем какво се е случило с Оливър.

— Това, което ще ви разкажа — отвърна Арно, — може да ви помогне да разберете.

— Оливър ми беше казал, че изследва връзката на Моцарт с масоните — каза Лай.

Арно кимна.

— Не е тайна, че самият Моцарт е бил масон. Бил е приет в своята Ложа през 1784-а и е останал масон до смъртта си седем години по-късно, като за това време се е издигнал до Трета степен, Майстор. Толкова е бил отдаден на масонството, че е убедил и баща си Леополд да стане член на Ложата. Писал е музика за масонски сбирки, а много от приятелите му са били посветени.

Бен се размърда нетърпеливо на стола си.

— Не разбирам смисъла на всичко това.

Лай постави длан върху ръката му.

— Моля ви, професоре, продължавайте.

— Днес никой не възприема сериозно масонството; за повечето хора те са нещо като светски клуб, подобен на Ротарианския — каза Арно. — Но през осемнайсети век масоните са представлявали огромна културна и политическа сила в Европа. В Австрия то е било средище на интелектуалния елит, място за обмен на прогресивни идеи за мир, свобода и равенство. Във виенските масонски ложи са членували мнозина от най-влиятелните личности на епохата. Много аристократи, видни политици и дипломати, висши офицери от армията, банкери и търговци са били масони. Между тях е имало и интелектуалци: писатели, художници, музиканти.

— Не знаех, че са били толкова могъщи — каза Лай.

Арно кимна.

— Били са, но тъкмо това могъщество е довело до тяхната гибел. Други сили, още по-могъщи от тях, са ги държали неотлъчно под око. В действителност сегашните ни познания за виенските масони до голяма степен са почерпени от архивите на тайната полиция. Франкмасонството в рамките на Австрийската империя е било официално заклеймено от папата, а масоните са били оставени на мира единствено благодарение на толерантността на император Йозеф Втори. Но към 1785 година дори неговото търпение се изчерпало. След като му се сторило, че масоните започват да придобиват твърде голяма сила и влияние, императорът разпоредил драстично ограничаване на числеността на виенските ложи, като изискал от тайната полиция да му представи списъци на всички действащи масони. Списъците се пазели в папки в дворцовия архив.

— А защо тази внезапна промяна? — попита Лай.

— Такива са били времената — обясни търпеливо Арно. — Моцарт е живял в бурна, революционна епоха. Американците съвсем неотдавна били отхвърлили британското колониално владичество и създали една нова, свободна нация. Революцията витаела във въздуха. През 1789 година, само две години преди смъртта на Моцарт, започва Френската революция.

— И масоните стояли зад всичко това?

— Масонството все по-тясно се обвързвало с набиращите скорост антимонархически течения в обществото — каза Арно. — Със своите идеали за свобода, равенство и братство то представлявало ярка метафора за настъпващата нова ера на свободни идеи. Докато Френската революция набирала скорост, някои революционни „клубове“, като якобинците на Робеспиер, се структурирали по подобие на масонските ложи и дори включвали масонска символика в политическата си идеология. В Америка при полагане на основния камък на Капитолия Джордж Вашингтон с гордост носел масонска престилка, ушита специално за него от Адриен, съпругата на френския военачалник и революционер Лафайет. Масон бил и Томас Джеферсън, който при написването на Декларацията за независимостта черпел с пълни шепи от масонските идеи за свобода и равенство. Масонството било огромна сила, потенциално способна да предизвика политически промени по целия свят.

— И тъкмо поради това, разбира се, е трябвало да бъде спряна — намеси се Бен.

— Без съмнение — отвърна Арно с горчива усмивка. — Към края на 70-те години на осемнайсети век в Моцартова Австрия нараствала тревогата, че масоните се опитват да заразят страната със същия революционен прорепубликански дух, който вече бил обхванал Франция и Америка. Да, били са опасни времена. Много аристократи, които отначало симпатизирали на масонските идеали, започнали да се плашат. А когато във Франция вилнеещите революционни тълпи подкарали аристокрацията към гилотината, в Австрия започнали целенасочени усилия за смазване на масонството. До 1791 година австрийските масони били практически разбити. Това били години на тежка криза за Моцарт и неговите братя от ложата. — Арно помълча за момент, после продължи: — Междувременно на трона се възкачил нов император, Леополд Втори. Масоните не можели да предвидят какво ще бъде отношението му към тях, но като цяло били песимисти. И тогава Моцарт и неговият близък колега, театралният продуцент Емануел Шиканедер, също масон, били осенени от внезапна идея.

— Каква? — попита Бен.

— Хрумнало им, че ако успеят да спасят публичната репутация на масонството, ще му помогнат да избегне всеобщо осъждане. Това, което били замислили, в днешно време би могло да се нарече пиар кампания. Двамата решили да създадат мащабна оперна творба, която да достигне до най-широката публика. Един спектакъл, написан в популярен и достъпен стил, за да донесе наслада на всички. Истинска опера за народа, проповядваща масонските идеали за изграждане у хората на един по-висок морал чрез мъдрост, любов и доброта и наред с това възвестяваща прехода към новия обществен строй. Изпълнена с мистична символика в прослава на масоните и тяхната философия.

— „Вълшебната флейта“ — каза Лай.

Арно кимна.

— Премиерното представление на новата опера било във Виена в края на месец септември 1791 година. Посрещната била с небивал възторг от публиката и от музикалната критика, като вечер след вечер се изпълнявала в препълнени салони.

— Най-успешното произведение на Моцарт — добави Лай.

— Да, и е трябвало да отбележи началото на нова ера за него — продължи Арно. — При това е било приветствано от неговите братя масони като надежда за възраждане на гилдията. Но в действителност „Вълшебната флейта“ се оказала последната му опера. След по-малко от три месеца Моцарт бил мъртъв.

— Един момент — прекъсна го Бен. — Лай, ти не ми ли беше разправяла, че Моцарт бил убит от масоните, задето в операта си издал тайните им?

— Ами аз така мислех…

— Но в това няма логика, не смяташ ли? — продължи Бен. — Ако в Моцарт е била последната надежда на масоните, ако той е бил техният рекламен агент, така да се каже, и то тъкмо когато най-много са имали нужда от такъв, защо им е било да го убиват?!

Арно се усмихна.

— Вие сте напълно прав. Тази теория звучи нелогично. Също и фактът, че след смъртта на Моцарт братята масони са оказвали на вдовицата му Констанца голяма морална и финансова подкрепа, е в пълно противоречие със слуховете, че е бил убит от своите. — Арно се обърна към Лай. — Брат ви бе забелязал тези несъответствия. Оливър знаеше, че няма логично обяснение за странната и неочаквана смърт на Моцарт.

— Освен ако се окаже, че изобщо не е бил убит — каза Бен. — Откъде знаем, че тази конспиративна теория е вярна?

— Официално обявената причина за смъртта му е била остра ревматична треска — отвърна Арно. — За мнозина от най-близкото му обкръжение обаче обстоятелствата около смъртта си оставали твърде подозрителни. Към края на живота си Моцарт често споделял, че един ден ще бъде отровен. Това е факт, който учените така и не смятат за нужно да изследват задълбочено. Най-големият му син, Карл Томас Моцарт, също имал силни подозрения, че баща му не е умрял от естествена смърт. Трупът показвал признаци на отравяне. — Арно вдигна рамене. — Въз основа на медицинските свидетелства от онова време никой не може да отрече със сигурност, че Моцарт е бил отровен. Но най-важното доказателство си остава самото писмо.

— Какво пише в него? — попита Лай.

Арно я погледна учудено.

— Нима не сте го чели?

— Имах копието на Оливър, но то изгоря — каза Лай. — Виждала съм само отделни фрагменти.

— Но вашият баща със сигурност ви го е показвал.

— Професоре, та аз съм била едва на деветнайсет! Други неща са занимавали ума ми. — Тя хвърли кос поглед към Бен. — Не помня почти нищо за това писмо.

— Разбирам… — Арно се почеса замислено по брадичката. — Значи не сте запозната с Ордена на Ра, който се споменава в писмото?

Името звучеше познато на Бен от бележките на Оливър. Той се замисли за миг.

— „Ра“, като името на египетския бог на Слънцето? — попита той.

Лай се извърна и го изгледа. Бен долови погледа й.

— Теология — каза той. — Спомен от студентските години.

— Учил си теология?

— Беше отдавна.

Арно се усмихна.

— Прав сте. Много от церемониите и ритуалите на масонството могат да се проследят до древен Египет. Но „ра“ означава също и „цар“. Понякога се изписва като „ре“, откъдето идва и латинското „Rex“.

— Та какво представлява този Орден на Ра?

— Първоначално това била малка и практически неизвестна масонска ложа — отвърна Арно. — Членовете й са били главно аристократи и следователно роялисти, като са й дали название, отразяващо политическите им пристрастия. За тях „Орденът на Ра“ е означавало Кралски орден. Те не са споделяли обхваналия другите масонски ложи републикански дух и са противодействали на тяхното все по-засилващо се влияние в обществото, като все по-твърдо са заставали на страната на установения политически и държавен ред. Докато масонството е прегръщало идеалите за свобода, равенство и народовластие, Орденът на Ра е олицетворявал точно обратното. Членовете му са били войнолюбци, пламенни защитници на капитализма, помагащи на елитите да потискат народа.

— Нещо като войнстващи отцепници значи — каза Бен.

— Именно — отвърна Арно. — При това с огромна власт и влияние благодарение на връзките си по високи места в държавната йерархия. Орденът на Ра е бил замесен в безброй политически интриги и не на последно място е оказал натиск върху императора за забрана, под страх от смъртно наказание, на всички останали масонски ложи.

— Момент, да видя дали съм разбрала правилно — каза Лай. — Вие намеквате, че от Ордена на Ра са убили Моцарт, понеже е популяризирал масонството чрез „Вълшебната флейта“?

Очите на професора заблестяха.

— Тъкмо това вярвам, че е станало. Писмото го доказва. Моцарт е бил потенциална заплаха за тях. Ако успеел да възроди обществената подкрепа за масонството, щял да застраши техния орден. Той е бил изгряваща звезда, феноменален талант, който тепърва е щял да достигне пълния си блясък. Огромният успех на „Вълшебната флейта“ му е донесъл значителен престиж. Та той току-що е бил назначен на важна длъжност в двореца, ползвал се е с доверието на императора!

Арно въздъхна и продължи:

— Но и враговете му не са стояли със скръстени ръце. През 1791 година членовете на Ордена на Ра вече били прераснали в основно подразделение на австрийските тайни служби. Агентите им били брутални, жестоки и безогледни; техният Велик майстор бил назначен за шеф на тайната полиция. Безмилостен и хладнокръвен убиец, той бил положил клетва да изкорени без остатък масонството.

Бен отвори уста да попита как се е казвал, но Арно продължаваше да говори:

— До 1794-та, само три години след смъртта на Моцарт, с масонството в Австрия било свършено. Извършени били много убийства, някои открито, други не дотам. Едно от най-разпространените средства за премахване на врага било отравянето; то било особено удобно за отстраняване на изгряваща знаменитост като Моцарт. Трябвало е да внимават. Други, не дотам известни масони били застигнати от много по-жестока смърт. Например Густав Лутце.

— А кой е бил той? — попита Лай.

— Човекът, на когото Моцарт е писал писмото — отвърна Арно. — Член на същата виенска ложа, наречена „Благотворителност“. С това писмо Моцарт е искал да го предупреди за надвисналата опасност. Писмото е с дата 16 ноември 1791-ва, и вероятно е последното, написано от него. Разбира се, някои тъй наречени „експерти“ смятат, че последното му писмо е било онова до съпругата му, с дата 14 октомври, докато е бил на бани в Баден. Какви идиоти! Във всеки случай писмото така и не стига до получателя си, било е вече късно.

— А какво се е случило с Лутце?

— Открили са го мъртъв на двайсети ноември 1791 година. Само две седмици преди смъртта на Моцарт. Бил е завързан за стълб и изтезаван. Изкормен, с изтръгнат език. От тайната полиция обвинили за престъплението друг масон.

Бен се изправи и бръкна в джоба си.

— Професоре, искам да ви покажа нещо. — Извади пластмасовата кутийка с диска, заобиколи бюрото и посегна към компютъра. — Може ли?

— Какво е това? — попита Арно, докато машината зареждаше с тихо бръмчене.

— Нещо, което Оливър е видял вечерта, преди да умре — отвърна Бен. — Гледайте.

Арно озадачено примигна срещу екрана. Лай остана на стола си. Не изгаряше от желание да изгледа повторно клипа.

На екрана се появи образ. Докато клипът течеше, Бен наблюдаваше лицето на професора. Изведоха жертвата и зловещото зрелище започна.

Очите на стареца се разшириха от ужас, лицето му стана пепеляво. Той посочи с трепереща ръка екрана.

Бен се пресегна и постави компютъра на пауза точно в мига преди отрязването на езика. Картината застина; чертите на мъжа бяха изкривени от ужас. Острието на ножа отразяваше светлината на свещите.

Арно сякаш се смали на стола си.

— Господи! — промълви той, като попи с кърпичка струйка пот от челото си. — Значи вярно било.

— Кое, професоре? — попита Лай.

Арно отвори уста да отговори, но в този момент стъклото на прозореца зад гърба му се пръсна с трясък; кръв обля екрана на компютъра.