Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (13)

12. „Управлявахме я различно“^[1]

Едно оръжие, което ЦРУ използва с изключително умение, са парите. Управлението постига майсторство в купуването на услугите на чужди политици. Първото място, на което определя бъдещия водач на световна сила, е Япония. Двама от най-влиятелните агенти, вербувани някога от САЩ, помагат за осъществяване на мисията на ЦРУ за контрол над правителството. Те са били съкилийници, осъдени за военни престъпления и затворени в Токио за три години след края на Втората световна война при режима на американската окупация. Излизат на свобода в края на 1948 г., в деня преди мнозина от братята им по съдба да бъдат откарани към бесилката на затвора.

С помощта на ЦРУ Нобусуке Киши става министър-председател на Япония и шеф на нейната управляваща партия. Йошио Кодама си осигурява свободата и позицията на гангстер №1 в страната, като помага на американското разузнаване. Заедно те оформят политиката на следвоенна Япония. Във войната срещу фашизма са представлявали всичко, което САЩ мразят. Във войната срещу комунизма са тъкмо това, от което Съединените щати имат нужда.

През 30-те години Кодама е оглавявал дясна младежка група, която опитва да убие премиера. Осъден е на затвор, но японското правителство го вкарва в употреба като доставчик на шпиони и на стратегически метали за предстоящата битка. След като ръководи в продължение на пет години един от най-големите военновременни черни пазари в окупиран Китай, Кодама е с чин контраадмирал и притежава лично богатство на стойност около 175 милиона долара.

При излизането си от затвора той започва да налива част от състоянието си в кариерите на най-консервативните японски политици и става ключов участник в операцията на ЦРУ, която довежда тези политици на власт. Той работи с американски бизнесмени, ветерани от ССО и бивши дипломати, за да се увенчае с успех една дръзка тайна операция, финансирана от ЦРУ по време на Корейската война.

Американската армия има нужда от волфрам, рядък стратегически метал, използван за заздравяване на снаряди. Мрежата на Кодама изнася тайно тонове от него от японските военни складове за САЩ. Пентагонът плаща 10 милиона долара. ЦРУ предоставя 2,8 милиона долара, за да гарантира операцията.^[2] Мрежата за контрабанда на волфрам прибира над 2 милиона. Но операцията оставя Кодама в лоши отношения с токийската резидентура на ЦРУ „Той е професионален измамник, гангстер, шарлатанин и откровен крадец — докладва резидентурата на 10 септември 1953 г.^[3] — Кодама е съвършено неспособен за разузнавателни операции и не се интересува от нищо друго, освен от изгодите.“ Връзката е прекъсната и ЦРУ насочва вниманието си към отглеждането на обещаващи японски политици — включително Киши, — които спечелват места в Диетата, японския парламент, в първите избори след края на американската окупация.

„Сега всички сме демократи“

Киши става водачът на изгряващото консервативно движение в Япония. Една година след избирането му в Диетата, използвайки парите на Кодама и собствените си значителни политически умения, той контролира най-голямата фракция сред изборните представители на Япония. Веднъж встъпил в длъжност, изгражда управляващата партия, която води страната в продължение на близо половин век.

Той е подписал декларацията за обявяване на война на САЩ през 1941 г. и е оглавявал японското Министерство на боеприпасите по време на Втората световна война. Дори и докато е в затвора след войната, Киши има високопоставени съюзници в страната, сред тях Джоузеф Грю — американски посланик в Токио, когато японците атакуват Пърл Харбър.

Грю е под арест в Токио през 1942 г., когато Киши като член на военновременното правителство, му предлага да го изведе за един рунд голф. Те се сприятеляват. Дни след като Киши е освободен от затвора, Грю става първият председател на Националния комитет за свободна Европа, прикритие на ЦРУ, създадено в подкрепа на радио Свободна Европа и други програми за политическа война.

След освобождаването си Киши отива направо в резиденцията на премиер-министъра, където брат му Ейсаку Сато, главен секретар на правителството по време на окупацията, му дава костюм, за да смени затворническата униформа.

„Странно, нали? — казва Киши на брат си. — Сега всички сме демократи.“^[4] Седем години търпеливо планиране са превърнали Киши от пленник в министър-председател. Той взема уроци по английски от шефа на токийското бюро на Нюзуик и си издейства запознанства с американски политици от външнополитическия редактор на изданието Хари Кърн, близък приятел на Алън Дълес и по-късно връзка на ЦРУ с Япония. Киши култивира служителите на американското посолство като редки орхидеи. В началото се движи предпазливо. Все още е човек с лоша слава, редовно следен от полицията.

През май 1954 г. той инсценира политически дебют в сградата на театъра Кабуки в Токио. Поканва Бил Хъчинсън, ветеран от ССО, който работи с ЦРУ в Япония като служител по информацията и пропагандата в американското посолство, да отидат заедно. В антракта се разхожда с Хъчинсън из украсените фоайета на Кабуки-дза, перчейки се с него пред приятелите си от японския елит. Това е във висша степен необичаен за времето си жест, но си е чист политически театър, начинът на Киши да обяви публично, че се е завърнал на международната арена, и то с благоволението на САЩ.

В течение на една година Киши се среща тайно със служители на ЦРУ и Държавния департамент в дневната на Хъчинсън. „Ясно беше, че той иска поне мълчаливата подкрепа на правителството на Щатите“ — спомня си Хъчинсън.^[5] Разговорите полагат основата на отношенията на Япония със САЩ за следващите четирийсет години.

Киши казва на американците, че стратегията му е да съсипе управляващата Либерална партия, да я преименува, да я изгради отново и да я управлява. Новата Либерално демократическа партия под неговото ръководство няма да е нито либерална, нито демократична, а ще представлява десен клуб на феодални водачи, издигнали се от пепелта на имперска Япония. Първоначално той ще работи зад кулисите, докато по-старши държавници го предшестват на премиерския пост, а сетне ще заеме самия пост. Той обещава да промени външната политика на Япония, за да съответства на американските желания. Съединените щати ще могат да запазят военните си бази в Япония и да задържат в тях ядрени оръжия, което е донякъде деликатна материя в Япония. В замяна иска тайна политическа подкрепа от САЩ.

Фостър Дълес се среща с Киши през август 1955 г. и американският държавен секретар му доверява, че може да очаква такава подкрепа — ако японските консерватори се обединят, за да помогнат на Съединените щати да се сражават с комунизма.

Всеки разбира каква ще е тази американска подкрепа.

Киши казва на Сам Бъргър, старши политически служител в американското посолство, че за него ще бъде най-добре да работи пряко с някой по-млад и по-нископоставен, неизвестен в Япония човек като основен контакт със Съединените щати. Назначен е Клайд Макавой, ветеран от морската пехота, който е оцелял в щурма на Окинава и е влязъл в Управлението, след като е работил като вестникарски репортер. Скоро след като Макавой пристига в Япония, Сам Бъргър го запознава с Киши и така се ражда една от най-силните връзки на ЦРУ с чужд политически лидер, развивани някога.

„Голям удар“

Най-важното взаимодействие между ЦРУ и Либерално демократическата партия е размяната на информация срещу пари. Парите се използват за издръжка на партията и за набиране на информатори от нейните среди. Американците установяват платени отношения с обещаващи младежи, които след едно поколение стават членове на парламента, министри и старши държавници.

Заедно те издигат ЛДП и подкопават Японската социалистическа партия и профсъюзите. Когато се стига до финансиране на чужди политици, Управлението е станало по-ловко, отколкото е било седем години по-рано в Италия. Вместо да предава пълни с пари куфарчета в четиризвездни хотели, ЦРУ използва доверени американски бизнесмени като посредници, които да доставят пари на съюзниците му. Сред тях са директори от Локхийд, самолетостроителната компания, която тогава строи U-2 и преговаря за продажбата на бойни самолети на новите японски сили за отбрана, които Киши иска да изгради.

През ноември 1955 г. Киши обединява японските консерватори под флага на Либерално демократическата партия. Като неин лидер той позволява на ЦРУ да вербува и води политическите му последователи поотделно според депутатските им места в японския парламент. Докато маневрира по пътя си към върха, Киши обещава да работи с Управлението върху преформулирането на нов договор за сигурност между Съединените щати и Япония. Като служител, натоварен с работата с Киши, Клайд Макавой от ЦРУ е в състояние да докладва за — и да влияе на — възникващата външна политика на следвоенна Япония.

През февруари 1957 г., в деня, когато Киши трябва да бъде назначен за премиер-министър, в дневния ред на Диетата, където ЛДП държи най-големия блок гласове, е записан съдбоносен процедурен вот на договора за безопасност. „Ние с него направихме голям удар тоя ден — спомня си Макавой. — Съединените щати и Япония вървяха към това споразумение. Японската комунистическа партия го смяташе за особено застрашително. Комунистите планираха въстание в парламента в деня на гласуването. Узнах за това от един социалист от лявото крило, член на секретариата, който беше мой агент. Киши щеше да се срещне с императора този ден. Настоях за спешна среща. Той успя — яви се на вратата на тайната ни квартира с цилиндър, раирани панталони и редингот — и макар да нямах разрешение за действията си, казах му за комунистическите планове за бунт в Диетата. За депутатите беше обичайно да си вземат почивка и да отиват при лавките за храна и напитки около сградата в 10:30 или 11:00 часа сутринта. Киши каза на съпартийците си: не излизайте в почивка. И след като всички, с изключение на ЛДП, излязоха, те се втурнаха в Диетата и прокараха законопроекта.“^[6]

През юни 1957 г., само осем месеца след като сваля затворническата униформа, Киши отпътува за Съединените щати на триумфално посещение. Отива на стадион Янки и хвърля церемониалната първа топка. Изиграва една игра голф в клуб само за бели с президента, а вицепрезидентът Никсън го представя на Сената като голям и лоялен приятел на американския народ. Киши казва на новия американски посланик в Япония Дъглас Макартър II, племенник на генерала, че новият договор за безопасност ще мине и че надигащата се лява вълна може да бъде спряна, ако Щатите му помогнат да консолидира властта си. Той иска постоянен източник на финансова подкрепа от ЦРУ, а не поредица тайни плащания. Убеждава американския пратеник, че „ако Япония стане комунистическа, трудно е да се допусне, че останалата част от Азия няма да последва примера й“ — спомня си посланик Макартър.^[7] Фостър Дълес е съгласен — твърди, че Съединените щати трябва да заложат много на Япония, а Киши е най-добрият залог, с който разполагат.

Лично президентът Айзенхауер решава, че японската политическа подкрепа за договора за сигурност и американската финансова помощ за Киши са едно и също нещо. Той оторизира продължителна серия плащания от ЦРУ за ключови членове на ЛДП. На политиците, които не са наясно с ролята на Управлението, се казва, че парите идват от американските корпоративни титани. Тези пари се изливат в продължение най-малко на петнайсет години при четирима американски президенти и помагат за укрепване на еднопартийното управление в Япония през остатъка от Студената война.

По пътя на Киши вървят и други. Окинори Кая е бил финансов министър във военновременния кабинет на Япония. Обвинен във военни престъпления, той е осъден на доживотен затвор. Пуснат под гаранция през 1955 г. и амнистиран през 1957 г., той става един от най-приближените съветници на Киши и ключов член на Комисията по вътрешна сигурност на ЛДП.

Кая е вербуван за агент от ЦРУ или непосредствено преди, или непосредствено след избирането му в Диетата през 1958 г.^[8] След завербуването си той пожелава да замине за Съединените щати и да се срещне лично с Алън Дълес. ЦРУ, боейки се от разгласяването на срещата на осъден военнопрестъпник с директора на разузнаването, я запазва в тайна за близо петдесет години.

На 6 февруари 1959 г. Кая пристига на среща с Дълес в главната квартира на Управлението и моли директора за сключване на официално споразумение за споделяне на разузнавателни сведения с неговата Комисия по вътрешна сигурност. „Всички бяха съгласни, че сътрудничеството между ЦРУ и японците относно противостоенето на подривната дейност е много желателно и от голям интерес за Управлението“ — съобщават протоколите от техния разговор. Дълес смята Кая за свой агент и шест месеца по-късно му пише: „Аз съм силно заинтересуван да науча вашето виждане както по международните въпроси, засягащи отношенията между нашите страни, така и за вътрешното положение в Япония.“

Периодичните контакти на Кая с ЦРУ достигат своя връх през 1968 г., когато той е водещият политически съветник на премиера Ейсаку Сато. Най-големият вътрешнополитически въпрос в Япония през тази година е огромната американска военна база на Окинава, жизненоважна площадка за зареждане при бомбардировките над Виетнам и склад за американски ядрени оръжия.

Окинава е под американски контрол, но за 10 ноември са насрочени местни избори и опозиционните политици заплашват да прогонят Съединените щати от острова. Кая изиграва ключова роля в тайните операции на ЦРУ, целящи да обърнат изборите в полза на ЛДП, която за малко да се провали. Окинава е върната под японско управление през 1972 г., но американската армия е там и до днес.

Японците започват да описват създадената с подкрепата на ЦРУ политическа система като кодзо ошоку — структурна корупция. Плащанията на Управлението се осъществяват и през 70-те години. Структурната корупция на японския политически елит продължава дълго след това.

„Ние управлявахме Япония по време на окупацията, а в годините след окупацията я управлявахме по различен начин — казва Хорас Фелдман от ЦРУ, служил като началник на токийската резидентура.^[9] — Генерал Макартър си имаше своите начини. Ние имахме нашите.“