Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

35

Виена

По-късно същата вечер

Примигвайки, Маркус Кински се надигна на лакти в леглото си. Пронизителният звук, подразнил ухото му, идваше от мобилния му телефон. Той стъпи с боси крака на пода. Часовникът на нощното му шкафче светеше с едри червени цифри: 1:09 часа. Грабна телефона. Клара ли му се обаждаше в този късен час? Но как? Той се бе погрижил да й отнеме телефона. Усети, че го обзема паника. Какво ли се бе случило?

Не беше Клара. Женският глас в слушалката му се представи като Лай Луелин. Кински се заслуша в думите й, напълно разсънен.

— Къде можем да се срещнем? — попита накрая той.

Лай закри с длан слушалката и погледна въпросително Бен.

Вече бяха говорили по въпроса. Тя предлагаше да се срещнат на публично място някъде в центъра на Виена, сред безопасността на тълпите. Като идея не звучеше зле, но Бен искаше най-напред да изпита Кински. Най-добрият начин бе да изберат за среща такова място, което да предлага добри възможности при засада. Бен й кимна и тя даде на Кински отговора, за който се бяха разбрали.

— Елате при езерото — каза тя в слушалката.

Кински дори не я попита кое езеро има предвид.

— Добре. Кога?

— Утре в девет сутринта.

 

 

Той пристигна при езерото в девет без петнайсет. Мерцедесът отби от шосето; гумите заскърцаха по тънкия замръзнал сняг и тежката кола пое надолу към брега, леко занасяйки настрани въпреки включеното двойно предаване. Кински слезе, погледна часовника си и тръгна да се разтъпче по брега. Минаха няколко минути. От устата му излизаше пара; той пляскаше с длани, за да се стопли. В джоба на шубата си носеше термос с горещо черно кафе; надигна го и отпи няколко големи глътки. Зимата се очертаваше мразовита, по-студена от предишната, и езерото беше покрито с плътна ледена кора.

В далечината се чу двигател на кола. Кински наостри уши. Закри с длан очите си срещу ниското слънце. През редките борове се виждаха части от пътя, който заобикаляше езерото по отсрещния бряг, на около триста метра от мястото, където беше застанал. По пътя се движеше малка яркожълта кола. Той се загледа в нея. Колата отмина. Отново погледна часовника си. Отдавна минаваше девет. Къде ли беше тя?

Потропа с крака и пак тръгна да се разхожда. Почувства се като пълен глупак. Тази жена нямаше никакво намерение да се появи. Той размаха ръце, наведе се, запрати едно-две камъчета по замръзналата повърхност на езерото и отпи още кафе от термоса, след което се скри в храстите да пикае. В девет и половина вече бе изпил всичкото кафе и замръзваше от студ. В десет реши да се откаже.

Върна се при мерцедеса, като си мърмореше гневно:

— Какво й става на тая кучка? Е, добре, щом не иска да чуе какво знам, аз си имам и друга работа. — Превъртя ключа в стартера и от отоплението на колата задуха студен въздух. Той изруга още веднъж и намали вентилатора.

И в следващия миг замръзна на място, усетил на тила си ледената стомана на пистолета. Щракването на предпазителя отекна в главата му.

— Без резки движения — обади се глас зад него.

Бен се пресегна със свободната си ръка и извади зиг зауера от кобура на Кински. Най-после имаше пистолет с нещо в пълнителя.

Мъжът отпред беше като планина, малко под петдесет, но някак преждевременно състарен, с лице на боксьор и нос, разбиван неведнъж в юмручен бой. Изглеждаше опасен, ала видът му подсказваше по-скоро груба сила, отколкото бързина. Ако Кински го уцелеше, сигурно щеше да го просне. Но той беше по-ловък.

— Какво, по дяволите, искаш от мен? — изръмжа Кински.

Бен не отговори.

На Кински му идеше да се извърне и да му откъсне главата.

— Ако ти си копелето, което отвлече дъщеря ми, да знаеш, че сега е на сигурно място. Няма да я намериш.

— За какво ми е дъщеря ти? — попита Бен.

Кински се поколеба. Странен въпрос, наистина. Човекът с пистолета говореше добре немски, но с чуждестранен акцент. Какъв? Може би на американец? Или англичанин? Той извъртя очи настрани, доколкото можеше, за да го зърне за миг. Все едно се опитваше да си види ухото. Мъжът внимаваше да стои извън полезрението му. Кой ли беше?

— Защото знам, че ти си убил Луелин — отвърна наслуки Кински. И тогава реши да блъфира докрай: — А пък аз не съм единственият, който го знае, така че можеш да ме убиеш, ако искаш, но имай предвид, че нещата не спират дотук.

— Оливър Луелин беше мой приятел — каза Бен. — Някой го е убил, но не съм аз. Дошъл съм да науча кой е убиецът и когато го открия, ще го застрелям. — Той свали празния колт и го затъкна в колана си. Деветмилиметровият зиг зауер на полицая беше добре смазан и зареден, но той не очакваше да му потрябва.

Бен бе пристигнал край езерото половин час преди Кински и го бе изчакал, скрит в дърветата. Едрият детектив не се бе държал като примамка в заложен капан, готов всеки момент да щракне. Никой не подскача като дете, не хвърля камъчета по леда и не пикае в храстите, съзнавайки, че съучастниците му го наблюдават. Такъв човек изглежда притеснен, озърта се сковано, докато накрая издаде с поглед скривалищата им. Или пък си дава вид, че не му пука. Освен това и реакцията му, когато усети допира на пистолета в тила си, естествената реакция на внезапно уплашен човек, вдъхваше доверие.

— Остана ли ти малко кафе? — попита Бен.

Кински бе усетил с тила си отсъствието на пистолета. Той се обърна бавно и изгледа навъсено Бен. Натрапникът седеше невъзмутимо и държеше в ръка собствения му зиг зауер, който обаче не беше насочен право към него.

— Съжалявам, но трябваше да те изпитам — каза Бен и посочи термоса. — Ще ти бъда благодарен за глътка кафе. — Въздухът в купето започваше да се стопля, но от дългото чакане бе измръзнал до кости.

— Свърши.

— Е, ще се задоволя с това — каза Бен. Без да изпуска зиг зауера от ръката си, той бръкна във вътрешния си джоб, извади плоската бутилка и отвъртя капачката. Отпи една глътка и я подаде на Кински.

Полицаят поклати глава.

— С кола съм — промърмори сякаш извинително той.

— Браво на теб! — каза Бен.

Кински се поотпусна. Явно не му беше писано да умира. Поне не днес.

— Е, добре. Какъв си ти на Лай Луелин? — попита той. — Съпруг? Гадже?

— Нито едното, нито другото. Казах ти вече, приятел на семейството.

— Оперните звезди все с въоръжени приятели ли се движат?

Бен се усмихна.

— Служих във войската с Оливър.

Кински кимна. Бивш военен. Това обясняваше защо бе успял да го издебне незабелязано.

— Как се казваш? — попита предпазливо той.

— Викай ми Бен.

— Маркус Кински.

— Приятно ми е, Маркус. А сега, ако обичаш, потегляй и докато се возим, искам да ми разправиш каквото знаеш за смъртта на Оливър. Пък аз, ако преценя, че мога да ти имам доверие, ще те заведа да се запознаеш с Лай.