Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (26)

25. „Тогава разбрахме, че не можем да спечелим войната“

Четвърт милион американски войници воюват, когато Ричард Хелмс поема контрола над ЦРУ. Хиляда тайни агенти в Югоизточна Азия и три хиляди разузнавачи анализатори у дома са погълнати от разрастващото се бедствие.

В главната квартира назрява битка. Работата на анализаторите е да отсъдят дали войната може да бъде спечелена. Работата на тайната служба е да помогне тя да се спечели. Повечето анализатори са песимисти; повечето оперативни работници са ентусиасти. Те работят в различни светове; въоръжени постове стоят между директоратите в главната квартира. Хелмс се усеща като „цирков ездач, стъпил на гърбовете на два коня, всеки от които върви в своята посока по много сериозна причина“.^[1]

Едно от стотиците нови попълнения в ЦРУ, дошли на работа през лятото, когато Хелмс взима властта, е на двайсет и три години и е постъпил като на шега, в търсене на безплатно пътуване до Вашингтон по време на последната си година в Университета на Индиана. Боб Гейтс, бъдещият директор на разузнаването и секретар по отбраната, пътува с един от автобусите на Управлението от центъра на Вашингтон по алея, оградена от висока верижна ограда с бодлива тел отгоре. Той влиза в мрачна седеметажна бетонна сграда с антени на покрива.

„Вътрешността на сградата беше подвеждащо проста — спомня си той. — Дълги, неукрасени фоайета. Малки килийки за работа. Линолеум на пода. Метални казионни мебели. Беше като грамадна застрахователна компания. Но всъщност не беше.“ ЦРУ превръща Гейтс в чудо за три месеца — моментално го прави лейтенант и го праща във военновъздушната база Уайтман, Мисури, за да изучи науката за насочване на ядрени оръжия. Оттам пооперилият се вече анализатор на ЦРУ хвърля поглед към ставащото във Виетнам и изтръпва: пилотите на САЩ са на привършване и беловласи полковници се изпращат, за да бомбардират комунистите.

„Тогава разбрахме — спомня си Гейтс, — че не можем да спечелим войната.“^[2]

„Невъзможното е направено“

Хелмс и неговият началник за Далечния изток Бил Колби са тайни агенти от кариерата и докладите им до президента отразяват позитивния дух на старата тайна служба. Хелмс казва на Джонсън: „Това Управление работи с всички сили да допринесе за успеха на цялостната програма на САЩ за Виетнам.“^[3] Колби изпраща на Белия дом хвалебствена оценка за резидентурата на ЦРУ в Сайгон. При все че „войната по никакъв начин не е свършила — докладва той, — докладът на моя съветски или китайски колега със сигурност показва голяма загриженост от нарастващите проблеми на Виетконг и стабилното подобряване на способността и на южните виетнамци, и на американците да водят всенародна война“. Джордж Карвър, избран от Хелмс за негов специален помощник по виетнамските въпроси, също постоянно носи щастливи вести за Белия дом.

Все пак най-добрите анализатори на ЦРУ са направили заключение — в своето изследване с обема на книга „Волята на виетнамските комунисти да продължат“, изпратено на президента и вероятно на дузината най-висши приближени, — че нищо от това, което правят САЩ, не може да разгроми противника. На 26 август 1966 г., когато прочита този доклад, секретарят по отбраната Макнамара незабавно се обажда на Хелмс и иска да види най-висшестоящия експерт по Виетнам в ЦРУ. Случва се, че през тази седмица Карвър е във ваканция. Тъй че заместникът му Джордж Алън е привикан в светая светих на Пентагона за своя пръв и единствен разговор на четири очи със секретаря по отбраната. По график той разполага с половин час от 10:30 ч. Разговорът се оказва и единствената истинска среща на умовете на ЦРУ и Пентагона по време на президентството на Линдън Джонсън.

Макнамара е очарован да научи, че Алън е прекарал седемнайсет години в работа върху Виетнам. Той не е знаел, че има някой, който да се е посветил на борбата за толкова време. Добре, казва той, вие трябва да имате някакви идеи какво да се направи.

„Искаше да знае какво бих направил аз, ако заемах неговото място. Реших да отговоря откровено — спомня си Алън. — Спрете увеличаването на американските войски — казва той.^[4] — Спрете бомбардирането на Севера и договорете с Ханой прекратяване на огъня.“ Макнамара се обажда на секретарката си и й нарежда да отмени останалите му срещи до следобеда.

Защо — пита секретарят по отбраната — Съединените щати трябва да оставят плочките на азиатското домино да паднат? Алън отвръща, че на масата за преговори рискът не е по-голям, отколкото на театъра на военните действия. Ако Съединените щати спрат бомбардировките и започнат преговори с Китай и Съветския съюз, както и с техните азиатски съюзници и противници, може да се постигне мир с чест.

След деветдесет минути слушане на тази привлекателна ерес Макнамара взема три съдбовни решения. Той иска ЦРУ да състави бойно разписание, оценка на противниковите сили, извадени срещу Съединените щати. Нарежда на помощниците си да съставят строго секретна история на войната от 1954 г. насетне — Документите на Пентагона. И си задава въпроса какво той прави във Виетнам. На 19 септември Макнамара телефонира на президента: „Аз съм все по-убеден, че определено трябва да планираме прекратяване на бомбардировките в Севера — казва той. — Също така мисля, че трябва да планираме, както споменах по-рано, таван на числеността на въоръжените ни сили. Не смятам, че трябва просто да гледаме напред в бъдещето и да казваме, че ще стигнем по-високо и по-високо, и по-високо, и по-високо — шестстотин хиляди, седемстотин хиляди, каквото и да струва.“^[5] Единственият отговор на президента е неразбираемо измърморване.

Макнамара започва да разбира — твърде късно, — че Съединените щати драматично са подценили силата на бунтовниците, които убиват американските войници във Виетнам — фатална грешка, която ще бъде повторена много години по-късно в Ирак. Изследването на бойното разписание, което той поръчва, слага началото на голяма борба между военните командири в Сайгон и анализаторите на ЦРУ в главната квартира. Дали срещу САЩ са изправени общо по-малко от 300 хиляди комунистически бойци във Виетнам, както поддържат военните, или над 500 хиляди, в което са убедени повечето анализатори?

Разликата е в броя на партизаните, нередовните бойци, войниците от милициите — войници без униформа. Ако врагът наброява половин милион след две години непрестанни бомбардировки от американски самолети и интензивни нападения от американски войски, това ще е знак, че войната наистина не може да бъде спечелена. В по-малкото число твърдо вярват генерал Уилям Уестморланд, американският командващ в Южен Виетнам, и помощникът му Робърт Коумър. Известен като Боб Горелката, Коумър е в ЦРУ още от основаването му и ръководи новата и бързо разрастваща се противопартизанска кампания на Уестморланд с кодовото име Феникс. Той непрекъснато изпраща на Джонсън лично паметни бележки с думите, че победата е близко. Истинският въпрос, както твърди, е не дали ние печелим, а колко бързо искаме да спечелим.

Спорът се води в продължение на месеци. Най-накрая Хелмс изпраща Карвър в Сайгон да се занимае с Уестморланд и Коумър. Разговорите им не вървят добре. Военните правят обструкции. На 11 септември 1967 г. спорът достига критичната си точка.

„Вие, момчета, просто трябва да отстъпите“ — казва Коумър на Карвър в едночасов монолог по време на вечерята.^[6] Истината ще „предизвика обществена катастрофа и ще развали всичко, което се опитваме да свършим тук“. Карвър изпраща на Хелмс телеграма, гласяща, че военните няма да се огънат. Те трябва да докажат, че побеждават. Те са подчертали „обезсърчаващата си неспособност да убедят пресата (оттук и обществото) в постигнатия голям напредък и в първостепенната важност на това да не се казва нищо, което би отвлякло вниманието от образа на този прогрес“ — докладва Карвър на директора. Изчисляването на броя на нередовните войски на /_Виетконг_ в Южен Виетнам „ще доведе до политически неприемливия брой над 400 хиляди души“. Тъй като военните имат „предварително определена обща численост, която е фиксирана по причини от публичен характер, ние не можем да отидем по-нататък (освен ако не дадете други инструкции)“.

Хелмс търпи смазващ натиск да влезе в отбора — и да стъкми докладите на ЦРУ така, че да прилягат на политиката на президента. Той се огъва. Казва, че броят „не значи нищо“. Управлението официално приема фалшифицираната бройка от 299 000 или дори по-малко вражески войници. „Невъзможното е направено“ — телеграфира Карвър в отговор на директора.

Укриването и фалшифицирането на сведенията за Виетнам има дълга история. През пролетта на 1963 г. Джон Маккоун е подложен на огромен натиск от страна на Пентагона да оттегли една песимистична оценка, която сочи „много големи слабости“ в управлението на Южен Виетнам — включително нисък дух на войските, много лошо разузнаване и проникване на комунисти сред военните. ЦРУ пренаписва тази оценка и тя вече гласи: „Вярваме, че напредването на комунистите е отслабено и положението се подобрява.“^[7] ЦРУ не вярва в това. Няколко седмици по-късно идват бунтовете в Хюе, последвани от горящите будисти и заговора за премахването на Дием.

Натискът никога не престава; новият съветник на президента по националната сигурност Уолт Ростоу непрестанно нарежда на ЦРУ да произвежда за Белия дом добри новини за хода на войната във Виетнам. Все пак, на чия страна сте? — ръмжи той. Но в същия ден, в който прави невъзможното, Хелмс изпраща на президента и едно брутално откровено изследване на ЦРУ. „Приложеният доклад е деликатен, особено ако неговото съществуване излезе наяве — започва писмото на Хелмс до президента. — Не е даден и няма да бъде даден на друг служител на правителството.“ Самото заглавие на доклада — „Последици от неблагоприятен изход във Виетнам“ — е експлозивно. „Непреодолимото твърдение е — казва той, — че Съединените щати, действайки съобразно наложените от традициите и политическото им поведение ограничения, не могат да смажат революционно движение, което е достатъчно голямо, всеотдайно, компетентно и добре снабдено… Структурата на американската военна мощ не подхожда за справяне с партизанска война, водена от всеотдаен, изобретателен и хитър неприятел. Това не е ново откритие.“^[8]

В Сайгон най-добрите служители на ЦРУ правят свое откритие. Колкото повече разузнавателна информация събират, толкова повече разбират колко малко знаят.

Но в момента няма значение какво докладва ЦРУ във Вашингтон. Никога не е била водена война, при която повече разузнавателни данни да са били давани в ръцете на командирите: заловени неприятелски документи, брутални разпити на военнопленници, електронни прехващания, въздушно разузнаване, полеви отчети, доставени в сайгонската резидентура през кръвта и калта на фронтовите линии, внимателни анализи, статистически проучвания, тримесечни обобщения на известното на американските командири и на ЦРУ. Днес една стара фабрика за торпили недалеч от Пентагона подслонява осем мили микрофилми — малка част от архива на американското разузнаване от войната.

Никога толкова много информация не е имала толкова малко значение. Воденето на войната е било определено от поредица лъжи, които лидерите на Съединените щати поднасят един другиму и на американския народ. Белият дом и Пентагонът трудно продължават да убеждават хората, че войната върви добре. С времето фактите ще надделеят.