Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (42)

41. „Измамникът на измамника“

На 14 юни 1985 г. Хизбула — „Партията на Бог“ — отвлича полет № 847 на компанията TWA от Атина за Рим и Ню Йорк. Те отвеждат самолета в Бейрут, измъкват от седалката му един водолаз от американския флот, застрелват го в главата и хвърлят тялото му на пистата, недалеч от мястото на смъртта на американските морски пехотинци в казармите им преди двайсет месеца.

Похитителите искат освобождаването на 17 затворени терористи, задържани в Кувейт — един от тях е шуреят на Муния — и на 766 ливански затворници, държани от Израел. Президентът Рейгън неофициално притиска Израел и 300 от затворниците са освободени. По молба на Белия дом председателят на иранския парламент Али Акбар Хашеми Рафсанджани помага да се договори освобождаването на самолета.

Изпитанието дава на Кейси следния урок: Рейгън е склонен да прави сделки с терористи.

Същата седмица иранският измамник Манушер Горбанифар предава съобщение на директора чрез привлечен под съдебна отговорност американец от ирански произход, трафикант на оръжие и роднина на Рафсанджани. То представлява ободряващ бюлетин: Хизбула държи заложниците. Иран контролира Хизбула. Оръжейна сделка с Иран може да освободи американците.

Кейси внимателно излага предложението на президента. На 15 юли 1985 г. Рейгън записва в дневника си: „Може да има пробив за измъкването на нашите седем жертви на отвличане.“^[1] На 3 август президентът дава на Кейси формалното одобрение за сключване на сделката.

С това разрешение израелците и Горбанифар изпращат до Техеран две партиди с общо 504 американски ракети ТОУ. Иранците плащат около 10 000 долара за ракета, посредникът прибира скромна печалба, а Иранската революционна гвардия получава оръжията. На 15 септември, часове след пристигането на втората партида, преподобният Бенджамин Уиър е освободен след шестнайсет месеца плен.

Двата стълба на външната политика на Рейгън — никакви сделки с терористите, никакви оръжия за Иран — рухват в дълбока тайна.

Три седмици по-късно Горбанифар съобщава, че останалите шестима заложници могат да бъдат освободени срещу няколко хиляди американски противосамолетни ракети ХОУК. Цената продължава да расте: триста, четиристотин, петстотин ракети за човек. На 14 ноември Кейси и Макмахън се срещат със съветника по националната сигурност Робърт Макфарлан и заместника му адмирал Джон Пойндекстър. И четиримата смятат, че Израел ще достави оръжията на фракция в иранската армия, която иска да свали аятолах Хомейни. Но това е лъжа, параван, измислен от Горбанифар и израелските му поддръжници, които ще спечелят милиони от операцията — повече доставени оръжия означават повече печалба за прибиране.

Кейси избира за представител на ЦРУ, който да наблюдава посредниците, Ричард Секърд — американски генерал в оставка, станал търговец на оръжие. Секърд е бил лоялен войник в глобалното нелегално въоръжаване и финансиране на контрите зад гърба на Конгреса. Работата му е да гарантира, че дял от печалбите ще се окаже в правилните ръце.

„Това наистина не си струва труда“

Малко след 3 ч. през нощта в петък, 22 ноември 1985 г., Дуейн Кларидж, тогава шеф на европейския отдел на тайната служба, е събуден от трескаво телефонно обаждане от подполковник Оливър Норт. Срещат се на шестия етаж на главната квартира на ЦРУ след около час.

Превозването на ХОУК до Иран се превръща в поражение. Израелците са натоварили осемстотин технически остарели ракети на един самолет Боинг 747 на Ел Ал. Идеята им е да откарат оръжията в Лисабон и да ги прехвърлят на нает от Секърд нигерийски товарен самолет, който да ги достави в Техеран. Но никой не е осигурил право за кацане на израелския самолет, който в момента е някъде над Средиземно море.

Норт казва, че самолетът носи съоръжения за вадене на петрол за Иран, и би ли могъл Кларидж да пусне всичко в ход, за да подготви приземяването му в Португалия? Това кара Кларидж, който не е глупак или педант с уставите, да се замисли. Не е важно дали на борда на самолета има сонди, бебешки бутилки или базуки, забелязва той. Изпращането на каквото и да е на иранците е против законите и външната политика на Съединените щати. Но Норт го уверява, че президентът е вдигнал ембаргото и е разрешил тайна сделка за освобождаването на заложниците.

Кларидж работи по проблема целия уикенд. Отхвърлен е един полет, след това друг. Най-накрая урежда за ЦРУ един Боинг 707 във Франкфурт. По-малкият самолет успява да лети от Тел Авив до Техеран и да достави част от товара — осемнайсет ракети ХОУК — на иранците в понеделник, 25 ноември. Иранското правителство е недоволно от количеството и качеството на остарелите оръжия, оставяйки настрана надписите им на иврит.

Никой не е по-нещастен от заместник-директора на Централното разузнаване Джон Макмахън, който идва на работа в 7 ч. сутринта, за да открие, че ЦРУ е нарушило законите. Само преди седмици Макмахън е отклонил опит на членовете на Съвета за национална сигурност да нарушат президентската забрана на политическите убийства. „Получихме чернова на секретна изпълнителна заповед, която ни нареждаше да ликвидираме терористи с изпреварващи удари — спомня си Макмахън. — Казах на нашите хора да я върнат и им съобщих: «Когато президентът отмени заповедта, забраняваща на ЦРУ да убива, тогава ние ще приемем това.» Това взриви момчетата от СНС. Те побесняха.“^[2]

Полетът на Боинг 707 на ЦРУ е тайна акция, която изисква пълномощно — подписана президентска заповед. Макмахън знае, че президентът по принцип е одобрил сделка „оръжия за заложници“. Но на практика участието на ЦРУ изисква президентския подпис. Макмахън нарежда на главния юридически съветник на Управлението да състави пълномощно с обратна сила — със задна дата, като фалшив чек, — което да разрешава „оказването от страна на ЦРУ на съдействие на частни лица при опитите им да постигнат освобождаването на американци, държани като заложници в Близкия изток“. Документът продължава: „Като част от тези усилия известни количества чужда материална част и муниции могат да бъдат доставени на правителството на Иран, което предприема стъпки, за да улесни освобождаването на американските заложници.“

Написано е черно на бяло. ЦРУ изпраща пълномощното на Белия дом. На 5 декември 1985 г. президентът на Съединените щати го подписва. Според условията му и според второ пълномощно, съставено няколко седмици по-късно, Кейси е човекът, който в последна сметка е отговорен за сделката „оръжия за заложници“.

Кейси повиква Горбанифар във Вашингтон, за да го помаже като иранския агент на ЦРУ в операцията. Клеър Джордж го умолява да спре: „Бил, човекът наистина не е стока — казва той. — Това наистина не си струва труда.“ Същото прави и Чарлз Алън от ЦРУ, началник на специалната група за откриване на заложниците към Управлението. На 13 януари 1986 г. той се среща с Горбанифар и след това отива да се види с Кейси.

„Описах го на директора като измамник“ — казва Алън. Кейси отговорил: „Е, това може би е измамникът на измамника.“ Кейси държи ЦРУ да продължи да използва Горбанифар като свой търговец на оръжие и представител пред иранското правителство. Чарли Алън е наясно, че има само една мислима причина за използването му. Иранският мошеник е казал на служителя на ЦРУ, че оръжейната сделка може да отклони пари за „момчетата на Оли в Централна Америка“.

На 22 януари 1986 г. Норт тайно записва на касета разговор с Горбанифар. „Мисля, Оли, че това е най-добрият шанс — казва посредникът със смях. — Няма да открием толкова удобно време отново, няма да получим такива добри пари, правим всичко без разходи, правим терористите без разходи, Централна Америка без разходи.“ След дълъг пазарлък първата трансакция за ХОУК е приключила с оставянето на 850 000 долара в швейцарската банкова сметка, контролирана от Ричард Секърд. Полковник Норт взема парите и ги дава на контрите. Иран вече е източник на секретни средства за войната в Централна Америка.

Тогава иранците съобщават, че искат военни разузнавателни сведения за войната срещу Ирак. ЦРУ вече е предоставило информация на Ирак, за да бъде ползвана срещу Иран. Това е твърде много за Макмахън. В телеграма от 25 януари 1986 г. до Кейси, който се среща с пакистанските си колеги в Исламабад, Макмахън предупреждава, че ЦРУ „подпомага и поощрява не когото трябва. Даването на отбранителни ракети е една работа, но когато съобщаваме разузнавателни данни за военната диспозиция, ние предоставяме на иранците средствата за настъпателни действия“.

Кейси отхвърля съвета му. Малко след това Макмахън се оттегля от поста на втори човек в ЦРУ, прекратявайки кариера от трийсет и четири години с нотка на огорчение. Боб Гейтс заема мястото му.

Сделката започва.

„Хубава идея“

Ролята на Оливър Норт в нелегалните действия за поддържането на войната срещу сандинистите е публична тайна във Вашингтон от средата на лятото на 1985 г. През същата зима репортерите работят върху подробни разкази за извършеното от него в Централна Америка. Но вън от много малък кръг хора в ЦРУ и Белия дом никой не знае какво прави той в Иран.

Норт е изработил паричната страна на размяната на оръжие за заложници. Пентагонът ще прехвърли хиляди ракети ТОУ на ЦРУ. Разходите за Управлението са 3469 долара за ракета, цена под установената — жизненоважен факт, известен на много малко хора. От името на ЦРУ Секърд ще плати 10 000 долара за парче, ще изкара 6531 долара брутна печалба, ще прибере приличен дял и ще прехвърли останалото на контрите в Централна Америка. Горбанифар ще покрие разходите от 10 000 долара и още малко, като отново покачва цените на ракетите, докато ги продава на иранците. В зависимост от количеството оръжие, което САЩ ще продадат на Техеран, контрите могат да получат милиони.

В края на януари секретарят по отбраната Уайнбъргър нарежда на главния си помощник — бъдещия държавен секретар Колин Пауъл, да прехвърли хиляда ракети ТОУ от склад на Пентагона на съхранение в ЦРУ. Ракетите пристигат в Иран през февруари чрез Ричард Секърд и Манушер Горбанифар. Иранският посредник е надул прилично цените си, преди оръжията да достигнат Техеран. Когато парите потичат обратно, ЦРУ дава на Пентагона една позната на перачите на пари техника. Чековете са разбити на суми от 999 999,99 долара или по-малко. Финансови трансфери на ЦРУ от 1 милион долара и повече изискват рутинно съобщение до Конгреса. Секърд получава от Горбанифар 10 милиона долара за хилядата ракети. По-голямата част от печалбата е определена за контрите.

В паметна бележка от 4 април 1986 г. подполковник Норт представя цялостната картина на вицеадмирал Джон Пойндекстър, новия президентски съветник по националната сигурност. Той докладва, че след като разходите на всички бъдат покрити, „12 милиона долара ще се използват, за да се закупят изключително необходимите за никарагуанските демократични съпротивителни сили доставки“. Както Норт отбелязва — „това бе хубава идея“.

От сложната сметка липсва само един елемент: заложниците. През юли 1986 г. са задържани четирима. Шест месеца по-късно са вече дванайсет. Готовността на американците да предоставят оръжия на иранците само увеличава апетита за заложници.

„Обосновката на Норт, подкрепяна от привържениците му в ЦРУ, беше, че похитителите в Ливан са различна група от получателите на компенсацията — казва американският посланик в Ливан Джон X. Кели. — “Нашите шиити са надеждни. Отвличанията са дело на други шиити." Това бяха пълни глупости!"^[3]

Кейси и групичка лоялни към него анализатори скалъпват теорията, че оръжейната сделка ще даде сигнал за подкрепа на умерените политици в правителството на Иран. Това е тъжен пример за начина, по който „ЦРУ бе покварено“ при администрацията на Рейгън, по думите на Филип С. Уилкокс — младши, главния разузнавателен служител на Държавния департамент и най-високопоставената му свръзка с ЦРУ в края на 80-те години.^[4] В правителството на Иран не са останали умерени хора. Всички те са били убити или натикани в затвора от хората, получили оръжията.

„Аз се надявам, че няма да се разчуе“

Постъпленията от продажбата на оръжията и милионите, които Кейси е измъкнал от саудитците, връщат ЦРУ в играта в Централна Америка.

Управлението създава въздушна база и мрежа от квартири за оръжейни доставки извън Сан Салвадор. Базата е ръководена от двама кубински ветерани, противници на Кастро, които работят за ЦРУ. Единият е Феликс Родригес, човекът, помогнал за залавянето на Че Гевара. Другият е Луис Посада Карилес, току-що избягал от венецуелски затвор, където е бил задържан заради водещата си роля в терористичното взривяване на кубински пътнически самолет, при което са убити седемдесет и трима души.

През лятото на 1986 г. те са спуснали деветдесет тона оръжие и амуниции на контрите в южната част на Никарагуа. През юни Конгресът се обръща на 180 градуса и отпуска 100 милиона долара за войната в Централна Америка, като решението влиза в сила от 1 октомври. На същата дата ЦРУ отново ще си получи ловния билет. За момент изглежда като че ли войната върви по техния начин.

Но сложно замаскираната оръжейна мрежа на Управлението е в процес на разпадане. Резидентът в Коста Рика Джо Фернандес служи като диспечер на въздушното движение за доставките на оръжие и разполага с неравна писта, отстъпена за тайните полети. Но новият президент на страната Оскар Ариас, работещ за мирно уреждане в Централна Америка, директно е предупредил Фернандес да не използва пистата, за да въоръжава контрите. На 9 юни 1986 г. един натоварен с оръжия самолет на ЦРУ излита от секретната въздушна база край Сан Салвадор при лошо време, каца извънредно на пистата и потъва до осите на колелата в калта. Тресейки се от страх и гняв, Фернандес хваща телефона, обажда се в Сан Салвадор и нарежда на колегата си „да разкара проклетия самолет от Коста Рика!“^[5] За това трябват два дни.

През същия месец Феликс Родригес започва да проумява, че някой в линията за доставки — той подозира генерал Секърд — печели от патриотизма им. На 12 август той опитва да вдигне аларма при среща с друг свой стар приятел — съветника по националната сигурност на президента Буш Дон Грег. Работата, обобщава Грег, е „много подозрителна“.

На 5 октомври 1986 г. един никарагуански войник на юношеска възраст изстрелва ракета, която сваля американски товарен самолет C-123 от Сан Салвадор с оръжия за контрите. Единственият оцелял, американски товарач, казва на репортерите, че е работил за Управлението по договор. Феликс Родригес панически телефонира в кабинета на вицепрезидента на САЩ. Когато самолетът пада, Норт е във Франкфурт, където се опитва да сключи нова сделка „оръжие срещу заложници“ с Иран.

На 3 ноември, седмици след като историята за тайните сделки е открита най-напред в анонимни листовки, разпилени из техеранските улици, тя е публикувана от малък седмичник в Ливан. Ще изминат месеци, преди всичко да излезе наяве: Революционната гвардия на Иран е получила — с любезното съдействие на ЦРУ — две хиляди противотанкови ракети, осемнайсет сложни противосамолетни ракети, два самолета резервни части и някои полезни сведения за военната обстановка. Доставките на оръжие „съществено увеличиха иранските военни възможности — твърди координаторът по контратероризма Робърт Оукли. — Разузнавателната информация, която им предадохме, също помогна доста.“^[6] Но иранците са измамени. Оплакват се — основателно, — че цената на последната партида части за ХОУК е била повишена с 600%. Лично Горбанифар е хванат натясно; кредиторите му го преследват за милиони, а той заплашва да издаде операцията, за да спаси кожата си.

Тайната операция на Кейси става явна. „Човекът, който водеше цялата работа, беше Кейси — твърди юридическият съветник на Държавния департамент Ейбрахам Софаер. — Нямам никакво съмнение за това. Познавах Кейси отпреди. Възхищавах му се и го харесвах и когато разобличих цялата история, Кейси — усещах — разглеждаше извършеното от мен като измяна.“^[7]

На 4 ноември 1986 г., в деня на изборите, председателят на иранския парламент Рафсанджани разкрива, че американски длъжностни лица са били в Иран, за да носят подаръци. На следващия ден вицепрезидентът Буш записва в магнетофонния си дневник: „В момента в новините върви въпросът за заложниците. Аз съм един от малцината, които знаят подробностите изцяло… Това е операция, която беше много здраво обезопасена, и аз се надявам, че няма да се разчуе.“

На 10 ноември Кейси присъства на изключително напрегнато съвещание на членовете на Съвета за национална сигурност. Той съветва Рейгън да направи официално заявление, че САЩ работят по дългосрочен стратегически план за препятстване на Съветите и на терористите в Иран и че не разменят оръжия за заложници. Президентът повтаря версията. „Ние не сме — повтарям — не сме продавали оръжия или нещо друго за заложниците“ — съобщава президентът на нацията на 13 ноември 1986 г. Още веднъж, както при свалянето на U-2, както в Залива на свинете, както при войната в Централна Америка, той лъже, за да защити тайните операции на ЦРУ.

Този път много малко хора му вярват.

Ще са нужни още пет години за освобождаването на последните американски заложници. Двама не се завръщат. Питър Килбърн е убит. След месеци изтезания и разпити Бил Бъкли от ЦРУ умира в окови.

„Никой от американското правителство не е знаел“

Конгресните Комисии по разузнаването искат да си кажат по една дума с Бил Кейси, но той решава да следва традицията и напуска страната в момента на криза за ЦРУ.

На 16 ноември, неделя, Кейси отлита на юг, за да прегледа хората в Централна Америка, и оставя заместника си Боб Гейтс да разчиства бъркотията. Слушанията са пренасрочени за идващия петък. Петте дни преди тях са сред най-лошите в историята на Управлението.

В понеделник Гейтс и подчинените му започват мъчително да съставят хронология на случилото се. Директорът натоварва с подготвянето на показанията си пред Конгреса Клеър Джордж и тайната му служба. Намерението е да не се каже истината.

Във вторник служителите на Комисиите по разузнаването поканват Джордж на закрито изслушване в уплътнено и електронно обезопасено подземие в сградата на Капитолия. Той знае, че преди година ЦРУ е разменяло оръжия за заложници без законно разрешение. При щателния разпит постъпва точно като президента пет дни по-рано: излъгва.

Предишната нощ Гейтс е изпратил друг от сътрудниците на Кейси в Централна Америка, за да занесе чернова на свидетелските показания на директора и да го доведе обратно в главната квартира. В сряда, докато лети към Вашингтон, Кейси започва да пише нова версия върху някаква попаднала му юридическа бланка. Но скоро открива, че не може да чете собствения си почерк. Започва да диктува цветиста проза на касетофона. Излиза пълна бъркотия. Той я изхвърля.

В четвъртък Кейси донася оригиналната чернова в куфарчето си на среща с Норт и Пойндекстър в Белия дом. Докато обсъждат ситуацията, надрасква върху черновата си бележката, че „никой от американското правителство не е знаел“ за полета на ЦРУ с ракети ХОУК от ноември 1985 г. Това е изключително дръзка лъжа. Кейси се връща в главната квартира и се среща в разположената на седмия етаж съвещателна зала на директора с по-голямата част от ръководството на Управлението и с много от служителите, директно замесени в доставките на оръжия за Иран.

„Срещата беше абсолютен провал“ — спомня си изпълнителният директор, отговарящ за личния състав на Кейси, Джим Маккълоу.^[8] Дейв Грийс, друг от най-близките помощници на Кейси, казва, че „никой от присъстващите не можеше — или може би не желаеше — да снабди всички части от пъзела Иран-_контри_“.

„Атмосферата на срещата беше странна — спомня си Грийс. — Много от участващите, както изглежда, се интересуваха повече от собствената си защита, отколкото от това да помагат на Кейси, който беше видимо изтощен, а на моменти говореше несвързано. И на двама ни с Маккълоу беше ясно, че на следващата сутрин ще придружаваме в Конгреса един сериозно объркан директор.“

В петък Кейси дава показания при закрити врата пред Комисиите по разузнаването на Конгреса. Получава се смесица от увъртания и бъркотия, придружена от смайващ факт. Един сенатор пита дали ЦРУ е предоставяло тайна помощ на Иран и Ирак, докато двете страни са във война. Да — отговаря Кейси, — помагаме на Ирак от три години.

През уикенда се появява паметната бележка на Норт до Пойндекстър за прибирането на парите от продажбите на оръжие за Иран и за насочването им към контрите. И двамата ревностно са нарязвали и унищожавали документи в продължение на седмици, но Норт някак си пропуска точно този.

На 24 ноември, понеделник, вицепрезидентът Буш диктува бележка за дневника си: „Истинска бомба… Норт е взел парите и ги е поставил в швейцарска банкова сметка… за да бъдат използвани за контрите… Ще бъде голям шум.“ Това е най-големият скандал във Вашингтон, откакто Ричард Никсън го е напуснал.

Четири дни по-късно Кейси свиква конференция на американските разузнавателни главатари от ЦРУ, Държавния департамент и Пентагона. „Имам доброто впечатление, че шест години нашата общност работи по-ефективно от по-голямата част от администрацията, без значителни провали — пише в бележките му. — Няма скандал, а доста солидни успехи.“^[9]

„Мълчанието като че ли се проточи цяла вечност“

От Уотъргейт насетне не престъплението, а прикриването му съсипва властта на Вашингтон. Кейси не може да замаже нещата. В продължение на една седмица несвързано даване на показания на Капитолийския хълм той се клатушка и залита, клюмва в стола си, не може да свързва изреченията. Едва държи главата си изправена. Помощниците му са ужасени. Но продължават да го подръчкват.

„Имаше много неща, за които Бил Кейси да отговаря — казва неговият сътрудник и ветеран от ЦРУ с трийсет и четири годишна служба Джим Маккълоу. — Съмнително е, че операцията изобщо би започнала — още по-малко да бъде продължена за повече от година — без неговото мълчаливо съгласие и подкрепа.“^[10]

На 11 декември, четвъртък, Кейси присъства на вечеря във Филаделфия в памет на убития разузнавач от ЦРУ Боб Еймс. Завръща се в главната квартира в петък, в 6 ч. сутринта, за да даде интервю на кореспондента на списанието Тайм Брус ван Ворст. Управлението често се е обръщало към Тайм за реклама пред обществото в кризисни моменти. На Ван Ворст може да се разчита. Служил е в ЦРУ седем години.

Управлението определя правилата: трийсет минути за Иран-_контри_, трийсет минути за многото постижения на ЦРУ под командването на Кейси. Маккълоу много пъти е слушал как Кейси изпълнява номера си с добрите новини. Уверен е, че директорът може да рецитира репликите си дори и в състояние на пълно изтощение. Първият половин час е изпитание, но когато свършва, идва лесният въпрос: „Господин Кейси, бихте ли казал малко за някои от постиженията на Управлението под вашето ръководство?“

„Всички въздъхнахме облекчено и се отпуснахме — спомня си Маккълоу. — Но Кейси се втренчи във Ван Ворст, сякаш не можеше да повярва или не разбираше въпроса. Не каза нищо. Мълчанието като че ли се проточи цяла вечност.“

В понеделник сутринта, на 15 декември, Кейси получава припадък в кабинета си на седмия етаж. Изнасят го на носилка, преди някой да е разбрал какво се е случило. В болницата на Университета Джорджтаун лекарите определят, че има недиагностицирана лимфома на централната нервна система — разпростираща се в мозъка му злокачествена паяжина, рядка и трудна за установяване болест. Тя често води до необяснимо странно поведение по време на дванайсет до осемнайсет месеца преди проявяването си.

Кейси няма да се завърне в ЦРУ. Боб Гейтс отива да го види в болницата на 29 януари 1987 г. по заповед от Белия дом, носейки писмо за напускане, което да бъде подписано от директора. Кейси не може да държи писалката. Ляга на кревата със сълзи в очите. Гейтс се връща в Белия дом на следващия ден и президентът на Съединените щати му предлага работата. „Работа, която, изглежда, никой друг не искаше — размишлява Гейтс. — Нищо чудно.“^[11]

Той служи пет мъчителни месеца — до 26 май 1987 г. — като изпълняващ длъжността директор на Централното разузнаване, но номинирането му е обречено. Ще трябва да чака за ново завъртане на колелото. „Бързо стана ясно, че е бил твърде близо до всичко, което Кейси е или не е вършил — казва следващият директор на Централното разузнаване Уилям Уебстър.^[12] — Подходът на Боб е бил, че не е искал да знае нищо. При тогавашните обстоятелства това не беше приемливо.“

Уебстър е управлявал ФБР в продължение на девет дълги години. Той е трептящо от чистота, аполитично Картърово назначение с квадратна челюст, един от малкото останали в Рейгъновата администрация след бъркотията Иран-_контри_ образци на морал. В миналото е бил федерален съдия и предпочита към него да се обръщат с почетната му титла. В Белия дом е очевидна привлекателността на поставянето начело на ЦРУ на някой, към когото се обръщат с „господин съдия“. Като адмирал Търнър той е честен привърженик на Християнската наука и човек с нравствени принципи. Не е човек на Рейгън; няма политическа или лична връзка с президента. „Той не ме е питал за каквото и да е — казва Уебстър. — Никога не говорехме за работа. Нямахме приятелска връзка. И тогава, в края на февруари 1987 г., ми се обадиха по телефона.“ Сега Рейгън е делови. На 3 март президентът обявява номинирането на Уебстър за директор на Централното разузнаване и го хвали като „човек, отдаден на върховенството на закона“.

Същото нещо никога не е било казвано за Бил Кейси. След като умира на 6 май на седемдесет и четири годишна възраст, собственият му епископ го осъжда от амвона по време на погребението, докато президентите Рейгън и Никсън слушат умълчани.

За шест години Кейси почти е удвоил състава на Управлението; в момента тайната служба има около шест хиляди служители. Построил е в главната квартира стъклен дворец за 300 милиона долара, който да приютява новопостъпилите; мобилизирал е тайни армии из целия свят. Но той оставя Управлението много по-слабо, отколкото го е заварил, разстроено от неговото наследство от лъжи.

Боб Гейтс е научил един прост урок по време на службата си при Кейси. „Тайната служба е сърцето и душата на Управлението — казва той. — Тя е и частта му, която може да ви вкара в затвора.“^[13]