Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бен Хоуп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mozart Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Скот Мариани

Заглавие: Конспирацията „Моцарт“

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-198-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6285

История

  1. — Добавяне

41

Виена

По небето се носеха оловносиви облаци и духаше леден вятър. От една будка за вестници Бен си купи „Ди Пресе“. Наближаваше обяд, но той не беше гладен. Облегнал се бе на стената на една сграда срещу импозантната фасада на Бургтеатер, когато забеляза колата на Кински да отбива към тротоара. Полицаят спря само за миг, колкото Бен да се качи, после потегли рязко и отново се вля в движението.

— Това може би ти трябва — каза Бен, като хвърли полицейската значка в скута на Кински.

— Ах, ти, копеле мръсно! Къде ли не я търсих…

— Намери ли каквото ти казах?

Кински кимна.

— На задната седалка. В синята торба.

Бен се извърна и посегна към малката пътна чанта. В същия миг през задното стъкло забеляза черното ауди куатро, което ги следваше през три коли.

— Имаме опашка — каза той.

— Бива си те. Няма страшно, това са мои хора.

— Какво знаят за случая?

— Не повече, отколкото е нужно, дори по-малко — отвърна Кински.

Бен кимна. Вдигна чантата от задната седалка, прехвърли я на коленете си и разкопча ципа. Вътре имаше пет еднакви продълговати картонени кутии с размери десет на петнайсет сантиметра. Отгоре на всяка с едри златни букви беше отпечатана марката „ФЕДЕРАЛ“, а отстрани, с по-малки — „0,45-калиброви патрони за пистолет с централен възпламенител на заряда“. Той отвори една. Върху пластмасова подложка с 12-милиметрови дупки в десет реда по пет бяха подредени петдесет лъскави месингови патрона, общо двеста и петдесет за петте кутии. Бен се усмихна доволно.

— Чисти и непроследяеми, нали?

— Е, ти мен за какъв ме вземаш!

— Ще ми кажеш ли какво ти дължа?

— Остави. Не ми трябват парите ти. Пътуването с влака поне струваше ли си?

Бен бръкна в раницата си и извади празния колт. Натисна с палец копчето и освободи пълнителя, който изпадна на коленете му. Дръпна назад плъзгача и го заключи в отворено положение.

— Струваше си, и още как!

— Откри ли нещо?

— Вече знам всичко. — Бен накратко му разправи онова, което бе чул от Криста.

Кински слушаше съсредоточено, сбърчил вежди, издал устни напред, докато големият мерцедес си пробиваше път на двойно предаване през виенските задръствания.

— Но защо Оливър е държал толкова да проникне в имението?

— И до това ще стигнем — отвърна Бен. — Криста е съдържателка на интернет кафе. След като говорих с нея, влязох в интернет. Направих още проучвания. Подложих всички факти на кръстосана проверка. Всичко съвпада. Открих много неща. Помниш ли, че те питах за Адлер?

Кински кимна.

— Адлер е ключът — каза Бен. — Това не е някакъв код, а име на човек. Фон Адлер. Граф Фон Адлер.

— Името ми е познато.

— А Крол?

Кински поклати глава.

— Същата фамилия — каза Бен. — Ето какво открих. Виктор Крол е бил началник на Австрийската тайна полиция от 1788 до 1796 г. Като възнаграждение за заслугите му към короната император Йозеф Втори му е дал земи и благородническа титла. Станал е граф Фон Адлер и е получил огромен палат и имение в близост до Виена.

— Онази вила ли?

— Същата. Оттогава е семейна собственост. Сегашният граф Фон Адлер е праправнук на онзи. Толкова за урока по история. Ала къщата и титлата далеч не са били единствените облаги, които се предават по фамилна линия.

— Нещо май не схващам.

— Има и друго, за което историческите книги обаче мълчат — продължи Бен. — Понеже писмото, което е открил Ричард Луелин, не е попаднало в ръцете на историци. Фон Адлер е въпросният „Орел“, който се споменава в писмото. Освен това знаем от Арно, че той е бил и Велик майстор на Ордена на Ра. Голяма част от така наречените „заслуги към короната“ са се състояли тъкмо в онази мръсна работа, която са вършили членовете на Ордена за премахване на останалите масони. Адлер е използвал имението като своя база.

— Е, и?

— Те са още там. Оливър ги е открил.

Няколко секунди Кински прехвърляше в главата си току-що чутото.

— Оливър е знаел?

— Добрал се е до половината от истината — каза Бен. — Проследил е историческата връзка с материала, който е събирал за книгата си. Кой знае какво си е представял, че ще открие в къщата? Може би си е мислел, че му предстои да отвори една скрита глава от историята. Изобщо не е предполагал в какво ще се набърка. Станал е свидетел на екзекуцията по една чиста случайност.

— Това обяснява защо и Майер е умрял същата вечер.

Бен кимна.

— Той всъщност е бил пианистът, нает за вечерта. Още щом Оливър се е омел оттам, онези са започнали да търсят адреса на студентската квартира на Майер. Добрали са се до него за минути. Но веднага са разбрали, че не е същият човек. Опрели са му пистолет в главата и той сигурно бързо-бързо е изплюл името на Оливър. Най-вероятно са му обещали да го пощадят, ако проговори.

Кински направи гримаса на отвращение.

— Само че тия плъхове са убили и него, за да му затворят устата. След това са тръгнали да търсят Оливър.

— Не след това, а едновременно — каза Бен. — Хора не им липсват. Предполагам, че докато Майер още е дишал, екип от екзекутори вече е тръгвал да търси Оливър.

Кински се намръщи.

— Един момент! А откъде са знаели…

— … как да го открият ли? От полицейския компютър. Тези хора имат връзки, не разбираш ли? Оливър е бил чужденец. Трябвал му е паспорт, за да се регистрира в пансиона. Едва ли в околността е имало много хора на име Оливър Луелин. Спипали са го като куче в чувал.

Кински изръмжа гневно.

— Разполагал е с точно толкова време, колкото да запише диска и да го изпрати по пощата на единствения човек, комуто е имал доверие — каза Бен. — След което са го пипнали. Отвели са го на езерото. Най-вероятно са го вкарали далеч навътре, след което са му пуснали дълъг 9-милиметров откос в краката, за да накарат леда под него да се пропука. Нямал е никакви шансове. — Бен извади един тумбест лъскав 45-калибров патрон от кутията и го притисна с палец, докато щракна в пълнителя.

— И сега какво? — попита Кински.

Бен постави втори патрон в пълнителя, като го натисна с палец, за да преодолее съпротивлението на натегнатата пружина.

— Знам къде се намира къщата — каза той. — Ще се заема лично с нея. И всичко приключва дотам.

— Къде е тази къща?

— Остави ме аз да се занимавам. После ще прочетеш във вестниците какво е станало.

— Имаш нужда от помощта ми.

Бен зареди трети патрон.

— Не — отвърна той. — Тази работа не става така. Не ползвам помощници, Маркус.

— Ама ти наистина си луд.

— Бил съм и по-луд. — Бен натисна с палец четвърти патрон и го чу как щракна в пълнителя.

Движението беше натоварено. Кински даде мигач и на следващото оживено кръстовище сви по Бургринг. Очите му се стрелнаха за миг към огледалото за обратно виждане, после той отново впери поглед в пътя пред себе си.

— Вярвам ти — каза накрая.

Бен не отговори. Извади пети патрон от кутията и го постави в пълнителя.

И двамата забелязаха тъмносиния камион едва когато ги връхлетя. Беше брониран, от онези, с които се пренасят ценни пратки, тежък, огромен, без отличителни знаци. Докато мерцедесът на Кински вземаше завоя в пряката, камионът премина на червено и се понесе право към тях. Избухна хор на клаксони. Кински го забеляза половин секунда след Бен. Натисна с все сили спирачките, но беше късно.

Камионът се вряза в мерцедеса точно по средата и го разцепи на две.