Скот Мариани
Конспирацията „Моцарт“ (17)

17

Оксфордшър

Смениха две таксита и после няколко автобуса, докато Бен се убеди, че никой не ги следи. Бяха далеч от града, в някакво село на име Ейншъм, и слънцето клонеше към залез, когато се качиха на червения двуетажен автобус обратно за Оксфорд. На горния етаж нямаше никой и двамата седнаха най-отзад, за да наблюдават пътя зад тях.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Мисля, че и на двама ни е ясно, Лай, че смъртта на Оливър не е била нещастен случай — каза Бен, като сложи ръката си върху нейната и я стисна леко, гледайки я в очите. — Съжалявам. Иска ми се да греша.

Тя се усмихна тъжно.

— Но какво е правил той там? Какво се е случило? Нали просто е събирал материали за книгата си!

Бен умислено заразтрива с длани слепоочията си.

— Съдебният лекар беше ли установил поне приблизително часа на смъртта?

— Умрял е в десет и четирийсет и пет вечерта — отвърна Лай. — Защо?

— Това ми се струва прекалено точно — отвърна Бен. — Никой не може с такава прецизност да установи момента на смъртта.

— Старият механичен часовник на татко — отвърна тя. — Оливър го носеше винаги на ръката си, за да му напомня за баща ни. Беше спрял… — Тя се запъна. Трудно й беше да го каже. — Беше спрял при… потапянето във водата. — Очите й се напълниха със сълзи и тя ги обърса с ръка.

— Трудно ли ти е да говориш за това?

— Нямам избор, нали?

— Ето как виждам аз нещата — каза Бен. — Оливър е станал неволен свидетел на нещо. Защо, къде и как, това не знаем. Знаем само, че е видял нещо, което прилича на ритуална екзекуция. Но и него също са го видели. Тръгнали са да го гонят, но не са го хванали веднага. Между престъплението, което е видял, и смъртта му има промеждутък от около час.

Лай кимна, но не каза нищо. Попи очите си с кърпичка.

— Мисля, че клипът е заснет с мобилен телефон — продължи Бен. — Да кажем, че още е бил у него, когато са го хванали. Да кажем, че е бил в паметта на апарата. Това им е било достатъчно, за да си помислят, че са заличили всички доказателства.

— А после са видели интервюто ми по телевизията — каза мрачно Лай.

Той кимна.

— Минали са месеци. Те са заличили всички следи. Случаят е бил приключен. И изведнъж изниква нова заплаха. Ти лично си обявила, че притежаваш всички бележки на Оливър за книгата му, включително нещо, което ти е изпратил по пощата в деня на смъртта си и което още не си имала възможност да видиш. Ами ако ти е пратил копие от записа? Така те са решили, че трябва да се доберат и до теб.

Лай заплака.

— Съжалявам — каза Бен. — Знам, че не ти е лесно. Искаш ли да се откажем?

— Това, което искам, е да разбера какво точно се е случило с него — отвърна тя. — Но как да го направим? Откъде да започнем? Та аз дори не мога да се обърна към полицията!

Бен поклати глава.

— Не говори в първо лице. Ние нищо няма да правим. Твърде опасно е за теб. Ще те скрия на сигурно място и после ще се върна в Европа по стъпките на Оливър. Това е единственият начин да разбера какво е станало.

— А аз къде ще бъда?

— При мен.

— При теб?

— Имам къща в Ирландия. Много закътана, на западното крайбрежие. Там ще бъдеш в безопасност. Ще наема кола до Шотландия. Ще вземем ферибота от Странрар за Северна Ирландия, оттам ще пресечем границата при Голуей. Така избягваме паспортната проверка. Никой няма да знае къде си.

Сълзите й пресъхнаха и на лицето й се изписа решителност.

— А междувременно ти хващаш самолета и се оправяш сам?

— Нещо такова.

— Няма да стане, Бен. По никакъв начин не можеш да ме накараш да се крия на някакъв пуст бряг в Ирландия, докато ти си на континента и вървиш сам по стъпките на Оливър. Та той е мой брат!

— А какво ще стане, ако те взема със себе си? Нали видя какво се случи днес! Хората те познават. Не мога да се движа навсякъде с теб. Много по-лесно ще ми е да работя сам и да знам, че си в безопасност.

— Няма да повярваш колко се променя човек с един шал и едни тъмни очила! Ще си държа главата наведена и няма да си казвам името.

— Във всеки случай не можеш да пътуваш с паспорта си. Ако по някакъв начин хора от полицията са замесени, ще те засекат в мига, щом стъпиш в Европа.

— Какво общо има полицията, Бен?

— Не знам още — отвърна той.

Лай помисли малко, загледана през прозореца към голите дървета. Автобусът се люлееше и друсаше по неравния път. Изведнъж тя закима, сякаш й бе дошла идея.

— Има един начин да напуснем страната и да влезем във Франция, без да ни забележат — каза накрая тя.