Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985

История

  1. — Добавяне

18. „Ние също се залъгвахме“

На 30 юли 1962 г., понеделник, Джон Ф. Кенеди влиза в Овалния кабинет и включва новата записваща система, истинско произведение на изкуството, която е наредил да инсталират през уикенда.[1] Първият разговор, който записва, е планът за сваляне правителството на Бразилия и отстраняване на президента й Жуао Гулар.

Кенеди и неговият посланик в Бразилия Линкълн Гордън обсъждат похарчването на 8 милиона долара за подправяне на следващите избори и подготовка на почвата за военен преврат срещу Гулар — „да бъде изхвърлен, ако е необходимо“ — казва посланик Гордън на президента. Резидентурата на ЦРУ в Бразилия „дискретно ще покаже, че не сме непременно враждебни, спрямо каквато и да е акция на военните, ако е ясно, че мотивът й е срещу левицата“, казва президентът. Той няма да позволи Бразилия или някоя друга държава в Западното полукълбо да стане втора Куба. Парите потичат от ЦРУ към политическия живот на Бразилия. Единият канал е Американският институт за развитие на свободния труд — крило на Американската федерация на труда (АФТ). Другият е Институтът за изследвания в социалните науки — новосформирана организация на делови и граждански лидери в Бразилия. Получателите са политици и офицери, които са против президента Гулар и поддържат тесни контакти с новия американски военен аташе в Бразилия Върнън Уолтърс — бъдещ заместник-директор на разузнаването. Тези инвестиции ще започнат да се отплащат след по-малко от две години.[2]

Записите от Белия дом, транскрибирани през 2001 г., възпроизвеждат ежедневния ритъм на оформящите се в Овалния кабинет планове за тайни операции.

На 8 август Маккоун се среща в Белия дом с президента, за да обсъдят доколко е разумно спускането с парашут на стотици китайски националистически войници в Китай на Мао. Президентът е одобрил паравоенната операция. Маккоун е скептичен. Мао разполага с ракети земя-въздух, а последният изпратен от ЦРУ над Китай самолет U-2 е бил засечен и проследен от китайските комунистически радари 12 минути след излитането му от Тайван, съобщава Маккоун на президента. „Това е смехотворно — казва съветникът на Кенеди по националната сигурност Майкъл Форестол, син на покойния секретар по отбраната. — Ще дадем на президента още една катастрофа с U-2.“ И каква ще е легендата този път? — шегува се Кенеди. Всички се смеят. Месец след тази среща силите на Мао свалят един U-2 над Китай.

На 9 август Ричард Хелмс отива в Белия дом за обсъждане на възможностите за сваляне на режима в Хаити, на 30 мили от Куба. Хаитянският диктатор Франсоа „Папа Док“ Дювалие краде американската икономическа помощ и използва американската военна подкрепа за заздравяване на корумпирания си режим. Президентът дава разрешение за преврат. ЦРУ е снабдило с оръжия дисиденти, надяващи се да свалят правителството с всякакви необходими средства. Обмисля се дали Дювалие да бъде убит. Маккоун е дал зелена светлина.[3]

Но ЦРУ затъва. „Мога да кажа, г-н президент, че заговорът не изглежда да се е получил много успешен“ — съобщава Хелмс. Той предупреждава, че „отрядите главорези“ на Дювалие са „доста значителна репресивна сила“, което „прави заговора опасно занимание“. Най-добрият завербуван от ЦРУ агент, бивш началник на бреговата охрана на Хаити, не притежава нито волята, нито средствата за извършване на преврата. Хелмс съзира нищожна надежда за успех. Президентът му казва: „Още един преврат не ви е от полза, ако нямате с кого да работите.“

На 10 август Джон Маккоун, Робърт Кенеди и секретарят по отбраната Робърт Макнамара се събират в натруфената зала за съвещания на държавния секретар Дийн Ръск, на седмия етаж в сградата на Държавния департамент. Темата е Куба.[4] Маккоун си спомня за „едно предложение да се ликвидират водещите хора от режима на Кастро“, в това число Кастро и брат му Раул, министър на отбраната на Куба, който тъкмо се е върнал от пътуване за купуване на оръжия от Москва. Маккоун намира тази идея ужасяваща. Директорът вижда по-голяма заплаха в бъдещето. Той предсказва, че Съветският съюз ще даде на Кастро ядрени оръжия — балистични ракети със среден обсег, които могат да поразяват цели в Съединените щати. От повече от четири месеца той се притеснява от тази възможност. Не разполага с разузнавателна информация, не разполага с нищо, с което да продължи, освен с инстинкта си.

Маккоун е единственият, който вижда ясно заплахата. „Ако бях на мястото на Хрушчов — казва той, — щях да разположа в Куба офанзивни ракети. После щях да тропна с чепика по масата и да кажа на Съединените щати: Е, как ви се харесва за разнообразие да погледнете дулото на пушката? А сега нека си поприказваме за Берлин и за каквото друго си избера.“[5] Изглежда, никой не му е повярвал. „Експертите единодушно и непреклонно се съгласиха, че това е отвъд пределите на възможното — отбелязано е в една история на Управлението в годините на Маккоун. — Той беше напълно сам.“

Налице е растящ скептицизъм относно способността на Управлението да предскаже поведението на Съветите. В продължение на десет години анализаторите му постоянно са бъркали. „ЦРУ рисуваше възможно най-страховитата картина на това, което Съветите ще ни причинят — ще станем второразредна сила; Съветите ще са № 1“ — казва бившият президент Джералд Р. Форд, който през 1962 г. членува в затворената Вътрешна подкомисия, осигуряваща секретния бюджет на ЦРУ.[6] „Имаха таблици на стените, имаха числа и заключението им беше, че след десет години Съединените щати ще са зад Съветския съюз по военни възможности и икономически растеж — казва Форд. — Това беше страховито представление. Фактите са, че грешаха напълно. А това — тъй наречените експерти на ЦРУ — бяха най-добрите ни хора.“

„Най-опасният район в света“

На 15 август Маккоун се връща в Белия дом да обсъди как е най-добре да се свали Чеди Жаган, министър-председател на Британска Гвиана — бедна, заливана от карибския прилив колония в Южна Америка.

Жаган е получил образованието си в САЩ стоматолог, женен за една марксистка от Чикаго на име Жанет Розенбърг, произлизащ от работници в колониалните плантации. За първи път е избран още през 1953 г. Не след дълго Уинстън Чърчил суспендира конституцията на колонията, нарежда правителството да бъде разпуснато и хвърля семейство Жаган в затвора. Те са освободени след като британците възстановяват конституционното управление. Жаган е преизбран два пъти, а през октомври 1961 г. посещава Овалния кабинет.

„Видях се с президента Кенеди, за да потърся помощта на Съединените щати и подкрепата му за нашата независимост от британците — спомня си Жаган.[7] — Той беше много чаровен и приветлив. Вижте, Съединените щати се бояха, че ще дам Гвиана на руснаците. Аз казах: Ако това е опасението ви, не се бойте. Ние няма да приемем съветска база.“

През ноември 1961 г. в интервю със зетя на Хрушчов и редактор на Известия Джон Ф. Кенеди публично обявява: „Съединените щати подкрепят идеята, че всеки народ трябва да има правото на свободен избор на вида управление, който желае.[8] Чеди Жаган може и да е марксист, но Съединените щати нямат нищо против, защото този избор е направен е честни избори, които той спечели.“

Кенеди обаче решава да използва ЦРУ, за да свали Жаган. Скоро след като Жаган излиза от Белия дом, в столицата на Гвиана — Джорджтаун — Студената война става гореща. В ефир тръгват нечувани до момента радиостанции. Чиновниците излизат на улицата. Бунтовете отнемат живота на повече от сто души. Профсъюзите въстават, след като получават съвети и пари от Американския институт за развитие на свободния труд, който на свой ред получава пари и съвети от ЦРУ. Артър Шлезинджър, специален помощник и придворен историк на Белия дом по времето на Кенеди, запитва президента: „Смята ли ЦРУ, че може да проведе действително тайна операция — тоест операция, която, каквито и подозрения да има Жаган, да не остави видима следа, която той да може да покаже пред света като доказателство за американска намеса, независимо дали ще спечели, или ще изгуби?“[9]

На 15 август 1962 г. в Белия дом президентът, Маккоун и съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди решават, че е време да докарат нещата до точка на кипене.[10] Президентът дава началото на кампания на стойност 2 милиона долара, която в крайна сметка сваля Жаган от власт.[11] По-късно президентът Кенеди ще обясни на британския премиер Харолд Макмилан: „Латинска Америка беше най-опасният район в света. Ако имахме комунистическа държава в Британска Гвиана, ефектът… щеше да е създаването на неудържим натиск вътре в САЩ за наш военен удар срещу Куба.“[12]

На същата среща на 15 август, която решава съдбата на Жаган, Маккоун връчва на президента новата доктрина на ЦРУ за противопартизански действия. Заедно с нея върви и втори документ, скициращ текущите тайни операции в 11 страни — Виетнам, Лаос и Тайланд; Иран и Пакистан; и Боливия, Колумбия, Доминиканската република, Еквадор, Гватемала и Венецуела. Документът е „изключително засекретен, защото казва всичко за мръсните номера“ — казва Маккоун на президента.[13] „Чудесна колекция или речник на вашите престъпления“ — отвръща Бънди през смях.

На 21 август Робърт Кенеди пита Маккоун дали ЦРУ не може да инсценира лъжливо нападение срещу американската военна база в залива Гуантанамо като предлог за американско нахлуване в Куба.[14] Маккоун отказва. На другия ден той казва лично на Джон Кенеди, че една инвазия би била фатална грешка. За първи път Маккоун уведомява президента за мнението си, че Съветите може би инсталират в Куба ракети със среден обсег на действие. Ако е така, една потайна американска атака може да сложи началото на ядрена война. Той защитава тезата да се вдигне шум около вероятността за наличие на съветска ракетна база. Президентът начаса отхвърля идеята, но гласно се чуди дали партизаните на ЦРУ или американски войски ще са потребни за разрушаването на площадките — ако те съществуват. В този момент никой, освен Маккоун не е убеден, че ги има.

Разговорът продължава в Овалния кабинет малко след 6 часа следобед на 22 август, когато към тях се присъединява Максуел Тейлър — генералът, на когото Кенеди вярва най-много. Президентът иска да прегледат други две тайни операции, преди да обсъдят Куба. Първата е план за спускане на двайсет китайски националистически войници в континентален Китай през следващата седмица, който е в стадий на разработка. Втората е план на ЦРУ за подслушване на хора от вашингтонския журналистически корпус.

„Как сме с уреждането на работата с Болдуин?“ — пита президентът.[15] Четири седмици по-рано Хенсън Болдуин, репортер по националната сигурност на Ню Йорк Таймс, е отпечатал статия за съветските усилия да се укрепят площадките за изстрелване на междуконтинентални балистични ракети с бетонни бункери. Крайно подробният репортаж на Болдуин точно излага изводите на най-новата национална разузнавателна оценка на ЦРУ.

Президентът нарежда на Маккоун да създаде вътрешен специален отряд, който да спре изтичането на тайни от правителството към вестниците. Заповедта е в разрез с устава на Управлението, специално забраняващ шпионирането вътре в страната. Много преди Никсън да създаде своя отряд Водопроводчици от ветерани на ЦРУ, за да спре изтичания на новини, Кенеди е използвал Управлението, за да шпионира американци.

„ЦРУ е в пълно съгласие със… създаването на този специален отряд, който може да е постоянна група за разследване, докладваща ми лично“ — казва Маккоун на президента по-късно. ЦРУ наблюдава Болдуин, още четирима репортери и източниците им от 1962 до 1965 г. Нареждайки на директора на разузнаването да осъществи програма за следене в страната, Кенеди създава прецедент, който ще следват президентите Джонсън, Никсън и Джордж У. Буш.

Все на същата среща в Белия дом разговорът най-сетне се връща към Кастро. Трийсет и седем съветски кораба са акостирали в Куба през последните седем седмици, казва Маккоун на президента. Товарът им „може да съдържа части на ракети. Ние не знаем“. Но по един или друг начин Съветите действат за увеличаването на военната мощ на Куба. „Е, това ще е отделно от въпроса дали строят някакви ракетни бази, нали?“ — пита президентът. „Всъщност, не — отговаря Маккоун, — мисля, че двете са свързани. Мисля, че те вършат двете неща.“

На другия ден Маккоун напуска Вашингтон и се отправя на дълъг меден месец. Отскоро вдовец, който току-що се е оженил отново, той планира посещение в Париж и Южна Франция. „Ще бъда извънредно доволен, ако имате нужда от мен — пише той на президента, — и ако е тъй, донякъде ще бъда облекчен от виновното усещане, което сякаш ме обзема.“[16]

„Сложете го в сандъка и заковете капака“

Самолет U-2 извършва полет над Куба на 29 август. Филмът му е проявен през нощта. На 30 август един анализатор на ЦРУ се навежда над осветената си маса и се провиква: „Имам база на РЗВ!“ РЗВ е ракетата земя-въздух CA-2, съветското оръжие, което е свалило U-2 над Русия. Същия ден друг самолет U-2 е спипан да се носи из съветското въздушно пространство в нарушение на тържественото американско обещание и предизвиква официален протест от Москва.

Новината, че Куба притежава ракети земя-въздух, създава „разбираема неохота или смущение“ в Белия дом относно разрешаването на нови полети, ще каже по-късно Маккоун.[17] Дж. Кенеди нарежда на генерал Картър, изпълняващ длъжността директор на разузнаването по време на медения месец на Маккоун, да покрие доклада за РЗВ. „Сложете го в сандъка и заковете капака“ — казва президентът.[18] Той не може да позволи международното напрежение да създаде вътрешнополитическо безпокойство — не и когато изборите са само след два месеца. След това на 9 септември друг самолет U-2 е свален над Китай. Сега в Държавния департамент и в Пентагона на шпионския самолет и на свързаните с него рискове се гледа — по думите на доклад на ЦРУ — с „всеобща погнуса или, в най-добрия случай, с крайна неловкост“. Гневният Макджордж Бънди, пришпорван от Дийн Ръск и действащ от името на президента, отказва следващия планиран полет на U-2 над Куба и привиква Джеймс К. Ребър, ветеран от ЦРУ, отговарящ за Комисията за наземно наблюдение.

„Има ли някой участник в планирането на тези мисии, който иска да започне война?“ — пита направо Бънди.[19]

На 11 септември президентът Кенеди забранява полетите на U-2 да минават над кубинското въздушно пространство. Четири дни по-късно първите съветски ракети със среден обсег пристигат в пристанището Мариел в Куба. Фотографската пауза — сляпо петно в решаващ исторически момент — продължава четирийсет и пет дни.[20] Маккоун, който държи под око главната квартира на ЦРУ чрез непрестанни телеграми от Френската Ривиера, нарежда на Управлението да предупреди Белия дом за „опасността от изненада“. Управлението не го прави. ЦРУ преценява, че в Куба има десетхилядна съветска войска. Тя наброява 43 000 души. Управлението заявява, че кубинските сили възлизат на 100 000 души. Истинското число е 275 000. ЦРУ направо отхвърля възможността Съветите да строят площадки за ядрени ракети в Куба.

„Установяването на кубинска земя на съветски ядрени ударни сили, които могат да се използват срещу САЩ, би било несъвместимо със съветската политика“ — заключават топекспертите на ЦРУ в специална национална разузнавателна оценка на 19 септември. Като класически пример на проектиране на своите мисли върху другите, колебливото ЦРУ заявява: „Самите Съвети вероятно все още са несигурни относно бъдещата си военна програма за Куба.“ Оценката ще остане в продължение на четирийсет години връх на погрешното преценяване — докато ЦРУ не проверява състоянието на иракския арсенал.

Единствено Маккоун не е съгласен. На 20 септември в последната от младоженските си телеграми за главната квартира той настоява Управлението да преосмисли. Анализаторите въздъхват. После отново поглеждат съобщението, получено преди поне осем дни от един наблюдател на пътищата, кубински агент на най-ниското стъпало в разузнавателната йерархия. Той е докладвал, че конвой от седемдесетфутови съветски трактори — влекачи вози мистериозен, завит с платнища товар с размерите на големи телефонни стълбове из кубинската провинция край град Сан Кристобал. „Така и не научих името му — казва Сам Халпърн от ЦРУ.[21] — Този агент, едничкият смислен резултат от операцията Мангуста, та този агент ни каза, че става нещо занимателно… И след десет дни спорове пред Комитета за наземна рекогносцировка най-сетне беше одобрено да се направи прелитане над чужда територия.“

На 4 октомври Маккоун, отново поел командването, се гневи на спирането на U-2, наложено от Белия дом. Над Куба не е имало шпионски полети от повече от пет седмици. На съвещание на Специалната група (разширен състав) с Боби Кенеди „възникна голям спор (малко разгорещен)“ по въпроса кой е спрял полетите.[22] Разбира се, това е президентът. Боби Кенеди признава нуждата от още разузнаване за Куба, но казва, че президентът иска преди всичко още саботаж: „Той настоява да се започне «мащабна дейност».“[23] Той иска Маккоун и Лансдейл да пратят в Куба агенти, които да минират пристанищата и да отвличат кубински войници за разпит — заповед, която довежда до последната мисия от операция Мангуста през септември; тогава, в разгара на ядрената криза, около петдесет шпиони и саботьори са изпратени с подводница в Куба.

Докато американското разузнаване вършее, на 4 октомври в Куба незабелязано пристигат 99 съветски ядрени бойни глави. Всяка от тях е седемдесет пъти по-мощна от бомбата, която Хари Труман е пуснал над Хирошима. С едно прокрадване Съветите са удвоили размера на вредата, която могат да причинят на Съединените щати. На 5 октомври Маккоун отива в Белия дом, където твърди, че безопасността на нацията зависи от повече полети на U-2 над Куба. Бънди му се присмива и му казва, че е убеден в липсата на заплаха — а ако заплаха съществува, то ЦРУ не може да я открие.

„Почти пълна изненада за разузнаването“

Откриването на ракетите от ЦРУ десет дни по-късно бива представяно като триумф. Малцина от хората на власт по онова време обаче го виждат така.

„Почти пълната изненада за разузнаването, преживяна от Съединените щати във връзка с вкарването и разполагането на съветски ракети в Куба, произлизаше до голяма степен от нарушеното функциониране на аналитичния процес, чрез който се оценяват и докладват разузнавателните показатели“ — докладва няколко месеца по-късно президентският Консултативен съвет по разузнаване.[24] Президентът е „зле обслужен“ от ЦРУ, което „не е съумяло да представи на ключови правителствени служители най-точната възможна картина“ на това, което Съветите правят. Според Съвета „покритието на Куба от тайни агенти е недостатъчно“ и „не е използвано пълноценно въздушното фотографско наблюдение“. Той заключава: „Начинът, по който се боравеше с разузнавателните индикатори в случая с Куба, може да се окаже най-сериозната грешка в нашата разузнавателна система, грешка, която — ако не се поправи — може да доведе до най-тежки последици.“

Грешките си остават непоправени; неспособността да се види реалното състояние на иракския арсенал през 2002 г. довежда до нещо доста сходно като резултат.

Но най-после по настояване на Маккоун фотографската пауза е затворена. На зазоряване на 14 октомври един самолет U-2, пилотиран от майора от ВВС Ричард Д. Хайзър от Стратегическото военновъздушно командване, прелита над Западна Куба и заснема 928 кадъра за шест минути. Двайсет и четири часа по-късно анализаторите на ЦРУ съзерцават изображенията на най-големите комунистически оръжия, които са виждали. През целия ден на 15 октомври те сравняват кадрите от U-2 със снимките на съветските ракети, които минават на парад по московските улици на всеки Първи май. Те проверяват наръчниците с техническите спецификации, получени през изминалата година от Олег Пенковски, полковник от съветското военно разузнаване. През лятото на 1960 г. той е подхванал четиримесечни опити да се свърже с ЦРУ. Но служителите на Управлението са твърде неопитни, твърде боязливи и предпазливи, за да сключат сделката.

Най-сетне той осъществява контакт с британците, които работят с него заедно с представителите на ЦРУ в Лондон. С голям риск е изнесъл около 5000 страници документи, по-голямата част от които позволяват да се видят отвътре военната технология и доктрина. Той действа доброволно и е първият важен съветски шпионин на ЦРУ. Точно седмица след пристигането на снимките от U-2 във Вашингтон Пенковски е арестуван от съветското разузнаване.

В късния следобед на 15 октомври анализаторите на ЦРУ вече знаят, че гледат балистични ракети със среден обсег CC-4, които могат да пренесат 1-мегатонна бойна глава от Западна Куба до Вашингтон. Президентът Кенеди е в Ню Йорк за участие в кампанията за ноемврийските избори, които са само след три седмици. Същата вечер Макджордж Бънди е у дома си на прощална вечеря с Чип Болън — новоназначения американски посланик във Франция. Около 22 ч. телефонът иззвънява. Обажда се Рей Клайн, заместник-директор на разузнаването в ЦРУ. „Тези неща, за които се тревожехме — изглежда, наистина имаме нещо“ — казва Клайн.[25]

Ричард Хелмс донася снимките от U-2 в кабинета на правосъдния министър в 9:15 ч. сутринта на 16 октомври. „Кенеди стана от бюрото си и погледна за миг през прозореца — спомня си Хелмс. — Обърна се с лице към мен. «Мамка му — каза високо, като вдигна юмруци пред гърдите си, сякаш щеше да се боксира с невидим противник. — Всичко да върви по дяволите.» Тъкмо такива бяха и моите чувства.“[26]

Боби Кенеди мисли: „Бяхме изиграни от Хрушчов, но и ние също се залъгвахме.“[27]

Бележки

[1] Директните цитати в тази глава са взети от наскоро транскрибираните ленти на Кенеди от Белия дом, ако не са цитирани от други източници. Лентите, наскоро разсекретените паметни бележки на Маккоун и повече от хилядата страници вътрешни документи на ЦРУ представят богата мозаечна картина на всекидневието в Управлението през лятото и есента на 1962 г. Лентите от Белия дом от 30 юли до 28 октомври 1962 г. са събрани при Timothy Naftali, Philip Zelikow, and Ernest May (eds.), /_The Presidential Recordings: John F. Kennedy_, 3 vols. (New York: Norton, 2001), подпомогнато от Центъра за политика Милър. Цитираните паметни бележки на Маккоун идват от три източника: FRUS, CREST и DDRS. Вътрешните документи на ЦРУ авторът получи от CREST.

[2] Две години след този разговор в Овалния кабинет Гулар е свален, а Бразилия е на път да стане полицейска държава. Боби Кенеди е отишъл в Бразилия, за да види ситуацията лично: „Не харесах Гулар“ — казва той. Подкрепеният от ЦРУ през 1964 г. преврат води до първата военна диктатура от серията такива режими, които управляват Бразилия за по-голямата част от следващите двайсет години.

[3] Директорът е установил за себе си разлика между преврат, при който може да има кървава баня, и опит за убийство на държавен глава. Едното е морално, а другото не; преврат, при който президентът бива убит, може да бъде прискърбен, но не и осъдителен.

[4] Почти всички записи на това съвещание са били унищожени, но фрагментите са усърдно събрани от историците на Държавния департамент от архивите на директора на разузнаването: На заседанието Маккоун поддържа, че Съветският съюз има в лицето на Куба коз от такава важност, че „Съветите няма да оставят Куба да падне“. Маккоун очаква, че за да предотврати такова падане, Съветският съюз ще предостави икономическа, техническа и конвенционална военна помощ с балистични ракети със среден обсег, което те ще оправдаят, посочвайки към американските ракетни бази в Италия и Турция… По време на дискусията е повдигнат въпросът за убийството на кубински политически лидери. Според меморандум на Харви до Ричард Хелмс от 14 август въпросът е бил повдигнат по време на съвещанието от страна на Макнамара… На 14 април 1967 г. Маккоун, пенсиониран, изпраща бележка до Хелмс, вече директор на разузнаването, в която пише за дискусията на срещата от 10 август: „Спомням си за едно предложение да се ликвидират водещите хора от режима на Кастро, включително самият Кастро. Веднага възразих на предложението, заявявайки, че предметът е изцяло забранен, доколкото са засегнати американското правителство и ЦРУ, и че идеята не бива да се обсъжда, нито да се появява в документи, тъй като американското правителство не може да обсъжда такива действия по силата на морални или етични основания.“ FRUS, Vol. X, editorial note, document 371. Маккоун повдига за първи път въпроса за ядрени оръжия в Куба на съвещание на Специалната група от 12 март 1962 г.: „Можем ли да развием политика за случай на разполагане на ракетни бази на кубинска територия?“ FRUS, Vol. X, document 316. Но на 8 август 1962 г., само два дни преди първото си предупреждение, че съветски ракети ще бъдат изпратени в Куба, Маккоун е казал пред събиране на двайсет и шестима републикански сенатори, че е „категоричен, че няма ракети или ракетни бази в Куба“. „Luncheon Meeting Attended by the DCI of Senate Republican Policy Committee“, August 8, 1962, разсекретено на 12 май 2005 г., CIA/CREST.

[5] Walter Elder, „John McCone, the Sixth Director of Central Intelligence“, копие — чернова, CIA History Staff, 1987, частично разсекретено и издадено през 1998 г.

[6] Форд, цитиран в John L. Helgerson, „CIA Briefings of Presidential Candidates“, May 1996, CIA/CSI.

[7] Интервю на автора c Жаган.

[8] „Interview between President Kennedy and the Editor of Izvestia“, November 25, 1961, FRUS, Vol. V.

[9] Паметна бележка на Шлезинджър, July 19, 1962, FRUS, Vol. XII.

[10] Паметна бележка до Бънди, August 8, 1962.

[11] Авторът е представил някои от последиците й в „А Kennedy-CIA Plot to Haunt Clinton“, The New York Times, October 30, 1994. Статията засягаше накратко борбата за разсекретяване на правителствените документи за тайната операция. През 2005 г. Държавният департамент издаде следната „редакторска бележка“ във FRUS, 1964–1968, Vol. XXXII: „При администрацията на Джонсън американското правителство продължава политиката на администрацията на Кенеди да работи с британското правителство, за да поощрят и подкрепят прозападните лидери в Британска Гвиана при прехода на тази колония с ограничено самоуправление към пълна независимост. Специалната група/Комитет 303 одобрява приблизително 2,08 милиона долара за програми за тайни операции в тази страна между 1962 и 1968 г. Американската политика включва и тайно противопоставяне на Чеди Жаган, тогавашния промарксистки лидер на индийското население на Британска Гвиана. Част от определените от Специалната група/Комитет 303 за тайни операции пари са използвани между ноември 1962 и юни 1963 г., за да увеличат избирателните шансове на опозиционните политически партии спрямо управляващата Народна прогресивна партия на Жаган. Американското правителство успешно настоява пред британците да въведат в Гвиана пропорционална система (от полза за опонентите на Жаган) и да отложат даването на независимост, докато силите срещу Жаган укрепнат.“ Бележката продължава: „Чрез Централното разузнавателно управление американското правителство снабдява с пари и помощ за кампанията опозиционните на Жаган партии на Форбс Бърнам и Питър д’Агиар, които се готвят да оспорят парламентарните избори от декември 1964 г. Тайното финансиране и техническата помощ от американското правителство е трябвало да играят решаваща роля в регистрирането на гласоподаватели, които вероятно ще гласуват срещу Жаган. Регистрирането на симпатизантите на Бърнам и Д’Агиар в голям брой помага за избирането на насочена срещу Жаган коалиция. Средства, отпуснати от Специалната група/Комитет 303, са били отново използвани между юли 1963 и април 1964 г. във връзка с общата стачка в Британска Гвиана от 1964 г. Когато привържениците на Жаган и Бърнам се сблъскват при протестите на работниците в захарните плантации през тази година, САЩ и британското правителство съвместно увещават Бърнам да не отвръща с насилие, а да приеме посредничество за уреждане на конфликта. По същото време Съединените щати обучават хора от опозицията срещу Жаган, за да могат те да се защитават в случай на нападение, а и за да укрепят духа им. След общата стачка утвърдените от Комитета 303 средства са използвани, за да подпомогнат избирането на коалиция между Народния национален конгрес на Бърнам и Обединената сила на Д’Агиар. След избирането на Бърнам за премиер през декември 1963 г. американското правителство, отново посредством ЦРУ, продължава да предоставя съществени суми на Бърнам и д’Агиар и на партиите им. През 1967 и 1968 г. отпуснатите от Комитет 303 средства са използвани, за да помогнат на коалицията на Бърнам и Д’Агиар да участва в общите избори от 1968 г. и да ги спечели. Когато американското правителство разбира, че Бърнам ще използва недействителни гласове на отсъстващи лица, за да остане на власт при изборите от 1968 г., то го съветва да не предприема такова действие, но не опитва да го спре“.

[12] Memorandum of conversation, June 30, 1963, Birch Grove, England, „Subject: British Guiana“. Участници: президентът Кенеди, Дийн Ръск, посланик Дейвид Брус, Макджордж Бънди, премиер-министърът Харолд Макмилан, лорд Хоум и сър Дейвид Ормсби — Гор, FRUS, Vol. XII.

[13] Naftali, Zelikow, and May, The Presidential Recordings. По-късно през деня президентът чете на глас от изложението на доктрината, класика в жанра на геостратегическите безсмислици: „В интерес на американската национална сигурност се стремете да заместите местното ръководство с лидери от същия произход, които са по-податливи и разбират необходимостта от елиминиране на зоните на опозиционност… желаейки да гарантират, че модернизацията на местното общество се развива в направления, които ще позволят създаването на подходяща среда за плодотворно международно сътрудничество и за нашия начин на живот в световен мащаб.“ „Това са пълни глупости — казва Кенеди презрително. — За нашия начин на живот.“.

[14] На тази среща Р. Кенеди настоява за инцидент от вида „Помнете Мейн“ — инсценирана атака срещу Гуантанамо — и продължава да защитава подхода си и по време на ракетната криза. (Кенеди е направил аналогия с инцидента с американския военен кораб Мейн, потънал след експлозия в пристанището на Хавана през 1898 г.; въпросният инцидент слага началото на испано-американската война. — Бел.прев.) McCone memo, August 21, 1962, в „CIA Documents on the Cuban Missile Crisis“, CIA/CSI, 1992; McCone memo on McCone-JFK meeting, August 23, 1962. FRUS, Vol. X, document 385.

[15] Naftali, Zelikow, and May, The Presidential Recordings. ФБР на Дж. Едгар Хувър разпитва Болдуин и подслушва домашния му телефон. Той е випускник на Военноморската академия, оттеглил се от служба през 1927 г., работи като военен анализатор за Ню Йорк Таймс от 1937 г., спечелва наградата Пулицър за репортажите си от Гуадалканал и Западния Пасифик през 1943 г. и е със сигурност глас в подкрепа на армията на страниците на вестника. Източниците му в Пентагона са първокласни. След посещението от ФБР разтърсеният журналист на Ню Йорк Таймс казва на свой колега в подслушан от ФБР през нощта на 30 юли разговор: „Мисля, че истинският отговор на това е Боби Кенеди и лично президентът, но най-вече Боби Кенеди, който оказва натиск върху Хувър.“ Транскрипцията на разговора е на бюрото на министъра на правосъдието на следващия ден. Консултативният съвет по външното разузнаване се среща с Джон Кенеди на другия ден и му заявява, че работата на Болдуин е сериозна опасност за Съединените щати. „Бихме предложили — казва Джеймс Килиън, автор на доклада за «изненадващата атака» от 1954 г. — директорът на разузнаването да бъде насърчен да създаде експертна група, която ще е на разположение постоянно, за да следи нарушения на сигурността… екип, който е на негово разположение и работи под негово ръководство.“ Кларк Клифърд, член на съвета и автор на проекта за устав на ЦРУ в Закона за националната сигурност от 1947 г., когато е бил юридически съветник на Хари Труман в Белия дом, увещава президента Кенеди да създаде в ЦРУ „постоянна група, която действа през цялото време. Те могат да открият кои са връзките на Хенсън Болдуин — казва Клифърд. — Когато отива в Пентагона, с кого се вижда? Никой не знае. ФБР не знаят. Но смятам, че ще бъде изключително интересно“. Множеството приятели на Клифърд сред вашингтонското висше общество биха били ужасени от тази низост. Конгресните изслушвания през 1975 г. стоварват отговорността за подслушванията само върху министъра на правосъдието Кенеди и ФБР — не и върху президента Кенеди и ЦРУ.

[16] McCone to Kennedy, August 17, 1962, разсекретено на 20 август 2003 г., CIA/CREST.

[17] McCone, „Memorandum for: The President/The White House“, February 28, 1963, JFKL.

[18] „CIA Documents on the Cuban Missile Crisis“, CIA/CSI, 1992.

[19] „IDEALIST Operations over Cuba“, September 10, 1962, CIA/CREST.

[20] Въпросите и обясненията около „фотографската пауза“ се намират при Max Holland, „The «Photo Gap» That Delayed Discovery of Missiles in Cuba“, Studies in Intelligence, Vol. 49, №4, 2005, CIA/CSI.

[21] Халпърн при James G. Blight and Peter Kornbluh (eds.), Politics of Illusion: The Bay of Pigs Invasion Reexamined (Boulder, CO: Lynne Rienner, 1998).

[22] „CIA Documents on the Cuban Missile Crisis“, CIA/CSI, 1992.

[23] „Minutes of Meeting of the Special Group (Augmented) on Operation Mongoose, 4 October 1962“, разсекретен на 19 февруари 1962 г., CIA/CREST; McCone memo, October 4, 1962, FRUS, Vol. X.

[24] Докладът е запазен в разсекретено през 2001 г. извлечение в редакторска бележка във FRUS, 1961–1963, Vol. XXV, document 107, и във версия от 1992 г. в „CIA Documents on the Cuban Missile Crisis“, CIA/CSI, 1992, pp. 361–371.

[25] Mcgeorge Bundy, Danger and Survival (New York: Random House, 1988), pp. 395–396.

[26] Richard Helms with William Hood, A Look over My Shoulder: A Life in the Central Intelligence Agency (New York: Random House, 2003), p. 208.

[27] Robert Kennedy, Thirteen Days (New York: Norton, 1969), p. 27.