Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (12)

11. „И тогава ще се разрази буря“

„Понастоящем секретност обгръща всичко около ЦРУ — цената му, ефективността му, успехите му, провалите му“ — казва сенатор Майк Мансфийлд от Монтана през март 1954 г.^[1]

Алън Дълес отговаря пред малцина членове на Конгреса. Те предпазват Управлението от публична проверка чрез неформалните подкомисии по въоръжените сили и отпускането на средства. Той редовно иска от заместниците си да го снабдяват с „истории за успехи на ЦРУ, които могат да се използват при следващото изслушване за бюджета“.^[2] Не разполага с нито една в запас. В редки случаи е готов да бъде откровен. Две седмици след критиката на Мансфийлд Дълес се изправя пред трима сенатори на изслушване при закрити врата. Според бележките му бързата експанзия на тайните операции на ЦРУ би могла да бъде „рискована, или дори неразумна за дългия срок на Студената война“.^[3] Те признават, че „непланираните, прибързани, еднократни операции не само че обикновено се провалят, но и прекъсват или дори унищожават внимателната ни подготовка за по-дългосрочни дейности“.

Този вид тайна може да се опази на Капитолия. Но един сенатор представлява сериозна и растяща заплаха за ЦРУ: преследвачът на червени Джоузеф Маккарти. Маккарти и сътрудниците му изграждат тайна мрежа от информатори, напуснали с гняв Управлението към края на Корейската война. През месеците след избирането на Айзенхауер папките на Маккарти набъбват от твърдения, че „ЦРУ несъзнателно е приело голям брой двойни агенти — лица, които, ако и да работят за ЦРУ, са всъщност комунистически агенти, чиято задача е да предоставят неточни данни“ — както разказва главният му юридически съветник Рой Кон.^[4] За разлика от много от обвиненията на Маккарти, това е вярно. Управлението не може да издържи и грам проверка по въпроса, като Алън Дълес е наясно с това. Ако американският народ научи — в апогея на червения страх, — че е било измамено из цяла Европа и Азия от съветските и китайските разузнавателни служби, то ще бъде унищожено.

Когато Маккарти заявява на Дълес неофициално и на четири очи, че „ЦРУ не е нито неприкосновено, нито недостъпно за разследване“, директорът знае, че оцеляването му е на карта.^[5] Фостър Дълес е отворил дверите си за копоите на Маккарти в публична проява на лицемерие, която опустошава Държавния департамент за цяло десетилетие. Но Алън ги отблъсква. Той отклонява опита на сенатора да призове Бил Бънди от ЦРУ, който заради школско приятелство е внесъл 400 долара във фонда на защитата на подозирания като комунистически шпионин Алджър Хис. Алън отказва да допусне сенатора да тормози ЦРУ.

Публичната му позиция е принципна, но той също така провежда и мръсна секретна операция срещу Маккарти.^[6] Подмолната кампания е представена в общи черти в разсекретените през 2003 г. тайни свидетелски показания на служител на ЦРУ пред Сенатската комисия на Маккарти и неговия 28-годишен съветник от демократическото малцинство в Конгреса Робърт Ф. Кенеди. Разказана е подробно в история на ЦРУ, разсекретена през 2004 г.

След неофициалния си сблъсък с Маккарти Дълес организира екип от служители на ЦРУ, които да проникнат в кабинета му с шпионин или с бръмбар — за предпочитане и с двете. Методологията е досущ като на Дж. Едгар Хувър: събери мръсотия и после я разпространявай. Дълес инструктира своя контраразузнавателен цар Джеймс Енгълтън да намери начин да захранва с дезинформация Маккарти и сътрудниците му като средство за дискредитиране.

Енгълтън убеждава Джеймс Маккаргар — офицер, който е сред първите наети от Уизнър — да пробута фалшиви доклади на един известен член на Маккартиевата нелегална мрежа в ЦРУ. Маккаргар успява: ЦРУ прониква в Сената. „Вие спасихте републиката“ — казва му Алън Дълес.

„Тази противна в основата си философия“

Но заплахата за ЦРУ расте, докато силата на Маккарти започва да залязва през 1954 г. Сенатор Мансфийлд и трийсет и четирима от колегите му подкрепят законопроект за създаването на надзорна комисия и нареждане Управлението да снабдява Конгреса с цялостна и своевременна информация за дейността си (той няма да мине в продължение на двайсет години). Специална група конгресмени, водена от доверения колега на Айзенхауер генерал Марк Кларк, се подготвя да разследва Управлението.^[7]

В края на май 1954 г. президентът на САЩ получава необичайно писмо от шест страници от един полковник от военновъздушните сили.^[8] То е пламенен вик от първия разобличител в ЦРУ. Айзенхауер го прочита и запазва.

Авторът Джим Келис е един от отците — основатели на Управлението. Ветеран от ССО, водил партизанска война в Гърция, той заминава за Китай и служи като първия шеф на резидентурата на Отдела за стратегически операции в Шанхай. При раждането на ЦРУ е един от малцината му опитни специалисти за Китай.

Връща се в Гърция като следовател за Бил Донован-Дивия, който като частно лице е помолен да проучи убийството на репортер на Си Би Ес в Атина през 1948 г. Келис определя, че убийството е дело на десните съюзници на САЩ, а не е поръчано от комунистите, както са вярвали всички. Разкритията му са потулени.

Келис се връща в ЦРУ и по време на Корейската война е натоварен с паравоенните операции и съпротивителните сили на Управлението по света. Уолтър Бидъл Смит го изпраща на „аварийни“ разследвания из Азия и Европа. Той не харесва видяното. Няколко месеца след като Алън Дълес поема командването, напуска отвратен.

„Централното разузнавателно управление е в отвратително състояние — предупреждава полковник Келис Айзенхауер. — Днес ЦРУ едва ли има някакви смислени операции отвъд Желязната завеса. В обобщенията си те представят розова картинка за външните лица, но ужасната истина остава под етикета СТРОГО СЕКРЕТНО на Управлението.“

Истината е, че „ЦРУ съзнателно или несъзнателно предостави един милион долара на комунистическа служба за безопасност“. (Това е операция на ВИН в Полша; малко вероятно е Дълес да е казал на президента за грозните подробности на тази операция, която се проваля три седмици преди встъпването на Айзенхауер в длъжност.)

„ЦРУ несъзнателно организира разузнавателна мрежа за комунистите“ — пише Келис относно погрома, сътворен от сеулската резидентура по време на Корейската война. Дълес и заместниците му, „боящи се от последствията за своята репутация“, са излъгали Конгреса за операциите на Управлението в Корея и Китай. Келис лично е разследвал въпроса при едно пътуване до Далечния изток през 1952 г. Той установява, че „ЦРУ беше измамено“.

Дълес пробутва на пресата истории, лакиращи образа му на „ерудиран, приветлив християнски мисионер, върховния разузнавателен експерт на страната — пише Келис. — Някои от нас, които сме виждали и другата страна на Алън Дълес, не забелязваме много християнски черти. Аз лично го смятам за безмилостен, амбициозен и съвършено некомпетентен правителствен администратор.“ Келис моли президента да предприеме „драстичното действие, необходимо за прочистване“ на ЦРУ.

Айзенхауер иска да парира заплахите за секретната служба и да разреши проблемите й скришом. През юли 1954 г., скоро след приключването на операция Успех, той упълномощава генерал Джими Дулитъл, който е работил по проекта Солариум, и Уилям Поули, милионера, предоставил изтребителите бомбардировачи за преврата в Гватемала, да оценят капацитета на ЦРУ за секретни операции.

Дулитъл има десет седмици да докладва. Той и Поули се срещат с Дълес и Уизнър, пътуват до резидентурите на ЦРУ в Германия и Лондон и разпитват старши военни и дипломатически служители, които работят съгласувано с партньори от Управлението. Те разговарят и с Бидъл Смит, който им казва, че „Дълес е твърде емоционален, за да заема това критично място“ и че „неговата емоционалност е много по-лоша, отколкото изглежда“.

На 19 октомври 1954 г. Дулитъл се среща с президента в Белия дом.^[9] Той докладва, че Управлението се е „раздуло в огромна организация с голям персонал, част от който със съмнителна компетентност“. Дълес се е оградил с хора, които са неумели и недисциплинирани. Възниква и чувствителният въпрос за „фамилната връзка“ с Фостър Дълес. Дулитъл е на мнение, че по-добре за всички засегнати ще е личната връзка да не е и професионална: „води до протекция на единия от другия или до повлияване на единия от другия“. Независим комитет от доверени цивилни трябва да наблюдава ЦРУ от името на президента.

Докладът Дулитъл предупреждава, че тайната служба на Уизнър е „пълна с хора, които притежават малка или никаква подготовка за работата си“.^[10] В нейните шест отделни щаба, седем географски отдела и над четирийсет клона съществува „излишен баласт на практически всички нива“. Докладът препоръчва „пълна реорганизация“ на Уизнъровата империя, която е пострадала от своето „гъбоподобно разрастване“ и „огромния натиск да поеме ангажименти, надхвърлящи възможността й за изпълнение“. Докладът отбелязва, че „в тайните операции качеството е по-важно от количеството. Малък брой компетентни хора могат да са по-полезни от голям брой некомпетентни“.

Дълес е съвсем наясно, че тайната служба е извън контрол. Служителите на ЦРУ провеждат операции зад гърбовете на командирите си. Два дни след като Дулитъл представя доклада си, директорът казва на Уизнър, че се тревожи, задето „чувствителни и/или деликатни операции се провеждат от ниските нива, без да се доведат до вниманието на съответния заместник, заместник-директора или директора на разузнаването“.^[11]

Но Дълес третира доклада Дулитъл по начина, по който обичайно се справя с лошите новини — погребва го. Той не дава на най-високопоставените служители на ЦРУ да го видят — дори и на Уизнър.^[12]

Макар че пълният доклад остава засекретен до 2001 г., въведението му е обнародвано четвърт век по-рано. То съдържа един от най-мрачните пасажи на Студената война:

Сега е ясно, че сме изправени пред непреклонен враг, чиято открита цел е световно господство с всички средства и на всяка цена. В такава игра няма правила.

Досега приемливите норми на човешко поведение не са приложими. Ако Съединените щати искат да оцелеят, отколешните американски концепции за „честна игра“ трябва да се преразгледат. Ние трябва да развием ефективни шпионски и контра шпионски служби и да се научим да подриваме, саботираме и унищожаваме неприятелите си с по-умни, по-сложни и по-ефективни методи от използваните срещу нас. Може да стане неизбежно американският народ да се запознае с тази противна в основата си философия, да я разбере и да я подкрепи.

Докладът твърди, че страната има нужда от „агресивна тайна психологическа, политическа и паравоенна организация, по-ефективна, по-прикрита и ако потрябва — по-безмилостна от използваната от врага“. Тъй като, се казва в доклада, ЦРУ никога не е разрешило „проблема с внедряването на агенти“. „Веднъж прехвърлени през границите — с парашут или иначе — измъкването им от проследяване е изключително трудно.“ В заключение се казва: „Информацията, която сме получили с този метод на придобиване, е пренебрежима, а цената в усилия, долари и човешки живот е прекалено висока.“

Той поставя като висш приоритет на шпионажа получаването на разузнавателна информация за Съветите. Подчертава, че никоя цена не е прекалено висока за това познание.

„Не повдигахме правилните въпроси“

Дълес отчаяно иска да разположи американски шпионин зад Желязната завеса.^[13]

През 1953 г. първият служител на ЦРУ, когото той е изпратил в Москва, е прелъстен от руската си камериерка — тя е полковник от КГБ, — фотографиран на местопрестъплението, изнуден и уволнен от Управлението за неблагоразумието си.

През 1954 г. втори служител е заловен на местопрестъплението за шпионаж, арестуван и депортиран скоро след пристигането си. Не след дълго Дълес привиква един от специалните помощници, Джон Мори, който е пътувал в Русия преди Втората световна война и е прекарал значителна част от нея в американското посолство в Москва като представител на Службата за военноморско разузнаване. Той моли Мори да се присъедини към тайната служба и да обучава хора за мисия в руската столица.

Никой от служителите на Уизнър никога не е бил в Русия, казва Дълес: „Те не знаят нищо за целта.“

„Аз не знам нищо за операциите“ — отговаря Мори.

„Не смятам, че и те знаят“ — отвръща Дълес.

Такива хора едва ли могат да снабдят президента с разузнавателната информация, която той иска най-много: стратегическо предупреждение срещу атака с ядрено оръжие. Когато Съветът за национална сигурност се събира за обсъждане какво да се прави, ако тази атака дойде, Айзенхауер се обръща към Дълес и казва: „Нека не ни се случи още един Пърл Харбър.“^[14] Това е задачата, която президентът възлага на втората тайна разузнавателна комисия, създадена от него през 1954 г.

Айзенхауер нарежда на Джеймс Р. Килиън, президента на Масачузетския технологичен институт, да оглави група, търсеща начини да предотврати съветски гръм от ясно небе. Той настоява за техники, които докладът Дулитъл силно препоръчва: „комуникационно и електронно наблюдаване“, което да предоставя „ранно предупреждение за предстояща атака“.

ЦРУ удвоява собствените си усилия да подслушва врага. Успява посвоему.

На тавана на главната квартира на берлинската база един залязващ бейзболист на име Уолтър О’Брайън, преквалифицирал се в адвокат, след това преквалифицирал се в шпионин, фотографира книжа, откраднати от пощенската служба в Източен Берлин. Те описват подземните трасета на новите телекомуникационни кабели, използвани от съветските и източногерманските правителствени лица. Този удар в шпионажа се превръща в проекта за Берлинския тунел.

Навремето тунелът се смята за най-големия общоизвестен триумф на ЦРУ. Идеята — и нейното проваляне — идва от британското разузнаване. През 1951 г. британците са съобщили на Управлението, че са се добрали до съветските телекомуникационни кабели чрез мрежа от тунели в окупираните зони на Виена скоро след края на Втората световна война. Те предлагат да се направи същото в Берлин. Благодарение на откраднатите планове това става реална възможност.

Една тайна история на Берлинския тунел, писана през август 1967 г. и разсекретена през февруари 2007 г., излага трите въпроса, пред които е изправен Уилям К. Харви — впиянчен и постоянно носещ пистолет бивш агент на ФБР, който поема поста шеф на берлинската база през 1952 г.: Може ли Управлението да прокопае тунел, дълъг 1476 фута, до съветската зона в Източен Берлин и да уцели мишена с диаметър 2 инча — при това на 27 инча под основен път, — без да бъде спипано? Как може да се отърве от изкопаната пръст — около 3000 тона песъклива почва — тайно? И каква история за прикритие ще послужи да замаскира строежа на съоръжението за изкопа в бедняшки квартал с бежански коптори на края на американската окупационна зона?^[15]

Алън Дълес и британският му колега сър Джон Синклеър се споразумяват през декември 1953 г. относно компетенциите за поредица конференции за операцията с тунела, която ще получи кодовото название ЗАЕДНО. Разговорите довеждат до план за действие през следващото лято. Една сграда с площ на цяло градско каре ще се издигне сред отломките с щръкнали от покрива антени и на Съветите ще бъде дадено да разберат, че това е станция за прехващане на данни за комуникационното разузнаване от въздуха — фокусническият трик за отклоняване на погледа. Американците ще копаят тунела в източна посока до една точка под кабелите. Британците, разчитайки на опита си от Виена, ще прокарат вертикална шахта от края на тунела до кабелите и след това ще монтират „кранчетата“. Един лондонски офис, който се разраства до 317 служители, ще обработва записаните от ЦРУ разговори. Във Вашингтон Управлението ще отдели 350 души персонал, който да работи по транскрибирането на прехванатите в тунела телетипни трансмисии. Армейският инженерен корпус свършва изкопните работи с британска техническа помощ. Най-големият проблем, както винаги, се оказва преводът на прехванатите при операцията думи: „Никога не успявахме да се сдобием с толкова лингвисти, колкото ни бяха необходими“ — отбелязва историята на ЦРУ, тъй като езиковите умения на Управлението по руски и дори по немски са отчайващо недостатъчни.

Тунелът е завършен в края на февруари 1955 г., а британците започват да монтират „кранчетата“ месец по-късно. Информацията потича през май. Тя възлиза на десетки хиляди часове разговори и телетипи, включително ценни подробности за съветските ядрени и конвенционални сили в Германия и Полша, надзъртания в съветското Министерство на отбраната в Москва и архитектурата на съветските контраразузнавателни операции в Берлин. Тя дава снимка на политическото объркване и нерешителността сред съветската и източногерманската бюрокрация и имената или легендите на неколкостотин служители на съветското разузнаване. Доставя и новини — дори когато отиват седмици или месеци за превод — на стойност 6,7 млн. долара. След като бъде разкрит — както ЦРУ очаква, че ще се случи някой ден, — тунелът е виждан като знак, че „Съединените щати, смятани от почти всички за тромави новаци в шпионските работи, бяха способни на удар срещу Съветския съюз, който отдавна беше признатият майстор в тези неща“ — язвително разказва историята на ЦРУ.

Управлението не очаква, че операцията ще се разкрие чак толкова скоро. Тя продължава по-малко от година — до следващия април, когато тунелът е разконспириран. Кремъл е знаел за него от началото, още преди да се обърне първата лопата пръст. Планът е разкрит от една съветска къртица в британското разузнаване — Джордж Блейк, който е преминал на другата страна, докато е бил военнопленник в Северна Корея, и е доверил на Съветите тайната в края на 1953 г. Те ценят Блейк толкова високо, че Москва позволява операцията с тунела да върви още 11 месеца, преди да я разкрие в изблик на неловка гласност. Години по-късно, дори след разбирането, че другата страна е знаела за тунела от самото началото, ЦРУ все още вярва, че е разработило златна мина. До ден-днешен си остава въпросът: дали Москва целенасочено е пускала лъжлива информация в тунела? Свидетелствата показват, че ЦРУ добива две безценни и неподправени сведения от „кранчетата“. Управлението научава основния чертеж на съветската и германската система за сигурност и никога не улавя предупреждение, че Москва възнамерява да воюва.^[16]

„Онези от нас, които поназнайваха нещо за Русия, я разглеждаха като изостанала страна от Третия свят, която иска да се развива по пътя на Запада“ — казва ветеранът от базата на ЦРУ в Берлин Том Полгар.^[17] Но този възглед е отхвърлен на най-високо ниво във Вашингтон. Белият дом и Пентагонът приемат, че намеренията на Кремъл са идентични с техните: да разбият врага си в първия ден на Третата световна война. Следователно мисията им е да определят съветските военни възможности и да ги разрушат първи. Те не вярват, че американските шпиони могат да сторят това.

Но американските машини могат.

Докладът Килиън е началото на триумфа на технологията и на залеза на старомодния шпионаж в ЦРУ. „Получаваме малко съществена информация от тайни операции в Русия — се препоръчва на Айзенхауер в доклада.^[18] — Но можем да използваме последната дума на науката и технологията, за да подобрим разузнавателния си улов.“ В доклада се настоява Айзенхауер да строи шпионски самолети и космически спътници, които да летят над Съветския съюз и да фотографират арсеналите му.

Технологията е по силите на САЩ. Била е достъпна вече две години. Дълес и Уизнър са били твърде заети с оперативните въпроси, та да обърнат внимание на паметната бележка от юли 1952 г. на колегата си Лофтъс Бекър, тогава заместник-директор на разузнаването, с предложение да се разработи „сателитно средство за рекогносцировка“ — телевизионна камера, изстреляна с ракета, която да изследва Съветския съюз от открития Космос. Ключът е изработването на камерата. Едуин Ланд, гениален учен, който е изнамерил Полароида, е убеден, че може да я направи.

През ноември 1954 г., докато действа Берлинският тунел, Ланд, Килиън и Дълес се срещат с президента и извоюват одобрението му за построяване на шпионския самолет U-2 — снабден с двигател планер с камера в корпуса, която ще даде на страната „очи“ зад Желязната завеса. Айзенхауер дава съгласието си заедно с мрачно предсказание. Някой ден — казва той — „една от тези машини ще бъде заловена, и тогава ще се разрази буря.“^[19]

Дълес поверява работата по построяването на самолета на Дик Бисъл, който не знае нищо за самолетите, но ловко създава секретна правителствена бюрокрация, която защитава програмата U-2 от разследвания и помага да се ускори създаването на самолета. „Нашето управление — заявява гордо той на класа стажанти за ЦРУ няколко години по-късно — е последното убежище за организационно уединение, останало на правителството на САЩ.“^[20]

Бисъл крачи широко по коридорите на ЦРУ — тромав човек с големи амбиции. Той вярва, че някой ден ще е следващият директор на разузнаването, защото Дълес му е казал така. Става все по-надменен към шпионажа и презира Ричард Хелмс и неговите разузнавачи. Двамата мъже стават съперници в бюрокрацията, а след това ожесточени врагове. Те олицетворяват битката между шпионите и машинарията, която започва преди 50 години и продължава и днес. Бисъл разглежда U-2 като оръжие — агресивен удар срещу съветската заплаха.^[21] Ако Москва „не може да направи и едно проклето нещо, за да ви попречи“ да нарушите въздушното пространство и да шпионирате съветските въоръжени сили, то само това ще подкопае съветската гордост и мощ.

Той създава една малочислена секретна клетка от служители на ЦРУ, които да движат програмата, и поверява на Джеймс К. Ребър, помощник-директора за координация на разузнаването, да решава какво да снима самолетът в пределите на Съветския съюз. Ребър се издига дотам, че става дългосрочен председател на комитета, избиращ съветските цели за самолетите U-2 и наследилите ги шпионски спътници. Но в последна сметка винаги Пентагонът поставя изискванията за рекогносцировка: Колко бомбардировача имат Съветите? Колко ядрени бойни глави? Колко танка? По-късно Ребър заявява, че манталитетът на Студената война блокирал самата идея да се фотографира нещо друго.

„Не повдигахме правилните въпроси“ — казва той. Ако ЦРУ беше обрисувало по-широка картина на живота в Съветския съюз, щеше да узнае, че Съветите отделят малко пари за ресурсите, които всъщност правят една страна силна. Те са слаб неприятел.

Ако водачите на ЦРУ бяха способни да проведат ефективни разузнавателни действия в Съветския съюз, те щяха да видят, че руснаците не са в състояние да произвеждат предмети от първа необходимост. Идеята, че решаващите сражения на Студената война ще са икономически, а не военни, е отвъд въображението им.

„Има някои неща, които той не казва на президента“

Усилията на президента да проучи възможностите на ЦРУ довеждат до технологичен скок, който революционизира събирането на разузнавателна информация. Но те никога не достигат до корена на проблема. Седем години след създаването му над ЦРУ няма надзор или контрол. Тайните му биват споделяни според това кому са нужни, а Алън Дълес решава на кого.

На никого не се позволява да надникне в Управлението, след като Уолтър Бидъл Смит напуска правителството през октомври 1954 г. Само със силата на личността си Бидъл Смит се е опитвал да обуздае Алън Дълес. Но когато си отива, възможността някой друг — освен Айзенхауер — да контролира секретните действия си отива заедно с него.

През 1955 г. президентът променя правилата, създавайки Специалната група — трима назначени представители на Белия дом, на Държавния департамент и на отбраната, натоварени с преглеждането на секретните операции на ЦРУ. Но те нямат възможност предварително да одобряват тайните действия. Ако му се прииска, Дълес може мимоходом да спомене плановете си на неофициалните обеди със Специалната група — новия държавен подсекретар, заместник-секретаря на отбраната и съветника на президента по националната сигурност. Но по-често той не го прави. Петтомната история на ЦРУ за кариерата на Дълес като директор на разузнаването отбелязва, че според него те не бивало да знаят за нелегалните операции.^[22] Те не били в положение да съдят него или Управлението. Той чувствал, че за неговите решения „не се изисква политическо одобрение“.

Директорът, заместниците му и шефовете на резидентури в чужбина остават свободни да градят собствена политика, да планират собствени операции и да оценяват резултатите за себе си, тайно. Дълес съветва Белия дом по собствено усмотрение. „Има някои неща, които той не казва на президента — доверява сестра му на колега от Държавния департамент.^[23] — По-добре е, че не ги знае.“