Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985

История

  1. — Добавяне

2. „Логиката на силата“

Сред развалините на Берлин Алън Дълес, най-висшият офицер на ССО в Германия, е намерил блестящо жилище с достатъчен персонал за новата си главна квартира през лятото на 1945 г. Любимият му заместник, Ричард Хелмс, започва опити да шпионира Съветите.

„Трябва да не забравяте[1] — казва Хелмс половин век по-късно, — че в началото ние не знаехме нищо. Информацията ни за дейността на другата страна, за намеренията им, за способностите им бе никаква или почти никаква. Ако някой донесеше неща като телефонен указател или план на летище, то беше направо първокласна работа. Ние бяхме в пълно неведение за голяма част от света.“

Хелмс е щастлив да се завърне в Берлин, където си е създал име като двайсет и три годишен репортер от телеграфна агенция, вземайки интервю от Хитлер по време на Олимпиадата от 1936 г. Той е смаян от премахването на ССО. В оперативния център на подразделението в Берлин — реквизирана фабрика за газирано вино — гневът и алкохолът се леят свободно в нощта, в която пристига президентската заповед. Няма да има главна квартира на американското разузнаване, както е предвиждал Дълес. В чужбина ще остане само базов екип. Хелмс просто не може да повярва, че мисията може и да приключи. Той е обнадежден няколко дни по-късно, когато от главната квартира на ССО във Вашингтон пристига съобщение да държи положението.

„Святото дело на централното разузнаване“

Съобщението идва от заместника на Донован — бригаден генерал Джон Магрудър, стар войник, който е в армията от 1910 г. Той твърдо вярва, че без разузнавателна служба новото превъзходство на Съединените щати в света ще зависи от късмета или от британците. На 26 септември 1945 г., шест дни след като президентът Труман е ликвидирал ССО, генерал Магрудър се разхожда из безкрайните коридори на Пентагона. Моментът е удобен: същата седмица е подал оставка министърът на войната Хенри Стимсън, а той винаги е бил противник на идеята за ЦРУ. „Изглежда ми напълно неприемливо“[2] — казва той на Донован няколко месеца по-рано. Сега обаче Магрудър се възползва от възможността, която предоставя оттеглянето на Стимсън.

Генералът се среща със стар приятел на Донован, помощник-министъра на войната Джон Макклой, една от големите задкулисни политически фигури на Вашингтон. Заедно двамата отменят разпореждането на президента.

В този ден Магрудър излиза от Пентагона със заповед от Макклой, която нарежда „текущите операции на ССО да бъдат изпълнявани, за да се запазят“.[3] Въпросното парче хартия съхранява надеждата за създаване на Централно разузнавателно управление. Шпионите ще останат по местата си под ново име — Отдел за стратегически операции (ОСО). След това Макклой моли добрия си приятел Робърт А. Лъвет, помощник-министър за въздушната война и бъдещ министър на отбраната, да учреди тайна комисия, която да планира начина на действие на американското разузнаване, и да каже на Хари Труман какво трябва да бъде направено. Магрудър уверено информира хората си, че „святото дело на Централното разузнаване“[4] ще победи.

Поощрен от замяната на президентската присъда с по-лека, Хелмс се захваща с работа в Берлин. Той уволнява офицерите, набъркали се в черния пазар на града, в който всичко и всеки е за продан — две дузини кутии „Кемъл“, купени за 12 долара в американската военна лавка, осигуряват „Мерцедес Бенц“ от 1939 г. Той търси немски учени и шпиони, които да измъкне на Запад, за да не остави уменията им на Съветите и за да ги постави в услуга на Съединените щати. Но тези задачи скоро минават на заден план пред стремежа да се проучи новият неприятел. През октомври „беше много ясно, че основната ни цел ще бъде какво кроят руснаците“ — спомня си Том Полгар, тогава двайсет и три годишен офицер в базата в Берлин.[5] Съветите вече завземат железните линии и превземат отвътре политическите партии на Източна Германия. Отначало най-доброто, което могат да направят американските шпиони, е да опитат да проследят движението на съветските военни транспорти към Берлин, показвайки на Пентагона, че някой се стреми да наблюдава Червената армия. Ядосани от отстъплението на Вашингтон пред съветското напредване, работещи на фона на съпротивата на висшите американски военни в Берлин, Хелмс и хората му правят опит да вербуват немски полицаи и политици, за да установят разузнавателни мрежи на Изток. „През ноември наблюдавахме пълното завземане на източногерманската система от руснаците“ — казва Питър Зихел, друг двайсет и три годишен офицер от ОСО в Берлин.[6]

Тогава Обединеният комитет на началник-щабовете и енергичният министър на флота Джеймс В. Форестол започват да се страхуват, че Съветите, точно както нацистите преди тях, ще завладеят цяла Европа и след това ще напреднат към Източното Средиземноморие, Персийския залив, Северен Китай и Корея. Едно погрешно движение може да доведе до неудържима конфронтация. И с нарастването на страха от нова война бъдещите лидери на американското разузнаване се разделят на два враждебни лагера.

Едните вярват в бавното и търпеливо събиране на тайна информация чрез шпионаж. Другите вярват в тайната война — в пренасянето на битката на вражеска територия чрез операции под прикритие. Шпионажът иска да познава света. Това беше Ричард Хелмс. Тайните акции искат да го променят. Това ще бъде Франк Уизнър.

Уизнър е очарователният син на земевладелци от Мисисипи, елегантен фирмен адвокат в специално ушита униформа. През септември 1944 г. той долита в Букурещ като нов началник на резидентурата на ССО. Червената армия и малка американска военна мисия са установили контрол над столицата и инструкциите до Уизнър са да следи руснаците. Той е на върха на славата си, сговаряйки се с младия крал Михай, кроейки тайни планове за спасяването на свалени съюзнически авиатори и реквизирайки трийсетстайното жилище на един букурещки бирен барон. Под блясъка на полилеите руските офицери се смесват с американците и вдигат наздравици с шампанско. Уизнър е развълнуван — той е един от първите хора от ССО, контактували с руснаците — и гордо докладва до главната квартира, че е осъществил успешна връзка със съветската разузнавателна служба.[7]

Той е американски шпионин по-малко от година. Руснаците играят играта повече от два века. Те вече имат добре поставени агенти в ССО и бързо проникват сред приближените румънски съюзници и агенти на Уизнър. В средата на зимата Съветите вземат столицата под свой контрол, събират десетки хиляди румънци от немски произход в железопътни вагони и ги откарват на Изток към заробване и смърт. Уизнър наблюдава двайсет и седем закрити вагона с човешки товар да излизат от Румъния. Споменът ще го преследва през целия му живот.

Той е дълбоко разтърсен в момента, в който пристига в щабквартирата на ССО в Германия, където с Хелмс стават разтревожени съюзници. Двамата заедно отлитат до Вашингтон през декември 1945 г. и докато разговарят по време на осемнайсетчасовия полет, разбират, че не са наясно дали, когато кацнат, САЩ ще имат някаква тайна служба.

„Една очевидно незаконна организация“

Във Вашингтон битката за бъдещето на американското разузнаване става напрегната. Обединеният комитет на началник-щабовете се бори за служба, която да е твърдо под техен контрол. Армията и флотът изискват служби за себе си. Дж. Едгар Хувър желае ФБР да ръководи шпионажа по света. Държавният департамент се стреми към господство. Дори министърът на съобщенията се включва в състезанието.

Генерал Магрудър формулира проблема: „Тайните разузнавателни операции водят със себе си постоянно нарушаване на всички правила — пише той.[8] — Направо казано, такива операции са по необходимост извън закона, а понякога — незаконни.“ Той твърди убедително, че Пентагонът и Държавният департамент не могат да рискуват с осъществяването на такива мисии. Те трябва да бъдат поети от нова секретна организация.

Но почти никой не е останал, за да попълни редовете й. „Усилието за събиране на информация повече или по-малко спря“ — твърди полковник Бил Куин, подчинен на генерал Магрудър в Отдела за стратегически операции.[9] Пет от всеки шест ветерани на ССО са се върнали към стария си живот. Те виждат останалото от американското разузнаване като „нещо очевидно паянтово и неустойчиво[10] — казва Хелмс, — една очевидно незаконна организация с непредсказуема продължителност на живота“. Броят им намалява с около 10 000 за три месеца, за да достигне 1967 в края на 1945 г. Резидентурите в Лондон, Париж, Рим, Виена, Мадрид, Лисабон и Стокхолм губят почти всичките си офицери. От двайсет и три азиатски поста петнайсет са затворени. На четвъртата годишнина от Пърл Харбър, убеден, че Труман е дерайлирал американското разузнаване, Алън Дълес се връща на бюрото си в Съливан и Кромуел, нюйоркската адвокатска фирма, в която брат му Джон Фостър Дълес е партньор. Франк Уизнър взема пример и също се връща в Ню Йорк, в своята адвокатска фирма Картър и Ледярд.

Останалите разузнавачи аналитици са изпратени да създадат ново проучвателно бюро в Държавния департамент. Там с тях се отнасят като с интернирани лица. „Не смятам, че е имало или че ще има по-тъжен или мъчителен период в живота ми“ — пише Шърман Кент, по-късно отец — основател на разузнавателната дирекция на ЦРУ.[11] Най-талантливите скоро напускат отчаяни и се връщат към своите университети и вестници. Изглежда, няма резерви. Ето защо в американското правителство няма да има съгласувани разузнавателни доклади за много години напред.

Президентът Труман разчита на директора по бюджета Харолд Д. Смит да ръководи системното разграждане на американската военна машина. Но демобилизацията се превръща в дезинтеграция. В деня на разпускането на ССО Смит предупреждава президента, че Съединените щати рискуват да се върнат към преобладаващото преди Пърл Харбър състояние на невежество.[12] Той се страхува, че американското разузнаване е „величествено изпортено докрай“.[13] На набързо свикано събиране в Белия дом на 9 януари 1946 г. адмирал Уилям Д. Лийхи, свадливият военен началник-щаб на Труман, без церемонии казва на президента, че „разузнаването е било третирано позорно“.[14]

Труман разбира, че е създал безпорядък, и решава да го оправи. Той призовава заместник-директора на военноморското разузнаване, контраадмирал Сидни У. Сауърс. Запасняк, Сауърс е верен член на Демократическата партия от Мисури, богат бизнесмен, направил състоянието си със застраховки за живот и в магазините Пигли Уигли — първите супермаркети на самообслужване в страната. Той служи в създадената от държавния секретар за флота Джеймс Форестол следвоенна комисия за проучване на перспективите пред разузнаването, но най-голямата му цел е бързо връщане в Сейнт Луис.

За свой ужас Сауърс разбира, че президентът ще го назначи за първия директор на разузнавателната служба. Адмирал Лийхи записва момента на встъпване в длъжност в служебния си дневник на 24 януари 1946 г.: „На обед днес в Белия дом, в присъствието само на членове на администрацията, контраадмирал Сауърс и аз получихме черни наметала, черни шапки и дървени ками от Труман.“[15] След това президентът произвежда Сауърс за началник на „Групата подслушвачи с плащ и кинжал“ и „Директор на централизираното подслушване“. Водевилният акт поставя смаяния запасняк начело на пропадналата и кратковременна организация, наречена Централна разузнавателна група. Сауърс командва почти 2000 разузнавачи и помощен персонал, които контролират папките и досиетата на около 400 000 лица. Много от хората нямат представа какво вършат или какво трябва да вършат. След полагането на клетва някой пита Сауърс какво той би искал да прави. Отговорът е: „Да си ходя вкъщи.“

Подобно на всеки директор на Централното разузнаване след него той получава големи отговорности без съответната власт. Няма указания от Белия дом. Проблемът всъщност е, че никой не знае какво иска президентът — и най-вече самият той. Труман заявява, че има нужда само от ежедневна разузнавателна информационна сводка, която да го спаси от четенето на дебела две стъпки камара от телеграми всяка сутрин.[16] На първоначалния персонал в Централната разузнавателна група изглежда, че това е единственият аспект от работата им, който той има предвид.

Други хора виждат мисията много различно. Според твърдението на генерал Магрудър в Белия дом съществува мълчаливо съгласие, че Централната разузнавателна група ще управлява тайна служба. Ако е било така, и една дума от въпросното съгласие не се появява на хартия. Президентът никога не говори за службата, ето защо почти никой в правителството не признава легитимността й. Пентагонът и Държавният департамент отказват да говорят със Сауърс и хората му. Армията, флотът и ФБР се отнасят към тях с изключително презрение. Сауърс изкарва едва сто дни на поста директор, въпреки че продължава да служи на президента като съветник. След себе си оставя само един документ от значение, съвършено секретна бележка със следното настояване — „Спешно е необходимо да се придобие разузнавателна информация от възможно най-високо качество за СССР, за възможно най-кратко време.“[17]

Тогава единствените американски наблюдения върху Кремъл идват от новоназначения американски посланик в Москва — бъдещия директор на разузнаването генерал Уолтър Бидъл Смит, и неговия най-високопоставен сътрудник в Русия Джордж Кенан.

„Какво иска Съветският съюз?“

Бидъл Смит е син на бакалин от Индиана, издигнал се от прост редник до генерал без финеса на Уест Пойнт или степен от колеж. Началник-щаб на Айзенхауер по време на Втората световна война, той е премислил всяка битка в Северна Африка и Европа. Офицерите му го уважават и се страхуват от него; той е строгият помощник на Айк. Работи до изтощение. След преливания на кръв при кръвоизлив на язвата, получен на края на късен обяд с Айзенхауер и Уинстън Чърчил, Смит се измъква със скандал от британската болница обратно в палатката на командира си. Обядвал е с руски военни, участвал е и в мъчителни заседания в съюзническата главна квартира в Алжир, на които се планират съвместни операции срещу нацистите. Лично е приел нацистката капитулация, която слага край на войната в Европа, гледайки с презрение немските командири в очуканата червена училищна сграда в Реймс, в която е изнесен щабът на американските сили. На 8 май 1945 г., деня на победата в Европа, се среща за няколко минути с Алън Дълес и Ричард Хелмс в Реймс. Дълес, измъчван от подагра, накуцващ на патерица, пристига, за да види Айзенхауер и да спечели одобрението му за създаването на всесилен американски разузнавателен център в Берлин. Айк обаче няма време за Дълес тази сутрин — лошо предзнаменование.

Бидъл Смит пристига в Москва през март 1946 г., за да бъде обучен от Джордж Кенан, шарже д’афер в американското посолство. Кенан е прекарал много години в Русия, много тежки часове, опитвайки се да разгадае Йосиф Сталин. Червената армия е завзела почти половината от Европа в хода на войната, награда, спечелена на ужасната цена на 20 милиона мъртви руснаци. Силите й са освободили цели нации от нацистите, но ето че сянката на Кремъл вече пада над повече от 100 милиона души извън руските граници. Кенан предвижда, че Съветите ще задържат завоеванията си с груба сила. Той е предупредил Белия дом да се готви за открито противопоставяне.

Няколко дни преди идването на Бидъл Смит в Москва Кенан изпраща най-знаменитата телеграма в историята на американската дипломация — „дългата телеграма“, портрет на съветската параноя в осем хиляди думи. Читателите му — най-напред неколцина, по-късно милиони, изглежда, разбират само един ред: Съветите са неподатливи на логиката на разума, но много чувствителни към „логиката на силата“. Кенан бързо ще се прослави като най-големия познавач на Кремъл в американското правителство. „Бяхме привикнали поради военновременния си опит да имаме голям враг пред себе си — ще заключи той много по-късно.[18] — Неприятелят трябва винаги да е в центъра. Той трябва да е тотално зло.“

За Бидъл Смит Кенан е „най-добрият възможен наставник за новопристигнал началник на дипломатическа мисия“.[19]

В една студена звездна нощ през април 1946 г. Бидъл Смит влиза в Кремъл в лимузина, на която се развява американското знаме.[20] На портите съветски разузнавателни офицери проверяват самоличността му. Колата минава покрай старите руски черкви и огромната счупена камбана в основите на висока кула зад кремълските стени. Отдаващи чест войници във високи черни ботуши и панталони с червени лампази го въвеждат в сградата. Дошъл е сам. Превеждат го през дълъг коридор, през високи двойни врати, покрити с тъмнозелена ватирана кожа. Най-накрая, в зала за конференции с висок таван, генералът среща генералисимуса.

Бидъл Смит е приготвил двоен въпрос за Сталин: „Какво иска Съветският съюз, и докъде ще отиде Русия?“

Сталин гледа в далечината, пушейки цигара и драскайки асиметрични сърца и въпросителни знаци с червен молив. Той отрича планове срещу която и да е страна. Отхвърля предупреждението за падналата в Европа Желязна завеса, отправено от Уинстън Чърчил няколко седмици по-рано в Мисури.

Сталин заявява, че Русия знае кои са нейните врагове.

„Възможно ли е наистина да вярвате, че Съединените щати и Великобритания са се съюзили, за да пречат на Русия?“ — пита Бидъл Смит.

Да“ — казва Сталин.

Генералът повтаря — „Докъде ще отиде Русия?“

Сталин го поглежда и му казва — „Няма да ходим много по-надалеч.“

Колко много по-надалеч? Никой не знае. Каква е мисията на американското разузнаване пред новата съветска заплаха? Никой не е наясно.

„Жонгльор — чирак“

На 10 юни 1946 г. генерал Хойт Ванденберг става вторият директор на разузнаването. Пилот, красавец, водил тактическата въздушна война на Айзенхауер в Европа, в момента той управлява несолидна организация, базирана в група безлични, зидани постройки в далечния край на Фоги Ботъм, на върха на малка скала, извисяваща се над река Потомак. Командният му пункт се намира на улица 2430 Е, в старата главна квартира на ССО, в обкръжението на изоставен газов завод, пивоварна с кули и пързалка за ролкови кънки.

На Ванденберг му липсват три основни инструмента: пари, власт и хора. Според Лорънс Хюстън, главен юридически съветник на Управлението от 1946 до 1972 г., Централната разузнавателна група е извън закона. Президентът не може да създаде федерална агенция от нищото. Без одобрението на Конгреса разузнаването не може да харчи законно пари. Липсата на пари значи липса на власт.

Ванденберг се заема да вкара Съединените щати отново в разузнавателната игра. Той създава нова Служба за специални операции (ССпО), която да се занимава с шпионажа и саботажа в чужбина, и се преборва за 15 милиона долара, подадени под масата от неколцина конгресмени, за да бъдат извършени съответните мисии. Вандерберг иска да знае всичко за съветските сили в Източна и Централна Европа — техните движения, възможности, намерения — и той заповядва на Ричард Хелмс да доставя сведения бързо. Хелмс, начело на разузнаването в Германия, Австрия, Швейцария, Полша, Чехословакия и Унгария, с 228 човека чужд персонал, казва, че се чувствал като „жонгльор — чирак, който се опитва да задържи във въздуха надута плажна топка, отворено шише с мляко и заредена картечница“.[21] Из цяла Европа „легион политически изгнаници, бивши разузнавателни офицери, бивши агенти и всякакъв вид предприемачи се превръщаха във важни личности на разузнаването, уреждайки продажбата на произведена по поръчка информация“. Колкото повече харчат шпионите му за купуване на разузнавателна информация, толкова по-малка е ценността й. „Ако има по-нагледни примери за хвърлянето на пари по разрешаването на неанализиран проблем, не ми идват наум“ — пише той.[22] Нещата, представяни като информация за Съветите и техните сателити, са мозайка от измами, произведени от талантливи лъжци.

По-късно Хелмс установява, че поне половината от информацията за Съветския съюз и Източна Европа в папките на ЦРУ е чиста лъжа. Бюрата му в Берлин и Виена са станали работилници за фалшиви сведения. Малцина от неговите офицери или анализатори могат да отделят фактите от измислицата. Става дума за постоянен проблем: повече от половин век по-късно ЦРУ се сблъска със същия вид фалшификация, като търсеше да разкрие оръжията за масово поразяване на Ирак.

От деня на встъпването си на служба Ванденберг е разтревожен от ужасяващи новини от чужбина. Всекидневните му бюлетини произвеждат горещина, но дават малко светлина. Невъзможно е да се определи дали отчетите са верни, но въпреки това те се придвижват нагоре по командната верига. Съобщение: пиян съветски офицер се похвалил, че Русия ще удари без предупреждение. Съобщение: командващият съветските сили на Балканите вдигнал наздравица за предстоящото падане на Истанбул. Съобщение: Сталин се бил приготвил да нахлуе в Турция, да обкръжи Черно море и да завладее Средиземноморието и Близкия изток. Пентагонът установява, че най-добрият начин да се спре съветска офанзива е да се прережат снабдителните линии на Червената армия в Румъния. Старшите офицери в щаба започват да чертаят бойни планове под ръководството на Обединения комитет на началник-щабовете.

Военните нареждат на Ванденберг да подготви първите тайни операции на Студената война. При опита си да изпълни заповедта генералът променя основната задача на Централната разузнавателна група. На 17 юли 1946 г. той изпраща двама от помощниците си да посетят юридическия съветник на Труман от Белия дом Кларк Клифърд. Те заявяват, че „първоначалната концепция за Централната разузнавателна група вече трябва да бъде променена“, за да стане „работеща агенция“.[23] Без всякакво правно основание промяната се извършва. Същия ден Вандерберг лично помолва военния министър Робърт Патерсън и държавния секретар Джеймс Бърнс да пуснат в джоба му допълнителни 10 милиона долара под формата на тайни фондове, за да се финансира работата на „разузнавателните агенти по целия свят“.[24] Те го правят.

Службата за специални операции на Ванденберг си поставя за цел да създаде нелегална съпротивителна сила в Румъния. Франк Уизнър е оставил в Букурещ мрежа от агенти, отчаяно решени да работят с американците, но и дълбоко инфилтрирани от съветското разузнаване. Чарлз У. Хослър, първият началник — резидентура на ССпО в Букурещ, се вижда заобиколен от „конспирация, интрига, низост, двуличие, безчестие и понякога убийства“[25] в средата на фашисти, комунисти, монархисти, индустриалци, анархисти, умерени, интелектуалци и идеалисти — „социално и политическо обкръжение, за което младите американски офицери бяха зле подготвени“.

Ванденберг заповядва на лейтенант Айра С. Хамилтън и майор Томас Р. Хол, работещи в малката американска военна мисия в Букурещ, да направят от румънската Национална селска партия съпротивителна сила. Майор Хол, офицер от ССО на Балканите, говори малко румънски. Лейтенант Хамилтън въобще не го говори. Негов водач е единственият важен агент, вербуван от Уизнър преди две години: Тудор Манакатиде, отначало сержант в щаба на разузнаването на румънската армия, в момента служител в американската военна мисия, преводач през деня и шпионин през нощта. Манакатиде води Хамилтън и Хол на срещи с лидерите на Селската партия. Американците предлагат тайната подкрепа на Съединените щати — оръжие, пари и разузнавателна информация. На 5 октомври, работейки с новата централна разузнавателна база в окупирана Виена, американците промъкват тайно в Австрия бившия външен министър на Румъния и петима членове на евентуалната освободителна армия, като ги упояват, напъхват ги в пощенски чували и ги превозват до законспирирано място.

Съветското разузнаване и румънската тайна полиция се нуждаят само от няколко седмици, за да надушат чуждите шпиони. Американците и главният им агент се спасяват както могат, докато комунистическите сили за сигурност смазват главните румънски съпротивителни сили. Водачите на Селската партия са обвинени в измяна и затворени. Манакатиде, Хамилтън и Хол са осъдени задочно на публичен процес, след като свидетели декларират под клетва, че тримата са се представяли за агенти на нова американска разузнавателна служба.

На 20 ноември 1946 година Франк Уизнър отваря Ню Йорк Таймс и прочита в кратка статия на стр. 10, че старият му агент Манакатиде, „в миналото работил за американската легация“, е бил осъден на доживотен затвор, „тъй като придружил някой си лейтенант Хамилтън от американската военна мисия на конгрес на Националната селска партия“. В края на зимата почти всички от румънците, работили за Уизнър по време на войната, са затворени или убити; личният му секретар се е самоубил. Една брутална диктатура поема управлението на Румъния, като възхода й е ускорен от провала на американските тайни операции.

Уизнър напуска юридическата си фирма, отива във Вашингтон и си осигурява в Държавния департамент пост, от който наблюдава окупираните зони на Берлин, Виена, Токио, Сеул и Триест. Амбициите му са по-големи. Убеден е, че Съединените щати трябва да се научат да се бият по нов начин, със същите умения и секретност, с които го върши и неприятелят им.

Бележки

[1] Интервю на автора с Хелмс.

[2] Стимсън до Донован, 1 май 1945 г., Историческа сбирка на ЦРУ, CIA/CSI.

[3] Макклой до Магрудър, 26 септември 1945 г., FRUS Intelligence, pp. 235–236. Документите, посочващи подробно оцеляването на Централното разузнаване след разпускането от Труман на ССО, се намират във FRUS Intelligence, pp. 74-315; виж особено изследване на Магрудър за тайните разузнавателни операции и Доклада Лавет.

[4] Цитат от Магрудър при Michael Warner, „Salvage and Liquidation: The Creation of the Central Intelligence Group“, Studies in Intelligence, Vol. 39, №5, 1996, CIA/CSI.

[5] Интервю на автора с Полгар.

[6] Интервю на автора със Зихел.

[7] Уизнър до началника на SI, 27 март 1945 г., CIA/DDRS.

[8] Магрудър до Лавет, „Разузнаването е важно“, недатирано, но вероятно от края на октомври 1945 г., FRUS Intelligence, pp. 77–81.

[9] William W. Quinn, Buffalo Bill Remembers: Truth and Courage (Fowlerville, MI: Wilderness Adventure Books, 1991), p. 240.

[10] Richard Helms with William Hood, A Look over My Shoulder: A Life in the Central Intelligence Agency (New York, Random House, 2003), p. 72.

Полковник Куин е бил ръководител на разузнаването на Седма армия в Северна Африка, Франция и Германия, работещ в пряка връзка със ССО. Във Вашингтон той се изправя пред ожесточено противодействие срещу новата разузнавателна служба. Куин донася цял товар вътрешна информация за съветския Балтийски флот на един адмирал в Службата за военноморско разузнаване. „Организацията ви е инфилтрирана с комунисти — отвръща адмиралът. — Не мога да приема нищо, което бихте желал да ми дадете.“ Случват се още няколко подобни отказа. Тогава Куин решава, че му трябва чисто медицинско свидетелство от единствения човек във Вашингтон, който може да го осигури: Дж. Едгар Хувър, шефът на ФБР. Той отива при Хувър, излага случая си и наблюдава как Хувър се усмихва и буквално облизва устни, докато обмисля проблема. „Това е истинско облекчение — заявява той. — Полковник, аз се борих ожесточено с Бил Донован, особено за операциите в Южна и Централна Америка.“ На ФБР е било наредено да прекрати дейност във всички държави южно от Рио Гранде след войната; агентите на Хувър предпочитат да изгорят папките с разузнавателна информация, вместо да ги предадат на ЦРУ — началото на една безкрайна битка. Но смиреното идване на Куин във ФБР отнема малко от силата на Хувъровата омраза. Хувър продължава: „Възхищавах се от Донован, но със сигурност не го обичах. Ето ни сега в края на тази история. Какво искате да направя?“ Куин отговаря: „Господин Хувър, простият отговор на въпроса ви е да откриете дали има комунисти в организацията ми.“ Хувър отвръща: „Добре, можем да го направим. Можем да извършим проверка на национално равнище.“ „Докато го извършвате тайно, бихте ли ги проверили и за криминални прояви?“ „Добре.“ „Преди да решим как да го направим, искам да ви помоля за в бъдеще и за по-добро сътрудничество да изпратите представител, който да бъде вашата връзка с моята организация.“

При тези думи Хувър пада от стола си. Куин си припомня: „Знаех какво се въртеше в ума му. Вероятно си мислеше, Боже мой, това момче ме моли за директно проникване в Управлението му.“ Куин току-що е поискал ФБР да шпионира шпионите му. Той се нуждае от антикомунистическата ваксинация на Хувър, за да осигури оцеляването на организацията си в началото на големия червен страх, който ще владее Вашингтон почти цяло десетилетие. Решението на Куин временно издига положението и реномето на ЦРУ в столицата.

Полковник Куин е поставен начело на Службата за специални операции, отговаряща за шпионажа и тайните операции в чужбина, от директора на разузнаването Вандерберг през юли 1946 г. За него новото му работно място е „отрицанието на всички принципи на организация, командване и контрол, които съм научил от опита си“. В търсене на пари той отива в Капитолия и поисква 15 милиона долара за шпионажа от няколко конгресмени. „Бях наясно, че хората не знаят какво вършим“ — казва той. Ето защо Куин помолва за тайно заседание при закрити врата, на което разказва на депутатите вълнуваща история за завербувана като шпионин берлинска чистачка, снимаща съветски документи през нощта. Конгресмените са възхитени. Куин си получава парите под масата и така американското разузнаване оцелява.

Той опитва също да събере отново ветерани от ССО като Бил Кейси, който ще стане директор на разузнаването 35 години по-късно. Но през 1946 г. Кейси повече желае да прави пари на Уолстрийт, отколкото да служи на страната си. Той и приятелите му от ССО се боят, че разузнаването ще остане кривогледият завареник на военните, управляван от ограничени до тактическите похвати генерали и адмирали, а не от опитни цивилни, фокусирани върху мащабната стратегическа картина. Бъдещето на американското разузнаване е заплашено, пише Кейси на Донован, от „днешния морален и политически климат, който приписвам в значителна степен на покойния ни главнокомандващ“ — президента Рузвелт. Списъкът с препоръки на Кейси до Куин включва Ханс Тофт, който по-късно се опитва да провежда тайни операции срещу Китай по време на Корейската война, и Майк Бърк, който опитва да осъществява същото отвъд Желязната завеса в началото на 50-те години. Quinn, Buffalo Bill Remembers, pp. 234–267. Писмо на Дж. Ръсел Форган до Куин, 8 май 1946 г.; писмо на Кейси до Форган, 25 януари 1966 г.; писмо на Кейси до Донован, 20 август 1946 г.; и трите писма се намират в книжата на Дж. Ръсел Форган, Институт Хувър, Университет Станфорд.

[11] Sherman Kent, Reminiscences of a Varied Life, частно издание, pp. 225–231. През 1946 г. Кент пише: „От самото начало бяха налице сериозни административни проблеми, много от които — преодолими; управлението на личния състав — нови назначения, замествания и повишавания — се придвижваше с бавността на ледник или въобще не се извършваше. Животът вън от правителството изглеждаше все по-привлекателен на незаменимите професионалисти. Те започнаха да напускат според важността си за организацията; и тъй като заместници не се появяваха, духът западна.“ „Prospects for the National Intelligence Service“, Yale Review, Vol. 36, №1, Autumn 1946, p. 116. Уилям Колби, бъдещият директор на разузнаването, пише, че отделянето на учените от изследователския и аналитичния отдел от шпионите от тайната служба създава две култури в разузнаването, отделни, неравностойни и презиращи се една друга. Тази критична оценка остава в сила за първите шейсет години на ЦРУ.

[12] Предупреждението, разсекретено от Белия дом през 2004 г., е озаглавено „Дейности на правителството за разузнаването и безопасността“ и е датирано от 20 септември 1945 г. — деня, в който президентът заповядва разпускането на ССО.

[13] Книжа на Харолд Д. Смит, „Дневници — Съвещания с президента“, 1945 г., FDRL.

[14] Лийхи, цитиран в меморандум на Смит, „Конференция върху разузнавателната дейност в Белия дом“, 9 януари 1946 г., FRUS Intelligence, pp. 170–171.

[15] Дневник на Уилям Д. Лийхи, 24 януари 1946 г., Библиотека на Конгреса; Уорнър, „Запазване и ликвидиране“, CIA/CSI.

[16] Ръсел Джак Смит, по-късно заместник-директор на ЦРУ за разузнаването, си спомня, че когато Централната разузнавателна група е създадена през януари 1946 г., „Труман започна всеки ден да пита «Къде ми е вестникът?» Изглеждаше, сякаш единствената дейност на ЦРГ, която той смяташе за важна, беше ежедневното резюме.“ Предшественикът му Шърман Кент пише през 1949 г., че ЦРУ трябва да се стреми да наподобява „големите вестници“ с „малобройни екипи от благопристойни и високоинтелигентни търговски пътници“, които „да рекламират продукта“ — а продуктът е, както се оказва, вестникът на президента. Той става известен като „Ежедневна справка на президента“. Доставян по куриер на президента в продължение на шейсет години, той е единственият постоянен източник на власт за ЦРУ. Последното нещо обаче, което един шпионин, зает с работата си, иска (и от което се нуждае), е ежедневният натиск на вестникарските крайни срокове. Шпионажът не произвежда постоянен поток новини, които трябва да се вместват в краен срок. Той е бавно проучване, за да се открият фундаменталните истини, за да се разбере умът на противника чрез тихото отмъкване на държавни тайни. Имало е и има „конфликт между истинските изисквания на шпионажа и нуждите на текущото събиране на информация“ — пише Уилям Р. Джонсън, ветеран с двайсет и осем годишен стаж от тайната служба на ЦРУ. Дали работата на американското разузнаване е да измолва, заема или доставя информация и да я продава в нова опаковка на президента? Или трябва да краде държавни тайни навън? Този конфликт не е решен в полза на шпионажа. Джонсън след трийсетгодишен труд прави извод, и то от името на мнозинството от тайната служба, че работата на текущото разузнаване не е работата на ЦРУ. И с основание пише: „Що се отнася до политическите лица, до снабдителите на медиите с истории и до говорителите по тайните радиостанции, и до купувачите на продажни политици, нека се настанят, където им е удобно. Работата им не е тайна… Нека Съветът за сигурност им намери място далеч от шпионажа.“ William R. Johnson, „Clandestinity and Current Intelligence“, Studies in Intelligence, Fall 1976, CIA/CSI, препечатано в H. Bradford Westerfield (ed.), Inside CIA’s Private World: Declassified Articles from the Agency’s Internal Journal 1955–1992 (New Haven, CT: Yale University Press, 1995), pp. 118–184.

[17] Сауърс, „Развитие на разузнаването за СССР“, 29 април 1946 г., FRUS Intelligence, pp. 345–347.

[18] Интервю на Кенан за сериала на Си Ен Ен „Студената война“, копие от Архива за национална сигурност, достъпно онлайн: http://www.gwu.edu/-nsarchiv/coldwar/interviews/-episode-l/kennanl.html

[19] Walter Bedell Smith, My Three Years in Moscow (Philadelphia: Lippincott, 1950). p. 86.

[20] Ibid., pp. 46–54.

[21] Helms, A Look Over My Shoulder, p. 67.

[22] Ibid., pp. 92–95. Шефът на берлинската база Дана Дюран признава, че информацията, представена от него и хората му, е изпълнена със „слухове, клюки на високо ниво, политически брътвежи“ — Дюран до Хелмс, „Доклад за операционна база Берлин“, 8 април 1948 г., разсекретен през 1999 г., ЦРУ. При една от многото подобни разузнавателни измами Карл-Хайнц Крамер, „стокхолмският Абвер“, продава на американците много подробни доклади за руската фюзелажна индустрия, които според твърденията му идвали от неговата разклонена мрежа от агенти в Съветския съюз. В действителност източникът са авиационни наръчници, закупени от книжарница в Стокхолм. James Milano and Patrick Brogan, Soldiers, Spies, and the Rat Line: America’s Undeclared War against the Soviets (Washington, DC, Bracey’s, 1995), pp. 149–150. В друг случай Управлението купува парче „радиоактивен уран“, представен като нещо, откраднато от предназначена за Москва пратка от Източна Германия. Горещият картоф се оказва голямо парче олово, обвито в алуминиево фолио. Това фиаско кара генерал Лесли Гроувс, човека, ръководил Проекта Манхатън — тайната програма за атомната бомба, да създаде свое разузнавателно поделение, което да определи всеки възможен източник на уран в света и следи развитието на ядрените оръжия в Съветския съюз. Генерал Гроувс, оценявайки хората на Хелмс „неспособни да работят задоволително“ и следователно неспособни да наблюдават плановете на Сталин да създаде съветска атомна бомба, запазва в тайна от Вандерберг и подчинените му в ЦРУ съществуването на поделението и мисията му. Това допринася за неуспеха на ЦРУ да предскаже акуратно кога монополът на САЩ над оръжията за масово поразяване може да приключи. „Протоколи от шестото заседание на националните разузнавателни служби“, 21 август 1946 г., FRUS Intelligence, pp. 395-400; бележка на Гроувс до Комисията по атомна енергия, 21 ноември 1946 г., FRUS Intelligence, pp. 458–460.

[23] Меморандум на Елси за сведение, 17 юли 1946 г., CIA/CSI.

[24] „Протоколи от четвъртото заседание на националните разузнавателни служби“, 17 юли 1946 г., FRUS Intelligence, pp. 526–533. За контекста на страха от война от 1946 г. виж Eduard Mark, „The War Scare of 1946 and its Consequences“, Diplomatic History, Vol. 21, №3, Summer 1997.

[25] Интервю на автора c Хослър. Хослър прекарва последните месеци от войната на временно назначение в Италия, работейки в един от кралските дворци с 1200 стаи край Неапол, помагайки на Джеймс Дж. Енгълтън от ССО да „засили контрола си над различните италиански мрежи за разузнаване и сигурност.“ За обстоятелствата на румънското фиаско виж Charles W. Hostler, Soldier to Ambassador: From the D-Day Normandy Landing to the Persian Gulf War, A Memoir Odyssey (San Diego: San Diego State University Press, 1993), pp. 51-85; и Elizabeth W. Hazard, Cold War Crucible (Boulder, CO: Eastern European Monographs, 1996). Тя е дъщеря на Франк Уизнър.