Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (27)

26. „Политическа водородна бомба“

На 13 февруари 1967 г. Ричард Хелмс е в Албакърки, в края на дългия ден за обиколка на американските лаборатории за ядрени оръжия, когато много развълнуван служител за свръзка от ЦРУ го посреща в хотелската му стая със съобщение от Белия дом: Завръщайте се във Вашингтон незабавно.

Малкият левичарски месечник Рампартс е на път да публикува история, според която Националната студентска асоциация — уважавана в световен мащаб група от випускници на американски колежи, в продължение на години е получавала щедра помощ от Управлението. Главната квартира на ЦРУ току-що е предупредила Белия дом, че ще има ожесточена критика „относно замесването му в частни организации и фондации. Управлението вероятно ще бъде обвинено в непочтена намеса във вътрешните работи и в манипулиране и заплашване на невинни младежи. Вероятно и администрацията ще бъде атакувана“.^[1]

Когато историята гръмва, президентът Джонсън незабавно оповестява, че Ник Катценбах, вторият човек в Държавния департамент, ще води разследване на отношенията, които ЦРУ е изградило с частни организации в САЩ. Хелмс е единственият, който знае точно какво е ставало: „Джонсън ми повери отговорността да вадя горещите кестени на Управлението от огъня.“^[2]

Джеймс Рестън от Ню Йорк Таймс компетентно забелязва, че връзките на ЦРУ с някои неназовани радиостанции, издания и работнически профсъюзи вече също са в опасност. Накратко, две десетилетия тайна работа на ЦРУ е разкрита.

Радио Свободна Европа, радио Свобода и Конгресът за културна свобода са посочени като креатури на Управлението. Всички влиятелни малки списания, процъфтявали под знамето на антикомунистическата либерална левица, всички уважавани групи, служили като канали за парите и хората на ЦРУ — като фондациите Форд и Азия, — са се преплели в документални следи на подставени корпорации и организации за прикритие, свързани с ЦРУ. При изгърмяването на една от тях изгърмяват всички.

Може да се приеме, че радиостанциите са най-влиятелната програма за политическа война в историята на Управлението. ЦРУ е похарчило близо 400 милиона долара за субсидирането им и има основанието да вярва, че милиони слушатели зад Желязната завеса оценяват всяка излъчвана дума. Но легитимността им е подкопана, когато са разкрити като честоти на ЦРУ.

Управлението е построило къщичка от карти и Хелмс го знае. Подкрепата на ЦРУ за радиостанциите и фондациите е една от най-мащабните тайни програми, осъществявани от него. Но в тях няма нищо наистина прикрито. Преди десет години Хелмс е говорил с Уизнър за прекратяване на тайните субсидии и прехвърляне на радиостанциите на Държавния департамент. Съгласили са се да убедят президента Айзенхауер, но никога не го извършват. От 1961 г. държавният секретар Дийн Ръск предупреждава, че изтичащите от ЦРУ към студентски групи и частни фондации милиони долари са „предмет на всеобщи клюки или са известни както тук, така и в чужбина“.^[3] В продължение на година Рампартс просветва на радара на Управлението; Хелмс е изпратил на Бил Мойърс в Белия дом паметна бележка, уточняваща политическото и личното поведение на редакторите и репортерите му.

Но ЦРУ не е единствената виновна в небрежност страна, когато става дума за контрола над тайните акции. В продължение на години Белият дом, Пентагонът и Държавният департамент не са успели да надзирават Управлението. Повече от триста големи тайни операции са били започнати след встъпването в длъжност на президента Кенеди и — с изключение на Хелмс — никой от хората на власт не знае за повечето от тях. „Липсват ни адекватни подробности за предвиденото провеждане на някои програми и постоянно преглеждане на главните текущи програми“ — докладва разузнавателен служител на Държавния департамент на 15 февруари 1967 г.^[4]

Механизмите, създадени за контрол над ЦРУ и за обличане на тайната му служба с президентски правомощия, не работят. Никога не са работели. В Белия дом, в Държавния департамент, в Министерството на правосъдието и в Конгреса се засилва чувството, че Управлението се е изплъзнало леко извън контрол.

„Имат предвид точно да го убият“

На 20 февруари 1967 г. президентът се обажда на изпълняващия длъжността министър на правосъдието на Съединените щати Рамзи Кларк.

Пет седмици по-рано Джонсън и колумнистът Дрю Пиърсън са провели едночасов неофициален разговор в Белия дом.^[5] Не без причина колонката на Пиърсън се нарича Вашингтонска въртележка. Той предизвиква световъртеж у президента с историята за мафиота Джон Росели, лоялен приятел на Бил Харви от ЦРУ — заклетия враг на сенатора Робърт Ф. Кенеди.

„Тази история за ЦРУ, която се носи… за изпращането на юначагите да убият Кастро — казва Джонсън на Рамзи Кларк, — това е невероятно.“^[6] Той разказва нещата, както ги е чул: „Те имат някой, който е замесен, който е бил въведен в ЦРУ заедно с други и инструктиран от ЦРУ и министъра на правосъдието да убие Кастро след Залива на свинете… Те са имали такива хапчета.“ Всяка дума от това е вярна. Но историята продължава. Тя довежда Джонсън до ужасяващото, макар и необосновано заключение: Кастро е заловил заговорниците и „ги е изтезавал. И те са му казали всичко за това… Тъй че той им е казал: «Окей. Ние ще се погрижим за това.» И след това той е извикал Осуалд и една група и им е казал да… свършат работата.“ Работата е убийството на президента на САЩ.

Джонсън нарежда на Рамзи Кларк да открие какво е известно на ФБР за връзките между ЦРУ, мафията и Боби Кенеди.

На 3 март колонката на Пиърсън съобщава: „Президентът Джонсън седи върху политическа водородна бомба — непотвърден доклад, според който сенатор Робърт Кенеди може да е одобрил план за убийство, който след това е рикоширал върху покойния му брат.“ Новината стряска Боби Кенеди. Той и Хелмс обядват на следващия ден и директорът донася единственото копие на единствената паметна бележка на ЦРУ, свързваща Кенеди със заговора с мафията срещу Кастро.

Два дни по-късно ФБР завършва доклада за президента със саркастичното заглавие „Намеренията на Централното разузнавателно управление да изпрати в Куба гангстери, за да убият Кастро“. Ясно и кратко: ЦРУ е опитало да убие Кастро. Робърт Кенеди като министър на правосъдието е знаел за плана, докато той се е развивал, както и че мафията е замесена.

Президентът Джонсън размишлява върху нещата две седмици преди да нареди на Хелмс да предприеме официално разследване на ЦРУ за заговорите срещу Кастро, Трухильо и Дием. Хелмс няма избор. Той заповядва на генералния инспектор на ЦРУ — Джон Иърман — да се захваща с работата. Един по един Иърман привиква малцината, които знаят какво се е случило, в кабинета си; една по една той придърпва папките на ЦРУ, бавно изграждайки подробния отчет.

Държавният секретар Ръск заповядва на началника на разузнавателното бюро на Държавния департамент Том Хюз да осъществи свое собствено, независимо проучване на тайните операции на ЦРУ. На 5 май Хюз сяда с Ръск и Катценбах в осветения с полилеи кабинет на държавния секретар. Тримата обмислят дали президентът трябва да съкрати рязко тайната служба. Хюз е стигнал до убеждението, че купуването на чужди политици, подкрепянето на чужди преврати и доставянето на оръжия на чужди бунтовници може да разруши американските ценности. Той предлага Съединените щати да доведат тайните акции „до краен минимум“.^[7] Такива трябва да започват само когато „очакваните резултати са съществени за националната сигурност или националните интереси; са с такава стойност, която значително надхвърля рисковете; и не могат да бъдат достигнати по никакъв друг начин“. Ръск предава тези мисли на Ричард Хелмс, който не възразява особено.

През същата седмица Хелмс прочита много внимателно 133 страничния проект за доклад на генералния инспектор на ЦРУ. Според него убийците на Дием и Трухильо са били „насърчени, но не и контролирани от американското правителство“. Но той анализира механиката на плановете срещу Кастро до зловещи подробности. „Не можем да подценим степента, до която отговорни служители на Управлението са се усетили подложени на силния натиск на администрацията на Кенеди да свършат нещо във връзка с Кастро — се твърди в доклада. — Ние попадаме на хора, които говорят за «правене на нещо във връзка с Кастро», когато е ясно, че имат предвид точно да го убият.“ Въпреки че натискът е идвал от най-високите нива в правителството, докладът мълчи по въпроса за президентското одобрение. Единственият човек, който може да предостави категоричен отговор — сенаторът Робърт Ф. Кенеди, в момента е зает със съвместното внасяне на законопроект, въвеждащ федерални наказания за оскверняване на американското знаме.

Докладът уличава всички живи служители на ЦРУ, работили като началници на тайната служба — Алън Дълес, Ричард Бисъл, Ричард Хелмс и Дезмънд Фицджералд, — в заговори за извършване на убийство. Особено тежка вина е вменена на Дезмънд Фицджералд. В доклада се твърди, че през седмицата, в която е убит президентът Кенеди, Фицджералд лично е обещал мощни пушки с телескопични прицели на заклелия се да убие Кастро кубински агент Роландо Кубела. Фицджералд отрича яростно, но вероятността да лъже остава голяма.

На 10 май Хелмс поставя ръкописните си забележки към доклада на генералния инспектор в чантата за книжа и отива да види президента. Не е известно да съществува документ за това, за което са говорили. На 23 май Хелмс дава показания пред подкомисията за ЦРУ на сенатора Ричард Ръсел. Сред външните лица Ръсел знае най-много за делата на Управлението. Той е по-близък до президента Джонсън от всеки друг човек във Вашингтон. Задава на Хелмс много недвусмислен въпрос в контекста на политическите убийства. Ръсел пита за „способността“ на ЦРУ „да държи бившите си служители тихи“.^[8]

Хелмс се завръща в главната квартира същия ден и се уверява, че всяко парче хартия, произлязло от разследването на генералния инспектор, е унищожено. Той запазва единственото копие надеждно заключено в сейфа си, където то стои недокоснато през следващите шест години.

Хелмс е наясно, че служителят на ЦРУ, който знае най-изобличаващите факти за заговора срещу Кастро, е опасно нестабилният Бил Харви, уволнен като шеф на резидентурата в Рим заради хроничното си пиянство, но оставен в платежната ведомост, клатушкащ се из коридорите на главната квартира. „Бил все се появяваше на някое заседание къркан — казва изпълнителният директор на ЦРУ Ред Уайт. — Пиеше огромни мартинита.“ Уайт си спомня съвещание с Дез Фицджералд и Джим Енгълтън в кабинета на Хелмс през последната седмица на май 1967 г. Обсъжда се какво да се прави с Харви.^[9] Отстраняват го от поста му тактично, с най-голямо внимание, и опитват да уредят спокойна пенсия. Директорът по сигурността в ЦРУ Хауърд Осбърн завежда залезлия служител на обяд и отбелязва „крайната му омраза към Управлението и директора“, както и готовността му да ги изнудва, ако го притиснат.^[10] Харви ще се завърне, за да преследва ЦРУ преди смъртта си.

„Вманиачен човек“

За Хелмс това е период на голям професионален риск. През пролетта на 1967 г. той е изправен пред друга криза в главната квартира, сериозна като цъкащата адска машина на заговорите за убийство. Някои от най-добрите му служители са вдигнали вътрешен бунт срещу теориите за конспирацията на Джим Енгълтън.

За повече от десетилетие, откакто с помощта на Израел е получил копие на секретна реч на Хрушчов, осъждаща Сталин, той има висок статут в ЦРУ. Все още контролира израелския източник и връзката с ФБР заедно с важната си роля като шеф на контраразузнаването, човека, който пази Управлението срещу проникване на комунистически шпиони. Но видението му за направляван от Москва „голям заговор“ е започнало да отравя ЦРУ Разсекретената през февруари 2007 г. секретна история на ЦРУ за Ричард Хелмс като директор разкрива в подробности точния тон и съдържание на работата на Енгълтън в главната квартира:

„В средата на 60-те години Енгълтън е достигнал до възгледи, които, в случай че са верни, предвещават тежки последици за Съединените щати. Енгълтън е вярвал, че Съветският съюз, ръководен от възможно най-опитната група лидери, както винаги служила само на правителството, е неумолим във враждебността си към Запада. Международният комунизъм остава монолитен, а сведенията за скъсване между Москва и Пекин са само част от сложна «кампания за дезинформация». Един «интегриран и целеустремен социалистически блок», пише Енгълтън през 1966 г., подхранва фалшиви истории за «разцепления, еволюция, борби за власт, икономически катастрофи [и.] добър и лош комунизъм» — за да изправи «една пустош от огледала» пред объркания Запад. След като тази програма за стратегическа заблуда е успяла да разруши западната солидарност, за Москва ще е лесно да се справи с държавите от свободния свят една по една. Само западните разузнавателни служби според Енгълтън могат да излязат срещу предизвикателството и да предотвратят бедствието. И понеже Съветите са проникнали във всяка от тези служби, съдбата на западната цивилизация се намира до голяма степен в ръцете на експертите по контраразузнаване.“^[11]

Енгълтън е ненормален — „човек с мъглява и нелогична мисъл, чиито теории, приложени към политиката, са очевидно недостойни да бъдат вземани насериозно“ — както заключава по-късно една официална преценка на ЦРУ.^[12] Последиците от това да му се вярва са тежки. През пролетта на 1967 г. сред тях е продължаващото лишаване от свобода на Юрий Носенко, съветския беглец, който трета година е незаконно задържан при нечовешки условия в затвор на ЦРУ; лавина от лъжливи обвинения срещу старши служители от съветския отдел, погрешно заподозрени в шпиониране за Москва; и отказ да се приемат думите на всички съветски дезертьори и вербувани агенти. „Лоялни служители на Управлението са подозирани в предателство само на основата на съвпадения и неубедителни косвени доказателства — съобщава тайната история на ЦРУ за годините на Хелмс.^[13] — Текущи операции срещу съветски цели са спирани, а нови са прекратявани заради убедеността, че Кремъл, подпомаган от къртица в ЦРУ, е покрил повечето от агентите на Управлението. Ценната информация, предавана от бегълци и дългогодишни източници, бива пренебрегвана от страх да не е фалшива.“

В тайната служба възниква кратка, но упорита съпротива срещу Енгълтън. „Вместо да бъдем дезинформирани от неприятеля, ние мамим себе си“ — казва старшият служител от съветския отдел Ленард Маккой в паметна бележка, която Хелмс прочита първо през април 1967 г.; той заявява на Хелмс, че Енгълтъновият начин на мислене е довел до пълна „парализа на нашите съветски дейности“.^[14] През май Хауърд Осбърн, директорът на Службата за сигурност на ЦРУ, предупреждава, че случаят с Носенко е поругаване на правото и морала. Хелмс моли заместник-директора на разузнаването адмирал Руфъс Тейлър да опита да разреши случая. Тейлър отговаря, че Носенко по никакъв начин не е двоен агент, че съветският отдел на ЦРУ е разбит и че Хелмс трябва да освободи затворника и да осъществи съществени промени в личния състав, за да освежи въздуха.

Енгълтън и подчинените му не съставят почти никакви разузнавателни доклади за останалите части от Управлението; той смята себе си за основен клиент на собствената си работа и отказва да разпространява заключенията си в писмена форма. Саботирал е резиденти в Европа, пречил е на съюзни разузнавателни служби и е отровил атмосферата в главната квартира — всичко това без „и най-малкото доказателство, че въобще е имало или има“ къртица в съветския отдел, както безрезултатно протестира Ролф Кингсли, новоназначеният шеф на отдела при Хелмс.^[15] По думите на адмирал Тейлър Хелмс е на мнение, че „Джим бе вманиачен човек… Хелмс не одобряваше тази мания, но смяташе, че Енгълтън е толкова ценен и е толкова трудно да се замести, че другите му достойнства надхвърляха причинените от тази мания неудобства.“^[16]

Въпреки провалените кариери, засегнатите биографии и просто хаоса, който Енгълтън създава, Хелмс никога не скъсва с него. Защо? Първо, доколкото е известно, в ЦРУ не е проникнал предател или съветски шпионин през двайсетте години, през които Енгълтън води контраразузнаването, за което Хелмс му е вечно благодарен. Второ, както секретната история на ЦРУ за мандата на Хелмс показва за първи път, Енгълтън е отчасти отговорен за най-големия му триумф като шеф на разузнаването: точното предсказване на Шестдневната война.

На 5 юни 1967 г. Израел атакува Египет, Сирия и Йордания. ЦРУ вижда как войната се задава. Израелците съобщават на Белия дом и Държавния департамент, че са в голяма опасност. Хелмс казва на президента, че това е предварително пресметнат гамбит, невинна лъжа, изречена с надеждата да се спечели пряка американска военна подкрепа. За голямо облекчение на Линдън Джонсън Хелмс заявява, че Израел ще нанесе удара в подбрани от него момент и място и че вероятно ще победи бързо — за дни. Основният източник на поверително споделената прогноза е Енгълтън, който я е получил от приятелите си на най-високото ниво на израелското разузнаване и я докладва пряко и изключително на Хелмс. Съобщението му свършва работа. „Дължащата се на това точност на предсказването утвърждава репутацията на Хелмс в Белия дом на Джонсън — отбелязва историята на ЦРУ.^[17] — Това обстоятелство почти сигурно е най-високата точка от кариерата му като директор на разузнаването. То допълнително укрепва авторитета на Енгълтън пред него.“

Джонсън определено е впечатлен от попадението в десетката. Хелмс с гордост разказва на историците на ЦРУ, че Джонсън за първи път по време на президентството си разбира, че „разузнаването играе роля в живота му, и то важна…“ Това бе първият път, когато той бе донякъде впечатлен от факта, че „ония момчета от разузнаването имат някакво шесто чувство, което другите нямат“.^[18]

Джонсън предлага на Хелмс място на президентския обяд във вторник — най-добрата трапеза в града, най-висшия съвет в правителството, това, което Хелмс нарича вълшебния вътрешен кръг — заедно с държавния секретар, секретаря по отбраната и председателя на Обединените началник-щабове. Веднъж седмично в продължение на следващите осемнайсет месеца ЦРУ притежава нещото, от което се нуждае най-много: вниманието на президента на Съединените щати.

„Неимоверно голяма подготвителна работа“

Хелмс желае да запази тайните на ЦРУ под контрол у дома. За тази цел изисква да няма неприятни изненади в чужбина. При тогавашните политически условия много от тайните операции на Управлението са потенциални водородни бомби.

През юни 1967 г. Хелмс нарежда на Дезмънд Фицджералд да оцени всяка от тайните операции на ЦРУ в чужбина и да гарантира, че секретността им е достатъчна — както и да прекрати всяка, която може да изгърми. Управлението не може да издържи друг публичен скандал или да рискува повече публично разглеждане. Натискът върху Фицджералд, добавен към тежестта от вътрешното разследване на плановете срещу Кастро, се оказва твърде голям. Пет седмици по-късно го убива сърдечен удар при игра на тенис с британския посланик. Като Франк Уизнър той е на петдесет и шест години в момента на смъртта си.

След погребението на Фицджералд Хелмс подбира лоялен стар приятел, който да командва тайната служба: Томас Ираклис Карамесинис — Том К. за приятелите си — е в ЦРУ от основаването му, бивш резидент в Атина, живеещ в постоянна убийствена болка заради усукания си гръбначен стълб. През лятото и есента на 1967 г. двамата продължават прегледа на тайните операции на ЦРУ по света. Нито една страна не е неутрална територия, а Хелмс иска да даде на Управлението глобален обхват.

В Сайгон ЦРУ току-що е започнало изключително деликатна, одобрена от президента Джонсън операция с кодовото име Лютиче.^[19] Управлението опитва дискретно да проучи намеренията на Северен Виетнам, като върне в Ханой снабден с таен радиопредавател политически опитен военнопленник от Виетконг, който да направи опит за разговори с неприятеля на най-високо равнище. От операцията не излиза нищо. ЦРУ е създало и ръководило местните комунистически партии в няколко проамерикански държави — сред тях Панама — с надеждата, че лидерите ще бъдат поканени в Москва и ще открият тайните на съветската доктрина от непосредствено наблюдение.^[20] Научените в безкрайната битка за проникване в Кремъл уроци са недостатъчни. Хелмс се опитва да мобилизира първата група служители под дълбоко прикритие на ЦРУ из целия свят: шпиони, работещи без защитата на дипломатически паспорт, представящи се за международни адвокати или представители на 500-те компании от списъка на Форчън. Програмата с кодовото име Глоуб е в ход вече пет години, но едва ли повече от дузина такива служители обикалят по планетата.^[21]

Добрите операции се развиват с години. „Трябва да изградите инфраструктурата, да намерите хората, които да работят с вас — обяснява веднъж Хелмс.^[22] — Необходима е неимоверно голяма подготвителна работа по структурата, ако искате да имате шанс за успех.“

Но само търпението, упоритостта, парите и ловкостта не стигат за борбата с комунизма. В ръцете на приятелските управници и техните обучени от ЦРУ тайни полиции и паравоенни части трябва да се дадат истински оръжия. Президентът Айзенхауер е създал универсален план под името Програма за вътрешна сигурност в чужбина, ръководен от ЦРУ заедно с Пентагона и Държавния департамент. Човекът, написал манифеста за програмата — „демократичен, неегоистичен, често без поставени условия подход да се помага на другите страни, за да си помогнат сами“ — е самият Ал Хейни от Управлението, измамникът от сеулската резидентура, командващият операция Успех в Гватемала.

Хейни предлага светът да се усмирява чрез въоръжаване на американските съюзници в Третия свят. „Имаше обвинения, че за Съединените щати е неморално да подпомагат недемократични режими в укрепването на системите им за сигурност, с което допринасят за закрепването им на власт — заявява той.^[23] — Но Съединените щати не могат да си позволят моралния лукс да помагат само на тези режими в свободния свят, които отговарят на идеалите ни за самоуправление. Отстранете всички абсолютни монархии, диктатури и хунти от свободния свят и пребройте останалите — и ще е явно, че САЩ ще са в изолация.“

Програмата обучава 771 217 чужди военни и полицейски офицери от двайсет и пет държави. Тя намира най-плодоносна почва в страни, в които тайните акции на ЦРУ са подготвили терена. Програмата помага за изграждане на тайната полиция в Камбоджа, Колумбия, Еквадор, Ел Салвадор, Гватемала, Иран, Ирак, Лаос, Перу, Филипините, Южна Корея, Южен Виетнам и Тайланд. Във всяка от тези държави вътрешното министерство и полицията работят в тясна връзка с резидентурата на ЦРУ. Управлението създава и Международна полицейска академия в Панама и „бомбаджийско училище“ в Лос Фреснос, Тексас, където се обучават офицери от Централна и Южна Америка. Випускниците включват бъдещите водачи на ескадроните на смъртта в Ел Салвадор и Хондурас.

Понякога разстоянието от класната стая до стаята за изтезания е две крачки. ЦРУ е „в «опасни води» — твърди Робърт Еймъри, началник на директората на разузнаването при Айзенхауер и Кенеди. — Можете да стигнете до тактика от типа на Гестапо“.^[24]

През 60-те години обхватът на работата на ЦРУ в Латинска Америка се разширява драматично. „Катализаторът беше Кастро — казва Том Полгар, ветеранът от берлинската база, служил като началник на външното разузнаване в Латиноамериканския отдел от 1965 до 1967 г.^[25] — ЦРУ и заможните класи в Латинска Америка имаха едно общо нещо — този страх. Задачата ми беше да използвам резидентурите в Латинска Америка, за да събирам данни за Съветския съюз и Куба. За да го направите, трябва да има относително стабилно управление, което ще сътрудничи със Съединените щати.“

ЦРУ подкрепя лидерите на единайсет латиноамерикански страни — Аржентина, Боливия, Бразилия, Доминиканската република, Еквадор, Гватемала, Гвиана, Хондурас, Никарагуа, Перу и Венецуела. Щом като на власт дойде приятелско правителство, началникът на резидентурата на Управлението разполага с пет подхода за поддържане на американското влияние над чуждите лидери. „Вие ставате тяхната служба за външно разузнаване — казва Полгар. — Те не са наясно какво става в света. Ето защо им давате седмична сводка — нагласена в съответствие с чувствителността им. Пари, твърдо — винаги са добре дошли. Снабдяване — играчки, игри, оръжия. Обучение. А и винаги можете да вземете група офицери до Форт Браг или до Вашингтон — чудесен почивен ден.“

Управлението се придържа към позицията, подобаващо формулирана в подписана от Ричард Хелмс официална преценка, че латиноамериканските военни хунти са изгодни за Съединените щати.^[26] Те са единствената сила, способна да контролира политическите кризи. Законът и редът са по-добри от обърканите борби за демокрация и свобода.

В дните на Джонсън започнатите от братята Кенеди противопартизански мисии са пуснали корен там, където програмите за вътрешна сигурност на Айк са процъфтявали и ЦРУ е утвърдило военни и политически съюзници. През 1967 г., чрез внимателното отглеждане на диктатори на два континента, Управлението отбелязва една от най-големите си победи за Студената война: залавянето на Че Гевара.

„Помни, че убиваш човек“

Че е жива емблема за войниците и шпионите на кубинската революция. Те служат на отдалечени постове като Конго, където властта на силния човек Жозеф Мобуту е заплашена от сбирщината бунтовници, наречени симба, които отвличат шефът на базата на ЦРУ в Стенливил през 1964 г.

Конго е бойна арена на Студената война и Мобуту и ЦРУ работят в много голяма хармония. Джери Госънс, третият човек на Управлението в Конго, предлага да се създаде нова сила, която да се бори със съветското и кубинското влияние в Африка. „Мобуту ми даде къща, седем офицери и шест фолксвагена, а аз ги учех как да осъществяват следене — казва Госънс. — Създадохме конгоанска служба, която докладваше на ЦРУ. Ние ги направлявахме. Ние ги ръководехме. В края на краищата, с благословията на президента бяхме платили оперативните им разходи. Аз получих кадрите, прегледах ги, обучих ги и ги предадох на Мобуту.“^[27] Той получава от ЦРУ каквото си поиска — пари и оръжия, самолети и пилоти, личен лекар и политическата сигурност на тясната връзка с американското правителство, докато ЦРУ изгражда базите си в центъра на Африка.

В една класическа битка на Студената война Че и кубинците му се сблъскват с ЦРУ и неговите кубинци на западния бряг на езерото Танганика, в сърцето на Африка. Силите на Управлението, въоръжени с безоткатни пушки и бойни самолети, атакуват няколко хиляди симба и към стотина кубински войници на Че. Под неприятелския огън Че иска нови нареждания от Фидел.^[28] „Гледайте да не ви унищожат“ — съветва el jefe maximo.^[29]

Завръщането на Че е безславно. Разгромен, той прекосява Атлантика, искайки да запали пламъка на революцията в Латинска Америка. Озовава се в планините на Боливия, където ЦРУ го проследява и залавя.

Генералът от дясното крило Рене Бариентос е взел властта в отчайващо бедната държава с помощта на повече от 1 милион долара от ЦРУ.^[30] Парите служат за „насърчаване — по думите на Управлението — на стабилно правителство, благосклонно настроено към Съединените щати“ и „в подкрепа на плановете на управляващата хунта за умиротворяване на страната“. Генералът смазва опонентите си с все повече насилие. Бил Броу, началник на Латиноамериканския отдел на тайната служба, пише до Хелмс с удовлетворение: „С избирането на Рене Бариентос за президент на Боливия на 3 юли 1966 г. акцията беше доведена до успешен завършек.“ ЦРУ изпраща досието си за Бариентос в Белия дом. Съветникът по националната сигурност Уолт Ростоу го връчва на президента и казва: „Това е, за да Ви е ясно защо генерал Бариентос може да Ви каже «благодаря», когато обядвате заедно следващата сряда, на 20 юли.“

През април 1967 г. Бариентос е съобщил на американския посланик Дъглас Хендерсън, че офицерите му следят Че в планините на Боливия. Същата седмица посланик Хендерсън трябва да пътува за Вашингтон и занася новините на Дезмънд Фицджералд. „Това не може да е Че Гевара — казал Фицджералд. — Смятаме, че Гевара е бил убит в Доминиканската република и е положен в неозначен гроб.“^[31] Въпреки това ЦРУ изпраща двама кубински ветерани от Залива на свинете, за да се включат в преследването с взвод обучени в САЩ боливийски рейнджъри.

Един от кубинците на ЦРУ е Феликс Родригес, който изпраща поредица вълнуващи бюлетини от фронта. Съобщенията му, разсекретени през 2004 г., са единственият отчет на очевидец на конфронтацията, дълго време прикрита от мита. От селото Игерас Родригес се свързва по радиото с Джон Тилтън, резидента в Ла Пас, който предава новините на Бил Броу и Том Полгар в главната квартира. Докладите им отиват при Хелмс, който ги носи в Белия дом.

На 8 октомври 1967 г. Че е заловен след сблъсък с боливийските рейнджъри. Ранен е в крака, но иначе е в добро състояние. Мечтите му да създаде един Виетнам в Южна Америка са се изпарили в разредения въздух на боливийските планини. Победителите му го отвеждат в малка училищна сграда. Родригес разбира, че боливийското командване в Ла Пас ще реши съдбата на Че на следващия ден.

„Опитвам се да го запазя жив — докладва Родригес, — което е много трудно.“^[32]

На зазоряване следващата сутрин Родригес опитва да разпита Че, който седи на училищния под, заровил лице в ръцете си, с вързани китки и глезени, в компанията на труповете на двама кубински companeros.^[33] Разговарят за битката в Конго и за развоя на кубинската революция. Че казва, че Кастро е убил не повече от 1500 от политическите си противници, като се изключат въоръжени конфликти като в Залива на свинете. „Кубинското правителство, разбира се, екзекутира всички партизански водачи, които нахлуха на територията му“ — казал Че според Родригес. „Тогава спря, с насмешлив изглед на лицето, и се усмихна, осъзнавайки положението си на боливийска територия — продължава Родригес. — Със залавянето му партизанското движение претърпя унищожителен неуспех… Той настояваше, че идеалите му най-накрая ще победят… Не бил планирал път за измъкване от Боливия в случай на неуспех. Определено бил решил да загуби или спечели.“

Военното командване изпраща заповедта за убийството на Че в 11:50 ч. преди обед. „Гевара бе екзекутиран с откос в 1:15 ч. следобед“ — съобщава Родригес на Тилтън по радиото. — Последните думи на Гевара бяха: „Кажи на жена ми да се омъжи отново, а на Фидел Кастро, че революцията в Америка пак ще започне.“ На екзекутора си каза: „Помни, че убиваш човек.“

Том Полгар е дежурен в главната квартира, когато Тилтън се обажда с новината, че Че е мъртъв. „Можете ли да изпратите отпечатъци?“ — пита Полгар. „Мога да изпратя пръсти“ — отговаря Тилтън.^[34] Екзекуторите на Че са отрязали ръцете му.

„Нашите най-важни съображения трябва да бъдат политическата деликатност…“

Хелмс и служителите му имат малко такива триумфи за разгласяване. Грешките ги надхвърлят по численост. „Още веднъж операциите на ЦРУ създадоха голям проблем“ — информира египетското бюро на Държавния департамент Люк Батъл, новия помощник държавен секретар за Близкия изток.^[35] Президентът на Египет Гамал Абдел Насър, се оплаква — не за първи път и не без причина, — че ЦРУ опитва да свали управлението му. „ЦРУ, изглежда, се надява, че тези инциденти могат да се заметат под килима — гласи съобщението до Батъл. — Не бива да се допуска това да се случи.“

Батъл знае какво оставя след себе си работата на ЦРУ в Египет. Той е бил американски посланик, когато един безгрижен водещ офицер излага по небрежност връзката на Управлението с видния вестникарски редактор от Кайро Мустафа Амин. Амин е бил близък до Насър; ЦРУ му плаща за информация и за публикуване на проамерикански новинарски репортажи. Шефът на резидентурата в Кайро е излъгал посланика за отношенията на Управлението с Амин. „Плащано му е било от нас — казва Батъл. — Брус Одъл [водещият офицер от ЦРУ.] се е срещал редовно с Мустафа Амин. Получих уверения, че в Египет не са били предавани пари, но при арестуването на Мустафа Амин бе направена снимка на такова предаване.“^[36] Случаят предизвиква заглавия по света, в които особено изпъква работещият под дипломатическо прикритие Одъл. Амин е осъден като шпионин, брутално изтезаван и затворен за девет години.

Хелмс опитва да изгради доверие в ЦРУ. Надявал се е, че президентът Джонсън ще дойде в Ленгли, Вирджиния, за да се обърне към хората през септември 1967 г. — по време на тържествата, отбелязващи двайсетата годишнина на Управлението. Но Джонсън никога не посещава ЦРУ. Той изпраща вицепрезидента Хъмфри за церемонията, като произнесената реч е особено оптимистична. „Ще бъдете критикувани — казва той. — Единствените, които не ги критикуват, са хората, които не вършат нищо, а аз не бих желал да видя Управлението да достига такова състояние.“^[37]

ЦРУ не би могло да оцелее при устойчива критика от страна на правителството и още по-малко от страна на обществото. За оцеляването си зависи от секретността. Когато изгърмелите операции се появяват във вестниците, това разрушава малкото доверие, останало към Управлението.

На 30 септември 1967 г. Хелмс съставя нови правила за тайните акции и ги изпраща до всяка резидентура. За първи път в историята на ЦРУ началниците на резидентури и техните висшестоящи са инструктирани, че е по-хубаво да грешат от предпазливост. „Преглеждайте всички проекти, които са политически деликатни — чете се в заповедта. — Информирайте главната квартира за идентичността на «чуждите политици, управляващи и опозиционни, както и на някои военни лидери, на които ЦРУ плаща тайно».“ Нито една сума, похарчена за тайни акции, не е толкова незначителна, че за нея да не се докладва. „Нашите най-важни съображения трябва да бъдат политическата деликатност на дейността и съответствието й е американската външна политика“.^[38]

Потокът пари към провалени чужди агенти, третокласни вестници и маргинални политически партии, както и към други непродуктивни операции започва да пресъхва. Броят на важните операции от политическата война в Западна Европа постепенно намалява. ЦРУ ще остане фокусирано върху горещата война в Югоизточна Азия и Студената война в Близкия изток, Африка и Латинска Америка.

Но война се води и у дома. Президентът току-що е наредил на Хелмс да започне най-деликатната в политическо отношение операция — шпионирането на американци.