Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985

История

  1. — Добавяне

29. „Американското правителство иска военно решение“

Към 1970 г. влиянието на ЦРУ се усеща във всяка страна в Западното полукълбо — от границата в Тексас до Огнена земя. В Мексико президентът работи изключително с шефа на резидентурата, а не с посланика и на Нова година получава лична информационна сводка от директора на разузнаването. В Хондурас двама резиденти самостоятелно са обещали подкрепата на САЩ на военната хунта против нарежданията на посланиците, на които служат.

Малко са латиноамериканските държави, които наистина се придържат към идеалите на демокрацията и върховенството на закона.[1] Една от тях е Чили, където ЦРУ вижда надигаща се червена заплаха.[2]

Левият Салвадор Алиенде е фаворитът в насрочените за септември 1970 г. президентски избори. Умереният Радомиро Томич, подкрепян от християндемократите, традиционните любимци на ЦРУ, изглежда като много случайна фигура. Десният Хорхе Алесандри има солидна проамериканска биография, но е корумпиран; американският посланик Едуард Кори намира, че е непоносим. Вече нищо не е сигурно.

ЦРУ вече е било Алиенде веднъж. Президентът Кенеди е одобрил програма за политическа война повече от две години преди чилийските избори от септември 1964 г., която да го свали от власт.[3] Управлението осигурява секретността и налива около 3 милиона долара в политическата система на Чили. Тя се спира на около долар за глас за проамериканския християндемократ Едуардо Фрей. Линдън Джонсън, който одобрява продължаването на операцията, похарчва много по-малко от долар на гласоподавател, след като спечелва президентския пост през 1964 г. Кампанията на Фрей получава стимули за активното участие на привържениците му и политически консултанти покрай пълните с пари куфари. ЦРУ финансира тайни действия на Католическата църква и на профсъюзи срещу Алиенде. Управлението напомпва съпротивата срещу него сред чилийското военно командване и полицията. Държавният секретар Ръск казва на президента Джонсън, че победата на Фрей е „триумф за демокрацията“, постигнат „отчасти като резултат от добрата работа на ЦРУ“.

Президентът Фрей управлява шест години; конституцията го ограничава до един мандат. Въпросът отново е как да бъде спрян Алиенде. В продължение на месеци Хелмс предупреждава Белия дом, че ако иска да запази Чили под контрол, трябва бързо да одобри нова тайна акция. Спечелването на избори в чужбина отнема време и пари. Управлението е поставило един от своите най-издръжливи и надеждни хора за началник на резидентурата в Сантяго — Хенри Хекшер, който е шпионирал Съветите от Берлин, помогнал е за преврата в Гватемала и е вкарал Лаос в американския лагер. Сега той настойчиво съветва Белия дом да подкрепи Алесандри, човека от десницата.

Кисинджър е загрижен — има да се занимава с истинска война в Югоизточна Азия. Той много добре нарича Чили кама, насочена към сърцето на Антарктика. Но през март 1970 г. одобрява политическа програма за 135 000 долара, която да смаже Алиенде. На 27 юни, добавяйки още 165 000 долара, той забелязва: „Не виждам защо трябва да оставим някоя страна да стане марксистка само понеже населението й е безотговорно.“ Кисинджър подкрепя поражението на Алиенде, но не и избирането на някой друг.

През пролетта и лятото на 1970 г. ЦРУ се заема с работа. У дома и в чужбина то предоставя пропаганда на изтъкнати репортери, които служат като стенографи на Управлението. „Особено забележителна в тази връзка е главната статия на Тайм, която дължи много на писмени материали и сводки, предоставени от ЦРУ“ — отбелязва един вътрешен доклад на Управлението. В Европа старши кадри на Ватикана и християндемократически лидери от Западна Германия и Италия работят по повеление на ЦРУ, за да спрат Алиенде.[4] В Чили „се печатаха плакати, разпространяваха се новини, насърчаваха се редакторски коментари, пускаха се слухове, разхвърляха се листовки и се раздаваха памфлети“ — спомня си Хелмс.[5] Целта е да се стреснат избирателите, „да се покаже, че победа на Алиенде носи риска от разрушаване на чилийската демокрация — според същия. — Усилието беше отчаяно, но видимият ефект изглеждаше минимален“.

Посланик Кори намира работата на ЦРУ ужасяващо непрофесионална. „Никога и никъде не съм виждал толкова долнопробна пропаганда, използвана в кампания — казва той много години по-късно.[6] — Казах, че идиотите от ЦРУ, които са създали «кампанията на ужаса» — и казах това на ЦРУ, — трябваше веднага да бъдат разкарани за неразбиране на Чили и чилийците. Тази пропаганда беше до известна степен като видяното от мен в Италия през 1948 г.“

На 4 септември 1970 г. Алиенде печели изборите с 1,5% преднина, с по-малко от 37% от гласовете. Според чилийските закони Конгресът трябва да ратифицира резултата и да потвърди мнозинството му петдесет дни след изборите. Става дума за правна формалност.

„Вече си имате вашия Виетнам“

ЦРУ има богат опит в нагласяването на избори преди балотажа. Никога не го е правило след балотаж. Разполага със седем седмици, за да обърне резултата.

Кисинджър инструктира Хелмс да претегли шансовете на един преврат. Те са малки: Чили е демокрация от 1932 г., като оттогава военните не са искали политическата власт. Хелмс изпраща на шефа на резидентурата Хенри Хекшер телеграма със заповедта да установи директен контакт с чилийски военни, които ще се погрижат за Алиенде. Хекшер няма такива връзки. Но той познава Агустин Едуардс, един от най-влиятелните хора в Чили. Едуардс притежава повечето от медните мини, най-големия вестник — Ел Меркурио — и завода за бутилиране на Пепси-Кола. Седмица след изборите той отлита на север, за да се види с добрия си приятел Доналд Кендал, главен изпълнителен служител на Пепси и един от най-ценените финансови помощници на президента Никсън.

На 14 септември Едуардс и Кендал пият кафе с Кисинджър. След това „Кендал отиде до Никсън и поиска някаква помощ, за да не допусне Алиенде до длъжност“ — спомня си Хелмс (по-късно Кендал отрича участието си; Хелмс се присмива на отричането).[7] Хелмс се среща с Едуардс по обед във вашингтонския Хилтън. Двамата обсъждат момента на военния преврат срещу Алиенде. Същия следобед Кисинджър одобрява още 250 000 долара за политическата война в Чили. ЦРУ предоставя общо 1,95 милиона долара пряко на Едуардс, Ел Меркурио и кампанията им срещу Алиенде.

Същата сутрин Хелмс е казал на Том Полгар, шеф на резидентурата в Буенос Айрес, да взема следващия самолет за Вашингтон и да доведе със себе си главата на аржентинската военна хунта генерал Алехандро Ланусе. Генералът е несантиментален човек, прекарал четири години в затвора през 60-те след провален преврат. На следващия следобед, 15 септември, Полгар и Ланусе сядат в директорския кабинет в главната квартира на ЦРУ, чакайки Хелмс да се върне от среща с Никсън и Кисинджър.

„Хелмс беше много нервен при завръщането си“ — спомня си Полгар — и с основание — Никсън му е наредил да извърши военен преврат, без да казва на държавния секретар, секретаря по отбраната, американския посланик или началника на резидентурата. Хелмс е надраскал президентските заповеди в бележник:

— Може би шансът е 1 на 10, но спасете Чили!…

— 10 000 000 долара на разположение…

— Най-добрите хора, които имаме…

— Икономиката да изскърца.

Хелмс разполага с 48 часа, за да даде на Кисинджър план за действие, и с 49 дни, за да спре Алиенде.

Том Полгар познава Ричард Хелмс от двайсет и пет години. Започнали са заедно в берлинската база през 1945 г. Полгар поглежда в очите стария си приятел и долавя проблясък на отчаяние. Хелмс се обръща към генерал Ланусе и пита какво ще е необходимо за хунтата му, за да помогне тя за събарянето на Алиенде.

Аржентинският генерал поглежда директора на американското разузнаване.

„Г-н Хелмс — казва той, — вие вече си имате вашия Виетнам. Не ме карайте да си създавам свой.“[8]

„Това, от което имаме нужда, е един генерал с топки“

Рано сутринта на 16 септември Хелмс свиква съвещание с началника на тайните акции Том Карамесинис и още седем старши служители. „Президентът поиска от Управлението да попречи на Алиенде да дойде на власт или да го свали“ — обявява той. Карамесинис получава върховното командване и неблагодарната работа да държи Кисинджър в течение.

ЦРУ разделя операцията срещу Алиенде на Вариант едно и Вариант две. Вариант едно е политическа война, икономически натиск, пропаганда и дипломатически натиск.[9] Целта е да се купят достатъчно гласове в чилийския Сенат, за да се блокира утвърждаването на Алиенде. Ако това се провали, посланик Кори планира да убеди президента Фрей да извърши конституционен преврат. Като последно средство Съединените щати ще „осъдят Чили и чилийците на крайни лишения и бедност — казва Кори на Кисинджър, — принуждавайки Алиенде да възприеме твърдите мерки на полицейска държава“ и провокирайки народно въстание.

Вариант две е военен преврат. Кори не знае нищо за него. Но Хелмс пренебрегва президентската заповед да изключи Хенри Хекшер и казва на Том Полгар да се върне в Аржентина, за да го подкрепя. Хекшер и Полгар — момчета от берлинската база, най-добри приятели от Втората световна война — са сред най-добрите разузнавачи на ЦРУ. И двамата са наясно, че Вариант две е изпращане за зелен хайвер.

Хелмс повиква шефът на резидентурата в Бразилия Дейвид Атли Филипс да води специалната група за Чили. Човек на ЦРУ от 1950 г., ветеран от Гватемала и Доминиканската република, той е най-добрият майстор на пропагандата в Управлението. За Вариант едно няма никаква надежда.

„Всеки живял в Чили като мен и познаващ чилийците, знаеше, че един сенатор може да се подкупи, но двама? Никога. А трима? Никакъв шанс — казва той.[10] — Щяха да вдигнат аларма. Бяха демократи и доста време са били такива.“ Що се отнася до Вариант две — казва Филипс, — „чилийските военни бяха модел на демократическа коректност“. Командващият армията генерал Рене Шнайдер е обявил, че армията ще се подчинява на конституцията и ще се въздържа от политиката.

За Вариант едно Филипс има във ведомостта за заплатите двайсет и трима чужди репортери, които ще разбунят международното обществено мнение. Той и колегите му са диктували грубата уводна статия срещу Алиенде, излязла в Тайм. За Вариант две разполага с екип дълбоко прикрити хора от ЦРУ под фалшиво знаме с фалшиви паспорти. Единият се представя за колумбийски бизнесмен, друг за аржентински контрабандист, трети като офицер от боливийското военно разузнаване.

На 27 септември хората от тази група помолват американския военен аташе в посолството полковник Пол Уаймърт, дългогодишен приятел на ЦРУ, да им помогне да открият чилийски офицери, които ще съборят Алиенде. Кандидат е един от малцината генерали, опитали се да извършат преврат в близкото минало, Роберто Виьо. Но много от офицерите смятат, че Виьо е опасен глупак; някои го мислят за луд.

На 6 октомври един от агентите с фалшива идентичност провежда дълъг разговор с Виьо. След няколко часа посланик Кори научава за първи път, че ЦРУ планира преврат зад гърба му. Той има яростен сблъсък с Хенри Хекшер. „Имате двайсет и четири часа или да проумеете, че аз ви командвам, или да напуснете страната“ — казва посланикът.

„Аз съм ужасен — телеграфира Кори на Кисинджър. — Всеки опит от наша страна да насърчим активно преврат може да ни докара до поражение от типа на Залива на свинете.“

Апоплектичният Кисинджър нарежда на посланика да спре да се бърка. След това отново повиква Хелмс в Белия дом. Резултатът е телеграма — светкавица до резидентурата на ЦРУ в Сантяго:

СВЪРЖЕТЕ СЕ С ВОЕННИТЕ И ИМ КАЖЕТЕ, ЧЕ АПР — тоест американското правителство — ИСКА ВОЕННО РЕШЕНИЕ И ЧЕ НИЕ ЩЕ ГИ ПОДКРЕПИМ В МОМЕНТА И ПО-КЪСНО… СЪЗДАЙТЕ ПОНЕ ДОНЯКЪДЕ АТМОСФЕРА ЗА ПРЕВРАТ… ПОДКРЕПЕТЕ ВОЕННА АКЦИЯ.

На 7 октомври, часове след като тази заповед излиза от главната квартира на ЦРУ, Хелмс потегля на двуседмична инспекционна обиколка на резидентурите в Сайгон, Банкок, Виентян и Токио.

Същия ден Хенри Хекшер прави опит да обори идеята за извършване на преврат заедно с генерал Виьо. Началникът на резидентурата казва на главната квартира, че един режим на Виьо „ще е трагедия за Чили и за свободния свят… Преврат на Виьо ще доведе само до огромна кървава баня“. Това не се приема добре във Вашингтон. На 10 октомври, само две седмици преди встъпването на Алиенде в длъжност, Хекшер отново опитва да обясни фактите на началството си. „Искате от нас да провокираме хаос в Чили — пише той. — Чрез решение от типа на Виьо ви даваме рецепта за хаос, който едва ли ще е безкръвен. Прикриването на американската намеса очевидно ще е невъзможно. Екипът на резидентурата, както знаете, е обсъждал сериозно всички планове, предложени от колегите в главната квартира. Заключаваме, че нито един от тях няма дори и малък шанс да постигне целта. Ето защо хазартът с Виьо, въпреки високите рискови фактори, може да ви се хареса.“

Главната квартира отказва.

На 13 октомври Хекшер телеграфира, че Виьо смята да отвлече командващия чилийската армия — конституционно настроения генерал Шнайдер. Кисинджър повиква Карамесинис в Белия дом. Сутринта на 16 октомври Карамесинис телеграфира заповедите му на Хекшер:

УТВЪРДЕНА И ПОСТОЯННА ПОЛИТИКА Е АЛИЕНДЕ ДА БЪДЕ СВАЛЕН С ПРЕВРАТ… БЕШЕ ПРЕЦЕНЕНО, ЧЕ ОПИТ ЗА ПРЕВРАТ НА ВИЬО, ИЗВЪРШЕН ОТ НЕГО СЪС СЕГА НАЛИЧНИТЕ СИЛИ, ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ… НАСЪРЧЕТЕ ГО ДА ПРОМЕНИ ПЛАНОВЕТЕ СИ… НАСЪРЧЕТЕ ГО ДА ОБЕДИНИ СИЛИ С ДРУГИ… ГОЛЯМ И ПОСТОЯНЕН ИНТЕРЕС КЪМ ДЕЙНОСТИТЕ НА… ВАЛЕНСУЕЛА И ДР, КАТО ИМ ЖЕЛАЕМ ВЪЗМОЖНО НАЙ-ГОЛЯМ КЪСМЕТ.

Генерал Камило Валенсуела, комендант на гарнизона на Сантяго, е влязъл във връзка с ЦРУ преди шест дни. Казал е, че желае, че вероятно може, но че е уплашен. На 16 октомври вечерта един от офицерите на Валенсуела отива в ЦРУ в търсене на пари и напътствия. „Que necesitamos es un general con cojones“ — казва офицерът. „Това, от което имаме нужда, е един генерал с топки.“

Следващата нощ генерал Валенсуела изпраща двама полковници, които да се срещнат тайно с полковник Уаймърт, униформения представител на ЦРУ. Планът им — всъщност идентичен с предложения най-напред от Виьо — е да отвлекат генерал Шнайдер, да го откарат до Аржентина със самолет, да разпуснат Конгреса и да вземат властта в името на въоръжените сили. Получават 50 000 долара в брой, три автомата и чанта сълзотворен газ, всичко това одобрено в главната квартира от Том Карамесинис.

На 19 октомври, когато остават пет дни, Хекшер посочва, че Вариант две е „толкова непрофесионален и несигурен, че в чилийската обстановка може и да има шанс за успех“. С други думи, толкова много чилийски военни знаят, че ЦРУ иска да спре Алиенде, че шансовете за преврат нарастват. „Всички заинтересувани военни групи знаят позицията ни“ — пише в паметна бележка на ЦРУ от 20 октомври. На следващия ден Ричард Хелмс се завръща в Съединените щати от двуседмичната си обиколка на азиатските резидентури.

На 22 октомври, петдесет часа преди Конгресът да се събере и потвърди изборните резултати, банда въоръжени мъже напада от засада генерал Шнайдер, когато отива на работа. В него е стреляно няколко пъти и той умира в операционната зала скоро след като Салвадор Алиенде е утвърден от Конгреса като конституционно избран президент на Чили със 153 срещу 35 гласа.

На ЦРУ му трябват няколко дни, докато разбере кой е убил генерал Шнайдер. В главната квартира Дейв Филипс е допуснал, че картечниците на ЦРУ са свършили работата. За негово голямо облекчение хората на Виьо, а не тези на Валенсуела са дръпнали спусъка. Самолетът на ЦРУ, който е трябвало да изведе отвлечения генерал Шнайдер от Сантяго, вози вместо него чилийския офицер, получил оръжията и парите на Управлението. „Той дойде в Буенос Айрес с пистолет в джоба и каза: «Намирам се в голяма беда, трябва да ми помогнете».“ — спомня си Том Полгар.

Управлението е започнало с купуването на гласове в Чили, а е завършило с контрабандното доставяне на автоматични оръжия на кандидат-убийци.

„ЦРУ не струва пукната пара“

Белият дом е разярен от неуспеха на Управлението да спре Алиенде. Президентът и хората му вярват, че либерална конспирация в ЦРУ е саботирала тайната акция в Чили. Алегзандър Хейг, вече генерал и незаменима дясна ръка на Кисинджър, твърди, че операцията се провалила, тъй като служителите на ЦРУ оставили политическите си пристрастия „да определят крайните им оценки и предложенията им за предпазни акции в тайната сфера“.[11] Крайно време е, казва Хейг на шефа си, да се прочистят „ключовите позиции при Хелмс, доминирани от лявото крило“[12], и да се настоява за „съществена промяна на средствата, подхода и концептуалната основа, върху които ще се осъществяват секретните програми на ЦРУ“.[13]

Никсън обявява, че Хелмс може да запази работата си само ако почисти дома си. Директорът незабавно обещава да уволни четирима от своите шестима заместници, задържайки само Том Карамесинис за тайните акции и Карл Дъкет за науката и технологията. В паметна бележка до Кисинджър той предупреждава завоалирано, че продължителна чистка ще застраши духа и отдадеността на хората му. Президентът отговаря с повтарящи се заплахи да отреже стотици милиони долари от бюджета на Управлението. „Никсън беснееше по адрес на ЦРУ и слабото им разузнаване“ — спомня си Джордж П. Шулц, тогава негов директор, отговарящ за бюджета.[14] — „Искам да отрежеш бюджета на ЦРУ до една трета от сегашния му размер — казваше президентът. — Не, направи го наполовина на сегашния му размер.“ Това беше начинът на Никсън да си изкара гнева, но не го вземахме много насериозно.

Никсън не се шегува. През декември 1970 г. един от помощниците на Кисинджър го моли — „неофициално обърнете внимание на президента да не прави такова голямо, произволно, засягащо всички намаляване… Размахването на сатъра може да бъде катастрофално.“[15] Но президентът задържа ножа до гърлото на ЦРУ през следващите две години.

За Белия дом на Никсън се оказва лесно да малтретира ЦРУ, но много по-трудно да го спаси. През същия месец по заповед на президента Кисинджър и Шулц назначават един амбициозен палач на харчове в бюджетната служба — Джеймс Р. Шлезинджър, за да проведе тримесечен преглед на ролите и отговорностите на Ричард Хелмс. Преждевременно посивял на 41 години, Шлезинджър е съученик на Кисинджър от Харвард, равен му е по интелект, макар и да няма основното качество на лукавството. Изградил е репутацията си в Белия дом на Никсън със завиране из гъсталаците на администрацията и отсичане на мъртвите дървета из тях (тоест на излишните служби и разходи).[16]

Шлезинджър докладва, че цената на разузнаването расте, а качеството му намалява. Седем хиляди анализатори на ЦРУ, затънали в данни, не могат да отделят проблемите на настоящето. Шест хиляди агенти на тайната служба не могат да проникнат във висшите органи на комунистическия свят. Директорът на разузнаването няма властта да прави нищо друго, освен да ръководи тайни акции и да произвежда разузнавателни доклади, които Никсън и Кисинджър четат рядко. Управлението не може да съдейства на глобалните амбиции на Никсън — отваряне на вратата към Китай, устояване срещу Съветите, приключване на Виетнамската война при американските условия.[17] „Няма данни, че разузнавателната общност при сегашната й структура ще се заеме с този вид проблеми“ — заключава Шлезинджър.[18]

Той предлага най-радикалната промяна в американския шпионаж след 1947 г. Нов цар, наричан директор на Националното разузнаване, ще работи в Белия дом и ще надзирава разузнавателната империя. ЦРУ ще трябва да се раздроби и да се създаде нова структура, която да осъществява шпионажа и тайните акции.

Хейг, който е задвижил идеята, написва паметна бележка, че това ще е „най-спорната битка“ в историята на американското правителство изобщо.[19] Проблемът е, че Конгресът е създал ЦРУ и следва да играе роля във възраждането му. Това Никсън не може да понесе. Работата трябва да се върши тайно. Той нарежда на Кисинджър в продължение на един месец да не върши нищо друго, освен да се увери, че това се прави. Но Кисинджър няма желание. „Предпочитам да проучвам тази работа — надрасква той върху паметната бележка на Хейг. — Нямам намерение да проливам кръвта си за нея.“

Дългата битка свършва година след идването на Алиенде на власт. Президентът директно нарежда на Хелмс да предаде контрола над ЦРУ на заместник-директора си — Никсъновото оръдие генерал Кашман — и да приеме ролята на император — фигурант на американското разузнаване.[20] Хелмс парира смъртоносния удар с ловък контраудар. Той отстранява Кашман от работа, тъй че генералът моли за ново назначаване като командир на морската пехота. Длъжност номер две остава незаета в продължение на два месеца.

С това събитие идеята умира, освен в ума на Ричард Никсън. „Разузнаването е свещена крава — ядосва се той. — Не сме направили за него нищо, откакто сме тук. ЦРУ не струва пукната пара.“[21] Президентът си отбелязва наум да се отърве от Ричард Хелмс.

„Неизбежните и вероятни последици“

Подривната дейност срещу Салвадор Алиенде продължава. „Вариант две в действителност не е приключвал“ — заявява Том Карамесинис от ЦРУ и бележките му от съвещание в Белия дом от 10 декември 1970 г. отразяват какво се задава: „Кисинджър, в ролята на адвокат на дявола, посочи, че предложената програма на ЦРУ е насочена към подкрепа за умерени. Тъй като Алиенде се държи като умерен — попита той, — защо да не бъдат подкрепени екстремисти?“

Точно това прави и Управлението. То похарчва повечето от предоставените от Никсън 10 милиона долара за посяване на политически и икономически хаос в Чили. Семената поникват през 1971 г. Новият шеф на Латиноамериканския отдел Тед Шекли, завърнал се в главната квартира след ръководене на резидентурите в Лаос и Южен Виетнам, казва на началниците си, че служителите му ще „упражнят влиянието ни върху ключовите военни командири, тъй че те да могат да играят решаваща роля на страната на силите на преврата“. Новият шеф на резидентурата в Сантяго Рей Уорън изгражда мрежа от военни и политически саботьори, които искат да изместят чилийската армия от конституционните й позиции. И президентът Алиенде допуска фатална грешка. Като реакция на оказвания му от ЦРУ натиск той създава армия в сянка под името Grupo de amigos del presidente — или Приятелите на президента. Фидел Кастро подкрепя тази сила. Чилийските военни не могат да я преглътнат.

Почти три години след избирането на Алиенде младият служител на ЦРУ в Сантяго Джак Дивайн, който години по-късно ще стане началник на тайната служба, изпраща бюлетин директно до Кисинджър, току-що назначен от Никсън за държавен секретар. Според телеграмата до минути или часове Съединените щати ще получат молба за помощ от „високопоставен офицер от чилийската военна група, планираща да свали президента Алиенде“.

Превратът става на 11 септември 1973 г. Той е бърз и страшен. Изправен пред залавяне в президентския дворец, Алиенде се самоубива с автоматична пушка, подарък от Фидел Кастро. Същия следобед властта е поета от военната диктатура на генерал Аугусто Пиночет, а ЦРУ бързо изгражда връзка с хунтата на генерала. Пиночет управлява с жестокост, като убива повече от 3200 души и затваря и изтезава десетки хиляди в репресиите, наречени Керванът на смъртта.

„Няма съмнение — признава Управлението в заявление пред Конгреса след края на Студената война, — че някои връзки на ЦРУ са били активно заети с извършване и прикриване на сериозни нарушения на човешките права.“ Главният от тях е полковник Мануел Контрерас, шефът на чилийското разузнаване при Пиночет. Той става платен агент на ЦРУ и се среща със старши служители на Управлението във Вирджиния две години след преврата, по време, когато ЦРУ докладва, че същият е лично отговорен за хиляди случаи на убийство и изтезание в Чили. Контрерас се отличава с единствен по рода си терористичен акт: убийството на посланика на Алиенде в Съединените щати Орландо Летелиер и на американския му помощник Рони Мофит през 1976 г. И двамата са убити от кола — бомба на четиринайсет пресечки от Белия дом. След това Контрерас изнудва Съединените щати, заплашвайки да разкрие пред света за отношенията си с ЦРУ, и блокира своето екстрадиране и процеса за убийство. В Управлението никога не е имало съмнение, че Пиночет е знаел за терористичното убийство на американска територия и го е одобрил.

Режимът на Пиночет остава на власт седемнайсет години. След падането му Контрерас е осъден от чилийски съд за убийството на Орландо Летелиер и излежава седемгодишна присъда. Пиночет умира през декември 2006 г. на 91 години, обвинен в убийство и с 28 милиона долара в тайни банкови сметки в чужбина. Докато пиша тези редове, Хенри Кисинджър е преследван в съдилищата на Чили, Аржентина, Испания и Франция от оцелели от Керванът на смъртта. Когато е бил държавен секретар, юридическият съветник на Белия дом го е предупредил ясно, че „който започва опит за преврат, може да бъде натоварен с отговорността за неизбежните и вероятни последици от това действие“.

ЦРУ не е способно да „постави копчета за включване и изключване в машината“ на тайното действие — твърди Дейв Филипс, шеф на специалната група за Чили.[22] „Смятах, че ако има военен преврат, може би ще има две седмици улични боеве в Сантяго и вероятно месеци сражения и хиляди убити в провинцията — свидетелства той под клетва пред сенатска комисия пет години след провала на Вариант две. — Господ знае, аз бях наясно, че участвам в нещо, при което някой може да бъде убит.“

Задават му въпроса: Каква е според вас разликата между една смърт при убийство и хиляда при преврат?

„Сър — отговаря той, — каква е разликата с момента, когато съм бил пилот — бомбардировач по времето на Втората световна война, натискал съм копчето и стотици и може би хиляди хора са загивали?“

Бележки

[1] Една от тези държави е Коста Рика, чиято демокрация е установена през 1949 г. от Хосе Фигерес Ферер, известен като Дон Пепе. През 1970 г. току-що са го преизбрали трети път за президент. Той е женен за американка, говори отличен английски и от време на време е приемал пари от ЦРУ, факт, който открито признава по-късно.

„Конспирирах срещу латиноамериканските диктатури и исках помощ от Съединените щати — казва той пред Ню Йорк Таймс. — Бях добър приятел на Алън Дълес.“ Управлението смята, че е купило Фигерес. Само го е наело.

В началото на 1970 г. американски посланик е дипломатът от кариерата Кларънс Бонстра, а новопристигналият резидент на ЦРУ е алкохолизираният шейсетгодишен служител от Куба Ърл Уилямсън. „Ърл бе работил с мен в Куба преди години — разказва посланик Бонстра в една устна история. — Когато го предложиха за шеф на резидентурата, възразих, освен ако Уилямсън нямаше да работи под моите заповеди и да не прави това, с което бе известен, да разваля нещата с ненужни тайни действия — пълни глупости.“ След това Никсън назначава нов посланик, Уолтър Плезър, разгромен републикански конгресмен и важен откривател на политически спонсори. Изведнъж червената заплаха се появява. „От известно време Коста Рика планираше да позволи на Съветския съюз да установи посолство — разказва посланик Бонстра. — Страната беше за това, за демокрация и откритост към всички.“

Новият посланик и резидентът му се водят от погрешното впечатление, че съществува „голям комунистически план, при който Коста Рика е определена за централен пункт на подривната дейност в полукълбото — според посланик Бонстра. — И те започнаха с всякакви действия и поведоха кръстоносен поход.“ Опитват да свалят наскоро преизбрания президент на Коста Рика, но се провалят безславно. Резидентът, по време на дълбок запой с костариканските си приятели, заявява, че дните на Дон Пепе във властта са преброени. Думите бързо стигат до президента. Той публично осъжда заговора за свалянето му, публично посочва началника на резидентурата на ЦРУ, публично го обявява за persona non grata и показно публично го изгонва от страната.

„Пълните глупости“ на шефа на резидентурата на ЦРУ Ърл Уилямсън едва ли са прикрити действия. „Навсякъде из Латинска Америка е налице растяща чувствителност… към твърдения за намеса на ЦРУ в латиноамериканските работи — пише един разузнавателен анализатор на Държавния департамент през март 1970 г. — Чувствителността е особено изострена в Чили.“

Управлението предоставя пари, оръжия и разузнавателни данни на заговорници по времето на Студената война, но и Съветите правят същото. ЦРУ предприема тайни операции, които водят до смъртта, затварянето и изтезаването на невинни цивилни, но и врагът прави същото. Американски пари купуват избори по целия свят, ала и Кремъл разполага със свои черни чанти. Но задният двор на САЩ е труден терен за Москва. „Латинска Америка е сфера на специални американски интереси — пише председателят на КГБ и бъдещ съветски лидер Юрий Андропов по времето на администрацията на Никсън. — Трябва да имаме предвид това. Политиката ни в Латинска Америка трябва да е внимателна.“ Цитатът от Андропов е при Christopher Andrew and Vasili Mitrokhin, The World Was Going Our Way: The KGB and the Battle for the Third World(New York: Basic Books, 2005), p. 77.

[2] Освен ако не е отбелязано по друг начин, цитатите за операцията в тази глава са взети от сбирка разсекретени между 1999 и 2003 г. документи на ЦРУ, достъпни онлайн на адрес: http://foia.state.gov/SearchCholls/CIA.asp. Виж също и Peter Kornbluh, The Pinochet File: A Declassified Dossier on Atrocity and Accountability (New York: New Press, 2004).

[3] Документите на ЦРУ предават атмосферата на част от тайната кампания за обръщане на изборите от 1964 г. В паметна бележка до Комитета 303 от 21 юли 1964 г. ЦРУ предлага още 500 000 долара за политическия разгром на Алиенде. Парите ще позволят на християндемократа Едуардо Фрей Монталва да „поддържа темпото и ритъма на кампанията си“, а на ЦРУ да посрещне всякакви „случайности в последния момент“. На 23 юли 1964 г. Комитетът 303 одобрява предложението. В бележка до Макджордж Бънди Питър Джесъп от ЦРУ заявява: „Не можем да си позволим да загубим тези избори, тъй че не мисля, че в този случай трябва да има каквато и да е икономия. Предполагаме, че комунистите наливат пари, но нямаме доказателства. И те трябва да предполагат, че ние наливаме пари, но нямат доказателства. Нека наливаме тогава.“ Държавният секретар Ръск информира Джонсън за чилийските избори на заседанието на СНС на 1 септември: „Изглежда, че на изборите от 4 септември ще има победа за некомунистическите сили в Чили, отчасти като резултат на добрата работа на ЦРУ; това развитие би било триумф за демокрацията и удар за комунизма в Латинска Америка.“ С 300 000 долара, отделени за поражението на Алиенде през 1970 г., ЦРУ вероятно надхвърля разходите на КГБ в Чили в съотношение две към едно. Архивите на съветското разузнаване показват, че Алиенде е получил поне 50 000 долара от Москва и 100 000 долара, изпрани чрез Чилийската комунистическа партия. Проблемът с Алиенде от гледната точка на Кремъл е, че той е буржоазен социалист, умерен левичар, а не истински комунист.

[4] Връзката между ЦРУ и Светия престол от 1947 г. насетне е дълбока, но остава много прикрита. Изключителният „Report on CIA Chilean Task Force Activities, September 15 — November 3, 1970“ излезе наяве и освети този малък дял от въпроса.

[5] Richard Helms with William Hood, A Look over My Shoulder: A Life in the Central Intelligence Agency (New York: Random House, 2003), p. 400. В мемоарите си Хелмс нарича Чили (преди 1970 г.) „малка демократична страна“. Стара шега сред британските журналисти (преди 1970 г.) твърди, че най-отегчителното заглавие в света е „Малко земетресение в Чили, не много мъртви“.

[6] Бележки на Едуард М. Кори, Centro de estudio spublicos, Santiago, Chile, October 16, 1998. Публикувани в Estudios Publicos, пролетта на 1998 г.

[7] Helms interview with Stanley I. Kutler, July 14, 1988, Wisconsin Historical Archives, box 15, folder 16, цитирано c любезното разрешение на професор Кътлър.

[8] Интервю на автора с Полгар.

[9] Този вариант е подкрепен от стотици хиляди долари от американската мултинационална корпорация Ай Ти Ти (ITT), която притежава големи вложения в Чили. Парите са доставени под ръководството на ЦРУ и по внушението на един от членовете на директорския съвет на компанията — Джон Маккоун.

[10] Свидетелски показания на Филипс, Church Committee, July 13, 1975, разсекретени през 1994 г.

[11] Haig to Kissinger, December 7, 1970, FRUS, 1969–1976, Vol. II, document 220.

[12] Nixon to Kissinger, November 30, 1970 (Хейг е цитиран в бележка под линия.), FRUS, 1969–1976, Vol. II, document 216, разсекретен на 21 декември 2006 г.

[13] Haig to Kissinger, December 7, 1970, FRUS, 1969–1976, Vol. II, document 220.

[14] Устна история на Шулц в Gerald S. Strober and Deborah Hart Strober, Nixon: An Oral History of His Presidency (New York: Harper Collins, 1994), p. 83. Тази книга е неоценим източник, както и устната история на администрацията на Рейгън от Стробърови.

[15] К. Wayne Smith to Kissinger, „Presidential Meeting with OMB on Intelligence Budget“, December 21, 1970, FRUS, Vol. II, document 221. Никсън продължава да настоява за големи съкращения и радикални промени в Управлението. „Искам истинска реорганизация в ЦРУ, а не само символична“ — заявява той на 21 януари 1971 г. в бележка до Кисинджър. FRUS, Vol. II, document 221.

[16] Шлезинджър е един от квартета хора, издигнали се до властта чрез орязване на администрацията по заповед на Никсън:

— Каспар Уайнбъргър, шеф на Шлезинджър в бюджетната служба, се грижи за социалните програми при Никсън. Десетилетие по-късно като секретар по отбраната при Роналд Рейгън удвоява разходите на Пентагона.

— Доналд Ръмсфелд води войната с бедността за Никсън в Бюрото за икономически възможности. През 1975 г. наследява Шлезинджър в Пентагона, ставайки най-младият секретар по отбраната в американската история.

— Дик Чейни, спестовен конгресмен в онези дни, наследява Ръмсфелд като началник на президентските помощници в Белия дом, а през 1989 г. наследява Уайнбъргър като секретар по отбраната. В настоящия момент е вицепрезидент на Съединените щати и вицекрал на тайните правителствени операции.

— Ръмсфелд се завръща като секретар по отбраната при втората администрация на Буш — най-възрастният секретар по отбраната в американската история, оглавяващ учреждение, което харчи половин трилион долара годишно.

Такъв е пътят към властта на четиримата приближени на Никсън, които водят Пентагона в продължение на двайсет и две от трийсет и трите години между 1973 и 2006 г. И четиримата споделят презрението на президента към Централното разузнавателно управление.

[17] Типична за Никсън оценка на представянето на ЦРУ идва след нареждането му за пропагандна кампания в подкрепа на подновеното бомбардиране на Северен Виетнам. „Представянето“ на Управлението „в сферата на психологическата война е пълен позор“ — пише Никсън в паметна бележка до Кисинджър и Хейг на 19 май 1972 г. — Тя не роди нищо повече от мишка. Или, ако трябва да сме честни, роди плъх… Аз не просто обвинявам Хелмс и ЦРУ. В края на краищата те не подкрепят политиката ми.

[18] James R. Schlesinger, „А Review of the Intelligence Community“, Top Secret, March 10, 1971, разсекретено с изтривания през 1998 г., CIA/NARA. Докладът набляга на идеи, които ще стоят зад премахването на длъжността директор на разузнаването след 11 септември 2001 г.: директорът стои начело на враждуващи републики, а не на конфедерация от такива. Властта му над разузнавателната империя извън ЦРУ не съществува. Шлезинджър предлага създаване на нова длъжност: директор на Националното разузнаване, който да има истинска власт над различните племена и феодални владения. Времето за открит дебат относно ЦРУ не е дошло. Ще изминат трийсет и три години, преди идеята да бъде възприета и приложена.

[19] Haig to Kissinger, with attachment from Kissinger and Schulz to Nixon, „Review of the Intelligence Community“, March 27, 1971, FRUS, Vol. II, document 229. Борбата довежда до създаването на Комитета за разузнаването към Съвета за национална сигурност — ръководен, разбира се, от Кисинджър, — който е трябвало да поеме управлението на американското разузнаване. Първото му заседание е на 3 декември 1971 г. През 1971 или 1972 г. не е свикван.

[20] Memorandum by President Nixon, „Organization and Management of the U.S. Foreign Intelligence Community“, November 5, 1971, FRUS, Vol. II, document 242. Хелмс избутва заместник-директора Кашман по две причини. Първо, за да защити Управлението от Ричърд Никсън; второ, заради неумелата подкрепа, която Кашман е дал на ветерана от ЦРУ Хауърд Хънт, „водопроводчик“ от Уотъргейт, който скоро ще бъде затворен. Хелмс изпраща на Никсън хладна бележка на 3 декември 1971 г., в деня на събирането на по-горе споменатия Комитет за разузнаването към Съвета за национална сигурност. „Към това добавям копие на решението за делегиране на власт на заместник-директора на разузнаването, което, изглежда, съответства на Вашата директива — пише в бележката. — Когато заместникът на генерал Кашман е достатъчно обучен, аз ще подпиша този документ.“ Заместникът, генерал Върнън Уолтърс, встъпва в длъжност шест месеца по-късно — на 2 май 1972 г. Въпросът скоро е засенчен от събитията, предизвикани от Хауърд Хънт и аферата Уотъргейт.

[21] Коментари на Никсън на заседание по бюджета в Белия дом от 23 юли 1971 г., цитирани в The Haldeman Diaries: Inside the Nixon White House, The Complete Multimedia Edition, CD-ROM, Sony Electronic Publishing, 1994, бележка от 25 юли 1971 г. Никсън поддържа натиска за чистка през следващата година. „Едно учреждение, което изисква почистване, е ЦРУ — пише той до Холдеман на 18 май 1972 г. — Проблемът е, че ЦРУ е схваната, напълно парализирала собствения си мозък бюрокрация, а другият проблем е, че личният състав, точно като този в Държавния департамент, е предимно от Бръшляновата лига и Джорджтаунската мафия, отколкото от типа хора, които вземаме в службите и ФБР. Искам незабавно проучване колко хора в ЦРУ могат да бъдат отстранени от президента… Искам под контрола на [директора на бюджета Каспар.] Уайнбъргър незабавно да започне действие за съкращаване на всички позиции в изпълнителните групи на ЦРУ с 50%. Това съкращаване трябва да бъде осъществено до края на годината, тъй че тогава да можем да вкараме по-добри хора. Разбира се, съкращаването трябва да се извърши единствено на основанието, че е нужно по бюджетни причини, но и двамата ще знаете истинската причина, а аз искам някакви действия, за да се подходи към проблема“.

[22] Свидетелски показания на Филипс, Church Committee.