Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985

История

  1. — Добавяне

50. „Погребалната церемония“

На 8 юли 2004 г. — седем години след като е заел поста, Джордж Тенет се оттегля. При сбогуването в главната квартира на ЦРУ той припомня думите на Теди Рузвелт: Не е от значение критикът, нито пък оня, който изтъква как силният се е препънал или къде действащият би могъл да действа по-добре. Уважението е за човека, който наистина е на арената, с лице, загрозено с прах и пот, и кръв.[1] Ричард Никсън е цитирал същата реч в деня, преди да напусне Белия дом опозорен.

Щом се оттегля, Тенет започва да пише смущаващи лични мемоари за времето си в ЦРУ.[2] Те са самомнителни и жестоки. С основание се хвали с успеха на ЦРУ за прекратяването на тайни оръжейни програми в Пакистан и Либия, с безценната помощ от британското разузнаване. Той твърди, че е превърнал Управлението от развалина в динамо. Но машината се е счупила под непоносимия натиск. Преди 11 септември Тенет не е могъл да удари Ал Кайда: „При липсата на твърди разузнавателни данни — пише той — секретните операции са лудост.“ А след атаките е пометен от прилива на заплахи, които така и не се осъществяват. Всеки ден Тенет предава в Белия дом най-новите страхове и „можехте да се побъркате, ако вярвате във всичко или дори в половината“ от докладваното от него. Самият той почти е полудял. Сграбчени от несигурността, той и ЦРУ се самоубеждават в съществуването на иракския арсенал. „Бяхме пленници на собствената си история“ — пише Тенет, защото единствените твърди факти на тяхно разположение са с четиригодишна давност. Признава грешката, но признанието му е молба за опрощение на един заклеймен човек. Започва да вярва, че Белият дом иска да припише на него вината за решението да се воюва. Това е непосилно бреме.

А сега критикът поема смяната си като човек на арената.

Портър Гос никога не е имал голям успех в ЦРУ. Вербуван през първата си година в Йейл — 1959 г., той постъпва в секретната служба и работи при Алън Дълес, Джон Маккоун и Ричард Хелмс. Служил е десетилетие в Латиноамериканския отдел и е бил фокусиран върху Куба, Хаити, Доминиканската република и Мексико. Връхната точка на престоя му в резидентурата в Маями е изпращането и посрещането на кубинските агенти в малки лодки под прикритието на нощта през есента на 1962 г.

Девет години по-късно Гос е на служба в лондонската резидентура, когато бактериална инфекция поразява сърцето и белите му дробове и за малко не го погубва. Той се оттегля, оздравява, купува един малък вестник във Флорида и през 1988 г. залага вестника за място в Конгреса. Притежава гнезденце на стойност 14 милиона долара, старинно имение във Вирджиния, имение в Лонг Айланд Саунд и вицекралска власт над ЦРУ в битността си на председател на Комисията по разузнаване в Камарата.

За постигнатото от самия него в Управлението е скромен. „Днес не бих могъл да получа работа в ЦРУ — казва през 2003 г. — Не съм квалифициран.“[3] Прав е за това. Но е решил, че той и само той може да е следващият директор на Централното разузнаване. Гос се е прицелил в Тенет със злонамерена стрелба. Оръжията му са думите от ежегодния доклад на Комисията по разузнаване за Управлението.

„Ще ни отнеме още пет години“

Публикуван на 21 юни 2004 г., три седмици преди Тенет да слезе от сцената, докладът на Гос предупреждава, че секретната служба се превръща в „надута бюрокрация, неспособна и на най-дребен успех“.[4] Макар през предходната година за работа в ЦРУ да са кандидатствали 138 000 американци, малцина преминават обучението за шпиони. Тенет току-що е свидетелствал, че „ще ни отнеме още пет години работа, за да добием този вид тайна служба, от която се нуждае страната ни“.[5]

Гос прегръща тази печална истина: „Сега сме в осмата година на възраждането и въпреки това се намираме на повече от пет години от оздравяването. Това е трагично.“

След това насочва огъня към директората на ЦРУ по разузнаването за това, че произвеждал откъслечни новини с малка стойност, а не далекообхватното стратегическо разузнаване, което е било първопричината за създаване на Управлението. Гос е прав и за това — и всички в разузнавателния свят го знаят.

„Не сме извършвали стратегическо разузнаване от толкова дълго време, че повечето от анализаторите ни вече не знаят как да го правят“ — констатира Карл У. Форд — младши, помощник държавен секретар по разузнаването и проучванията от май 2001 до октомври 2003 г. и бивш служител на ЦРУ.[6]

„Докато оценяваме разузнавателната информация повече по обема, а не по качеството й, ще продължаваме да произвеждаме купчината боклук на стойност 40 милиарда долара, с която сме станали прочути“ — допълва Форд. Той е вбесен, че Управлението, приковано от химеричния арсенал на Саддам Хюсеин, не е научило нищо за програмите за ядрено въоръжаване на останалите от президентската ос на злото. „Вероятно знаем за ядрената програма на Ирак сто пъти повече, отколкото за тази на Иран, и хиляда пъти повече, отколкото за тази на Корея“ — продължава той. Северна Корея е бяло петно, каквото винаги е била. ЦРУ е опитало да възстанови агентурната си мрежа в Иран, но не е успяло. Сега и Иран е бяло петно; Управлението всъщност знае по-малко за тези ядрени програми, отколкото е знаело преди пет или десет години.

Според Форд ЦРУ е в развалини: „Разрушено е. Толкова е разрушено, че никой не иска да го повярва.“ Докладът на Гос го показва. Според него „съществува неадекватно отричане на всякаква необходимост от коригиращи действия. ЦРУ продължава по пътя, който води към пословичната урва“.

Гос е уверен, че има отговорите. Знае, че ЦРУ е залъгвало себе си и останалите относно качеството на своята работа. Знае, че по-голямата част от тайната служба е прекарала Студената война в очакване и надежда, че съветски хора доброволно ще предложат услугите си като шпиони. Знае, че в хода на войната срещу тероризма служителите й в чужбина прекарват своите дни и нощи в очакване и надежда, че колегите им от Пакистан и Йордания, от Индонезия и Филипините ще продадат информация. Знае, че решението е в основния ремонт на Управлението.

Създадената от Конгреса Комисия за 11 септември е на път да представи окончателния си доклад. Свършва отлична работа, реконструирайки довелите до нападенията събития. Тя не очертава точен маршрут нататък. Конгресът не е свършил много и за оправянето на Управлението след 11 септември, освен да му даде милиарди долари и много безплатни съвети. Комисията коректно описва конгресния надзор на разузнаването като „неадекватен“ — същия епитет, който Гос хвърля по адрес на ЦРУ. В продължение на години Комисиите по разузнаване на Конгреса не са се занимавали с жизненоважните въпроси, стоящи пред Управлението. Конгресната комисия през времето на Гос е съставила последния си съществен доклад за поведението на ЦРУ през 1998 г. Четвърт век конгресно наблюдение на Управлението е породило малко неща с трайна стойност. Комисиите по разузнаване и персоналът им от време на време са прилагали публично бичуване на някоя изкупителна жертва и разнообразни временни разрешения на постоянните проблеми.

Известно е, че Комисията за 11 септември ще препоръча произвеждането на нов директор на Националното разузнаване. Идеята се подхвърля още от зенита на Алън Дълес. Тя не предлага истинско решение за кризата в ЦРУ. Пренареждането на квадратчетата върху блок схемата на правителството няма да направи ръководенето на ЦРУ по-лесно.

„Това е организация, която просперира чрез измама — заявява Джон Хамър, бивш заместник-секретар по отбраната и президент на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон.[7] — Как управлявате организация като тази?“

Това е един от многото въпроси, на които ЦРУ и Конгресът никога не са отговорили. Как организирате тайна разузнавателна служба в една отворена демокрация? Как служите на истината, лъжейки? Как разпространявате демокрацията с измама?

„Най-накрая няма да останат“

Митът за ЦРУ е от времето на Залива на свинете: че всичките му успехи са тайни и че само провалите му се разгласяват. Истината е, че то не може да успее без набирането и задържането на опитни и дръзки служители и чужди агенти. В тази задача Управлението се проваля ежедневно, а да се претендира противното, е самоизмама.

За да успее, ЦРУ трябва да намери мъже и жени с дисциплината и саможертвата на най-добрите армейски офицери на страната, с културната осведоменост и историческите познания на най-добрите дипломати и с любопитството и авантюризма на най-добрите кореспонденти в чужбина. Би било добре, ако попълненията могат да минат за палестинци, пакистанци или патани. Такива американци обаче са трудни за намиране.

„Може ли ЦРУ да посрещне текущата заплаха? Отговорът в настоящия момент е не — абсолютно не“ — казва Хауърд Харт, поставял главата си в торбата, за да ръководи агенти в Иран, прекарвал оръжия за афганските бунтовници и водил паравоенните служители на Управлението.[8] Харт заявява, че се е обидил, когато Гос нарича ЦРУ „сбирщина неадекватни глупаци“ и „отбор идиоти“. Но той признава, че „тайната служба на ЦРУ може да бъде критикувана за това, че не е работила така добре, както е трябвало. Това е вярно твърдение. Понеже имаме хора, които просто не дават нищо от себе си. А причината повечето от тях да са там е, че нямаме начин да ги заменим“.

Президентът Буш се заклева да увеличи редиците на Управлението с 50 на сто. Но качеството, а не количеството е настоящата криза. „Това, от което не се нуждаем, са повече пари и хора, поне не сега — казва Карл Форд. — Петдесет на сто повече оперативни работници и петдесет на сто повече анализатори означава петдесет на сто повече пара.“ Проблемът с личния състав е точно същият, който е стоял пред Уолтър Бидъл Смит като директор на разузнаването, докато е бушувала Корейската война: „Не можем да вземем квалифицирани хора. Такива просто не съществуват.“[9]

ЦРУ не може да намери достатъчно талантливи американци, които да служат като шпиони за чиновническа заплата. Стотици в главната квартира и в чужбина са напуснали, разгневени и унизени от рухването на доверието и авторитета в Управлението. Набирането, наемането, обучението и задържането на млади служители все още си остава най-трудната задача.

Гос се зарича да ги намери. Отива наперен за изслушването при утвърждаването му на длъжност в Сената на 14 септември 2004 г. и заявява, че може да оправи ЦРУ веднъж и завинаги. „Не искам да давам подкрепа и облекчение на врага, като ви казвам колко тежък е според мен проблемът“ — са думите му пред камерите, но проблемът щял да бъде разрешен.[10] Веднага след утвърждаването му със 77 срещу 17 гласа от Сената в пълен състав Гос отива направо в щабквартирата на ЦРУ ободрен.

„И в най-дивите си сънища не съм очаквал, че ще бъда отново тук — казва той на мъжете и жените, които грубо е упрекнал преди три месеца.[11] — Но ето ме и мен.“ Гос обявява, че властта му ще е „подсилена с административни заповеди“ от президента: той ще е осведомителят на Буш по разузнаването, глава на ЦРУ, директор на Централното разузнаване, директор на Националното разузнаване, шеф на новия Център по контратероризма. Няма да носи две шапки като предшествениците си. Ще носи направо пет.[12]

В първия си ден на работа Гос започва чистка, по-бърза и сериозна от всички в историята на Централното разузнавателно управление. Той принуждава почти всички от най-старшите служители в Управлението да напуснат.[13] Създава ожесточеност, каквато не е виждана в главната квартира от почти трийсет години. Негодуванието от изгонването на шефа на тайната служба Стивън Капс е яростно. Капс, бивш морски пехотинец и бивш резидент в Москва, представлява най-доброто в Управлението. Заедно с британското разузнаване току-що е изиграл водеща роля в един триумф на шпионажа и дипломацията, убеждавайки Либия да се откаже от старата си програма за създаване на оръжия за масово поразяване. Когато оспорва преценката на Гос, му показват вратата.

Новият директор се обкръжава с екип внесени от Капитолийския хълм политически мошеници. Те вярват, че имат мисия от Белия дом — или от някоя по-висша сила — да отърват ЦРУ от саботьори — левичари. Впечатлението в щабквартирата е, че Гос и помощниците му, „госчетата“, поставят лоялността към президента и неговата политика над всичко, че те не желаят Управлението да е против Белия дом и че хората, които ги предизвикат, ще си платят цената. Очистването на ЦРУ по правилния начин е въпрос на компетентност. То погрешно се превръща в идеологически въпрос.

Директорът издава заповеди срещу отклонение от политиката на президента. Посланието му е ясно: съобразявайте се с програмата или си заминавайте. Последното изглежда все по-привлекателно за способната една десета от хората в ЦРУ. Огромна индустрия за вътрешна сигурност изниква от другата страна на околовръстното шосе и продава услугите си на правителството, което е извършило аутсорсинга. Най-добрите хора на Управлението се изнасят. Преди петнайсет години ЦРУ е било претоварено със застаряващи студени войни на палубата. Сега трюмовете му са претъпкани с начинаещи. Към 2005 г. половината от работещите в него — оперативни работници и анализатори — имат пет или по-малко години опит.

Пренебрежителното заявление на президента, че ЦРУ „просто предполага“ за Ирак, разпалва тлеещ гняв, който прогаря редиците на останалите професионалисти. Хората на Управлението в Багдад и Вашингтон опитват да предупредят, че следваният от президента курс в Ирак е катастрофален. Те заявяват, че САЩ не могат да управляват страна, която не разбират. Думите им нямат тежест в Белия дом. Те са ерес за една администрация, чиято политика е основана на вярата.

Четирима бивши началници на тайната служба опитват да се свържат с Гос, да му кажат да действа бавно, за да не унищожи останалото от ЦРУ. Той не приема обажданията им. Един от тях се изказва публично: „Гос и любимците му могат да нанесат много щети за кратко време — пише Том Туетън в статия, обнародвана в Лос Анджелис Таймс на 23 ноември 2004 г. — Ако професионалните служители в Управлението не вярват, че ръководството му е на тяхна страна, те няма да поемат рискове заради него и най-накрая няма да останат.“ На следващия ден Джон Маклафлин, крепил Управлението като изпълняващ длъжността директор след оставката на Тенет, дава друг отговор. ЦРУ „не е «неадекватно» и «измамническо» управление — пише той в Уошингтън Поуст. — ЦРУ като институция не заговорничи срещу президента“. Включва се и Хавиланд Смит, пенсионирал се като шеф на щаба по контратероризма. „Портър Гос и дружината му от Хълма обръщат всичко с главата надолу — написва той. — Прочистването на ЦРУ в този злощастен момент, когато трябва да се занимаваме с истински тероризъм, води до това, че си вредим сами.“ Никога през всичките години, когато Управлението е било засягано в пресата, директорът не е бил атакуван печатно, открито от най-високопоставените ветерани на американското разузнаване.

Фасадата се разпада. ЦРУ само се разкъсва на парчета.

„Това е един от най-особените типове операции, които може да провежда едно правителство — е казал преди петдесет години президентът Айзенхауер. — Вероятно се изисква странен вид гений, за да я осъществява.“ Деветнайсет мъже са служили като директори на Централното разузнаване. Нито един не е покрил високите стандарти, поставени от Айзенхауер. Основателите на Управлението са били победени от невежеството си в Корея и Виетнам и погубени от арогантността си във Вашингтон. Наследниците им се оказват без посока, когато Съветският съюз умира, и са изненадани неподготвени, когато тероризмът удря в сърцето на американската сила. Опитите им да разберат света са произвели топлина, но малко светлина. Както и в началото, военните от Пентагона и дипломатите от Държавния департамент ги презират. За повече от половин век президентите стават безпомощни или ядосани, когато се обърнат към директорите за разбиране и за знания.

Работата, доказано невъзможна за вършене, ще бъде премахната.

През декември 2004 г., докато разместването на пластовете в ЦРУ върви с пълна сила, Конгресът прокарва и президентът подписва нов закон, създаващ поста директор на Националното разузнаване, за който е настоявала Комисията за 11 септември. Припряно изработен, бегло обсъден, законът с нищо не облекчава хроничните проблеми, които са характерни за Управлението и го съсипват още от раждането му. Законът е приемственост, представяща се за промяна.

Гос мисли, че президентът ще го избере. Обаждането така и не идва. На 17 февруари 2005 г. Буш обявява своята номинация за директор — американския посланик в Ирак Джон Д. Негропонте.[14] Дипломат със строга консервативна окраска, любезен, изтънчен, вещ във вътрешните организационни битки, той не е работил и ден в света на разузнаването и не ще служи дълго там.

Както през 1947 г. на новия цар е дадена отговорност без съизмерима власт. Пентагонът все още държи лъвския пай от бюджета за националната сигурност, който сега доближава сумата 500 милиарда долара годишно, а делът на ЦРУ от него е около един процент. Новият ред служи само като признание, че старият режим е паднал.

„Провалът не може да се обясни“

ЦРУ е тежко ранено. Съгласно закона на джунглата и вашингтонските порядки по-силните зверове се хранят с тялото му. Президентът дава голяма власт върху шпионажа, секретните операции, подслушването и рекогносцировката на заместник-секретаря по разузнаването на Пентагона и издига този пост до третия по важност ранг в Министерството на отбраната. „Това изпрати сеизмични вълни сред разузнавателната общност — казва Джоан Демпси, тогава заместник-директор на Централното разузнаване и изпълнителен директор на Консултативния съвет по разузнаване при Буш. — Подходът беше по-скоро кремълски.“[15]

Пентагонът се прокрадва тихо и упорито в полето на задграничните секретни операции, изземвайки традиционните роли, отговорности, правомощия и мисии на тайната служба. Той рекрутира най-обещаващите от младите паравоенни служители и задържа най-опитните от старите. Военизирането на разузнаването се разраства, докато цивилната разузнавателна служба на страната ерозира.

Новият главен анализатор на Негропонте — Томас Фингар, е бил началник на малката, ала първокласна Служба за разузнаване и проучвания в Държавния департамент. Той изучава състоянието на директората по разузнаването в Управлението и бързо прави извод, че „никой няма и представа кой какво къде прави“.[16] Фингар се залавя да привлече под своята егида работещите останки от аналитичната машина на ЦРУ. Най-качествените и най-бистрите умове в Управлението отиват при него.

Управлението такова, каквото е било учредено, изчезва. Зданието си е на мястото и в него всякога ще се намира институция. Но на 30 март 2005 г. един разрушителен удар поразява останките от духа на ЦРУ. Ударът се явява под формата на шестстотинте страници на доклада от президентската комисия на съдията Зилберман. Съдията е от най-взискателните мислители в столицата. Той е познат с интелекта си също толкова, колкото и с яркия си консерватизъм. Два пъти е бил близо до номинацията за директор на Централното разузнаване. През петнайсетте си години като федерален апелативен съдия във Вашингтон той трайно подкрепя средствата и целите на националната сигурност, дори и когато те накърняват идеалите на свободата. Неговият екип, за разлика от екипа на Комисията за 11 септември, има голям опит в разузнавателните операции и анализи.

Присъдата му е жестока и окончателна. Владенията на директора на Централното разузнаване са „затворен свят“ с „почти еднообразна история“ на съпротива срещу промените. Директорът е стоял начело на „фрагментирана, хлабаво ръководена и зле координирана“ мозайка от събиране и анализиране на разузнавателна информация. Управлението е „често неспособно да събира сведения тъкмо за нещата, за които сме най-загрижени“, а неговите анализатори „невинаги казват на хората, които вземат решения, колко са ограничени в действителност познанията им“. ЦРУ е „все по-несвързано с новите предизвикателства на оръжията за масово поразяване“. Основният му недостатък е „слабото човешко разузнаване“ — неспособност да се шпионира.

„Признаваме, че в най-добрия случай шпионажът е винаги рискован; петдесет години обстрел на Съветския съюз доведоха само до шепа наистина важни човешки източници — казва комисията. — Все пак нямаме друг избор, освен да се справяме по-добре.“ ЦРУ „има нужда от фундаментална промяна, ако смята се изправя успешно срещу заплахите на XXI век“. Това е „цел, която трудно ще се постигне дори и в най-добрия от всички възможни светове. А ние не живеем в най-добрия от световете“.[17]

На 21 април 2005 г. постът директор на Централното разузнаване изчезва и преминава в историята. Гос нарича полагането на клетва на Негропонте „погребалната церемония“ на старото управление.[18] В този ден новият началник получава странна благословия: „Надявам се духът на Дивия Бил Донован да води и вдъхновява неговата работа“ — казва сенаторът от Вирджиния Джон Уорнър, председател на Комитета по въоръжените сили.

Бронзова статуя на Бил Донован стои на стража пред вратите на главната квартира на ЦРУ, където на 21 август 2005 г. всички живи бивши директори на Централното разузнаване се събират по покана на Гос да получат медальони, които ознаменуват тяхната служба и бележат края на дългата им поредица. Там е Джордж X. У. Буш — в центъра, носещ неговото име. Там са Джим Шлезинджър и Стан Търнър, срещнали толкова ожесточена съпротива като външни хора; Бил Уебстър и Боб Гейтс, неуспели реформатори и възстановители; Джим Улси, Джон Дойч и Джордж Тенет, опитали се да оправят курса на объркалия се кораб. Някои от тези мъже бодро се презират един друг, други са обвързани с дълбоко доверие. Това е достатъчно приятно бдение, с мъничко пищност. Даден е обяд и е прочетена лекция върху изчезналата длъжност от главния историк на ЦРУ Дейвид С. Робардж. Гос седи на първата редица и се гърчи вътрешно. Седмици се е измъчвал над един доклад на генералния инспектор, поискан от него още като председател на Комисията по разузнаване към Камарата. Докладът е унищожителен преглед на грешките, допринесли за нападенията на 11 септември, нож в сърцето на Управлението, хирургическо проучване на неговата неспособност да води каквото и да е подобие на война срещу враговете на страната. Съобразено с традицията на Алън Дълес, Гос е решил да погребе доклада. Управлението никога няма да даде сметка за неуспеха си да защити Съединените щати. Но в действителност уреждането на сметките се е случило.

Историкът на ЦРУ напомня думите на президента Айзенхауер при полагането на основите на главната квартира на Управлението на 3 ноември 1959 г.:

Основното желание на САЩ е запазването на мира. За тази цел се стремим да следваме политика и споразумения, които да направят мира траен и справедлив. Това може да стане само на основата на изчерпателна и съответстваща информация.

На война нищо не е по-важно за командира от фактите относно силата, разположението и намеренията на противника му, както и правилната интерпретация на тези факти. В мирно време необходимите факти… и вярната им интерпретация са съществени за формулирането на политика, която да съдейства на дългосрочната ни национална сигурност и интереси… Няма задача, която да е по-важна. От качеството на работата ви до голяма степен зависи успехът на нашия опит да подобрим положението на страната на международната сцена… Това Управление изисква от членовете си най-високата степен на отдаденост, способност, надеждност и безкористност — като не говорим за смелостта от най-висока проба всеки път, когато от нея има нужда. Успехът не може да бъде рекламиран: провалът не може да се обяснява. В разузнавателната работа героите са ненаградени и невъзпети.

„На това място ще израсне красива и полезна постройка — завършил е президентът. — Дано да издържи дълго време, за да служи на каузата на Съединените щати и на мира.“

Докато американци загиват в сражение поради липса на факти, директорите на Централното разузнаване стават, сбогуват се, излизат в жегата на летния следобед и продължават да живеят живота си. Както старият войник се е боял много отдавна, те са оставили наследство от пепелища.

„Не признавайте нищо, отричайте всичко“

На 5 май 2006 г. президентът Буш уволнява Портър Гос след деветнайсет месеца безспирна размяна на удари в гръб в ЦРУ. Падането на последния директор на Централното разузнаване е бързо и безславно, а оставеното от него наследство е тежко.

На следващия ден Гос се качва на самолет и прочита обръщението за раздаването на дипломите в Университета Тифин, на деветдесет мили западно от Кливланд, Охайо. „Ако това беше завършващ випуск от бъдещи агенти на ЦРУ, съветът ми би бил кратък и по същество — произнася той. — Не признавайте нищо, отричайте всичко, обвинявайте на свой ред.“ С тези думи Гос изчезва, оставяйки след себе си най-слабите шпиони и анализатори в историята на ЦРУ.

Една седмица след оставката му екип от агенти на ФБР нахлува в щабквартирата на ЦРУ. Те завземат кабинета на Дъсти Фого, който току-що е напуснал поста изпълнителен директор — третата по важност длъжност в Управлението. Той е човекът, комуто Гос, необяснимо защо, поверява ежедневното му ръководство. Предишната длъжност на Фого е била квартирмайстер на тайната служба. Базиран във Франкфурт, той снабдява хората на ЦРУ от Аман до Афганистан с всичко — от бутилирана вода до бронирани дрехи. Сред задачите му е да гарантира, че неговите счетоводители и доставчици спазват устава на ЦРУ. „Бидейки «господин Етик» — пише той на свой колега, — пожелавам ти всичко най-хубаво при ежегодното учение.“ Фого очевидно има проблем с думата етика.[19]

Обвинението в САЩ срещу Кайл Дъстин Фого е болезнено конкретно в подробностите си. Отворено на 13 февруари 2007 г., то обвинява Фого в измама, заговор и пране на пари. Според него Фого е уредил договори за милиони долари за близък приятел, който го поканил в скъп ресторант, отвел го на прахоснически пътешествия до Шотландия и до Хаваите и му обещал високоплатена работа — тоест старомодна корупция. Никога досега в историята на ЦРУ не е имало случай, дори отдалечено напомнящ това. В момента, в който пиша, Фого е заявил, че не се признава за виновен. В случай на осъждане го очакват двайсет години затвор.

Същия ден, в който е обвинен Фого, един федерален съдия в Северна Каролина осъжда временно работещия за ЦРУ Дейвид Пасаро на осем години и четири месеца затвор за пребиването до смърт на човек в Афганистан. Пасаро е бил на служба в паравоенен екип на ЦРУ в Асадабад, столицата на провинция Кунар, на няколко мили западно от границата с Пакистан. Управлението е наело Пасаро въпреки проявите на криминално насилие от негова страна — бил е уволнен от полицията в Хартфорд, Кънектикът, след като е задържан за побой над човек при публичен скандал.

Мъжът, който е загинал в ръцете му, е Абдул Вали, известен селски стопанин, сражавал се със Съветите през 80-те години. Вали научил, че го търсят, за да бъде разпитан след поредица ракетни атаки в близост до американската база. Той отива при американците доброволно и заявява, че е невинен. Пасаро се усъмнява в думите му и го хвърля в тъмнична килия. Пребива го толкова тежко, че затворникът моли да го застрелят, за да свършат мъките му; умира от раните си два дни по-късно. Пасаро е обвинен и осъден според постановление на Патриотичния закон, което позволява американски граждани да бъдат съдени за престъпления, извършени на чужда територия, към която Съединените щати имат претенции. Съдията отбелязва, че липсата на аутопсия го е защитила от обвинение в убийство.

Съдът получава писмо от бившия губернатор на Кунар, който заявява, че смъртта на Вали е нанесла много тежка вреда на американската кауза в Афганистан и е послужила като мощна пропаганда за възраждащите се сили на Ал Кайда и талибаните. „Недоверието към американците нарасна, на сигурността и на усилията за възстановяването на Афганистан бе нанесен удар, а единствените хора, които спечелиха от действията на Дейв Пасаро, бяха Ал Кайда и партньорите им“ — пише губернаторът.[20]

Три дни след осъждането на Пасаро съдия в Милано нарежда повдигане на обвинение срещу шефовете на римската резидентура и миланската база на ЦРУ, както и срещу още две дузини хора за отвличането на радикален духовник, който изтърпява години на брутални разпити в Египет. Съд в Германия обвинява тринайсет служители на ЦРУ в незаконното отвличане и затваряне на германски гражданин от ливански произход. Канадското правителство официално се извинява и плаща обезщетение в размер на 10 милиона долара на своя гражданин Махер Арар, хванат от ЦРУ при смяната на самолети в Ню Йорк след семейна почивка, отведен в Сирия и в продължение на десет месеца подлаган на възможно най-жестоките разпити.[21]

По това време системата от затвори на ЦРУ вече е осъдена. Тя не може да оцелее задълго, щом вече не е секретна. От американците се иска да приемат на вяра, че отвличането, затварянето и изтезаването на невинни хора е било част от програма от първостепенно значение за предотвратяване на друга атака срещу Съединените щати. Може и да е така, но доказателствата са оскъдни. Не е вероятно някога да разберем.

В ЦРУ Портър Гос е наследен от генерал Майкъл Хейдън, заместник-директор на Националното разузнаване, бивш шеф на Агенцията за национална сигурност, изпълнител на заповедите на президента Буш да насочи електронно подслушване към американски цели, първият човек, който ще носи по-ниската титла директор на ЦРУ, и първият военен на действителна служба, който ще ръководи ЦРУ след напускането на Стансфийлд Търнър през 1977 г. При утвърждаването му в длъжност в Сената генерал Хейдън декларира, че „аматьорското време“ в ЦРУ е приключило. Но не е така.

По собствените стандарти на ЦРУ около половината от работещите там са все още практиканти. Малцина са готови и способни да представят резултати. Но нищо не може да се направи по въпроса; ЦРУ няма друг избор, освен да ги издига над нивото на компетентността им. Тъй като двайсетгодишни младежи заместват хора по на четирийсет и петдесет, резултатът е ограничаване на разузнаването. Тайната служба започва да изоставя техниките от миналото — политическа война, пропаганда и тайни действия, — понеже няма уменията да ги прилага. Управлението остава място, в което малко хора говорят арабски или персийски, корейски или китайски. То все още не дава работа на патриотични американци от арабски произход от съображения за сигурност, ако те имат роднини в Близкия изток — каквото е положението при повечето от тях. Заради информационната революция служителите и анализаторите са не по-способни да проумеят терористичната опасност, отколкото навремето Съветския съюз. А докато докладите на Управлението биват изпреварвани от катастрофата в Багдад, пети шеф на тамошната резидентура за по-малко от четири години приготвя багажа си за затворения свят на Зелената зона.

ЦРУ е на дъното. То вече няма президентското внимание, а американските лидери гледат за разузнавателна информация другаде — в Пентагона и в частната индустрия.

„Катастрофално увеличаване на неуместно дадена власт“

Боб Гейтс поема Пентагона на 18 декември 2006 г. — единственият анализатор от най-ниското ниво, който е ръководил ЦРУ, и след това издигнал се до секретар по отбраната. Две седмици по-късно Джон Негропонте, новият цар на Националното разузнаване, подава оставка след деветнайсет месеца служба, за да стане вторият човек в Държавния департамент. Заменя го пенсионираният адмирал Майк Макконъл, управлявал Агенцията за национална сигурност по време на първия й голям провал в зората на дигиталния век, прекарал последното десетилетие в правене на пари като военен предприемач в Бууз Алън Хамилтън.

Когато Гейтс се установява в Пентагона, той поглежда американската разузнавателна върхушка и вижда звезди: генерал управлява ЦРУ, генерал е подсекретар по отбраната за разузнаването, генерал отговаря за контратерористичната програма на Държавния департамент, генерал-лейтенант е заместник подсекретар на Пентагона за разузнаването и генерал-майор командва цивилните в ЦРУ. Всяка от тези длъжности е била заемана от цивилни в продължение на много години. Гейтс съзира един свят, в който Пентагонът е победил ЦРУ, точно както се е заклел да направи преди шейсет години. Той иска да ликвидира военния затвор в Гуантанамо, да докара заподозрените терористи от Куба в Съединените щати, като ги осъди или завербува. Иска да обуздава господството на Министерството на отбраната над разузнаването. Копнее да промени намаляването на централната роля на ЦРУ в американското правителство. Но това, което може да направи, е твърде малко.

Упадъкът е част от бавното загниване, подкопаващо опорите на американската национална сигурност. След четири години война в Ирак военните са изтощени, обезкървени от лидери, които са инвестирали много повече във футуристични оръжия, отколкото в униформени войници. След пет години отстояване на една външна политика, основана на вяра, Държавният департамент е объркан, неспособен да даде израз на ценностите на демокрацията. А след шест години на преднамерено незнание, наложено от невежи политици, конгресният надзор над Управлението е рухнал. Комисията за 11 септември е заявила, че от всички стоящи пред американското разузнаване задачи най-трудната и най-важната може би ще е засилването на конгресния контрол. През 2005 и 2006 г. Конгресът отговаря, като не приема ежегодния законопроект за ЦРУ — основния закон, направляващ Управлението, политиката и разходите му. Препятствието е един сенатор републиканец, който се противопоставя на законопроекта, защото нарежда на Белия дом да представи засекретен доклад за тайните затвори на ЦРУ.

Липсата на авторитет прави конгресните Комисии по разузнаването маловажни. Никога от 60-те години насетне контролът над Управлението от страна на Конгреса не е бил толкова слаб. Една доста по-различна сила спечелва голямо влияние над разузнаването: корпоративните интереси.

В края на мандата си като президент Дуайт Айзенхауер, няколко дни след като е оплакал наследството от разузнавателни неуспехи, което ще предаде на наследниците си, прочита прощалното си обръщение към нацията и предупреждава: „Трябва да сме нащрек за придобиването на недопустимо влияние — било то преднамерено търсено или не, от страна на военнопромишления комплекс. Потенциалът за катастрофално увеличаване на неуместно дадена власт съществува и ще продължи да съществува.“ Малко повече от половин век по-късно ръстът на тайните разходи за националната сигурност след 11 септември е създал процъфтяващ разузнавателно промишлен комплекс.

Из предградията на Вашингтон и по-нататък започват да никнат корпоративни клонинги на ЦРУ. Според някои оценки доходният патриотизъм става бизнес на стойност 50 милиарда долара годишно — сума, приблизително равна на американския разузнавателен бюджет. Този феномен може да се проследи преди петнайсет години. След Студената война Управлението започва да наема външни хора за хиляди длъжности, за да запълни осезаемата празнота, създадена от започналите през 1992 г. съкращения в бюджета. Един служител на ЦРУ може да подаде документи за пенсиониране, да сдаде синята си идентификационна значка, да отиде да работи за много по-добра заплата във фирма като Локхийд Мартин или Бууз Алън Хамилтън, след това да се върне на следващия ден в ЦРУ, закичен със зелена значка. След септември 2001 г. аутсорсингът се изплъзва от контрол. Шефове със зелени значки започват открито да привличат хора в кафенето на ЦРУ.

Големи дялове от тайната служба стават изцяло зависими от наети по договор хора, които изглеждат като част от командната верига на ЦРУ, но работят за корпоративните си началници. Всъщност Управлението има два персонала — и частният е много по-добре платен. Към 2006 г. приблизително половината служители в багдадската резидентура и в новия Национален контратерористичен център са служители с временна заетост, а Локхийд Мартин, най-големият военен контрактор в страната, пуска рекламни обяви за „контратерористични анализатори“, които да разпитват заподозрени терористи в затвора в Гуантанамо.

В разузнавателната индустрия могат да се направят състояния. Парите са мощен магнит, като резултата е нарастващо изтичане на мозъци — последното нещо, което ЦРУ може да си позволи — и създаване на компании като Тотал Интелиджънс Солюшънс. Основана през февруари 2007 г., Тотал Интел е ръководена от Кофър Блек — шеф на Центъра по контратероризъм на ЦРУ по време на атентата от 11 септември. Негови партньори са Робърт Ричър, някога вторият човек в тайната служба, и Енрике Прадо, началникът на контратерористичните операции при Блек.

И тримата са дезертирали от войната на администрацията на Буш срещу тероризма през 2005 г., за да се присъединят към Блекуотър САЩ, политически добре поставената частна компания за сигурност, която освен многото други неща служи и като преторианска гвардия на американците в Багдад. В Блекуотър тримата научават триковете на занаята с публично-частните партньорства и за по-малко от година Блек и компания вече са начело на Тотал Интел. Те са били сред най-добрите кадри на ЦРУ. Но зрелището на напускане на кораба посред битката с цел печалба е нещо банално за Вашингтон през XXI век. Легиони ветерани от ЦРУ напускат постовете си, за да продават услуги на Управлението, пишейки анализи, създавайки прикритие за работещите зад граница, изграждайки комуникационни мрежи, ръководейки секретни операции. Следвайки примера им, новите попълнения в ЦРУ изработват своя петгодишен план: влизаш, излизаш, плащат ти. Строго секретното освобождаване от служба и зелената значка са златен билет за една нова порода магистрални бандити. Аутсорсингът на разузнаването е ясен признак, че след 11 септември ЦРУ не може да изпълнява много от основните си задачи без помощ.

Преди всичко то не може да помогне на армията да наложи демокрация в Ирак под дулото на оръжието. Действието без информация е опасна работа, както откриват за свое съжаление американците.

„Да организира и ръководи шпионска служба“

По време на Студената война ЦРУ е осъждано от американската левица за деянията си. По време на войната срещу тероризма е нападано от американската десница за това, което не може да направи. Обвинението е в некомпетентност, повдигнато от хора като Дик Чейни и Дон Ръмсфелд. Каквото и да каже човек за ръководните им качества, те знаят от дълъг опит това, което и читателят вече знае: ЦРУ е неспособно да изпълнява ролята си като американска разузнавателна служба.

Измисленото ЦРУ, съществуващо в романите и филмите, е всемогъщо. Митът за златния век е сътворен от самото Управление, продукт на рекламата и на проведената от Алън Дълес през 50-те години политическа пропаганда. Според мита Управлението може да промени света и това обяснява защо то е толкова неподатливо на промяна. Легендата е запазена през 80-те години от Бил Кейси, който опитва да съживи безразсъдния дух на Дълес и Бил Донован-Дивия. Сега ЦРУ е възкресило приказката, че е най-добрата защита на страната. Със заповед да обучи и задържи хиляди нови служители, то трябва да си създаде репутацията на преуспяваща служба, за да оцелее.

В действителност безоблачните дни не са били много. Но такива е имало. Когато Ричард Хелмс е начело, ЦРУ говори истината за войната във Виетнам на Линдън Джонсън и Робърт Макнамара и те слушат. Подобен ефимерен миг е времето, в което Боб Гейтс го ръководи — той запазва спокойствие и продължава да върши работата си, докато Съветският съюз се руши. Ала оттогава са изминали петнайсет години и славата е увехнала. ЦРУ се оказва неспособно да гледа напред в една битка, в която информацията и идеите са най-мощните оръжия.

В продължение на шейсет години десетки хиляди хора от тайната служба са събрали само най-незначителни трошици наистина важна информация — и това е най-голямата тайна на ЦРУ. Мисията му е извънредно трудна. Но ние, американците, все още не разбираме хората и политическите сили, които се опитваме да въздържаме и контролираме. ЦРУ все още трябва да измине дълъг път, докато се превърне в това, което основателите му са се надявали да бъде.

„Единствената останала свръхсила не се интересува достатъчно какво се случва по света, за да организира и ръководи шпионска служба“ — каза Ричард Хелмс преди десет години.[22] Може би след десетилетие, считано от днес, Управлението ще възкръсне от пепелта, подсилено с много милиарди долари, вдъхновено от нови лидери, въодушевено от едно ново поколение. Анализаторите може би ще виждат света ясно. Американските шпиони може би ще станат годни да шпионират неприятелите на САЩ. Някой ден ЦРУ може и да служи така, както са възнамерявали основателите му. Ние зависим от него. Тъй като войната, в която участваме сега, може да продължи колкото Студената и ние ще победим или загубим заради разузнаването си.

Бележки

[1] Бележки на Тенет, CIA Office of Public Affairs, July 8, 2004 За разлика от Тенет, в своята прощална реч Никсън любезно цитира пълния пасаж за човека на арената — „лицето му загрозено с прах и пот, и кръв, който се бори храбро, който греши и пропуска отново и отново, понеже няма усилие без грешка и недостатък, но който всъщност се стреми да свърши работата, който познава големия ентусиазъм, голямото отдаване, който се жертва за една достойна кауза, който в най-добрия случай вкусва триумфа от големите постижения, а в най-лошия, ако не успее, поне ще загуби, рискувайки благородно“.

[2] George Tenet with Bill Harlow, At the Center of the Storm: My Years at the CIA (New York: Harper Collins, 2007). Цитираните пасажи се намират на стр. 110 и 232. Тенет не си прави услуга, започвайки книгата с драматичната история за сблъсъка си с неоконсервативния мандарин Ричард Пърл край Западното крило на Белия дом на 12 септември 2001 г., когато Пърл бил казал: „Ирак трябва да плати за случилото се вчера.“ В същия ден Пърл е във Франция; в най-добрия случай цитатът е скандална грешка. Признаването на грешките на ЦРУ от Тенет е достойно за възхищение в степента, в която е направено. Но той се нарича „участник в гръцки хор“ и „елемент от декора“ при речта на Колин Пауъл в ООН — а е подкрепил всеки пасаж от тази реч. Тенет опитва да се оправдае за „размазващите“ доказателства, но не може. При публикуването си книгата му е атакувана от дясно, от ляво и от центъра. Сред малцината й защитници са шестима старши служители, работили при Тенет. Те съставят отворено писмо, в което го наричат човек, притежаващ „смелостта да признае направените грешки и да поеме своята отговорност и отговорността на водената от него разузнавателна общност“.

[3] Гос е казал това в интервю, заснето с камера, в клип, транскрибиран и качен в интернет от режисьора левичар Майкъл Мур. „Аз бях в ЦРУ приблизително от края на 50-те до началото на 70-те години. Вярно е, че бях водещ офицер, работих в тайната служба и — да! — разбирам основната цел на работата. Днес не бих могъл да получа работа в ЦРУ. Не съм квалифициран. Нямам езикови познания. Видите ли, аз зная романски езици и подобни неща. Днес търсим арабисти. Вероятно нямам познанията за културата. И със сигурност нямам технически умения“.

[4] Отпечатано заявление на Гос, House Permanent Select Committee on Intelligence, June 21, 2004.

[5] Заявление на Тенет за архива, 9/11 Commission, April 14, 2004.

[6] Интервю на автора с Форд.

[7] Интервю на автора с Хамър.

[8] Бележки на Харт, Miller Center of Public Affairs, University of Virginia, December 3, 2004.

[9] Цитатът от Смит се намира в CIA Support Functions: Organization and Accomplishments of the DDA-DDS Group, 1953-1956, Vol. 2, Chap. 3, p. 128, Director of Central Intelligence Historical Services, разсекретено на 6 март 2001 г., CIA/CREST.

[10] Свидетелски показания на Гос, Senate Intelligence Committee, September 14, 2004.

[11] Транскрипция на изказване на Гос, CIA Office of Public Affairs, September 24, 2004, разсекретено през юли 2005 г.

[12] В разстояние на няколко месеца Гос, който предпочита работната му седмица да е по-малко от пет дни, се оплаква, че е изтощен: „Работите, които се изисква да върша, петте шапки, които нося, това е твърде много за простосмъртен като мен“ — казва той в Президентската библиотека Роналд Рейгън на 2 март 2005 г.

[13] Гос уволнява втория човек — заместник-директора на Централното разузнаване Джон Маклафлин; третият човек — административния директор Бъзи Кронгард; началникът и заместник-началника на тайната служба Стивън Капс и Майкъл Сулик; шефът на разузнавателния анализ Джейми Мишик; началника на контратерористичния център Робърт Грение; както и бароните, които провеждат операции в Европа, Близкия изток и Азия. Гос изхвърля общо три дузини от най-висшите служители в ЦРУ за месеци.

[14] Роден през 1939 г. в Лондон, син на гръцки корабен магнат, Негропонте е приет в Йейл заедно с Гос, но гравитира към Държавния департамент, а не към ЦРУ. След един мандат в Сайгон той се оказва в Съвета за национална сигурност на Хенри Кисинджър, където отговаря за Виетнамската папка. Бил е посланик на президента Рейгън в Хондурас, където е работил в сътрудничество с ЦРУ и бруталните местни военни. Негропонте изкарва деветнайсет месеца като директор на Националното разузнаване, преди да се оттегли, за да заеме втория по важност пост в Държавния департамент. След себе си оставя малко видим напредък.

[15] Joan A. Dempsey, „The Limitations of Recent Intelligence Reforms“, Harvard seminar, Program on Information Resources Policy, February 23, 2006. „Ние водим последната война“ — заявява Демпси. Мъжете и жените в американското разузнаване „въртят много чекръци, за да дадат очакваното от тях, но по мое мнение те просто нямат способностите, които наистина позволяват да се успее“.

[16] Интервю на автора с Фингар.

[17] Commission on the Intelligence Capabilities of the United States Regarding Weapons of Mass Destruction, March 31, 2005.

[18] Интервю на журналиста Марк К. Матюз с Гос, Orlando Sentinel, September 8, 2006.

[19] U.S.V. Kyle Dusty Foggo, United States District Court, San Diego, February 13,2007.

[20] U.S.V. Kyle David Passaro, United States District Court, Raleigh, North Carolina, February 13, 2007.

[21] През 2003 г., по време на месеците на изпитание за Арар, президентът Буш между другото отбелязва, че управниците на Сирия са оставили „наследство от мъка“ за народа й.

[22] Интервю на автора с Хелмс.