Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (23)

23

Когато Бен и Лай изнесоха багажа си на палубата, „Изолда“ се носеше към френския бряг под лазурно небе. Капитанът насочи яхтата към едно усамотено заливче на около километър и половина от Сен Васт Лауг и когато стигнаха на двеста метра от брега, Бен спусна на вода малката гумена лодка с багажа на двамата. После, докато тя се сбогуваше с Мик на палубата, той слезе по стълбата надолу към каютите, където се забави минута-две.

— Не знам как стоят нещата около двама ви с мистър Андерсън — каза старият моряк, — но във всеки случай на добър час, моето момиче.

— Всичко хубаво, Мик, все някога може да се видим отново — отвърна Лай, като го целуна по брадясалата буза.

Двамата слязоха надолу по страничната стълбица на яхтата до гумената лодка и Бен запали малкия извънбордов двигател. Хвана кормилото и отдели пърпорещото возило от борда на по-големия съд. Увита във велуреното си яке срещу бръснещия морски вятър, Лай легна по корем и се вкопчи в дръжките на носа. Над главите им с пронизителни писъци кръжаха чайки.

— Смяташ ли, че сега, като вече ни няма, Крис може да повика полиция? — попита тревожно тя.

— Не смятам, че има такава опасност — отвърна Бен.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ами понеже току-що му казах, че ако направи такова нещо, ще се върна и ще му пръсна черепа.

Тя се намръщи, но не отговори.

След няколко минути Бен извлече лодката на покрития с дребни камъчета бряг. Отвъд плажа, зад няколко ниски дюни, се виждаха покривите на къщите и черковната камбанария на крайбрежното селце.

— Натам — каза той, като вдигна сака си.

Прекосиха дюните и някаква трънясала ливада, която в другия си край граничеше с игрище за голф. Виеща се сред тревите пътечка ги отведе до центъра на селото. Скоро откриха малък гараж за коли втора ръка, където Бен купи евтино стар ситроен. Плати в брой.

Потеглиха на път. Бен не се нуждаеше от карта. Беше идвал във Франция много пъти в изпълнение на задачи по издирване и освобождаване на отвлечени лица, така че познаваше добре страната. Придържайки се към тесните междуселски пътища, той се оглеждаше внимателно за полиция, но не видя нито една полицейска кола.

Като се редуваха зад волана, спираха само за гориво и се хранеха в движение, за тринайсет часа прекосиха Франция и стигнаха до италианската граница. Беше студено и отоплението на колата бе усилено докрай. Двамата бяха уморени до смърт и почти не разговаряха.

Преминаха границата по мръкнало; беше паднала гъста мъгла. Бен шофираше мълчаливо, вперил поглед в снопа светлина на фаровете. Лай седеше до него, унесена в мислите си и придрямваща от топлината в купето. Изведнъж се сети за нещо и каза:

— Би ли ми върнал телефона?

— Телефонът ти е на дъното на морето — отвърна Бен. — Нали ти казах, че трябва да го изхвърля?

— Е, в такъв случай ще ползвам твоя.

— На кого ще звъниш?

— На Пам.

— Личната ти асистентка? За какво ти е?

— Вече от няколко дни ме няма. Тя ще се притесни. Много скоро ще почнат да си мислят, че ми се е случило нещо. Трябва да й кажа, че съм добре.

— Хубаво, само не й съобщавай къде си и говори кратко. — Той бръкна в джоба на якето си, извади телефона и й го подаде.

Лай кимна и набра номера.

Като чу гласа й, Пам изпита облекчение, но заговори превъзбудено. Всички се притеснили, питали се: къде, по дяволите, се изгуби Лай? Импресариото й бил в паника, пропуснала била вече две интервюта. Премиерата на „Вълшебната флейта“ в Италия била само след пет седмици, за близките дни имало насрочени репетиции, а нея никаква я нямало.

— Знам всичко това — увери я Лай. — Няма за какво да се безпокоиш.

— Във всички вечерни вестници пише за теб — продължи Пам. — Има твои снимки с някакъв мъж в Оксфорд. В момента гледам една такава. Заглавието е: „Кой е новият партньор на примадоната?“.

— Остави тия глупости! — каза раздразнено Лай.

— Готин е — рече Пам. — И аз не бих му отказала. Гадже ли ти е?

— Не си навирай носа, Пам!

— Питай я дали в Лангтън Хол всичко е наред — обади се Бен.

Лай свали телефона от устата си.

— Защо?

— Просто я попитай. Веднага.

Лай зададе въпроса и Пам отговори, че там всичко си е под контрол. Тази сутрин били пристигнали строителите, за да започнат работа по студиото за репетиции.

— И не са намерили нищо… необичайно? — попита Лай.

— Не — отвърна Пам; гласът й звучеше объркано. — Какво например да намерят? А, между другото, за малко да забравя: обади се още един човек.

— Кой? Казвай бързо, не мога да говоря дълго.

Пауза.

— Ставаше дума за Оливър.

Лай изстина.

— За Оливър ли? Какво по-точно?

Бен извърна поглед от потъналото в мъгла шосе пред тях.

— Беше някакъв детектив от Виена — продължи Пам. — Записах му името… чакай малко… а, ето го: Кински. Детектив Маркус Кински. Искаше да говори с теб. Каква е тази история?

— Каза ли още нещо?

— Не пожела да разговаря с мен. Но ми се стори, че е важно. Остави номер, на който да се обадиш. Каза, че било безопасно. Да не си нещо загазила, Лай?

— Просто ми дай номера, Пам!

Пам й го прочете по телефона. Лай измъкна писалка от чантата си и го надраска на листче. После за пореден път увери Пам, че всичко е наред, и прекъсна връзката. Остана замислена около минута.

— По дяволите!

Бен я погледна.

— Е, какво ти каза?

— За нас пишат по вестниците. Някой от зяпачите в библиотеката сигурно им е пратил снимката ни с надеждата да изкара малко пари.

— Радостите на славата…

— Е, и славата си има лошите страни.

— Ето защо бях против да пътуваме заедно — каза той. — Ти трябваше да останеш в моята къща. — Пръстите му нервно барабаняха по волана. — Както и да е. Няма смисъл да се ядосваме сега за това. Каква беше тая история за Оливър?

Тя разправи на Бен за обаждането на детектива.

— Какво иска според теб?

— Нямам представа.

— Може би вместо да пътуваме до Равена, трябва първо да отидем в Австрия, за да се срещнем с него. Може да се окаже важно.

— Или пък поредният капан.

— Е, хайде, Бен, не можем вечно да се крием от полицията! Все в един момент ще прибегнем до тях. Ако Оливър наистина е бил убит…

— Разбирам. Искаш правосъдие.

— Да. Искам убиецът на моя брат да бъде изправен пред съд. А ти?

— Аз искам убиецът на моя приятел да си плати за деянието.

— Какво означава това?

— Че нямам доверие на системата. Имам си мои начини да постигна каквото искам.

— Забелязах — каза тя.

— И тези начини вършат работа.

— Моята представа за правосъдие не е куршум в главата.

— Не си мисли, че на мен ми харесва повече, отколкото на теб.

— Но това ти е професията, нали?

Бен не отговори.

Известно време пътуваха мълчаливо. Лай гледаше напред към обвитото в мъгла шосе, заслушана в ритмичния шум на чистачките.

Случващото се напоследък бе толкова чуждо на природата й, толкова объркващо и непосилно. Чувстваше се така, сякаш постепенно и безвъзвратно се откъсваше от действителността, отплуваше в някаква паралелна вселена, без карта и компас. На моменти й се струваше, че сънува, че всичко е плод на въображението й. Помисли си за света, който бе оставила зад себе си, за хората и навиците, които съставляваха този неин свят, и които я очакваха да се завърне при тях. В момента те й изглеждаха отдалечени на милион километра. Предишният й живот беше динамичен и напрегнат, една безкрайна въртележка от пътувания, репетиции и представления, сцена след сцена, хотел след хотел. Но поне беше организиран и безопасен.

А сега всичко това внезапно бе рухнало. Дали нещата от живота й щяха някога да се върнат в старото си русло? Кога ли щеше да свърши този кошмар? Тя подпря глава на дланите си.

Бен й подаде плоската бутилка.

— Ето, пийни си.

— Ами… защо не! — Лай отпи няколко дълги глътки. — С това нещо се привиква — каза тя, докато му връщаше бутилката.

— На мен ли го разправяш! — подметна той и също отпи.

Лай се посъвзе.

— И така, какво ще правим с този детектив Кински? — попита тя.

— Ако искаш да се видим с него, ще се видим. Но най-напред трябва да намерим Арно. Може пък той да ни помогне да открием някакъв смисъл в цялата бъркотия.

 

 

Пристигнаха в Равена някъде около десет вечерта и откриха малък пансион в покрайнините. Бен се регистрира като мистър Конърс, оставяйки ги да си мислят, че Лай е негова съпруга. Никой не им поиска документи; предплатата в брой се оказа напълно достатъчна. Собственичката ги поведе нагоре по стълбите. Отвори една врата, подаде им ключа и ги остави.

Стаята беше малка и семпло обзаведена.

— Само едно легло — отбеляза Лай.

Леглото обаче беше двойно и заемаше повече от половината стая.

— Помолих ги за стая — каза Бен. — Откъде можех да знам…

Той пусна сака си на едно кресло и отвори скърцащия гардероб. В него имаше допълнителни одеяла. Той ги струпа на купчина на пода.

— Трябва да бъда в стаята при теб, Лай. Не мога да седя цяла нощ пред вратата.

— Не е нужно да спиш на пода — каза тя. — Можем да се сместим някак на леглото. Ако искаш де.

— На Крис може да не му стане приятно, ако разбере — отвърна той и веднага се разкая за думите си.

Лай се намръщи.

— Той пък какво общо има?

— Нищо. Забрави. Ще спя на пода. Какво пък! Спал съм милиони пъти на пода.

— Не, първо ми кажи какво имаш предвид за Крис!

— Дай да не говорим сега за това.

— Имаш предвид онова, което видя на „Изолда“, нали? Какво изобщо си мислиш, че видя?

— Не е моя работа какво има между теб и Крис.

— Няма нищо между мен и Крис!

— Добре де, да не се караме.

— Между мен и Крис всичко е приключило — каза тя. — И то не сега, а отпреди години.

— А на мен ми се стори, че доста добре се разбирате. — Бен съзнаваше, че отива твърде далеч; затъваше все по-надълбоко, думите му звучаха като вайкане на отхвърлен любовник.

Тя се изчерви.

— Нещата не бяха точно така, както са ти се сторили.

— Не е нужно да се оправдаваш пред мен. — Той измъкна бутилка вино от сака си и започна да я отваря. — Искаш ли малко?

Тя поклати глава.

— Не, ти пий, ако ти се пие. И не се оправдавам. — Въздъхна. — Е, добре. Вярно е, че Крис иска да се съберем отново. И това беше, което ти видя. Но аз определено не споделям чувствата му, и нищо подобно няма да се случи. — Тя събу с крак обувките си и полегна на леглото. — Когато едно нещо свърши, значи е свършило. Не е разумно да се връщаме назад. — Погледна Бен.

Той издуха праха от чашата на нощното шкафче и я напълни с вино. Изпи я на един дъх и отново я напълни.

— Тук си права — каза. — Не е никак разумно да се връщаме назад.