Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (38)

38

Когато след половин час Лай излезе от стаята си, от долния етаж се носеше приятна миризма на кафе, препечен хляб и бъркани яйца, както и оживена глъчка. Тя надникна през пролуките на тясното дървено стълбище и видя Бен и Клара, седнали край масата, да строят заедно кула от карти. В момента Бен тъкмо поставяше внимателно последната карта на върха на кулата. Той полека отдръпна ръката си. Кулата се залюля, но не падна. Няколко секунди Клара я наблюдаваше прехласната, после изду бузи и духна силно. По масата се посипаха карти.

— Ей, не беше честно! — извика Бен. Клара се засмя и се залюля на стола си.

От най-високото стъпало Лай безмълвно наблюдаваше как Бен си играе с момиченцето. За човек, който не се задържаше дълго на едно място и вероятно никога нямаше да стане баща, той изумително добре общуваше с детето. Клара явно беше влюбена в него. Коравият мъж, когото бе свикнала да вижда пред себе си през последните дни, бе изчезнал. На негово място Лай видя онзи Бен, когото помнеше от младежките си години.

Никога не се връщай назад, Лай.

Клара първа видя Лай, която слизаше по стълбите, и й се усмихна свенливо.

— Май и татко вече се събуди — каза тя, като наклони глава на една страна и се заслуша в приближаващите се стъпки на горния етаж. — Лай, я ти по-добре слез долу!

— Защо?

— Защото, ако татко се е събудил, значи и Макс е буден. А затича ли се по стълбата, няма да може да се спре и ще те бутне. Всеки път е така. — Очите й се изпълниха с възторг, когато едрото куче се понесе надолу като огромно черно гюле. — Ето го!

Лай светкавично се дръпна встрани, за да не бъде съборена. Клара скочи от стола си и двамата с кучето изтичаха навън.

— Идвай, Макси! Сега ще помоля сестра Агнес да ти направи закуска.

Вратата се затръшна зад тях. В малката къщичка настана тишина.

— Симпатично дете — каза Лай.

— Страхотна е!

— И те харесва.

— Аз нея също.

— Никога ли не си искал деца, Бен?

— Не и при живота, който водя.

Той й направи кафе. Напрежението помежду тях от предната вечер бе изчезнало, Лай изглеждаше спокойна и се усмихваше. Двамата седнаха и отпиха от чашите си с горещо кафе. Тежките стъпки на Кински отекнаха от горния етаж.

— Вие двамата днес ли потегляте? — попита Лай.

Бен кимна.

— По-късно, може би надвечер.

— Ще се чувствам особено, докато те няма.

— Така е по-добре.

Лай отпи от кафето си.

— Какво смяташ да правиш?

— Най-напред смятам да се отбия при семейство Майер.

— Мислиш ли, че ще разговарят с теб?

— Поне ще опитам. Ей, я виж какво имало тук — възкликна внезапно той, загледан в нещо над вратата. — Не я бях забелязал преди.

На дървена стойка над ниската сводеста врата беше поставена двуцевна ловна пушка. Бен стана, пресегна се и я свали.

— Не е никак лоша — каза той.

— Изглежда ми старичка.

— Може би има стотина години. Но е в добро състояние.

Погледът му пробяга по изящните линии, резбованите орнаменти по приклада и гравираните чукчета. Съвременните оръжия са неугледни и функционални, помисли си той. Вършат работата, за която са предназначени, но им липсва стил и елегантност. Докато тази пушка беше изработена с артистичен вкус и любов. От ръчно изваяно дърво и гравирана стомана, а не от корава индустриална гума и полимери.

— Дали още може да стреля? — попита Лай.

— Тези неща са вечни — отвърна той. — Старият пазач, който е живял тук, сигурно е гръмвал от време на време по някой заек с нея.

Той изпробва механизма. Чукчетата се повдигнаха мазно нагоре и назад с тройно прищракване, каквото издава стар стенен часовник при навиване на пружината, после застанаха неподвижно на място. Двата спусъка бяха поставени в една линия, един зад друг. Той ги опита. Движеха се също така мазно както чукчетата, с много лек натиск, не повече от 800 грама. Механизмът беше добре смазан, гладките цеви бяха почистени и в идеално състояние, без подбити места и драскотини. Бен превъртя пушката в ръцете си.

— Искам да я пробвам — каза той, после се поразтърси и откри кутия патрони в едно чекмедже.

Отвън грееше ярко слънце и нападалият сняг блестеше ослепително.

— Имаш ли нещо против, ако дойда и аз? — попита Лай.

— Моля, заповядай!

Бен преметна пушката през рамо и двамата закрачиха с гумените си ботуши, докато се отдалечиха от манастира. Небето беше лазурносиньо, въздухът беше чист и свеж. Когато манастирът се скри зад първия рид, Бен се огледа.

— Мисля, че тук е добре — каза той. — Не исках на някоя от монахините да й се пръсне сърцето. — Погледна към заснежените била на околните планини. — Освен това не вярвам точно тук да предизвикаме някоя лавина. — Подпря пушката на дънера на едно дърво. — Хайде сега, помогни ми!

— Какво ще правим?

— Снежен човек. — Бен коленичи и започна да събира с шепи сняг и да го трупа на купчина.

Лай приклекна до него и се захвана да му помага, като оформяше голяма снежна топка.

— От колко ли години не съм се занимавала с такива неща! — възкликна през смях тя. — Спомням си, че когато двамата с Оли бяхме малки, много обичахме да се въргаляме в снега. Накрая играта винаги завършваше по един и същи начин: той ми завираше шепи сняг в гърба, а аз го цапардосвах по главата с греблото.

Бен се усмихна, без да спира да работи. Лай го наблюдаваше с любопитство. Той забеляза това и попита:

— Какво има?

— Направо не мога да повярвам!

— Какво не можеш да повярваш?

— Ти и теология…

Той се спря и разтърка дланите си със сняг.

— Наистина ли?

— И къде си я учил?

— В Оксфорд.

— Много впечатляващо. А какви са били намеренията ти?

Той прекъсна работата си и я погледна.

— Питаш дали навремето съм възнамерявал да правя кариера като богослов? — Той се усмихна. — Може би… Във всеки случай мислил съм за това. Поне тогава.

— Сериозно ли си смятал да станеш свещеник?

Той залепи още една шепа сняг върху оформящия се снежен човек.

— Беше отдавна, Лай. Преди да те срещна.

— И как така не си ми го казвал?

— Тази част от живота ми беше вече приключила. Не ми се струваше уместно да те занимавам.

— Оливър знаеше ли?

— Защо да е знаел?

Лай поклати глава.

— Ти в расо, с бяла якичка, да живееш в някаква обрасла с бръшлян къща на викарий някъде в Южна Англия, заобиколен от паство благочестиви миряни… Негово Преподобие Бенедикт Хоуп! А какво те накара да се откажеш?

— Ами… животът. Просто животът ми тръгна в друга посока.

— Ангел пазител — каза тя.

Той се засмя.

— Какво?

— Не си се отклонил кой знае колко — каза тя. — Просто си открил различен път към същата цел. Станал си ангел пазител. Ти си този, който слиза от небето, за да спаси обречения, да помогне на слабия, на изпадналия в беда.

Бен не отговори.

Когато тялото на снежния човек се извиси на метър — метър и двайсет от земята, Бен му оформи глава и я постави отгоре.

— Трябва ни морков за нос, тенекиена кофа за шапка и някаква стара лула, да му я сложим в устата — каза Лай.

Бен издълба с пръст две дупки в главата му за очи.

— И така го бива. А сега се дръпни назад.

— Аха, сега разбрах! — каза Лай, докато газеха през дълбокия сняг към дървото, където Бен бе оставил пушката.

— Какво си разбрала?

— Смяташ да го застреляш, нали?

— Ами… това беше идеята.

— Няма що! Ех, вие, мъже…

Бен зареди един патрон в дясната цев и затвори пушката. Вдигна я нагоре, опря приклада до рамото си и от трийсетина метра разстояние я насочи към снежния човек. Лай закри ушите си с длани.

С палец Бен повдигна дясното чукче, прицели се и стреля. Прикладът го ритна по рамото, а планинските ридове наоколо заехтяха от мощния гръм.

Лай свали длани от ушите си.

— Ангел душевадец — каза тя.

Бен хвърли поглед към мишената си.

— Хм, знам ли! — каза той. — Във всеки случай нашият снежен човек остана жив, засега. — Изстрелът бе отнесъл само част от главата му, от едната страна. Бен огледа пушката и се намръщи. — Бие малко вдясно. Сигурно цевта е леко изместена.

— Дай и на мен да опитам — каза Лай. — Изглежда забавно.

— Аз пък си рекох, че само незрели мъже обичат такива играчки — каза той, като й подаде пушката.

— Незрели жени също — отвърна тя. — Я ми покажи как става!

— Ето така. — Той й обясни как да прегъне пушката и да изхвърли изстреляната гилза от все още димящата цев. Лай зареди нов патрон и той постави ръцете й на правилните места, като внимаваше прикладът да приляга плътно към рамото й.

— Много ли рита? — попита тя.

— Не особено. Хайде, давай! — Той се отдръпна крачка назад.

Тя запъна чукчето, прицели се и след кратко колебание дръпна спусъка. Главата на снежния човек се пръсна като торба с пудра захар.

— Добър изстрел — похвали я Бен.

— Уцелих гооо! — извика Лай, после се извърна към него, захвърли пушката в снега и го прегърна. Стана толкова спонтанно, че отначало самата тя сякаш не разбра какво е направила.

Изненадан, Бен загуби равновесие и двамата се претърколиха в снега. Лай се смееше с цяло гърло. За миг се пренесоха в миналото, преди петнайсетина години. Тя отметна с ръка косата от лицето си. Бузите й бяха поруменели, по миглите й имаше полепнали снежинки.

Изведнъж двамата замръзнаха на място и се спогледаха.

— Ама какво правим ние? — попита тихо тя.

— Не съм сигурен — отвърна той, после вдигна ръка и я погали по лицето.

Главите им бавно се приближиха една към друга, устните им се докоснаха. Отначало целувките им бяха несигурни и припрени, после той обгърна с ръка рамото й и я притегли към себе си. Двамата останаха дълго време прегърнати. Тя прокара пръсти през косата му и притисна устни към неговите. За миг всичко останало престана да съществува, сякаш никога не се бяха разделяли.

Изведнъж Лай се отскубна от прегръдките му и бързешком се изправи на крака. Бен стана след нея. Отупаха снега от дрехите си.

— Това не бива да се случва, Бен — каза тя. — Не бива да се връщаме назад, и ти го знаеш.

Няколко мига постояха неловко един до друг, без да продумат. Бен се гневеше на себе си. Старата двуцевка се въргаляше наблизо в снега; той се пресегна, вдигна я и я избърса. После докосна Лай по ръката.

— Хайде, време е да се прибираме.

Споменът за тази открадната целувка не ги остави на мира през целия ден. И двамата бяха напрегнати, не знаеха какво да си кажат. Бяха преминали една невидима граница и бяха затънали в несигурната почва от другата й страна. Не можеха нито да се върнат назад, нито да продължат напред. И за всичко Бен винеше себе си. Постъпил бе непрофесионално. Недисциплинирано. Глупаво.

За да не мисли за това, той прекара голяма част от деня навън с Клара и Макс. Едрият пес беше много умен и Бен го научи да седи мирно, докато Клара се криеше някъде наблизо. Ако беше само с няколко години по-млад, от Макс щеше да излезе превъзходно военно куче. Научи значението на командата „Чакай!“ от три опита. Сядаше на хълбоци и чакаше, застанал нащрек, треперещ от нетърпение, без да изпуска нито една подробност от окръжаващата го среда. Бен изчакваше по минута, две, три — всеки път все по-дълго, за да тренира концентрацията на кучето. След това тихо му казваше: „Търси Клара!“, Макс хукваше през снега и безпогрешно я откриваше, където и да се бе скрила. Тази игра му харесваше поне колкото на Бен и на момиченцето и тримата се забавляваха от сърце.

Свечери се. Бен закопчаваше ремъците на чантата си, когато усети зад себе си нечие присъствие. Извърна се рязко. Беше Лай. Усмихваше се, но в очите й блестяха сълзи.

— Пази се — каза тя. После обви ръце около шията му и го притегли към себе си. Притисна бузата си към неговата и затвори очи.

Бен посегна да я погали по косата, но вместо това я потупа по рамото.

— Е, ще се видим скоро — каза той.

— Гледай да е по-скоро — отвърна тя.

 

 

Кински подкара обратно по заснежените пътища. На Бен му беше приятно, че не се налага през цялото време да поддържа разговор. Военните и полицаите имат нещо общо помежду си — и на едните, и на другите често им се налага да чакат търпеливо с часове нещо да се случи, поради което знаят цената на мълчанието. Атмосферата в колата беше дружелюбна, макар че цял час двамата почти не си бяха продумали. Бен издишваше цигарен дим през открехнатия прозорец, потънал в мислите си. Плоската бутилка с уиски кротуваше недокосната във вътрешния му джоб.

— Откъде се знаете с майка Хилдегард? — попита най-после той, когато пресякоха границата и се върнаха в Австрия.

— Познавам я много отпреди да стане монахиня — каза Кински. — Странно, колко ни е трудно да си представим, че и монахинята някога е била жена. Отдавна, преди да стане майка Хилдегард, тя се казваше Илзе Крехт. Беше писателка, живееше в Източен Берлин.

— А по какъв начин полицай се среща с писателка?

— Беше позната на познат на познат, нали разбираш? Запознахме се на едно парти и ми се стори прилично момиче. Интелигентна, напориста интелектуалка. На мен ми харесват такива жени. Но тъкмо в това й беше и проблемът.

— В какъв смисъл?

— Беше прекалено умна, отваряше си устата повече, отколкото й се полагаше, и се накисна здравата — каза Кински. — Пишеше статии на тема християнство за вестници и списания, а това не се харесваше на комунистическите власти. После взе че написа роман. И те го обявиха за подривна литература. Започнаха да я следят. Откриха, че се събира с хора, за които водеха досиета. Имената им бяха оградени с червени кръгчета. Дисиденти, активисти, бунтари. А това никак не беше добре за нея. В ония години Източен Берлин беше змийско гнездо.

— Това е било преди моето време — обади се Бен. — Когато постъпих на служба, Стената вече беше паднала.

Кински кимна.

— Имал си късмет. Не беше никак приятно. Както и да е, ония вече имаха повод да я арестуват. Чух от колеги, че всеки момент се готвели да я приберат. А аз си казах, че не е редно жената да се озове в някой смърдящ трудов лагер в Манджурия заради нещо, което е написала.

— И си й помогнал.

— Познавах едни хора. Изведохме я от страната. Пристигна в Австрия, мина през каквито там процедури се полагат, за да приеме монашеството. След като падна Стената, получи игуменски пост в този манастир. Все още пише нещата си, макар и под псевдоним. Стара кримка е тя…

— Ти си й спасил живота.

Кински махна с ръка.

— Имах връзки, това е. Не беше лесно обаче. Никога не знаеш на кого можеш да имаш доверие.

— Познато чувство. А сега на кого имаш доверие?

— Къде, в полицията ли? — Кински неведнъж беше размишлявал по този въпрос. — На трима души със сигурност. На моите хора. За останалите не съм толкова сигурен.

— А от началниците ти?

— С шефа се познавахме близо осем години. Не вярвам да е бил замесен в тая история. Някой го е заплашил. Или просто са му предложили ранно пенсиониране при добри условия и той е приел. Само така е станало. Беше му писнало от службата.

Изминаха още километри, прекараха още минути в мълчание.

— Ще ми трябва малко олово — каза Бен.

— Какво?

— Патрони за пистолета ми. Четирийсет и пети калибър автоматик, с медна риза, чисти. Поне двеста бройки. Не желая от военните излишъци. Искам нещо качествено, от добра марка като „Федерал“ или „Ремингтън“. Можеш ли да уредиш нещо?

— Ще видя какво мога да направя.

— Или пък направо друг пистолет — продължи Бен. — Нищо специално, никакви особени изисквания, стига да не е револвер, да не е по-малък от девет милиметра, нито по-голям от четирийсет и пети калибър.

— Познавам един човек…

Известно време пътуваха мълчаливо. После Кински попита:

— А каква е историята между теб и Лай?

Бен се поколеба.

— Няма история.

— Аз пък ти казвам, че има.

Бен вдигна рамене.

— Познавам я от доста време. Някога бяхме близки. Това е всичко. — Той млъкна.

— Добре, оставям те на мира — каза Кински. — Не ти се меся, не ми е работа. Исках само да ти кажа…

— Какво?

— Че ако между двама ви с Лай има нещо, гледай да не го пропилееш.

Бен се обърна и го изгледа. Полицаят шофираше с каменно лице, вперил поглед напред.

— Не го пропилявай, Бен — повтори той. — Грехота е да изхвърлиш нещо такова на боклука. Радвай му се, докато го имаш. — Той помълча около минута, а ръцете му стискаха волана в тъмното. После добави, сякаш на себе си: — Аз изгубих жена си.