Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (44)

43. „Какво ще правим, когато стената падне?“

ЦРУ празнува, когато Джордж X. У. Буш полага клетва като президент на 20 януари 1989 г. Той е един от тях. Той ги обича. Той ги разбира. Той наистина е първият и последен върховен главнокомандващ, който знае как работи ЦРУ.

Буш като че ли се назначава за директор на Централното разузнаване. Той уважава съдията Уебстър, но е наясно, че подчинените му не го уважават, и го изключва от вътрешния си кръг. Буш иска ежедневни сводки от професионалисти, а ако те не го удовлетворяват, изисква необработени доклади. Ако нещо се забърква в Перу или Полша, той желае да го чуе незабавно от началника на резидентурата. Доверието му в Управлението се доближава до религиозната вяра.

То е подложено на тежко изпитание в Панама. По време на кампанията през 1988 г. Буш отрича изобщо да се е срещал с генерал Мануел Нориега, прословутия диктатор на тази страна. Но съществуват снимки, които го доказват. Нориега е бил на издръжката на Управлението в продължение на много години. Бил Кейси ежегодно е приветствал генерала в главната квартира и е летял поне веднъж до Панама, за да го посети. „Кейси го разглеждаше като протеже“ — твърди Артър X. Дейвис — младши, американският посланик в Панама при Рейгън и Буш.^[1]

През февруари 1988 г. във Флорида генералът е подведен под отговорност като голяма кокаинова фигура, но той остава на власт, подигравайки се на САЩ. По онова време е общоизвестно, че Нориега е убиец, както и че е отдавнашен приятел на ЦРУ. Безизходицата е мъчителна. „ЦРУ, които се бяха занимавали с него толкова дълго, не искаха да приключват връзката“ — разказва Робърт Пасторино от Съвета за национална сигурност, който като високопоставен цивилен от Пентагона се е срещал в продължение на часове с Нориега през 80-те години.^[2]

След обвинението Белият дом на Рейгън два пъти нарежда на Управлението да открие начин да прогони Нориега, а скоро след встъпването си в длъжност президентът Буш отново нарежда на ЦРУ да свали диктатора. Всеки път Управлението се отдръпва. Генерал Върнън Уолтърс, тогава американски посланик в ООН, е особено внимателен. „Като бивш заместник-директор на ЦРУ — точно като някои хора в Пентагона, които са били в Южното командване на американската армия — той не желаеше да види Нориега докаран в САЩ и изправен пред съд за нещо“ — твърди Стивън Дейчи, който познава генералите Уолтърс и Нориега лично и е вторият човек в американското посолство в Панама през 1989 г.^[3] Старите приятели на Нориега в Управлението и в армията не искат той да дава показания за тях под клетва в американска съдебна зала.

По заповед на президента Буш ЦРУ похарчва 10 милиона долара в подкрепа на опозицията на изборите през май 1989 г. Нориега проваля и четвъртата операция на Управлението срещу него. Президентът Буш одобрява пета тайна акция, включваща и паравоенна поддръжка за преврат. Оставете — казват тайните агенти, — само истинска инвазия може да отстрани Нориега. Някои от най-опитните хора на Управлението за Латинска Америка — включително началникът на резидентурата в Панама Дон Уинтърс — не искат да се надигат срещу генерала.

Бесен, Буш дава да се разбере, че научава за събитията в Панама повече от Си Ен Ен, отколкото от ЦРУ. Това е краят на Уилям Уебстър като директор на Централното разузнаване. От този момент президентът прави планове за свалянето на Нориега съвместно със секретаря по отбраната Дик Чейни, чийто скептицизъм по отношение на Управлението се задълбочава с всеки изминал ден.

Неуспехът на ЦРУ да отстрани тайно стария си съюзник принуждава Съединените щати да предприемат най-голямата си военна операция от падането на Сайгон. През седмицата на Коледа 1989 г. интелигентни бомби превръщат бордеите на Панама сити в отломки, докато войници от Специалните сили си пробиват път през столицата. Двайсет и трима американци и стотици невинни панамски цивилни загиват през двете седмици, необходими за арестуването на Нориега и довеждането му във вериги в Маями.

Дон Уинтърс от ЦРУ свидетелства за защитата на процеса на Нориега, на който САЩ признават за плащането поне на 320 000 долара на диктатора чрез Управлението и американската армия.^[4] Уинтърс описва Нориега като поверителен канал за връзка между Съединените щати и Фидел Кастро, лоялен съюзник във войната срещу комунизма в Централна Америка и основен елемент в американската външна политика — той дори е приютил прогонения шах на Иран. Нориега е осъден по осем обвинителни пункта за трафик на наркотици и рекет. До голяма степен благодарение на дадени след процеса от Уинтърс свидетелски показания присъдата му като военнопленник е намалена с десет години и датата за освобождаването му под условие е променена на септември 2007 г.

„Никога повече не мога да се доверя на ЦРУ“

През 1990 г. друг диктатор предизвиква Съединените щати: Саддам Хюсеин.

По време на осемгодишната иранско-иракска война президентът Рейгън е назначил за свой личен пратеник в Багдад Дон Ръмсфелд, който трябва да стисне ръката на Саддам и да му предложи американска подкрепа. Управлението е давало на Саддам военна разузнавателна информация, включително спътникови данни от бойното поле, а Съединените щати му предоставят разрешение за износ на високи технологии, които Ирак опитва да използва за създаване на оръжия за масово унищожение.

Определящият фактор за тези решения е изопачената разузнавателна информация от Бил Кейси и ЦРУ. „Саддам Хюсеин беше известен като брутален диктатор, но мнозина смятаха, че той е по-малката от две злини — твърди Филип Уилкокс, връзката на Държавния департамент с Управлението.^[5] — Имаше разузнавателни оценки за заплахата от Иран, които, в ретроспектива, преувеличаваха способността му да надделее в тази война…“

„Ние наистина бяхме благосклонни към Ирак — казва той. — Предоставихме им информация, махнахме Багдад от списъка на държавите — спонсори на тероризма, и гледахме позитивно на коментарите на Саддам Хюсеин, които внушаваха, че той подкрепя арабско-израелския мирен процес. Много хора започнаха да разглеждат Ирак оптимистично, като възможен стабилизиращ фактор, а Саддам Хюсеин — като човек, с когото можем да работим.“

Възвръщаемостта от инвестицията в Ирак е изключително малка. В обратното направление не тече разузнавателна информация. Управлението не прониква в иракската полицейска държава. То няма никакви сведения от първа ръка за режима. Мрежата му от иракски агенти се състои от шепа дипломати и търговски служители в посолствата. Тези хора имат малко сведения за тайните съвещания в Багдад. В един момент ЦРУ се принуждава да вербува иракски хотелски администратор в Германия.

Управлението все още поддържа мрежа от повече от четирийсет ирански агенти, включително армейски офицери от среден ранг, които имат известни познания за иракската армия. Резидентурата във Франкфурт поддържа връзка с тях посредством старата техника на симпатичното мастило. Но през есента на 1989 г. един чиновник от централата изпраща писма на всички агенти по едно и също време, от една и съща пощенска кутия, с един и същи почерк, на един и същи адрес. Когато единият от тях е разобличен, цялата мрежа е разкрита. Това е провал на равнище на елементарните правила на занаята. Всички ирански шпиони на ЦРУ са затворени, като много са екзекутирани за измяна.

„Арестуваните агенти бяха изтезавани до смърт — разказва Фил Джиралди, тогава заместник-началник на базата в Истанбул.^[6] — Никой в ЦРУ не бе наказан, а отговорният началник на подразделение всъщност бе повишен.“ Колапсът на мрежата агенти затваря прозореца на ЦРУ към Ирак и Иран.

През пролетта на 1990 г., когато Саддам започва отново да мобилизира армията си, ЦРУ не го забелязва. Управлението изпраща на Белия дом специална национална разузнавателна оценка, според която въоръжените сили на Ирак са изтощени, ще им трябват години, за да се възстановят от войната с Иран, а е малко вероятно Саддам да се впусне във военни авантюри в близко бъдеще. След това, на 24 юли 1990 г., съдията Уебстър донася на президента Буш спътникови снимки, които показват две дивизии на Републиканската гвардия — десетки хиляди иракски войници — да се съсредоточават на границата с Кувейт Заглавието на издавания от ЦРУ Нешънъл Интелиджънс Дейли на следващия ден гласи: „Блъфира ли Ирак?“^[7]

Само един забележителен анализатор на ЦРУ, офицерът за ранно предупреждаване Чарлз Алън, преценява шансовете за война като по-големи от всякога. „Ударих предупредителния звънец — казва Алън. — Изненадващо, чулите го бяха твърде малко.“^[8]

На 31 юли ЦРУ определя нахлуването като малко вероятно; Саддам може да протегне ръка за няколко петролни полета или острова, но нищо повече. Едва на следващия ден — двайсет часа преди инвазията — заместник-директорът на Централното разузнаване Ричард Дж. Кър предупреждава Белия дом, че иракската атака е предстояща.

Президентът Буш не вярва на ЦРУ. Той спешно набира президента на Египет, краля на Саудитска Арабия и емира на Кувейт и те до един му казват, че Саддам няма да нахлуе. Кралят на Йордания Хюсеин казва на президента: „От иракска страна Ви изпращат своето най-дълбоко уважение и най-висока почит, сър.“^[9] Буш си ляга да спи успокоен. Часове след това първата вълна от 140 000 иракски войници прелива през границата, за да завладее Кувейт.

Най-довереният разузнавателен съветник на президента Боб Гейтс провежда семеен пикник извън Вашингтон. Към него се доближава приятелка на жена му. Какво правите тук? — пита тя. За какво говорите? — отговаря Гейтс. Нахлуването — казва тя. Какво нахлуване? — пита Гейтс. Накратко — „нямаше много информация за ставащото в Ирак“ — отбелязва държавният секретар Джеймс Бейкър.^[10]

През следващите два месеца „ЦРУ за съжаление се държеше по твърде типичен начин“ — разказва Чаз У. Фрийман — младши, американският посланик в Саудитска Арабия.^[11] То се обръща на 180 градуса. На 5 август Управлението докладва, че Саддам ще атакува Саудитска Арабия. Той изобщо не го прави. ЦРУ уверява президента, че Ирак няма химически бойни глави за своите ракети с малък и среден обсег. След това твърди, с нарастваща самоувереност, че Ирак има химически бойни глави и че Саддам вероятно ще ги използва. Зад предупрежденията не стоят безспорни доказателства. Саддам никога не се доближава до използването им по време на Войната в Залива. Но страхът е голям, когато иракските ракети Скъд започват да падат върху Рияд и Тел Авив.

Преди започването на седемседмичната въздушна война срещу Ирак през януари 1991 г. Пентагонът привлича ЦРУ да избере целите за бомбардиране. Измежду редицата други места Управлението определя и един подземен военен бункер в Багдад. На 13 февруари авиацията го взривява, но бункерът е бил използван като противовъздушно скривалище за цивилни. Загиват стотици жени и деца. След това Управлението повече не е викано да подбира цели.

Тогава избухва жесток спор между ЦРУ и американския командващ операция Пустинна буря генерал Норман Шварцкопф. Битката е за оценката на пораженията от военните действия — ежедневните доклади за военното и политическото въздействие на бомбардировките. За Пентагона е наложително да увери Белия дом, че американските бомбардировачи са унищожили достатъчно иракски ракетни установки, за да бъдат защитени Израел и Саудитска Арабия, и достатъчно иракски танкове и бронирани машини, за да бъде защитена американската наземна сила. Генералът убеждава президента и публиката, че работата е свършена добре. Анализаторите на ЦРУ казват на президента, че той преувеличава нанесените на иракските части загуби — и са прави. Но Управлението губи меча си, когато предизвиква Шварцкопф — забранено му е да извършва оценка на пораженията от войната. Пентагонът поема анализирането на снимките от шпионските спътници. Конгресът принуждава ЦРУ да приеме подчинена роля в отношенията си с американските военни. След войната то е накарано да създаде ново военно бюро, което да служи изключително като второешелонна подкрепа за Пентагона. ЦРУ прекарва следващото десетилетие в отговаряне на въпроси на военните: Колко широк е този път? Колко укрепен е този мост? Какво има отвъд този хълм? В продължение на четирийсет и пет години е отговаряло на цивилни лидери, а не на униформени офицери. Загубило е независимостта си от военната командна верига.

Войната завършва със Саддам все още на власт, но с едно отслабено ЦРУ. Приемайки сведенията на иракските емигранти, Управлението докладва за потенциално въстание срещу диктатора. Президентът Буш призовава иракския народ да се надигне и да го събори. Шиитите от Юга и кюрдите от Севера повярват на обещанието на Буш. Управлението използва всички средства на свое разположение — главно пропаганда и психологическа война, — за да допринесе за едно въстание. През следващите седем седмици Саддам безмилостно смазва кюрдите и шиитите, избивайки хиляди и прогонвайки в изгнание още повече. ЦРУ започва да работи с водачите на тези изгнаници в Лондон, Аман и Вашингтон, изграждайки мрежи за следващия и по-следващия преврат.

След войната специална комисия на ООН пристига в Ирак, търсейки химически, биологически и ядрени оръжия. Сред следователите й има офицери на ЦРУ под знамето на ООН. Ричард Кларк, един необикновено емоционален служител на Съвета за национална сигурност, си спомня рейда им срещу иракското Министерство на земеделието, където откриват сърцевината на Саддамовия Директорат по ядрените оръжия. „Отидохме там, разбихме вратите, счупихме ключалките, влязохме в светая светих — спомня си Кларк петнайсет години по-късно за телевизионен документален филм на Фронтлайн. — Иракчаните реагираха незабавно, обградиха постройката и не позволиха на инспекторите от ООН да излязат. Бяхме предположили, че това може да се случи, ето защо им бяхме дали сателитни телефони. Те преведоха ядрените доклади от арабски на английски на място и ни ги прочетоха по сателитните телефони.“ Установяват, че на Ирак вероятно са оставали от девет до осемнайсет месеца до произвеждането на първата му ядрена детонация.

„ЦРУ го беше пропуснало напълно“ — казва Кларк.^[12] — Бяхме бомбардирали всичко, което можеше да се бомбардира в Ирак, но не бяхме уцелили огромен комплекс за разработка на ядрени оръжия. Не знаехме, че е съществувал, не сме хвърлили и една бомба върху него. Дик Чейни погледна доклада и каза: „Ето какво казват самите иракчани: че съществува този огромен комплекс, който никога не е бил засегнат по време на войната; че са били много близо до създаването на ядрена бомба и че ЦРУ не го е знаело.“

Кларк заключава: Сигурен съм, че си е казал: Никога повече не мога да се доверя на ЦРУ за това кога една страна се кани да направи ядрена бомба. Няма съмнение, че едно от нещата, запечатали се в паметта на Дик Чейни, когато се връща на служба девет години по-късно, е: „Ирак иска ядрено оръжие. Ирак е бил толкова близо до получаването му. А ЦРУ е нямало представа.“

„И ето че мисията приключи“

ЦРУ „нямаше представа, че през януари 1989 г. приливната вълна на историята е на път да се стовари върху нас“ — разказва Боб Гейтс, напуснал главната квартира същия месец — по неговата тогавашна преценка завинаги, — за да стане заместник-съветник по националната сигурност на президента Буш.^[13]

Управлението е провъзгласило диктатурата на Съветския съюз за недокосната и недосегаема в момента, в който тя започва да изчезва. На 1 декември 1988 г., месец преди встъпването на Буш в длъжност, ЦРУ издава официален доклад, който уверено заявява, че „основните елементи на съветската отбранителна политика и практика досега не са били изменени от реформаторската кампания на Горбачов“.^[14] Шест дни по-късно Михаил Горбачов застава пред трибуната на ООН и предлага едностранно съкращаване на 500 000 военнослужещи от Съветската армия. Това е немислимо — заявява пред Конгреса през следващата седмица Дъг Макийкин, по онова време началник на анализа за Съветския съюз: дори ако ЦРУ бе направило извод, че такива разтърсващи промени са на път да пометат Съветския съюз, „ние никога не бихме могли да публикуваме това нещо, честна дума — твърди той. — Ако бяхме постъпили така, хората щяха да искат главата ми“.^[15]

Докато съветската държава изчезва. Управлението „постоянно докладваше, че съветската икономика отбелязва ръст — твърди Марк Палмър, един от най-опитните специалисти по Кремъл на администрацията на Буш. — Те просто вземаха официално публикуваното от Съветите, отнемаха някакъв процент от него и го поднасяха. А това си беше просто невярно и всеки, прекарал известно време в Съветския съюз, в селата и градовете, можеше да се огледа и да види, че е просто лудост“. Това е работата на най-добрите съветски анализатори на ЦРУ — като Боб Гейтс, техен началник в продължение на години — и Палмър намира факта за вбесяващ. „Всъщност той никога не е бил в Съветския съюз! Нито веднъж не е бил там и беше най-добрият тъй наречен експерт в ЦРУ!“^[16]

Управлението някак си е проспало факта, че главният му враг умира. „Говореха за Съветския съюз, сякаш не четяха вестниците, сякаш въобще не се занимаваха с разузнаване“ — казва адмирал Уилям Дж. Кроу — младши, председател на Обединените началник-щабове при Буш.^[17] Когато първите дълбоки пукнатини в съветските републики започват да се разширяват, ЦРУ наистина извлича информацията си от четене на местните вестници. При пристигането си те са остарели с три седмици.

Никой в Управлението не задава въпроса, който Върнън Уолтърс, новият посланик на Буш в Германия, поставя на подчинените си през май 1989 г.: „Какво ще правим, когато Стената падне?“^[18]

Берлинската стена — най-големият символ на Студената война, е стояла почти трийсет години. Когато започва да се руши в една ноемврийска нощ през 1989 г., началникът на съветския отдел на тайната служба Милт Биърдън седи безмълвен в главната квартира, вторачен в Си Ен Ен. Мрежата — парвеню е станала огромен проблем за Управлението. По време на криза тя предоставя онова, което минава за разузнавателна информация в реално време. Как може ЦРУ да даде нещо по-добро от това? На линията вече е Белият дом: Какво става в Москва? Какво казват нашите шпиони? Трудно е да се признае, че няма дори и безполезни съветски шпиони — всички са били арестувани и убити и никой в ЦРУ не знае защо.^[19]

Управлението иска да напредне на изток като герой — завоевател и да плени разузнавателните служби на Чехословакия, Полша и Източна Германия, но Белият дом препоръчва предпазливост. Най-доброто, което ЦРУ може да направи в началото, е да обучи силите за сигурност на нови лидери като чешкия драматург Вацлав Хавел и да предложи най-високите суми за откраднатите документи на ЩАЗИ, които в един прекрасен ден се разхвърчат от прозорец в Източен Берлин, изхвърлени на улицата от унищожаващото тайната полиция множество.

Разузнавателните служби на съветския комунизъм са огромни и прецизни инструменти за репресия. Те са служели преди всичко да шпионират, да сплашват, да се опитват да контролират собствените си граждани. По-големи и много по-безмилостни от ЦРУ, те са победили враговете си в множество битки в чужбина, но са загубили войната, победени от бруталността и баналността на съветската държава.

Изчезването на Съветите изтръгва сърцето на ЦРУ. Как би могло Управлението да живее без своя враг? „Някога за ЦРУ беше лесно да е единствено и тайнствено — казва Милт Биърдън.^[20] — То не беше институция. Беше мисия. И мисията беше кръстоносен поход. Тогава ни отнемате Съветския съюз и няма нищо друго. Нямаме история. Нямаме герой. Дори медалите ни са секретни. И ето че мисията приключи. Fini“.

Стотици ветерани от тайната служба тръбят победа и напускат. Един от многото е Фил Джиралди, започнал като обикновен агент в Рим и завършил след шестнайсет години като началник на базата в Барселона. Партньорът му в римската база е с докторат по италианска политика. В Барселона обаче е английски майор, който не говори испански.

„В основата си трагедията е духовна — казва той.^[21] — Повечето от познатите ми по-млади служители напуснаха. Те бяха най-добрите и най-умните. Осемдесет или деветдесет процента от хората, които познавах, приключиха в средата на кариерата си. Имаше съхранена много малко мотивация. Ентусиазмът си беше отишъл. Когато постъпих в Управлението през 1976 г., в него съществуваше племенна лоялност. Солидарността, която притежаваше, бе създадена от тази племенна лоялност и тя свърши работа.“ А сега вече я няма и по-голямата част от тайната служба си е заминала с нея.

Още през 1990 г. „това бързо прерастваше в много лоша ситуация“ — разказва Арнълд Донахю, ветеран от Управлението, комуто са поверени бюджетите за националната сигурност при Буш.^[22] Когато Белият дом иска „още десет или петнайсет тайни агенти на място, за да открият какво става“ в Сомалия или на Балканите, където и да се е зародила кризата за момента, той пита ЦРУ: „Има ли подготвени хора, готови да отидат?“ Отговорът винаги е: „Съвсем не.“

„Приспособяваме ли се или загиваме“

На 8 май 1991 г. президентът Буш повиква Боб Гейтс в предната каюта на Еър Форс 1 и го моли да поеме работата на директор на Централното разузнаване. Гейтс е едновременно развълнуван и леко уплашен. Изслушването за утвърждаването му става кървава баня; изпитанието продължава шест месеца. Той е бит заради греховете на Бил Кейси и пренебрегван от собствените си хора. Гейтс е искал да се заеме с бъдещето на ЦРУ, но изслушванията стават сражение за неговото минало. Те дават думата на разярената тълпа анализатори, които Гейтс и Кейси са рендосвали в продължение на години. Гневът им е професионален и личен. Те атакуват културата на лъжа и самоизмама в ЦРУ. Харолд Форд, служил отлично в продължение на четирийсет години, заявява, че Гейтс и ЦРУ са били „напълно заблудени“ относно основните реалности в Съветския съюз. Тези две думи поставят под въпрос основанието за съществуването на Централното разузнавателно управление.

Тежко разтърсен, Гейтс се усеща като боксьор, който едва може да реагира на звънеца за следващия рунд. Но той успява да убеди сенаторите, че те ще са негов партньор в „изключителната възможност за преоценка на ролята, мисията, приоритетите и структурата на американското разузнаване“. Той дължи спечелените гласове в немалка степен на директора на администрацията и помощник-режисьор на Сенатската комисия по разузнаването, бъдещия директор на Централното разузнаване Джордж Дж. Тенет. Трийсет и седем годишен, фантастично амбициозен, изключително общителен, син на гръцки имигранти, държащи закусвалнята за хамбургери Бистрото на XX век в края на Куинс, Тенет е квинтесенцията на администратора: трудолюбив, лоялен към началниците си, старае се да се хареса. Той подрежда фактите за сенаторите, които искат доказателство, че Гейтс ще им отстъпи власт, за да получи и той някаква.

Докато Гейтс агонизира във Вашингтон, в чужбина ЦРУ изживява някои шеметни моменти. През август 1991 г., когато превратът срещу Горбачов се проваля и Съветският съюз започва да се разпада, ЦРУ докладва от Москва, от най-доброто място — главната квартира на съветското разузнаване на площад Дзержински. Една от звездите на съветския отдел Майкъл Сулик отива в Литва след провъзгласяването на независимостта й, ставайки първият служител на ЦРУ, стъпил в бивша съветска република. Той откровено се представя на лидерите на новата държава и предлага да им помогне за създаването на разузнавателна служба. Поканен е да работи в кабинетите на новия вицепрезидент Карол Мотиека. „Да седиш сам в кабинета на вицепрезидента беше странно за офицер от ЦРУ, прекарал цялата си кариера в борба срещу Съветския съюз — пише Сулик в списанието на Управлението.^[23] — Ако само месеци по-рано бях сам в кабинета на вицепрезидента на една съветска република, щях да си помисля, че съм попаднал на истинска информационна жила. Както си седях зад бюрото на Мотиека с разстланите по него документи, единствената ми цел беше да телефонирам във Варшава.“

Прилежно и тайно изнасяните от шпионите парчета разузнавателна информация никога не се доближават до съставянето на цялостна картина за Съветския съюз. През цялото време на Студената война ЦРУ е контролирало точно трима агенти, способни да предоставят секрети с непреходна стойност за съветската военна заплаха, и всички те са били арестувани и екзекутирани. Шпионските спътници са преброили точно танковете и ракетите, но цифрите вече изглеждат несъществени. Тайни подслушващи и записващи устройства са уловили милиарди думи, ала те са загубили значението си.

„Навън съществува един нов свят. Приспособяваме се или загиваме“ — записва Гейтс на един бележник преди срещите с началниците на тайната служба на 7 и 8 ноември 1991 г., незабавно след полагането на клетва като директор на Централното разузнаване.^[24] Следващата седмица Буш изпраща до членовете на кабинета си подписаната заповед със заглавие Преглед на националната сигурност 29. Гейтс е съставял чернови вариант в продължение на последните пет месеца. Тя призовава всяко подразделение на правителството да посочи какво иска от американското разузнаване за следващите петнайсет години. „Това усилие“ — заявява Гейтс пред публика от стотици служители на ЦРУ — е „паметно и историческо начинание“.

Прегледът на националната сигурност носи подписа на Буш. Но това е молба от Гейтс до правителството: просто ни кажете какво искате. Той знае, че за промяната на Управлението трябва да се положи грижа, за да оцелее то. Ричард Кър, заместник-директорът на Централното разузнаване за четири години при Буш, се пита на глас дали ЦРУ ще съществува в бъдеще. Управлението е „в състояние на революция в същата степен, в която и бившият Съветски съюз — твърди той. — Ние загубихме яснотата на целта или сцеплението, което всъщност движеше не само разузнаването, но и тази страна за над четирийсет години.“^[25] Консенсусът относно американските интереси и начина ЦРУ да ги обслужва е изчезнал.

Гейтс излиза с комюнике, което нарича прегледа на националната сигурност „директивата за преценка на бъдещите разузнавателни нужди и приоритети с най-важни последици от 1947 г.“ Но какви са тези нужди? По време на Студената война на нито един президент и директор на разузнаването не им се налага да задават този въпрос. Трябва ли ЦРУ да се съсредоточи върху „париите презрени“^[26] или върху раждането на глобалните пазари? Какво е по-заплашително — тероризмът или технологията? През зимата Гейтс съставя своя списък със задачи за новия свят, завършва го през февруари и го представя на Конгреса на 2 април 1992 г. Последният вариант съдържа 176 заплахи — от промяната в климата до киберпрестъпленията. На върха са ядрените, химическите и биологическите оръжия. След това идват наркотиците и тероризмът — обединени като „дрога и гангстери“ (тероризмът все още е второразреден въпрос) и след тях световната търговия и технологичната революция. Но всички те, взети заедно, не се равняват на безбрежността на Съветския съюз.

Президентът Буш решава да намали размера и да промени обхвата на Управлението. Гейтс се съгласява. Това е разумна реакция на края на Студената война. Ето защо властта на ЦРУ е умишлено намалена. Всички са на мнение, че то ще е по-прецизно, ако е по-малко. Разузнавателният бюджет започва да намалява през 1991 г. и пада в продължение на следващите шест години. Съкращенията вземат жертвите си през 1992 г., когато ЦРУ е инструктирано да увеличи драстично подкрепата си за ежедневните военни операции. Повече от двайсет аванпоста на Управлението затварят кепенци, някои големи резидентури във важни столици са с намален с повече от 60% персонал, а броят на работещите в чужбина офицери от тайната служба спада рязко. Анализаторите са по-тежко засегнати. Дъг Макийкин, вече техен началник, казва, че за него е трудно да прави сериозен анализ с „група 19-годишни младежи, работещи на двегодишни смени“.^[27] Това е известно преувеличение, но не твърде голямо.

„Напрежението нараства с оскубването на бюджета“ — пише Гейтс в личния си работен дневник скоро след полагането на клетвата.^[28] Съкращенията продължават и в идващите години Буш и много други стоварват вината за тях върху първосигналните либерали. Но документите показват, че те са в същата степен и негова работа. Те са напълно в духа на времето, уловен в телевизионната реклама, записана от Бил Колби за лобистката група Коалиция за демократични ценности в началото на изборите от 1992 г.

„Аз съм Уилям Колби и аз бях директор на ЦРУ — заявява той. — Работата на разузнаването е да ни предупреждава за опасности за армията ни. Студената война вече приключи и военната заплаха е много по-малка. Сега е време за намаляване на военните ни разходи с петдесет на сто и за влагане на тези пари в нашите училища, здравеопазване и икономика.“ Това е прочутата изгода от мира.

Но мирът се оказва краткотраен, както е бил след Втората световна война, и този път няма паради на победата, а ветераните от Студената война имат основание да оплакват победения неприятел.

„Ако ще се занимавате с шпионаж, трябва да сте мотивирани — каза ми веднъж Ричард Хелмс с нисък и напрегнат глас, с присвити очи. — Това не е нещо повърхностно. То е мръсно и опасно. Винаги има възможност да се изгорите. През Втората световна война ние в ССО знаехме каква е мотивацията ни: да бием проклетите нацисти. По време на Студената война също знаехме каква е мотивацията ни: да бием проклетите руснаци. Изведнъж Студената война свършва и каква е мотивацията? Какво ще накара някого да прекара живота си във вършене на тази работа?“

Гейтс прекарва една година, опитвайки се да отговори на тези въпроси — ден след ден свидетелстване на Капитолийския хълм, печелене на политическа подкрепа, водене на специални групи и кръгли маси, обещаване на повече информация за военните, по-малко политически натиск над анализаторите, атака с всички средства срещу първите десет заплахи, едно ново ЦРУ, едно по-добро ЦРУ. Бил е на поста десет месеца, когато трябва да остави работата си, за да отлети до Литъл Рок и да даде сведения на човека, който ще е следващият президент на Съединените щати.