Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (40)

39. „По опасен начин“

В продължение на повече от десетилетие терористи са отвличали самолети, вземали са заложници и са убивали американски посланици. Нито ЦРУ, нито друго подразделение на американското правителство има ясна представа какво да направи по въпроса.

В последната неделя на 1981 г. Антъни Кеуйнтън, тогава все още координатор на правителството по контратероризма, получава важно телефонно обаждане от държавния секретар Хейг: в понеделник в един часа Куейнтън трябва да представи на Белия дом работата си. „Представих сводката на президента, към когото се присъединиха вицепрезидентът, директорът на ЦРУ, директорът на ФБР и някои членове на Съвета за национална сигурност — разказва посланик Куейнтън. — След няколко желирани бонбона президентът задряма. Това само по себе си бе доста смущаващо.“^[1]

Същата седмица Хейг обявява, че международният тероризъм ще измести човешките права като проблем номер едно за Съединените щати. Скоро след това заявява, че Съветите тайно направляват мръсната работа на най-лошите терористи по света.^[2] Той иска от ЦРУ да потвърди това дръзко изказване. Кейси е съгласен с Хейг, но няма факти, с които да го докаже. Анализаторите на Управлението не могат да ги набавят въпреки ожесточените ругатни от страна на шефа. Поставено под натиск, ЦРУ извършва измама — заключенията на Кейси са едва-едва прикачени към анализ, който не може да ги подкрепи. Опитът да се хвърли вината върху Кремъл е неразбиране на истинската природа на терора в Близкия изток.

Някога ЦРУ е имало един изключително ценен източник: Али Хасан Саламе, началник на разузнаването на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и съучастник в убийството на 11 израелски атлети на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 г.^[3] Предложената от него информация е маслинова клонка, протегната към САЩ от председателя на ООП Ясер Арафат. Водещ офицер на Саламе е Боб Еймс, работил из улиците на Бейрут, преди да се издигне до заместник-шеф на близкоизточния отдел на тайната служба.^[4] През 1973 г. Саламе и Еймс се споразумяват, че ООП няма да напада американци. В продължение на четири години ООП и ЦРУ споделят информация за общите си врагове в арабския свят. По това време докладите на ЦРУ за тероризма в Близкия изток са по-добри откогато и да било по-рано или по-късно. Те показват разбиране, че тероризмът надскача държавната подкрепа, че е вкоренен в гнева на прогонените. Проучване на Управлението от април 1976 г. заключава, че „вълната на бъдещето“ е „развитието на сложна база за подкрепа на транснационална терористична дейност, която като цяло е независима от контрола на доминираната от държавата международна система и не й се подчинява“.^[5]

Този начин на мислене изчезва от донесенията на Управлението след 1978 г., когато израелското разузнаване убива Саламе като отмъщение за Мюнхен. Той не се появява до следващото поколение. Когато президентът Рейгън встъпва в длъжност, ЦРУ почти няма надеждни източници за тероризма в Близкия изток.

„Твърде малко разузнавателна информация за дълго време“

На 16 юли 1982 г., петък, деня, в който полага клетва като държавен секретар, Джордж Шулц се сблъсква с международна криза в Ливан. Второто телефонно обаждане от кабинета му за деня е до Боб Еймс, който е станал водещият анализатор на ЦРУ за арабските страни.

Еймс е най-влиятелният служител на ЦРУ от своето поколение — „изключително талантлив“ човек, казва Боб Гейтс. Висок, красив, със слабост към ръчно изработените каубойски ботуши, той работи лично с Арафат, йорданския крал Хюсеин и ливанските лидери. Сред завербуваните от него е политическият главатар от Бейрут Башир Джемайел, християнин — маронит, най-високопоставеният източник на Управлението в Ливан.

Маронитската мрежа на Управлението е водещата сила в Бейрут. Облягането на нея заслепява ЦРУ за факта колко силно мнозинството от ливанците ненавижда властта на маронитското малцинство. Този гняв е главната причина за разтърсилата страната гражданска война, отворила пътя за израелското нахлуване от юни 1982 г.

През август държавата се разпада — мюсюлмани срещу християни, мюсюлмани срещу мюсюлмани. Джемайел, със силната подкрепа на Съединените щати и Израел, е избран за президент от ливанския парламент. ЦРУ още веднъж има държавен глава за свой щатен служител. Джемайел лично уверява Управлението, че американците ще бъдат в безопасност в Ливан след изтеглянето на въоръжените части на ООП и прекратяването на бруталния израелски обстрел на Бейрут.

На 1 септември президентът Рейгън представя политическа стратегия, която ще трансформира Близкия изток. Тя е сглобена тайно от малък екип с участието на Боб Еймс. Успехът й зависи от хармонично сближаване, при което Израел, Ливан, Сирия, Йордания и ООП си сътрудничат по указанието на САЩ. Стратегията изтрайва две седмици.

На 14 септември президентът Джемайел е убит, когато бомба разрушава щабквартирата му. За отмъщение маронитските съюзници на ЦРУ, насърчавани от израелските войски, избиват около седемстотин палестински бежанци, озовали се в копторите на Бейрут. Жени и деца са погребани под камъните. Заради убийствата и предизвиканата от тях гневна реакция президентът Рейгън изпраща контингент американски морски пехотинци като мироопазваща сила. Обаче няма мир, който да бъде пазен.

При десанта на морските пехотинци „хората от Управлението се заеха да възстановят някои от разстроените си мрежи“ — разказва Робърт С. Дийон, американският посланик в Ливан.^[6] — Те останаха обвързани — вероятно по опасен начин — с маронитите.

Докато ЦРУ се бъхти да се възстанови в Бейрут, то не вижда една нова, изгряваща от развалините сила. Един убиец, Имад Муния, главатар на терористичната група Хизбула — „Партията на Бог“ — събира пари и експлозиви и обучава престъпниците си за поредица бомбени атентати и отвличания, които ще парализират САЩ за години. Той докладва в Техеран, където аятолах Хомейни е създал Служба за освободителните движения, която да подпомага месианското му видение за завоюване на Ирак, завземане на светилището в Кербала и настъпление към Йерусалим през река Йордан.

Името на Муния е забравено днес, но той беше Осама Бин Ладен на 80-те, страшното лице на терора. Докато пиша тези редове, все още е на свобода.

В неделя, 17 април 1983 г., Боб Еймс отлита в Бейрут, отбива се в американското посолство по пътя си от летището, след което вечеря с трима колеги в дома на заместник резидента Джим Люис, оцелял една година в ханойския Хилтън след залавянето му в планините на Лаос преди петнайсет години.

Еймс не е бил в Бейрут в продължение на пет години. „Беше развеселен, че е отново тук“ — казва Сюзан Морган от ЦРУ, седяла на масата в неделя вечер.^[7] Завърнал се е, за да опита да възстанови загубеното от Управлението с убийството на Джемайел.

В понеделник сутринта Еймс се обажда на Морган и я кани на вечеря същия ден в хотел Мейфлауър. След това тя отива на обяд в Сидон, южно от Бейрут. Докато вдигат чиниите от масата, келнерката споменава, че по радиото имало съобщение за експлозия в американското посолство. Морган се завръща в Бейрут замаяна, едва виждайки разрушените от офанзивата на израелската армия села. За да стигне до посолството, трябва да мине през полицейски кордон на Крайбрежния булевард. Сградата е унищожена. Еймс и колегите му са били убити веднага от ударната вълна и са погребани под камъка, желязото и пепелта. Откриват го сред развалините в 2,30 сутринта. Морган измъква паспорта, портфейла и брачната му халка.

Загинали са шейсет и трима души, сред тях седемнайсет американци, включително шефът на бейрутската резидентура Кен Хаас, ветеран от резидентурата в Техеран; заместникът му Джим Люис и една секретарка, Филис Филачи, която се е закалила през годините, прекарани в провинциите на Южен Виетнам. Общо седем служители и помощен персонал са убити — това е най-смъртоносният ден в историята на ЦРУ. Взривът е работа на подкрепяния от Иран Имад Муния.

Заличаването на бейрутската резидентура и смъртта на Робърт Еймс унищожават способността на Управлението да събира информация в Ливан и в голяма част от Близкия изток, „оставяйки ни с твърде малко разузнавателна информация за дълго време след това — казва Сам Люис, американски посланик в Израел тогава.^[8] — Станахме прекалено зависими от израелското разузнаване“. ЦРУ ще вижда ислямската заплаха в Близкия изток през израелска призма за остатъка на Студената война.

Сега Бейрут е бойно поле за САЩ. Но докладите на Управлението, съставяни без източници, нямат никакво политическо отражение. Американските морски пехотинци вземат страната на християните, американските самолети хвърлят бомби срещу мюсюлманите, а американските кораби изстрелват еднотонни снаряди по хълмовете на Ливан, без да знаят какво удрят. Белият дом е тръгнал на война в Близкия изток без представа в какво се замесва.

На 23 октомври 1983 г. терористите на Муния докарват камион — бомба в американските казарми на международното летище в Бейрут и убиват 241 морски пехотинци. Експлозията се оценява в килотона — мерната единица, използвана при тактическите ядрени оръжия.

„Все едно действахме в тъмното“

Трийсет и шест часа след атентата срещу казармите, докато в Бейрут все още броят мъртвите и ранените, Белият дом, Пентагонът и ЦРУ отклоняват вниманието на нацията към едно малко неприятно марксистко въстание в Гренада — мъничък остров в Карибско море, залят от бригада кубински военни строители. Лидерът на острова Морис Бишоп е убит в борбата за власт и смъртта му предоставя „оправдание за заемане с проблема“ — казва Дуейн Кларидж, началник на Латиноамериканския отдел и един от главните автори на плана за инвазията в Гренада.

„Разузнаването ни за Гренада беше калпаво — разказва Кларидж. — Все едно действахме в тъмното.“^[9] Това допринася за объркаността на операцията, при която загиват деветнайсет американци, а най-малко двайсет и един пациенти в психиатрична болница са убити при американско бомбардировъчно нападение.

ЦРУ организира своята част от нахлуването от хотел в Барбадос. Заместникът на Кларидж връчва на колегата си от Държавния департамент Тони Гилеспи предложението на Управлението за ново правителство на Гренада. „ЦРУ имаха план да сформират правителство — спомня си Гилеспи. — Това беше някакъв строго секретен списък, с всевъзможни кодови думи.“^[10] Той го подхвърля на най-опитните американски дипломати в региона. Те го погледнаха и само вдигнаха ръце. Думите им бяха: „Това са някои от най-лошите типове на Карибите. Не ви трябват в близост до острова.“ Списъкът включва „най-лошите негодници… трафиканти на наркотици и мошеници“. Въпросните мерзавци са платените осведомители на ЦРУ. Както Алън Дълес е оценявал работата на анализаторите си не по значението й, а по теглото на доклада, неговите наследници определят стойността на секретната информация според цената й. Това е правилото в Бейрут, в Барбадос и по целия свят.

Приятните резонанси от освобождаването на Гренада са заглъхнали към 26 февруари 1984 г., когато последният американски морски пехотинец напуска Бейрут, като изпращането им е обречено на провал заради почти пълната липса на точна разузнавателна информация. Мисията е оставила 260 мъртви американски войници и шпиони и враговете на САЩ на власт.

Кейси дълго се е оглеждал за нов резидент, който да има смелостта да възстанови „зрението“ на ЦРУ в Ливан. Единственият кандидат е опитният, но остаряващ Бил Бъкли, служил по-рано в Бейрут, но с вече компрометирано прикритие. Кейси решава, че си струва риска да го върне.

Осемнайсет дни след извеждането на последния морски пехотинец от Ливан Бъкли е отвлечен на път за работа. Той е в неприятелски ръце.