Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (25)

24. „Началото на едно дълго плъзгане по нанадолнището“

Президентът се залавя да търси „велик човек“ за нов директор на Централното разузнаване — „някой, който може да запали фитила, ако това е, което трябва да се направи за спасяването на страната му“.^[1]

Заместник-директорът на разузнаването Маршал Картър предупреждава да не се избира външен човек. Казва, че ще е „груба грешка“ да се избере военен, който се съгласява с всичко, и „катастрофа“ да се предпочете някой стар политически приятел; ако Белият дом смята, че в ЦРУ няма достоен за поста — „по-добре да закрият мястото и да го дадат на индианците“.^[2] Ричард Хелмс е почти единодушният избор на президентския екип по националната сигурност — Маккоун, Макнамара, Ръск и Бънди.

Джонсън не се вслушва в никого от тях. Следобед на 6 април 1965 г. той се обажда на петдесет и една годишния адмирал в оставка Ред Рейбърн, родом от Декатюр, Тексас. Рейбърн има политически препоръки: той е спечелил симпатията на президента с явяването си в платено телевизионно обръщение по време на кампанията от 1964 г., когато обявява републиканския кандидат — сенатора от Аризона Бари Голдуотър — твърде тъп за президент. Заявката му за слава е ръководството на проекта за ядрената ракета за подводниците на флота „Поларис“ — занимание, което му спечелва приятели в Конгреса. Той е хубав човек, с хубава работа в аерокосмическата индустрия и хубаво ранчо в Палм Спрингс с изглед към единайсетия интервал между дупките на любимото му игрище за голф.

Ред Рейбърн застава мирно, чувайки гласа на своя главнокомандващ. „Виж, имам нужда от теб — казва Линдън Джонсън, — и то ужасно много и ужасно бързо.“^[3] Те разговарят доста дълго, преди Рейбърн да осъзнае, че Джонсън иска от него да управлява ЦРУ. Президентът му обещава, че Ричард Хелмс като нов заместник-директор ще върши тежката работа. „Можеш да си подремваш всеки ден следобед — казва той. — Няма да те претоварваме с работа.“ Апелирайки към патриотизма на Рейбърн, облягайки се на чара си на негов земляк, Джонсън казва: „Аз знам какво прави старият боен кон, когато чуе камбаната.“

Адмиралът се качва на борда на 28 април 1965 г. Президентът устройва голямо шоу за неговото полагане на клетва в Белия дом с думите, че е търсил наблизо и далеч из страната и е открил само един човек, който може да свърши работата. Сълзи на благодарност се стичат по лицето на Рейбърн. Това е последният му щастлив момент като директор на разузнаването.

Същия ден експлодира Доминиканската република. Съединените щати са опитали да превърнат страната в образцовия дом на Карибите след подкрепеното от тях през 1961 г. убийство на диктатора Рафаел Трухильо — и са се провалили. Сега въоръжени въстаници се сражават по улиците на столицата. Джонсън решава да изпрати четиристотин американски морски пехотинци заедно с ФБР и подкрепления за резидентурата на ЦРУ Това е първото мащабно дебаркиране на американски войски в Латинска Америка след 1928 г. и първата въоръжена авантюра от този вид в региона след Залива на свинете.

На официална среща в Белия дом същата вечер Рейбърн докладва — без доказателства и без да е квалифициран за това, — че бунтовниците са контролирани от Куба. „По мое мнение това е истинска борба, подхваната от господин Кастро — казва Рейбърн в телефонен разговор с президента следващата сутрин. — За мен няма съмнение, че това е началото на експанзията на Кастро.“

Джонсън пита: „Колко терористи на Кастро има?“

Рейбърн отговаря: „Е, с положителност сме идентифицирали осем. И около 6 часа изпратих списък в Белия дом — той трябва да е в Ситуационната стая — кои са те, с какво се занимават и какво е било обучението им“. Списъкът на осемте „терористи на Кастро“ се появява в меморандум на ЦРУ, който гласи: „Няма доказателства, че режимът на Кастро е пряко въвлечен в настоящото въстание.“

Президентът затваря телефона и решава да изпрати още хиляда морски пехотинци в Доминиканската република.

Същата сутрин президентът пита своя съветник по националната сигурност имало ли е някакво предупреждение от ЦРУ за кризата. „Нямаше нищо“ — отговаря Бънди.

„Според нашето ЦРУ това е напълно ръководена… операция на Кастро — казва президентът на личния си адвокат Ейб Фортас, докато 2500 парашутисти от армията се приземяват в Доминиканската република на 30 април.^[4] — Те казват, че е така! Техните хора отвътре ни разказват!… Няма никакво съмнение, че това сега е Кастро… Те бунтуват други места в това полукълбо. Това може да е част от цял комунистически модел, обвързан с Виетнам… Най-лошата вътрешнополитическа катастрофа, която можем да претърпим, ще бъде, ако Кастро надделее.“ Президентът се готви да изпрати още 6500 американски войници в Санто Доминго.

Но Макнамара не вярва на казаното от Рейбърн на президента. „Не мислите, че ЦРУ може да го документира?“ — пита Джонсън секретаря по отбраната.^[5] „Не мисля, господин президент — отвръща Макнамара. — Вие не знаете, че Кастро се опитва да направи нещо. Ще Ви бъде доста трудно да докажете, на когото и да е, че Кастро е направил нещо повече от това да обучи тези хора — а и ние сме обучавали много хора.“

Това кара президента да се замисли. „Добре де, не смятате ли, че това е нещо, което вие и Рейбърн и аз трябва да обсъдим? — казва президентът. — ЦРУ ми каза, че са замесени двама лидери от хората на Кастро. И малко по-късно казаха осем и после петдесет и осем…“

„Аз просто не вярвам на тази история“ — откровено отговаря Макнамара.

Въпреки това в обръщение към американския народ президентът настоява, че няма да допусне „комунистически конспиратори“ в Доминиканската република да установят „още едно комунистическо управление в Западното полукълбо“.

Докладите на Рейбърн за кризата правят за Джонсън това, което са направили U-2 за Айзенхауер и Залива на свинете за Кенеди. То води пряко до първото твърдение в американската преса, че при Линдън Джонсън има „разминаване между думи и дела“. Фразата е публикувана за първи път на 23 май 1965 г. Тя жегва и остава завинаги. Президентът повече не се съветва със своя нов директор на разузнаването.

В главната квартира духът спада под нестабилното командване на Рейбърн. „Беше трагично — твърди Рей Клайн, заместник-директорът на разузнаването, — началото на едно дълго плъзгане по нанадолнището.“^[6] Горчивата шега е, че Дълес е водил щастлив кораб, Маккоун — здрав кораб, а Рейбърн — потъващ кораб. „Бедният Рейбърн — казва изпълнителният директор Ред Уайт, третият човек след него.^[7] — Идваше всяка сутрин в 6:30 ч. и закусваше, мислейки, че президентът ще му се обади някой ден.“ Джонсън никога не го повиква. Болезнено ясно е, че Рейбърн е „неквалифициран да ръководи ЦРУ“ — казва Уайт. Злополучният адмирал е „направо като хванат от гората. Ако говорите за чужди страни, той не знае дали говорите за страна в Африка или Латинска Америка“. Както сенаторът Ричард Ръсел предупреждава Джонсън, новият директор е станал за смях при едно тайно даване на показания пред Конгреса: „Рейбърн има един недостатък, който ще го вкара в беля. Той никога няма да си признае, че не знае… Ако решите да се отървете от него, просто сложете там оня човек, Хелмс. Има повече акъл от всичките.“^[8]

Докато Рейбърн се пипка и вършее, Ричард Хелмс ръководи ЦРУ. През тази година той трябва да направлява три важни секретни кампании. Всички са били започнати от президента Айзенхауер, засилени от президента Кенеди, а сега са решаващи за желанието на Джонсън да спечели войната в Югоизточна Азия. В Лаос ЦРУ се бори да прекъсне Линията Хо Ши Мин. В Тайланд се залавя да нагласи изборите. В Индонезия предоставя тайна подкрепа за водачи, които изтребват безброй комунисти. И трите страни са плочки от домино за президентите, които нареждат на ЦРУ да поддържа тези плочки изправени, боейки се, че ако една от тях падне, ще падне Виетнам.

На 2 юли Джонсън се обръща към Айзенхауер за съвет относно ескалирането на войната. Броят на убитите във Виетнам американци възлиза на 446 души. Току-що властта е завзета от деветата поред след убийството на президента Дием хунта, оглавявана от Нгуен Као Ки — пилот, спускал на смърт агентите при мисиите на ЦРУ, и от Нгуен Ван Тхю — генерал, който по-късно заема президентския пост. Ки е зъл, а Тхю — корумпиран. Заедно те представляват публичният образ на демокрацията в Южен Виетнам. „Вие мислите, че наистина можем да бием Виетконг навън?“ — пита президентът.^[9] Победата зависи изцяло от доброто разузнаване, отговаря Айзенхауер, „и тъкмо това е най-трудното“.

„Свещена война“

Лаос започва като разузнавателна война. Според договорите, подписани от свръхсилите и съюзниците им, всички чуждестранни бойци трябва да напуснат страната. Новопристигналият американски посланик Уилям Съливан лично е помагал за постигане на споразумението. Но Ханой задържа хиляди бойци в северната част на страната, подсилвайки комунистите от Патет Лао, а ЦРУ има своите шпиони и невидими войници навсякъде другаде из Лаос. Резидентите и техните служители имат заповеди да воюват тайно, противно на дипломатическите тънкости и на военните реалности на място.

През лятото на 1965 г., докато Линдън Джонсън изпраща десетки хиляди американски войници във Виетнам, войната в Лаос се води от трийсетина разузнавачи от ЦРУ. С помощта на докарваните от пилотите на Управлението военни доставки те въоръжават партизанските бойци от племето хмон, пътуват до периферията на Линията Хо Ши Мин и наглеждат обучените от Бил Леър от ЦРУ тайландски командоси.

Леър води войната в Лаос от тайна площадка, построена от ЦРУ и Пентагона във военна база в Удорн, в Тайланд — отвъд река Меконг. Той е четирийсетгодишен и работи за ЦРУ в Югоизточна Азия от 14 години. Предците му са живели в Тексас още от времето на Аламо, но той е женен за тайландка, яде лепкав ориз с люти чушки и пие хмонска огнена вода. Когато в Лаос работите тръгват зле, той заключва фактите в сейфа си. Когато колегите му от ЦРУ загиват в битка, засекретява съдбата им. Предполага се войната да е „толкова невидима, колкото е възможно — казва Леър.^[10] — По това време идеята беше да пазим тайна, защото, когато влязохме там, нямахме представа какво ще правят САЩ в дългосрочен план… Щом веднъж е започнато с тази тактика за пазене на тайната, доста трудно е тя да се смени“.

Служителят от ЦРУ, който се сражава най-твърдо в Лаос, е Антъни Пошепни, познат на всички като Тони По. През 1965 г. той също е на четирийсет. Ранен като юноша, докато е бил морски пехотинец при Иво Джима, ветеран от паравоенните мисии на ЦРУ през Корейската война, той е и единият от петимата избягали с подводница от Суматра офицери от Управлението след провала на преврата в Индонезия през 1958 г. По живее в базата на ЦРУ в долината на Лонг Тиен в Централен Лаос, на около 100 мили северно от столицата. С бутилка скоч или хмонска оризова ракия за постоянен спътник, Тони По е полевият командир на тайната война, патрулиращ със своите хмонски и тайландски отряди по планинските пътеки и пътищата в долините. Станал е напълно като местните и повече от леко откачен.

„Вършеше всички тези проклети откачени работи — казва Леър. — Ако бяхте отвели Тони у дома, нямаше да изтрае и пет минути във вестибюлите. Щеше да е вън от ЦРУ. Но в Управлението имаше много момчета, които му се възхищаваха, защото никога не се бяха доближавали до това, видите ли, а той беше направил някои добри неща. Големите клечки също до един знаеха точно какво се случва и не казваха и една проклета дума.“

По казва на юначагите си да режат ушите на убитите от тях като доказателство за победите им в сражение. Събира ги в зелена целофанена торба, през лятото на 1965 г. ги отнася в резидентурата на ЦРУ във Виентян и ги тръсва на бюрото на заместник-началника. Нещастният получател е Джим Лили. Ако Тони По е искал да шокира голямата клечка от Бръшляновата лига, успял е.

Лили постъпва в ЦРУ скоро след завършването на Йейл, през 1951 г. Влиза в Далекоизточния отдел, като по време на Корейската война пуска агенти в Китай и е мамен от китайските националисти. Ще служи в Пекин първо като резидент, после като американски посланик.

През май 1965 г. Лили каца в Лаос като заместник-началник на резидентурата, а когато шефът му е разкрит, става изпълняващ длъжността. Той се съсредоточава върху политическата война в столицата. Парите на ЦРУ се стичаха „като част от нашето усилие за изграждане на нация — казва той — и ние наливахме сравнително голямо количество пари на политици, които биха се вслушали в нашите съвети“. Резултатите от следващите избори за Народно събрание в Лаос показват 54 от общо 57 места, контролирани от подкрепяните от ЦРУ лидери. Но Виентян е труден пост.

„Виждахме как някои от нашите младежи загиват в катастрофи с хеликоптер — спомня си Лили. — Имахме да се справяме с държавни преврати, наводнения и какво ли още не. Виждахме как някои от хората ни не могат да издържат и се пречупват.“^[11]

Обичайните проблеми на енергичните американци, изпратени в тропическа военна зона — секс, алкохол, лудост, се умножават във Виентян, най-често в един нощен клуб с името „Бялата роза“. Лили си спомня деня, когато „един от старшите ни служители от ЦРУ информира делегация от Конгреса за тайната война във вътрешността на страната. Същата вечер делегацията беше отведена в «Бялата роза» и запозната с виентянския нощен живот. Членовете й видяха на пода на бара някакъв едър американец, който, гол-голеничък, крещеше: «Искам го сега!» Една от компаньонките от заведението вдигна полата си и седна върху лицето му. Това беше същият офицер, който по-рано през деня осведомяваше делегацията“.

Резидентурата на ЦРУ се мъчи да идентифицира комунистическите цели в Лаос, да определи точно местоположението на пътеките, които се вплитат в Линията Хо Ши Мин, и да преследва противника. „Опитвахме да създадем екипи от местните племена — казва Лили. — Те докладваха за много голям брой убити северновиетнамци, но мисля, че статистиката им беше отчасти изфабрикувана.“ Те набелязват също така целите за мисиите на американските бомбардировачи. През 1965 г. американците четири пъти поразяват невинни цивилни цели в Лаос, като веднъж бомбардират приятелско село, благословено с посещение на добра воля на посланика Съливан предишния ден. Хвърлянето на бомби продължава по искане от Бил Леър в опита му да спаси един пилот на ЦРУ, който се е приземил в гореща зона и е бил пленен от Патет Лао. Бомбите падат на 20 мили встрани от предвидената цел; пилотът Ърни Брейс прекарва като военнопленник в ханойския „Хилтън“ осем години.

През юни 1965 г. един от най-добрите офицери на Ван Пао е убит при стрелба от земята, докато стои на отворената врата на хеликоптер и търси свален американски пилот на 40 мили навътре в Северен Виетнам. През август хеликоптер на „Еър Америка“ катастрофира и пада в река Меконг край Виентян — загиват шефът на базата на ЦРУ в Северозападен Лаос Луис Оджибуей и полковник от лаоската армия, който работи с него. Шефовете на Управлението изсичат в мраморното фоайе на главната квартира звезда в чест на Оджибуей. През октомври друг вертолет пада в джунглата близо до камбоджанската граница и убива Майк Дюъл и Майк Малоуни — младите синове на двама изтъкнати служители на ЦРУ. Изсечени са още две звезди.

Войната на ЦРУ в Лаос започва със скромни ресурси, „със силно оживление, с чувството, че най-сетне сме открили хора, които ще се сражават с комунистите и от време на време ще ги побеждават в партизанска война — казва Лили. — Това беше свещена война. Добра война“.

След това предният пост на ЦРУ в Лонг Тиен започва да се разраства: нови пътища, складове, казарми, камиони, джипове, булдозери; по-голяма самолетна писта, повече огнева мощ, повече поддръжка от въздуха. Хмон спират да се занимават с нивите си, щом оризът започва да пада от небето от самолетите на ЦРУ. „Увеличихме личния състав, удвоихме го или го утроихме“ — казва Лили. Новодошлите служители на ЦРУ „действително гледаха на Лаос като на паравоенен проблем. Те наистина не бяха подготвени за ситуацията като цяло… Заприлича повече на Виетнам. И тъкмо тогава ситуацията започна да ни се изплъзва“.

Този момент настъпва през октомври 1965 г., когато Бил Колби пристига в Лаос и отлита до Лонг Тиен на инспекционна обиколка. Войната във Виетнам вече е в пълен ход; 184 000 войска е разгърната до края на годината. Ключът към победата над Севера все още е в Линията Хо Ши Мин в Лаос, по която комунистите придвижват хора и стоки по-бързо, отколкото САЩ могат да ги поразят. Колби е обезсърчен: врагът контролира стратегически точки из цял Лаос, дори в покрайнините на Виентян.^[12]

Той иска нов началник на резидентурата, хладнокръвен и строг командир. Човекът за тази работа е Тед Шекли.

„История на успеха за пример“

Когато обаждането идва, Шекли е шеф на ЦРУ в Берлин от по-малко от шест месеца, последвали дълъг период опити за сваляне на Кастро от Маями. Средоточието на кариерата му са били Съветите, кубинците и източногерманците. Никога не е бил близо до Азия в какъвто и да е смисъл. Той отлита до базата Удорн в Тайланд, където американските булдозери копаят червеникавата глинеста почва, а камуфлирани американски реактивни самолети набират скорост за въздушни нападения във Виетнам. Шекли си спомня как е видял натоварените стелажи с бомби и си е помислил: „Тук никой не приказва празни приказки.“^[13]

Той иска да прехвърли войната на вражеска територия, иска също и незабавни резултати. Започва да изгражда империя в джунглата с Джим Лили като свой заместник-началник. Двамата стават близки приятели. Портретът, който Лили прави на човека — „амбициозен, с гъвкава мисъл и безмилостен“ — е показателен. „Това, което беше решен да направи, беше да подсили резидентурата в Лаос и да изиграе решителна роля във Виетнамската война, като удари Линията Хо Ши Мин — казва Лили. — Той въведе паравоенните сили и средства, които трябваше да поддържа срещу тази ключова цел. Той не бездействаше. Той искаше да печели войни.“

Шекли довежда от резидентурата в Маями и базата в Берлин хора, на които има доверие, нарежда им да отидат в провинциите, да формират селски милиции и да ги пратят в бой. Милициите започват с шпиониране на Линията Хо Ши Мин и завършват със сражения. Открива нови бази на ЦРУ из цял Лаос. Броят на служителите на Управлението, които работят за него, се увеличава над седем пъти — от 30 на 250. Под неговото командване лаоските паравоенни отряди се удвояват и достигат четирийсет хиляди души. Той ги използва като преден пункт за управление на авиацията, който да стовари американската въздушна сила върху Лаос. Към април 1966 г. двайсет и девет екипа на ЦРУ за наблюдение на пътищата в Югоизточен Лаос посочват вражески движения по линията в базата в Удорн, която изпраща американски бомбардировачи да ги унищожават.

Американската авиация започва да превръща джунглите на Лаос в пустош. Бомбардировачите B-52 летят към Северен Виетнам, за да унищожават селата и колибите в началото на Линията Хо Ши Мин. Армията и флотът изпращат командоси, които да опитат да пречупят гръбнака на линията там, където тя се извива отново към Юга.

Шекли изчислява щетите и броя на убитите. Заключава, че бракът на планинските племена с американската военна технология е „революционизирал нередовната война“ и е „поставил едно принципно ново оръжие в ръцете на американските политици“. Във Вашингтон хората на президента четат докладите на Шекли — толкова хиляди лаоски командоси вербувани, толкова комунисти убити на месец, толкова изпълнени мисии — и намират работата му като „история на успеха за пример“.^[14] Те одобряват допълнителни десетки милиони долари за войната на ЦРУ в Лаос. Шекли смята, че печели войната. Но комунистите продължават да се движат по линията.

„Ключова страна в Югоизточна Азия“

В Тайланд ЦРУ се сблъсква с по-сложен политически проблем: създаването на илюзия за демокрация.

През 1953 г. Уолтър Бидъл Смит и братята Дълес изпращат в Банкок един необичаен американски посланик: Бил Донован-Дивия.^[15] Той е седемдесетгодишен, но все още има боен дух. „Посланик Донован препоръча на президента Айзенхауер да организират съпротива в Тайланд, да опитат да се завърнат в някои от онези страни и да спрат устрема на комунизма — казва Бил Томас, главният служител по информацията на посланика в Банкок. — Парите не бяха пречка.“^[16] Донован предизвиква голям подем в тайните операции на ЦРУ в Югоизточна Азия след Корейската война. Помага му четирийсетхилядната тайландска полиция, чийто началник, ползващ се с гаранциите на ЦРУ и посолството, е крал на опиума.

Управлението и бързо нарастващата американска група за военна помощ обучават и въоръжават тайландската армия, чийто командир контролира публичните домове, кланиците и складовете за спиртни напитки в Банкок. Донован открито подкрепя тайландските генерали като защитници на демокрацията. Управлението използва връзките си с тях, за да изгради базата си в Удорн. Някога нервният център на тайните операции в Югоизточна Азия, след 11 септември 2001 г. тя служи като таен затвор за задържане и разпитване на ислямски радикалисти.

Тайланд остава под военна диктатура повече от десетилетие след заминаването на Донован. През 1965 г. след подсещане от Вашингтон генералите заявяват, че възнамеряват да проведат избори в някакъв момент. Но те се страхуват от успех на левицата при избирателните урни. Ето защо ЦРУ се заема да създаде и контролира демократичния процес.

На 28 септември 1965 г. Хелмс, шефът на тайните операции Дезмънд Фицджералд и далекоизточният барон Бил Колби представят на Белия дом предложението за „финансиране на политическа партия, изборна подкрепа за тази партия и за подбрани кандидати за парламента от партията“. Плановете им са енергично подкрепени от хитрия и амбициозен американски посланик в Тайланд Греъм Мартин, който смята ЦРУ за свой личен сейф и полицейска служба. Проблемът е деликатен, докладват те. „Тайланд сега е във военно положение, при което не се разрешават политически партии“; тайландските генерали „са направили малко или нищо, за да се засилят и организират политически в подготовка за предстоящите избори“. Но заради твърдата ръка на посланика и ЦРУ те са се съгласили да обединят сили и да формират нова партия. От своя страна ЦРУ ще предостави милиони, за да създаде нова политическа машина.

Целта е да продължат „водачеството и контролът на сегашната управляваща група“ и „да се гарантира, че създадената партия ще успее да спечели достатъчно и решаващо мнозинство на изборите“.^[17] Управлението заявява, че може да започне „буквално да изгражда демократичния избирателен процес отдолу нагоре“ — тъй че Съединените щати да могат да разчитат на „стабилен прозападен режим в ключова страна в Югоизточна Азия“. Президентът Джонсън лично одобрява плана. Стабилността в Тайланд е решаваща за американската победа във Виетнам.

„Ние просто се понесохме на вълните към брега“

ЦРУ е предупредило Белия дом, че краят на американското влияние в Индонезия ще направи победата във Виетнам безсмислена.^[18] Управлението работи здраво, за да открие нов лидер за най-многобройната мюсюлманска страна в света.

Тогава, на 1 октомври 1965 г., се достига до политическо земетресение. Седем години след като ЦРУ се опитва да го свали от власт, президентът на Индонезия Сукарно тайно започва нещо, което изглежда преврат срещу собственото му управление. След две десетилетия във властта, с вече западащи здраве и разсъдък, Сукарно иска да укрепи управлението си чрез съюз с Индонезийската комунистическа партия (ИКП). Партията се е засилила, печелейки привърженици с непрестанни напомняния за посегателствата на ЦРУ срещу суверенитета на страната. По това време ИКП е най-голямата комунистическа организация извън Русия и Китай — с 3,5 милиона поименни членове.

Завоят на Сукарно наляво се оказва фатална грешка. Поне петима генерали са убити същата нощ, включително началникът на генералния щаб. Държавното радио обявява, че революционен съвет е поел властта, за да защити президента и държавата от ЦРУ.

Резидентурата в Джакарта има малцина приятели в армията или правителството. Тя има точно един добре разположен агент — Адам Малик, разочарован бивш марксист на 48 години, служил като посланик на Сукарно в Москва и като министър на търговията.

След окончателното скъсване с президента през 1964 г. Малик се е срещнал с Клайд Макавой от ЦРУ в тайна квартира в Джакарта. Макавой е специалистът по тайните операции, който преди десетилетие е помогнал за вербуването на бъдещия премиер на Япония и е пристигнал в Индонезия със заповед да проникне в ИКП и правителството на Сукарно.

„Аз завербувах и ръководех Адам Малик — казва Макавой в интервю през 2005 г.^[19] — Той беше най-високопоставеният индонезиец, вербуван от нас.“ Запознал ги е общ приятел, гарантирал за Макавой; посредникът е японски бизнесмен в Джакарта, бивш член на Японската комунистическа партия. След като привлича Малик, ЦРУ получава одобрение за програма от тайни акции с нарастваща интензивност, които да вбият клин между левицата и десницата в Индонезия.

След това за няколко ужасяващи седмици през октомври 1965 г. индонезийската държава се разцепва надве.

ЦРУ се заема да изгради правителство в сянка — тройка, състояща се от Адам Малик, султана на Централна Ява и армейския генерал-майор Сухарто. Малик използва връзките си с Управлението, за да проведе серия тайни срещи с новия американски посланик в Индонезия Маршал Грийн. Посланикът казва, че срещнал Адам Малик „в секретна обстановка“ и получил „много ясна представа за това какво мисли Сухарто, какво мисли Малик и какво предлагат да свършат“, за да спасят Индонезия от комунизма чрез новото, водено от тях политическо движение — Кап — Гестапу.^[20]

„Заповядах всички 14 портативни радиостанции, които имахме в посолството за свръзка в извънредни ситуации, да бъдат предадени на Сухарто — казва посланик Грийн. — Това предостави допълнителна сигурност за него и за висшите му офицери“ — и средство за ЦРУ да наблюдава какво правят. „Докладвах за това във Вашингтон и получих много одобрителна телеграма от Бил Бънди“ — помощник държавен секретар за Далечния изток и добър приятел на Грийн от трийсет години, от дните на Гротън.

В средата на октомври 1965 г. Малик изпраща един помощник в дома на старшия политически служител на американското посолство Боб Мартенс, който е служил в Москва при мандата му като индонезийски посланик. Мартенс дава на помощника несекретен списък на шейсет и седем водачи на ИКП, който е съставил от изрезки от комунистическата преса. „Със сигурност не беше смъртен списък — казва Мартенс. — Това бе начин некомунистите, които всъщност се бореха за живота си — не забравяйте, че изходът от борбата на живот и смърт между комунистите и некомунистите бе все още неясен, — да са наясно с организацията на другата страна.“^[21] Две седмици по-късно посланик Грийн и резидентът на ЦРУ в Джакарта Хю Товар започват да получават съобщения за убийства и жестокости в Източна и Централна Ява, където хиляди хора са избивани от цивилни ударни части с благословията на генерал Сухарто.

Макджордж Бънди и брат му Бил решават, че Сухарто и движението Кап — Гестапу заслужават американска подкрепа. Посланик Грийн ги предупреждава, че помощта не може да идва през Пентагона или Държавния департамент. Тя не може да се скрие успешно — политическите рискове са твърде големи. Тримата стари випускници на Гротън — посланикът, съветникът по националната сигурност и помощник държавният секретар за Далечния изток — се съгласяват, че парите трябва да бъдат манипулирани от ЦРУ.

Решават да подкрепят индонезийската армия под формата на медицински материали за 500 000 долара, които да бъдат доставени посредством ЦРУ, като се подразбира, че армията ще продаде стоките за пари в брой; временно одобряват и доставката на сложно комуникационно оборудване на командирите на индонезийската армия. Посланик Грийн, след съвещание с Хю Товар от ЦРУ, праща телеграма до Бил Бънди, в която препоръчва солидно заплащане за Адам Малик:

„Това служи, за да потвърди по-ранното ми съгласие за снабдяването на Малик с 50 милиона рупии (около 10 000 долара) за дейностите на движението Кап — Гестапу. Тази вдъхновена от армията, но управлявана от цивилни група все още носи бремето на настоящите репресивни действия… Желанието ни да му помогнем по този начин, мисля, ще покаже на Малик одобрението ни за сегашната му роля в усилията на армията срещу ИКП и ще насърчи добри отношения на сътрудничество между него и армията. Шансовете за проследяване и последващо разкриване на подкрепата ни в този случай са минимални, както при всяка операция с тайно прехвърляне на пари.“

В Индонезия започва да се надига огромна вълна от насилие. Генерал Сухарто и Кап — Гестапу избиват огромен брой хора. По-късно посланик Грийн заявява на вицепрезидента Хюбърт X. Хъмфри по време на разговор в кабинета му на Капитолия, че „от 300 000 до 400 000 души бяха изклани“ в „кървава баня“.^[22] Вицепрезидентът споменава, че е познавал Адам Малик от много години, а посланикът го възхвалява като „един от най-умните хора, които някога съм срещал“. Малик е назначен за външен министър и поканен да прекара двайсет минути с президента на Съединените щати в Овалния кабинет. Повечето време минава в разговор за Виетнам. В края на дискусията Линдън Джонсън казва, че наблюдава развитието в Индонезия с много голям интерес, и предава най-добрите си пожелания на Малик и Сухарто. С подкрепата на Съединените щати впоследствие Малик ще служи като председател на Генералната асамблея на ООН.

Посланик Грийн променя предположението си за броя на жертвите в Индонезия на тайна сесия на Сенатската комисия за външни отношения. „Смятам, че можем да повишим предположението до около 500 000 души — казва той в разсекретени през март 2007 г. показания. — Разбира се, не е сигурно. Просто съдим по цели села, които са били обезлюдени.“^[23]

Председателят, сенаторът от Арканзас Дж. Уилям Фулбрайт, поставя следващия въпрос ясно и пряко:

„Били ли сме замесени в преврата?“

„Не, сър“ — отговаря посланик Грийн.

„Били ли сме замесени в предишния опит за преврат?“ — пита сенаторът.

„Не — отговаря посланикът, — не смятам.“

„ЦРУ не е играло роля в него?“ — пита Фулбрайт.

„Имате предвид 1958 г.?“ — казва Грийн.

Управлението, разбира се, е направлявало преврата от нескопосаното му начало до горчивия му край.

„Боя се, че не мога да отговоря — изрича посланикът. — Не съм сигурен какво се случи.“

Опасен момент, когато за малко да бъде засегната една катастрофална операция и смъртоносните й последици, но сенаторът го пропуска.

„Не знаете дали ЦРУ е било замесено или не — казва Фулбрайт. — И ние не сме били замесени в този преврат.“

„Не, сър — отговаря посланикът — определено не.“

Повече от един милион политически затворници са задържани от новия режим. Някои остават в затворите за десетилетия. Някои умират там. Индонезия остава военна диктатура до края на Студената война. Последиците от репресията се усещат до днес.

В продължение на четирийсет години Съединените щати са отричали, че имат нещо общо с извършеното в името на антикомунизма клане в Индонезия. „Ние не предизвикахме вълните — казва Маршал Грийн. — Ние просто се понесохме на вълните към брега.“^[24]

„Искрено и дълбоко разтревожено“

Двайсет години по-рано Франк Уизнър и Ричард Хелмс заедно са напуснали Берлин и са отлетели за Вашингтон, питайки се дали изобщо ще има Централно разузнавателно управление. И двамата са се издигнали до ръководството на тайната служба. Единият е на път да достигне върха на властта. Другият е паднал в бездната.

В продължение на месеци Франк Уизнър се усамотява в красивата си къща в Джорджтаун, пиейки уиски от чаши от релефно стъкло, в състояние на мрачно отчаяние. Една от строго пазените тайни на ЦРУ е, че един от неговите отци — основатели периодично посещава лудницата в продължение на години. Уизнър е бил отстранен от поста шеф на резидентурата в Лондон и принуден да се пенсионира, след като душевното му заболяване го застига отново през 1962 г. Той говори несвързано за Адолф Хитлер, чува гласове, вижда разни неща. Знае, че никога няма да бъде добре. На 29 октомври 1965 г. има уговорка със стар приятел от ЦРУ — Джо Брайън — да отидат на лов в имението му на източния бряг на Мериленд. Същия следобед Уизнър отива в къщата си в провинцията, сваля пушката от стената и си пръсва главата. Той е на петдесет и шест години. Опелото му в Националната катедрала е величествено. Погребан е в Националното гробище Арлингтън, като на надгробния му камък пише: „Лейтенант от флота на Съединените щати.“

Солидарността от времето на Студената война започва да се руши. Само няколко седмици след като Франк Уизнър е положен да почива, Рей Клайн, заместник-директорът на разузнаването, отива при Кларк Клифърд, председател на президентския Консултативен съвет по разузнаване, и унищожава Ред Рейбърн.

Клайн предупреждава, че директорът е заплаха за нацията. На 25 януари 1966 г. Клифърд съобщава на Макджордж Бънди — готов да напусне след пет изтощителни години като съветник по националната сигурност, — че Съветът по разузнаване е „искрено и дълбоко разтревожен от проблема с ръководството в ЦРУ“.^[25] След няколко дни подходящо изтичане на информация до Уошингтън Стар показва на Рейбърн, че му предстои да напусне. Адмиралът отговаря. Той изпраща на помощника на президента Бил Мойърс дълъг списък с постиженията си: Управлението е прекратило изхабени и непродуктивни тайни акции, изградило е двайсет и четири часов оперативен център, който да предоставя новини и информация на президента, удвоило е силата на контратерористичните отряди във Виетнам и е утроило цялостните си усилия в Сайгон.^[26] Уверява Белия дом, че духът в главната квартира и в чужбина е висок. Сутринта на 22 февруари 1966 г. президентът Джонсън прочита бляскавата самооценка на адмирал Рейбърн, вдига слушалката и телефонира на Макджордж Бънди.

Рейбърн „напълно е забравил факта, че не е високо оценяван и че не върши добра работа — казва президентът. — Мисли си, че е направил голямо подобрение и че е голям успех. И се боя, че Хелмс допуска това“.^[27]

Джонсън не поставя никого начело на съвета за преглед на тайните акции, известен като Комитет 303, след оставката на Бънди същата седмица. Нуждаещи се от вниманието на Белия дом операции увисват, сред тях план за нагласяване на изборите в Доминиканската република в полза на живеещ в изгнание в Ню Йорк бивш президент, и свежо наливане на пари и оръжие за диктатора на Конго. Джонсън оставя мястото свободно през март и април 1966 г. Най-напред той желае Бил Мойърс — по-късно един от най-ясните левичарски гласове на обществената телевизия — да поеме ръководството на Комитет 303. Мойърс присъства на едно заседание, проведено на 5 май 1966 г., потръпва от ужас и отклонява тази чест. Тогава президентът избира най-лоялния си последовател — Уолт Уитман Ростоу — за съветник по националната сигурност и председател на Комитет 303. Комитетът се връща към работа през май.^[28] Въпреки затишието той одобрява 45 големи тайни операции на ЦРУ за същата година, повечето от тях като подкрепа за войната в Югоизточна Азия.

Най-накрая, през третата събота на юни 1966 г., операторът на Белия дом предава обаждане от президента до дома на Ричард Хелмс.

На петдесет и три години, посивяващ, стегнат заради тениса, навит като швейцарски часовник, Хелмс кара стария си черен „Кадилак“ до главната квартира всяка сутрин в шест и половина, включително и в съботите; този ден е един от редките му почивни дни. Започналото като военновременен роман с тайната служба става всепоглъщаща страст. Двайсет и седем годишният му брак с шест години по-възрастната скулпторка Джулия Шийлдс се разпада поради липса на внимание. Синът им е в колеж. Животът му е изцяло посветен на Управлението. Когато вдига звънящия телефон, той чува най-голямото си желание осъществено.

Полагането на клетвата е извършено в Белия дом на 30 юни. Президентът докарва Оркестъра на морската пехота. Сега Хелмс е начело на почти двайсет хиляди души, повече от една трета от тях заети с шпионска работа в чужбина, и бюджет от около милиард долара. Гледат го като един от най-могъщите хора във Вашингтон.