Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (28)

27. „Да откриете чуждите комунисти“

Президентът Джонсън се бои, че антивоенното движение ще го отстрани от Белия дом. Но в края на краищата го прави войната.

През октомври 1967 г. неколцина анализатори на ЦРУ се присъединяват към първия голям антивоенен поход във Вашингтон. Президентът гледа на протестиращите като на врагове на държавата. Той е убеден, че мирното движение е финансирано и контролирано от Москва и Пекин. Иска доказателство. Заповядва на Ричард Хелмс да го намери.

Хелмс напомня на президента, че на ЦРУ е забранено да шпионира американци. По думите му Джонсън му казал: „Напълно съм наясно с това. От вас искам да проследите тази работа и да направите необходимото да откриете чуждите комунисти, които са зад тази нетърпима намеса във вътрешните ни работи.“^[1] Вероятно е Джонсън да се е изразил по-недвусмислено.

В крещящо нарушение на властта си според закона директорът на разузнаването става шеф на тайната полиция на половин работен ден. ЦРУ предприема операция за вътрешно следене под кодовото име Хаос. Тя продължава почти седем години. Хелмс създава и новата Група за специални операции, която да поеме шпионирането на американците, и вещо я прикрива в сянката на контраразузнавателния щаб на Енгълтън. Единайсет служители на ЦРУ си пускат дълга коса, научават жаргона на Новата левица и се заемат да проникват в пацифистките групи в Съединените щати и Европа. Управлението съставя компютърен индекс с 320 000 имена на американски граждани и организации и обширни досиета на 7200 души. То започва да работи тайно с полицейските управления из цялата страна. Неспособно да направи ясна разлика между крайната левица и умерената опозиция на войната, то шпионира всички големи организации в мирното движение. По заповед на президента, предадена чрез Хелмс и секретаря по отбраната, Агенцията за национална сигурност обръща огромните си възможности за подслушване срещу американски граждани.

И президентът, и консерваторите в Конгреса виждат връзка между мирните протести и разлюляващите Съединените щати расови бунтове. Те искат ЦРУ да докаже, че комунистите стоят и зад двете движения. Управлението дава най-доброто от себе си.

През 1967 г. гетата стават военни зони; седемдесет и пет градски бунта тормозят страната, довеждайки до 88 убити, 1397 ранени, 16 389 арестувани, 2157 осъдителни присъди и икономически щети, оценени на 664,5 милиона долара. Четирийсет и трима души са убити в Детройт, двайсет и шест в Нюарк. Яростта изпълва улиците на Ню Йорк, Лос Анджелис, Сан Франциско, Бостън, Синсинати, Дейтън, Кливланд, Янгстаун, Толедо, Пеория, Де Мойн, Уичита, Бирмингам и Тампа. На 25 октомври сенатор Джон Макклелан, демократ от Арканзас и председател на Постоянната сенатска подкомисия по разследванията, пише на Хелмс в търсене на доказателства, че Съветите ръководят радикалното движение за граждански права на негрите. „Подкомисията е много заинтересувана от операциите на различни радикални организации в страната“ — пише сенаторът.^[2]

Макклелан казва, че Москва е създала „школа за шпионаж или саботаж за цветнокожи в Гана, Африка“ — и инструкторите са били американци. „Изглежда, тези инструктори идват от Калифорния — пише сенаторът. — За подкомисията ще бъде много полезно, ако самоличността на всеки американски учител, който се завръща в Съединените щати, е известна, както и самоличността на всеки студент… Сътрудничеството ви по този въпрос ще бъде наистина високо оценено.“

Тайната служба сътрудничи. На 31 октомври 1967 г. Том Карамесинис препредава в Белия дом непроверен слух, получен от един кубинец от Маями. На брега край Сантяго де Куба бил създаден „лагер за подготовка на негри“, в който „негрите биват обучавани на подривни действия срещу Съединените щати“ — се казва в доклада.^[3] „Курсовете им включват английски, преподаван от съветски учители.“ Продължението гласи: „Подривните им действия срещу Съединените щати ще включват саботаж във връзка с расовите бунтове, насочени към предизвикването на негърска революция в страната“. Докладът твърди, че „150 негри са включени в програмата за обучение, а някои вече са пристигнали в САЩ“.

Линдън Джонсън е вбесен. „Аз няма да оставя комунистите да съборят това правителство, което те правят в момента — заявява той на Хелмс, Ръск и Макнамара по време на деветдесет и пет минутна проповед в съботния следобед на 4 ноември 1967 г. — Виждам тези хора натоварени на комунистически самолет и стоварвани из цялата страна. Искам някой внимателно да гледа кой напуска страната, къде отива, защо отива.“^[4] Последната забележка е насочена директно към Хелмс.

Но ЦРУ не намира и грам доказателство, което да свърже лидерите на американската левица или на радикалното движението на негрите с чужди правителства. Хелмс съобщава неприятния факт на президента на 15 ноември 1967 г. Той докладва, че ЦРУ подозира някои членове на американската левица в идеологическа близост с Москва или Ханой, но няма сведения, които да показват, че „те действат под ръководство, различно от тяхното собствено“.^[5] Линдън Джонсън нарежда на Хелмс да засили търсенето. То не довежда до нищо друго, освен до продължаващо нарушаване на устава на ЦРУ.

За милиони американци войната идва всяка вечер вкъщи чрез телевизията. На 31 януари 1968 г. 400 000 комунистически бойци удрят почти всеки голям град и гарнизон в Южен Виетнам. Атаката започва в първата нощ на Тет — лунната нова година, и неприятелят обсажда Сайгон и големите американски бази в Хюе и Ке Сан. На 1 февруари телевизията и фотоапаратите улавят шефът на сайгонската полиция хладнокръвно да екзекутира виетконгски военнопленник с пистолетен изстрел в слепоочието. Нападението продължава. Въпреки че американската контраатака е непреодолима — 100 000 тона бомби са хвърлени само около Ке Сан, — шокът от изненадващото нападение е тежко психологическо поражение за Съединените щати. Хелмс стига до заключението, че ЦРУ не би могло да предскаже офанзивата Тет, тъй като не е имало почти никакви данни за намерението на врага.^[6]

На 11 февруари 1968 г. Хелмс събира всичките си виетнамски експерти в главната квартира. Всички, освен един — Джордж Карвър, все още, макар и не за дълго, оптимист — се съгласяват върху следните моменти: генерал Уестморланд, американският командващ в Сайгон, няма свързана стратегия. Безполезно е да се изпращат повече американски войници. Ако правителството и армията на Южен Виетнам не се сработят и не се борят с врага, Съединените щати трябва да се изтеглят. Хелмс връща Джордж Алън в Сайгон, за да оцени щетите и да се срещне с президента Тхю и вицепрезидента Ки. Алън намира южновиетнамската армия разстроена, а двамата лидери са се хванали за гърлата. Американските войници са неспособни да защитят градовете на страната; американските шпиони са в паника и са деморализирани. Ханой е спечелил най-голямата си политическа победа след 1954 г., когато е нанесъл на французите окончателното поражение при Диен Биен Фу.

Хелмс лично връчва на президента дълбоко песимистичните изводи. Те унищожават почти изцяло изключителната политическа воля на Джонсън.

На 19 февруари, когато Ханой започва втората серия от атаките на Тет, президентът говори на четири очи с Дуайт Айзенхауер. На следващия ден, по време на обяда в Белия дом във вторник, Хелмс слуша, докато президентът описва разговора.

„Генерал Айзенхауер каза, че Уестморланд носи повече отговорност от всеки друг генерал в историята на страната — спомня си Джонсън. — Попитах го колко съюзнически войници е командвал по време на Втората световна война. Той каза, че с американските и съюзните части заедно е имал около пет милиона. Казах му, че генерал Уестморланд има 500 000 души, следователно как той може да твърди, че Уестморланд носи най-голямата отговорност, която е носил американски генерал? Отговорът бе, че това е различна война и че генерал Уестморланд не знае кой е неприятелят“.^[7]

Най-накрая Линдън Джонсън разбира, че никаква стратегия не може да преживее провала на разузнаването във Виетнам. САЩ не могат да победят неприятел, когото не могат да разберат. След няколко седмици той съобщава, че няма да се кандидатира за преизбиране като президент на Съединените щати.