Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

30

Италия, някъде в дълбоката провинция

Изчакаха, докато огнените езици обхванаха кабината на камиона, боята по вратите се надигна на мехури и над дърветата се изви черен стълб дим. После се обърнаха и с бързи крачки се отдалечиха от горската полянка.

Наоколо бе паднал мрак, въздухът беше студен и влажен. Превързаната ръка на Бен го болеше силно, но куршумът само бе одраскал леко мускула. Извадил бе късмет.

Известно време вървяха мълчаливо по пустия междуселски път. Долу в ниското светеше някаква сграда. След известно време стигнаха до порта край пътя; на дървен кол отстрани беше закована табелка: „Център за планинска езда Роси“.

Джино Роси и съпругата му имаха пет празни бунгала, които през лятото даваха под наем на туристи, яздещи из околността. Сезонът за конни излети в планината обаче отдавна беше отминал, така че семейство Роси се изненадаха приятно на възможността да предоставят едно от бунгалата си на Бен срещу пари в брой. Розалба Роси забърка за вечеря огромна тенджера талятеле с доматен сос и цялата къща се изпълни с аромат на босилек и прясно счукан чесън. В това време съпругът й почисти от прах бунгалото и запали котлето за локалното парно.

След вечеря Бен купи от Джино две бутилки вино „Санджовезе“, двамата с Лай пожелаха на домакините „лека нощ“ и се оттеглиха. Бунгалото им беше обзаведено простичко, но уютно и, най-важното, вътре беше топло. Двата единични железни кревата бяха застлани с цветни юргани. На стената имаше разпятие.

Бен забеляза, че по време на вечерята Лай едва докосна храната си. Сега тя се строполи тежко на единия креват; беше бледа и немощна. Бен приседна до нея и й наля чаша вино. Двамата поседяха известно време мълчаливо, докато виното ги отпусна.

— Не мога повече да понасям всичко това — каза тя. Гласът й звучеше напрегнато.

Бен обгърна раменете й с ръка и нежно я притегли към себе си. Тя облегна глава на рамото му и се притисна към него. Близостта й го изпълваше с особено чувство. Той усещаше топлината на тялото й, бедрото й до своето, ударите на сърцето й. Изведнъж си даде сметка, че ръката му несъзнателно е започнала да гали косата й и коприненият й допир му е приятен, и че оттам дланта му неусетно, сякаш без негово участие, се премести върху извивката на шията й и по-надолу, към рамото.

После се опомни и се дръпна настрани. Пресегна се, взе бутилката и си наля още вино.

— Всичко ще се оправи — каза той.

— Откъде са знаели къде сме? — попита тя.

Бен не отговори. Тя сякаш прочете мислите му.

— Аз съм виновна, нали? Подслушвали са телефона му.

— Не си ти виновна. Аз също се опитвах да му се обадя. Не мисли за това. Имаш нужда от почивка.

— Но аз му казах името си — продължи тя. — Ти ме беше предупредил, но не те послушах и му се представих. И сега заради мен бедният старец е мъртъв.

— Не ти дръпна спусъка — каза Бен.

— Все едно че бях аз. — Тя въздъхна. — Но кои са тези хора?! Сякаш са навсякъде. — Тя го погледна; в очите й се четеше страх. — Те и нас ще убият, нали? Знам това.

Той започна да я успокоява. Гласът му беше твърд и равен, но мозъкът му работеше на бързи обороти. Намираха се на двайсетина километра от вилата на Арно. Нямаше как онези да са ги проследили дотук. За момента бяха в безопасност. Но това нямаше да продължи дълго, а той по никакъв начин не можеше да реши какво да правят отсега нататък. Все още не знаеха къде се намира писмото. Следите, оставени от Оливър, внезапно бяха прекъснали.

Изведнъж той си припомни думите на Арно за писмото на Моцарт. Че било там, където му е мястото. Професорът бе скрил писмото на сигурно място… но къде?! Къде би било мястото на едно писмо, излязло изпод перото на Моцарт? Може би там, където е било написано? В Австрия?

Накрая Лай заспа. Пръстите й все още стискаха столчето на винената чаша; гърдите й се повдигаха и спадаха равномерно. Бен внимателно измъкна чашата от ръката й, зави я с юргана и я погледа как спи, докато допиваше втората бутилка вино и пушеше последната си цигара. В главата му беше пълна бъркотия. Само въпроси и нито един отговор.

Минаваше единайсет през нощта, когато той излезе навън за глътка чист въздух. Под краката му хрущеше скреж, сухата трева бе станала чуплива. Вдигна глава към нощното небе и по стар навик се ориентира по Полярната звезда.

Срещу редицата бунгала, в другия край на огрения от луната двор, се виждаха някакви каменни постройки, конюшни и паянтови бараки от гофрирана ламарина. През мътното прозорче на една барака мъждукаше светлинка; в нощната тишина до Бен достигна металното потракване на шлосерски инструменти. Той се приближи и надникна през пролуката между ръждясалите ламарини. В бараката имаше примитивно обзаведена работилница за ремонт на селскостопански инвентар; рафтовете бяха отрупани с инструменти. Млад мъж с къдрава коса беше приведен над двигателя на стар очукан „Фиат Страда“ и човъркаше нещо вътре.

Бен влезе през широко отворената врата на бараката.

Ciao — каза той. — Казвам се Стив.

Младежът се обърна. Беше по-младо копие на Джино Роси — едва ли имаше повече от двайсетина години.

Бен посочи колата.

— Проблеми ли създава? — попита той на италиански.

Ciao, Стив. Аз съм Сандро. — Младежът се ухили и размаха под носа на Бен тръбен ключ за свещи. — Свещите сменям, това е всичко. Продавам я и искам да върви прилично. — Той дозатегна свещите, свърза клемите им и затръшна ръждясалия капак на двигателя, после седна зад волана и завъртя стартера.

Бен се заслуша. Двигателят не издаваше никакви нездрави шумове, не кихаше, звукът от ауспуха беше чист и равен. Нямаше избили гарнитури, не изпускаше синкав дим.

— Колко й искаш? — попита той.

Сандро избърса ръце в джинсите си.

— Тя е старичка, но се държи. Да кажем, хиляда и петстотин?

Бен бръкна в джоба си и извади пари.

— Готова ли е да я подкарам още сега? — попита той.

 

 

Той полека изкара колата от селскостопанския двор и пое по изровения коловоз, който извеждаше до виещия се междуселски път, после сви вдясно по посоката, от която бяха дошли. Жълтеникавите фарове на стария фиат осветяваха в обратен ред пътните знаци и местата покрай шосето, които бе запомнил отпреди. Бен подмина горичката, където бяха изоставили камиона; така му се искаше да разполага с оръжие!

Никак не му се връщаше във вилата на Арно — това беше тактическа грешка, която можеше да му струва скъпо. Но нямаше друг начин. Той горчиво се разкайваше, че не притисна стареца да им каже къде е скрил писмото. Напоследък правеше твърде много грешки. Дали си струваше изобщо да търси проклетото писмо?! Може би не, помисли си той, но в момента нямаше друг избор, освен да се хваща за сламки. Дано поне този път да изтеглеше вярната сламка.

Минаваше полунощ, когато стигна до вилата на Арно. Порталът беше дръпнат леко навътре, отделен от шосето с каменен бордюр. Бен намали скоростта. Алеята за коли и дворът бяха ярко осветени от въртящи се сини и червени лампи на полицейски и пожарни коли.

Бен изруга и натисна газта, като извърна назад глава, за да огледа къщата зад скупчените автомобили.

Къщата я нямаше. Камък върху камък не бе останал от пожара. Там, където се бе издигала вилата на професор Арно, сега димеше безформена купчина от тлеещи греди и осаждени тухли, билото на рухналия покрив беше извито на една страна като гръбнак на огромно заклано животно, наоколо бяха разпръснати почернели керемиди, обгорели дограми и парчета стъкло.

Очевидно пожарът бе бушувал дълго. Спасителните екипи прибираха нещата си и се готвеха да си тръгват. От вилата не бе останало нищо за спасяване.

Бен продължи пътя си, прехвърляйки наум възможните варианти на разрухата. Или огънят се бе разпространил сам из цялата къща, или някой бе помогнал това да се случи. Най-вероятно беше второто. Които и да бяха, онези умееха да прикриват следите си. А огънят беше най-доброто средство да не остават следи.

След около километър стигна до портата на съседната ферма, отби от шосето и подкара по неравния каменист коловоз към изоставения двор, откъдето бяха задигнали камиона. Ако не се смяташе разбитият обор, по нищо не личеше какви сцени се бяха разиграли тук същия ден.

Бен угаси двигателя и слезе от колата. Наоколо нямаше жива душа. Претърси пространството между бараките, като си светеше с миниатюрно джобно фенерче, но онези се бяха погрижили да съберат всички гилзи. Бяха почистили дори кръвта от пода на работилницата, където бе приковал единия от нападателите към касата на вратата. Самите пирони бяха извадени, виждаха се само четири кръгли дупки в дървото.

Зад гърба си усети внезапно движение, чу се трясък на падащи предмети. Бен се извърна светкавично, всеки мускул на тялото му бе напрегнат до краен предел.

Една черна котка скочи от горния рафт, приземи се безшумно до кутията с пирони, която бе съборила, и се шмугна навън през една дупка между дъските.

Бен пресече притъмнялата ферма и намери пролуката в зида, през която се бяха проврели откъм двора на Арно. Притаен между дърветата, той наблюдаваше как пожарните екипи се изтегляха, а полицаите се суетяха около руините на изтърбушената вила. Съзнаваше, че си губи времето. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Обърна се да си ходи, като се върна по стъпките си между стройните дънери на дърветата към пролуката в зида. Облак закри за миг луната и всичко потъна в мрак.

Внезапно Бен се спря и застина. Сред нападалите листа, полузакрит зад обрасли в мъх коренища, лежеше труп на мъж с разперени встрани ръце.

Без глава.

Бен стоеше неподвижно и наблюдаваше трупа, докато облакът отмина и луната изгря отново. После пристъпи напред и го побутна с крак. Не беше труп. Беше нещо, което чистачите бяха пропуснали в суматохата.

Сакото от туид на Арно. Бен се сети, че Лай беше увита в него, но явно го бе изтървала, докато двамата тичаха през парка.

Наведе се и го вдигна. Беше студено и влажно от росата. И празно, ако не се броеше някакъв продълговат предмет в левия вътрешен джоб.

Бен бръкна в джоба и извади тънък портфейл.

 

 

— Кой е? — Гласът й прозвуча изплашено в тъмнината.

— Спокойно — отвърна Бен. — Аз съм. — Вратата на бунгалото тихо щракна зад гърба му.

— Къде беше?

Той й каза.

— Върнал си се във вилата?!

— Вилата я няма, Лай. Изгоряла е до основи. Нищо не е останало. Но открих това. — Той размаха портфейла. — На Арно е.

Лай се надигна от възглавницата, щракна нощната лампа и отметна назад гъстата си черна коса. Той приседна до нея.

— Къде го откри? — попита сънено тя.

— Където си изпуснала сакото му, в гората — отвърна той. После разтвори тънкия портфейл от телешка кожа и разкопча ципа на една от вътрешните му прегради. — Няма нищо особено вътре — каза той. — Карта за библиотека с изтекъл срок. Два стари билета за кино. Петнайсет евро в брой. И това. — Той измъкна листче хартия и й го показа.

Лай го пое и погледна въпросително Бен.

— Какво е това?

— Разписка.

— Музей „Висконти“, Милано — прочете тя напечатания текст върху смачканата хартийка.

— Чувала ли си за него?

Лай поклати глава.

— Това е разписка за дарение, което Арно е направил на музея — обясни Бен. — Не се уточнява какво, но е с дата от миналия януари, броени дни след смъртта на Оливър.

Тя вдигна поглед от листчето в ръката си.

— Искаш да кажеш…

— … че писмото е заминало за Милано? Не знам дали е така — отвърна той. — Но скоро ще разберем. А сега поспи. В пет тръгваме.