Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (20)

19. „С удоволствие бихме изтъргували ракетите“

ЦРУ се е залъгвало с мисълта, че Съветите никога няма да изпратят ядрени оръжия в Куба. Видяло е ракетите, но още не може да схване съветската нагласа. „Не мога да разбера тяхната гледна точка — оплаква се президентът Кенеди на 16 октомври. — За мен това е една проклета загадка. Не зная достатъчно за Съветския съюз.“

Генерал Маршал Картър отново изпълнява длъжността директор; Маккоун е отлетял до Сиатъл за погребението на доведения си син, загинал в автомобилна катастрофа. Картър отива на среща на Специалната група (разширен състав) в 9:30 ч. в Ситуационната стая — подземния команден пункт на Белия дом, — с нови предложения за тайни атаки срещу Куба, възложени от Робърт Кенеди. Той, който тайно сравнява представянето на Кенеди на срещите за Мангуста с гнева на гризящ териер — мишеловец, мълчаливо слуша как министърът на правосъдието дава съгласието си за осем нови акта на саботаж, зависещи от разрешението на президента. След това горе, в Белия дом, Картър се среща с главния интерпретатор на снимки в ЦРУ Арт Лундал и с най-добрия специалист по ракетите Сидни Грейбийл. Тримата донасят монтирани снимки от U-2 в президентския кабинет, където най-високопоставените от отговарящите за националната сигурност се събират преди обед.

Президентът включва записващото си устройство.^[1] Изтичат повече от четирийсет години, преди да бъде съставена точна транскрипция на записите на срещите за кубинската ракетна криза.

„Това би било дяволски опасно“

Президентът се взира в снимките.

„Доколко е напреднало това?“ — пита той.

„Сър, никога не сме виждали такъв тип инсталация преди“ — казва Лундал.

„Дори и в Съветския съюз?“ — пита Кенеди.

„Не, сър“ — отвръща Лундал.

„И е готово за изстрелване?“ — пита президентът.

„Не, сър“ — казва Грейбийл.

„Колко време имаме… ние не можем да кажем, нали, колко време, преди те да ги изстрелят?“ — пита Кенеди.

Никой не знае.

„Къде са бойните глави?“ — пита секретарят по отбраната Макнамара.

Никой не знае.

„Защо Хрушчов направи това?“ — чуди се президентът.

Никой не знае.

Но държавният секретар Ръск прави добра догадка: „Всъщност ние не живеем в тъй голям страх от неговите ядрени оръжия, в какъвто на него му се налага да живее заради нашите — предполага той. — Освен това ние имаме ядрени оръжия в близост до него, в Турция и подобни места.“

Президентът знае съвсем смътно, че ракетите са там. Той почти е забравил, че по негов избор тези оръжия са останали насочени към Съветите.

Джон Кенеди заповядва да се подготвят три плана за удар: номер едно — да се разрушат базите на ядрените ракети от самолети на авиацията или флота; номер две — да се започне много по-голям въздушен удар; номер три — да се нахлуе в Куба и тя да бъде завладяна. „Със сигурност ще осъществим номер едно — казва той. — Ще премахнем тези ракети.“ Срещата е прекратена в 1 часа следобед, след като Боби Кенеди се изказва в полза на тотална инвазия.

В 14:30 часа Робърт Кенеди стоварва камшика си върху екипа на Мангуста в огромния си кабинет в Министерството на правосъдието и иска нови идеи, нови мисии.

Предавайки въпроса, който му е поставен от президента 90 минути по-рано, той пита Хелмс колко кубинци ще се борят на страната на режима, ако Съединените щати нападнат. Никой не знае. В 18:30 часа хората на президента отново се събират в кабинета. Като мисли за мисиите на Мангуста, президентът Кенеди пита дали балистичните ракети със среден обсег (БРСО) могат да бъдат разрушени с куршуми.^[2] „Да — казва му генерал Картър, — но това са подвижни ракети, могат да се преместят в нови скривалища.“ Проблемът е откриването и прицелването в подвижни ракети не е решен и до днес.

Президентът вече обмисля въпроса за ядрена война срещу Куба. Започва да долавя колко малко разбира съветския лидер. „Със сигурност грешим относно това, което той опитва да направи — казва президентът. — Малцина от нас мислеха, че той ще разположи БРСО в Куба.“ „Никой, освен Маккоун“ — промърморва Бънди. Защо Хрушчов е направил това, пита президентът. „Какво предимство произлиза от това? Все едно ние изведнъж да започнем да слагаме голям брой БРСО в Турция — казва той. — Е, това би било дяволски опасно, ще си река аз.“

Настъпва момент на неловка тишина. „Всъщност ние направихме това, господин президент“ — казва Бънди.

След това разговорът се насочва към тайната война. „Разполагаме със списък с възможностите за саботаж, господин президент — казва Бънди. — … Разбирам, че Вие сте за саботажа.“ Така е. Десет петчленни екипа от Мангуста са натоварени да проникнат в Куба с подводница. Заповядано им е да взривяват съветски кораби с подводни мини в кубинските пристанища, да атакуват три площадки за ракети земя-въздух с картечници и минохвъргачки и евентуално да следват установките на ядрените ракети. Братята Кенеди замахват нашироко. ЦРУ е техният груб инструмент.

Президентът излиза от срещата, оставяйки на масата две военни опции: тайна атака срещу Куба и тотална инвазия. На тръгване той настоява да види Маккоун на следващата сутрин, преди да замине за предизборната кампания в Кънектикът. Генерал Картър, Макнамара, Бънди и неколцина други остават в кабинета.

Заместник-директорът на разузнаването генерал Маршал Картър е на шейсет и една години, нисък, набит, плешив, с остър език. Бил е началник-щаб на НОРАД — Северноамериканското командване на въздушната отбрана, при Айзенхауер. Познава ядрените стратегии на Съединените щати. Когато президентът вече не е в стаята, човекът от ЦРУ изрича най-дълбокия си страх: „Влизате там с изненадваща атака — казва Картър. — Премахвате всички ракети. Това не е краят. Това е началото.“ Това ще бъде първият ден на Третата световна война.

„Курсът, който аз препоръчах“

На другия ден, сряда, 17 октомври, Джон Маккоун и Джон Кенеди се срещат в 9:30 ч. сутринта. „Президентът изглеждаше склонен, ако въобще ще действа, да действа веднага и без предупреждение“ — отбелязва Маккоун в ежедневната си паметна бележка в архива за този ден. Тогава президентът иска той да отпътува към Гетисбърг, Пенсилвания, за разговор с Дуайт Д. Айзенхауер. Маккоун пристига по обед с направените от U-2 снимки на балистичните ракети със среден обсег. „Айзенхауер изглеждаше склонен (но не препоръча изрично) за военни действия, които да изолират Хавана и след това да ударят сърцето на кубинското правителство“ — отбелязва Маккоун.

Директорът шофира обратно към Вашингтон и се опитва да събере мислите си. Той е изморен — пътувал е до Западния бряг и обратно за по-малко от 48 часа. Шестте гъсто изписани страници с бележки, които сътворява този следобед, са разсекретени през 2003 г.^[3] Те отразяват стремежа да се отстранят ракетите от Куба без ядрена война.

Като бивш майстор — корабостроител Маккоун осъзнава военното, икономическото и политическото значение на корабите в морето. Съставените от него бележки включват идеята за налагане на „тотална блокада“ на Куба — „спиране на всички пристигащи кораби“, — подкрепена със заплаха за нападение. При срещите с Боби Кенеди, Макнамара, Ръск и Бънди, които продължават почти до полунощ, той доразвива стратегията на блокадата. Бележките му показват, че идеята не е получила подкрепа от съветниците на президента.

В 11:00 ч. в четвъртък, 18 октомври, Маккоун и Арт Лундал отиват в Белия дом с нови снимки от U-2. Те показват нов набор от по-големи ракети, всяка с обсег от 2200 мили — в състояние да порази който и да е голям американски град, с изключение на Сиатъл. Маккоун казва, че ракетните бази се обслужват от съветски части; Макнамара изтъква, че при изненадващо въздушно нападение над базите ще бъдат убити няколкостотин съветски войници. Нападението над тях е акт на война срещу Москва, а не срещу Хавана. След това заместник държавният секретар Джордж Бол повтаря казаното от Маршал Картър преди две вечери: „Начинът на действие, при който нападаме без предупреждение, е като Пърл Харбър.“

Президентът казва: „Всъщност въпросът е какво действие да предприемем — действие, намаляващо възможността за размяна на ядрени удари, което очевидно е последната грешка… Имаме блокада без обявяване на война. Имаме блокада с обявяване на война. Имаме ударите първи, втори и трети. Имаме нахлуване.“

Същия ден Маккоун събира два гласа в полза на своето становище за блокада, подкрепена от заплахи за нападение. Единият е на Айзенхауер. Другият е на Р. Кенеди. И двамата са минали на страната на Маккоун. Все още са в малцинство, но вече са наклонили везните. Около полунощ, седейки сам в Овалния кабинет, президентът си казва — говорейки направо на скритите микрофони, — че „очевидно мненията са се отклонили от преимуществата на изпреварващия удар“.^[4] Той извиква Маккоун у дома си в неделя и му казва, както директорът със задоволство отбелязва, че „е сменил мнението си и ще следва курса, който аз препоръчах“.^[5] Президентът обявява това решение пред света в телевизионно обръщение на 22 октомври, понеделник, вечерта.

„Щяха да ме осъдят“

Утрото на вторник, 23 октомври, започва с информационна сводка от Маккоун в Белия дом. Силно притеснени от политическите щети, които директорът може да им причини като единствения човек във Вашингтон, предупредил ги надлежно за заплахата, братята Кенеди го пускат на продължителна обиколка за отклоняване на вниманието, при която да информира членове на Конгреса и журналисти. Те също желаят Маккоун да „подсили“ посланик Адлай Стивънсън, който трябва да пледира за американската кауза в ООН.

От Белия дом Маккоун се обажда на Рей Клайн, главния си разузнавателен анализатор, и му нарежда да отлети за Ню Йорк с копия на снимките от U-2. Екипът на Стивънсън „изпитва известни затруднения при сглобяването на убедителен случай за пред Съвета за сигурност — обяснява Маккоун. — Виж, те имат малка неприятност, понеже по времето на Залива на свинете Стивънсън беше показал някакви фалшиви снимки, и по-късно те се оказаха наистина фалшиви.“

След това дванайсетте главни фигури от сферата на националната сигурност около президента Кенеди се срещат, за да говорят за осъществяването на блокадата, която трябва да започне на следващата сутрин. Технически това е военно действие. Маккоун докладва за подочути от Рей Клайн приказки в ООН, според които съветските съдове на път към Куба могат да опитат да заобиколят американските военни кораби.

„В този случай какво правим утре сутринта, когато тези осем кораба продължат да плават? — пита президентът Кенеди. — Всички сме наясно как (внезапна тишина, нервно хихикане) подхождаме, да?“ Никой не е наясно. Отново се възцарява кратка тишина.

„Да им откъснем руловете, а?“ — отговаря Маккоун.

Срещата прекъсва. Кенеди подписва прокламацията за карантина. След това той и брат му са оставени за малко насаме в кабинета.

„Е, изглежда, че е наистина зле. Но, от друга страна, наистина няма избор — казва президентът. — Ако те се опънат на това — Иисусе Христе! Какво ще последва от тяхна страна тогава?“ Брат му отговаря: „Нямаше избор. Искам да кажа, че щеше — че щяха да те осъдят.“ Президентът се съгласява: „Щяха да ме осъдят.“

В 10:00 ч. сутринта на 24 октомври, вторник, блокадата влиза в сила, американската армия е приведена до най-високата степен на тревога преди ядрена война, а Маккоун започва ежедневните си доклади в Белия дом. Най-после директорът на разузнаването служи според устава си, обединявайки цялата американска разузнавателна информация в единен поток за президента. Съветската армия не е в състояние на пълна тревога, но повишава готовността си — докладва той — и съветският флот е изпратил подводници в Атлантика, за да следват потеглилия към Куба флот. Новите данни от фотографското разузнаване показват сгради за съхранение на ядрени бойни глави, но никаква следа от самите глави. В този ден Маккоун полага големи усилия, за да изтъкне пред президента, че блокадата няма да спре Съветите от подготвянето на площадките за изстрелване на ракетите.

Макнамара започва да излага плановете си за прехващане на съветските кораби и подводници. Маккоун го прекъсва: „Г-н президент, имам току-що получена бележка… Всичките шест съветски кораба, засечени в кубински води… или са спрели, или са обърнали курса.“ Ръск казва: „Какво разбирате под кубински води?“ Президентът пита: „Корабите, които напускат Куба, или пристигащите?“ Маккоун става, казва: „Ще разбера“ — и излиза от стаята. Ръск промърморва: „Има някаква разлика.“

Маккоун се завръща с изключителните новини, че съветските кораби са се движели към Куба, били са на повече от петстотин мили от острова, но или са спрели, или са сменили посоката. В този момент, смята се, Ръск се навежда към Бънди и казва: „Сега сме очи в очи и мисля, че отсрещната страна примигна.“

Първата част от стратегията на Маккоун проработва: карантината върху съветското корабоплаване ще остане. Втората част ще бъде много по-трудна. Както той постоянно напомня на президента, ракетите са си все още там, бойните глави са скрити някъде на острова и опасността нараства.

На 26 октомври в Белия дом Адлай Стивънсън заявява, че ще трябват седмици, може би месеци преговори, за да се махнат ракетите от Куба. Маккоун знае, че няма време за нещо такова. По обед дръпва президента настрана (Боби, дори и да е присъствал, никога не го споменава) за среща само с него и интерпретатора на снимките Арт Лундал в Овалния кабинет.

Новите данни от фотографското заснемане показват, че Съветите са вкарали тактически ядрени оръжия с малък обсег. Наскоро камуфлираните установки са почти готови за стрелба. Всяка от ракетните площадки е обслужвана от по петстотин души личен състав и охранявана от още триста.

„Ставам все по-притеснен — казва Маккоун на президента. — Могат да започнат по тъмно и да имат насочени към нас ракети на следващата сутрин. По тази причина съм все по-загрижен да се следва политическият подход.“

„И какъв друг? — пита президентът. — Алтернативният е да нанесем въздушен удар или да нахлуем. Но пак ще бъдем изправени пред факта, че ако нахлуем и когато сме стигнали до тези площадки след много кървав бой, те все още ще са насочени към нас. Тъй че всичко се свежда до въпроса дали ще изстрелят ракетите.“

„Точно така“ — казва Маккоун. Умът на президента вече се обръща от дипломацията към войната. „Смятам, че няма друго действие, което да можем да предприемем, освен дипломатическото, но то не ни освобождава незабавно от тях — казва президентът. — Другият начин е, мисля си, комбинация на въздушно нападение и евентуално десант, което означава, че ще трябва да ги извършим при перспективата ракетите вероятно да бъдат изстреляни.“

Маккоун предупреждава срещу десант. „Нахлуването ще бъде много по-сериозна задача, отколкото повечето хора си представят — казва той на президента. — Руснаците и кубинците имат адски много оръжия… Те имат много смъртоносен материал. Ракетни установки, самоходни артилерийски установки, полугъсенични бронетранспортьори… Те ще устроят на нападателя много лошо посрещане. Въобще няма да е лесна работа — нито като начин, нито като средства.“

Тази нощ в Белия дом пристига дълго послание от Москва. Прехвърлянето и получаването на телеграмата отнемат повече от шест часа, като всичко свършва чак в 9 часа вечерта. Полученото е лично писмо от Никита Хрушчов, който заклеймява „катастрофата на термоядрената война“ и предлага — поне така изглежда — изход. Ако американците обещаят да не нахлуват в Куба, Съветите ще изтеглят ракетите.

В събота, 27 октомври, в 10 ч. сутринта Маккоун започва срещата в Белия дом с мрачните новини, че ракетите могат да бъдат изстреляни за шест часа. Тъкмо е приключил с изказването си, президентът Кенеди чете новинарския бюлетин на Асошиейтед Прес от Москва: „Премиерът Хрушчов е казал на президента Кенеди вчера, че ще изтегли нападателните оръжия от Куба, ако Съединените щати изтеглят ракетите си от Турция.“ Срещата потъва в бъркотия.

Първоначално никой не приема идеята — освен президента и Маккоун. „Да не се будалкаме — казва Кенеди. — Те имат много добро предложение.“

Маккоун се съгласява: то е конкретно, сериозно и невъзможно за игнориране. Разправиите как да се отговори продължават целия ден, прекъсвани от моменти на ужас. Най-напред един U-2 се отклонява в съветското въздушно пространство от брега на Аляска, карайки съветските изтребители да се боричкат подире му. След това, около 6 часа следобед, Макнамара внезапно обявява, че друг U-2 е бил свален над Куба и че майорът от военната авиация Рудолф Андерсън е убит.

Обединеният комитет на началник-щабовете енергично настоява след трийсет и шест часа да започне пълномащабна атака срещу Куба. Към 6:30 ч. следобед президентът Кенеди напуска стаята и разговорът веднага става по-неформален и по-брутален.

„Военният план е в основата си десант — казва Макнамара. — Когато атакуваме Куба, ще трябва да атакуваме с всички сили. Това почти сигурно ще доведе до десант.“ „Или до ядрена война“ — промърморва Бънди. „Съветският съюз може — и аз мисля, че вероятно ще го направи — да атакува ракетите в Турция“ — продължава Макнамара. Тогава Съединените щати ще трябва да атакуват съветските кораби или бази в Черно море.

„А аз бих казал, че това е адски опасно — изрича секретарят по отбраната Макнамара. — Вижте, не съм сигурен, че можем да избегнем нещо такова, ако нападнем Куба. Но мисля, че трябва да направим всичко възможно, за да го избегнем. И един начин да го избегнем, е да обезвредим ракетите в Турция, преди да атакуваме Куба“.

Маккоун избухва: „Тогава не виждам защо не направите сделката!“ И досегашната позиция се променя.

И други гласове се обаждат: Направете сделката! Хайде, направете сделката! С нарастващ гняв Маккоун продължава: „Говорихме за това и трябваше да кажем, че с удоволствие бихме изтъргували ракетите в Турция срещу онова нещо в Куба.“ Той нанася решаващия си удар: „Бих изтъргувал тия турски неща веднага. Дори не бих казал на никого за това. Занимавахме се една седмица и… всички бяха за това да се напада“, — докато Хрушчов го предлага.

Президентът се връща в кабинета към 19:30 часа и предлага на всички да се оттеглят за вечеря. След това той и брат му провеждат разговор с Макнамара, Бънди, Ръск и още четирима доверени сътрудници в Овалния кабинет. Маккоун не е допуснат. Обсъждат идеята му — всъщност президентът иска точно това. Всички в стаята се заклеват да пазят тайна. Боби Кенеди излиза от Белия дом и се среща със съветския посланик Анатолий Добринин в кабинета си в Министерството на правосъдието. Казва на Добринин, че Съединените щати приемат замяната на ракетите, стига да не става публично достояние. Братята Кенеди не могат да допуснат да бъдат видени как правят сделка с Хрушчов. Министърът на правосъдието преднамерено фалшифицира паметната бележка за срещата, заличавайки нахвърляната препратка към сделката. Замяната се пази в дълбока тайна.

Четвърт век по-късно Джон Маккоун казва: „Президентът Кенеди и министърът на правосъдието Боби Кенеди настояваха, че в нито един момент не са обсъждали ракетите в Турция със съветски представители и че никога не е била извършвана такава сделка.“^[6]

Много години след това светът вярва, че само спокойната решителност на президента Кенеди и твърдото придържане на брат му към мирното разрешение са спасили нацията от ядрена война. Централната роля на Маккоун в кубинската ракетна криза е скривана през остатъка на XX век.

Братята Кенеди скоро се обръщат срещу Маккоун. Директорът разгласява из Вашингтон, че само той е бил бдителен по отношение на кубинските ракети, и свидетелства пред президентския Съвет по разузнаване, че е казал на президента за подозрението си още на 22 август.

Съдържанието на доклада на съвета за „фотографската пауза“ се появява в Уошингтън Поуст на 4 март 1963 г. Същия ден Боби Кенеди казва на брат си, че ЦРУ вероятно е пуснало информацията, за да го уязви.

„Да-а — казва президентът, — той е истински мръсник, тоя Джон Маккоун.“^[7]

„Да елиминира Фидел — с екзекуция, ако е необходимо“

На върха на ракетната криза Маккоун се опитва да обуздае Мангуста и да насочи значителната й енергия към събирането на разузнавателна информация за Пентагона.^[8] Той смята, че е успял. Но Бил Харви от ЦРУ прави извод, че САЩ ще нахлуят в Куба, и заповядва на саботьорите си от Мангуста да атакуват.

Когато Боби Кенеди, който е настоявал най-много за операциите на Мангуста, разбира за това опасно прекъсване в командната верига, побеснява. След поредица крясъци Харви е изгонен от Вашингтон. Хелмс го изпраща в Рим като началник на резидентурата — но не преди ФБР да отбележи солидно полятия прощален обяд на Харви с Джони Росели, убиеца на мафията, когото е наел да ликвидира Кастро. В Рим впиянченият Харви се разцентрова душевно и започва да тормози хората си точно както Боби Кенеди е тормозил него.

Хелмс го заменя като отговорник за Куба с шефа на Далечния изток Дезмънд Фицджералд — харвардски възпитаник и милионер, който живее в тухлено имение в Джорджтаун с иконом в килера и Ягуар в гаража. Президентът го харесва; той се вписва в образа на Джеймс Бонд.

Бил е взет от Франк Уизнър от нюйоркската му адвокатска кантора в началото на Корейската война и незабавно става изпълнителен директор на далекоизточния отдел на тайната служба. Помагал е при ръководенето на катастрофалната операция с Ли Ми в Бирма. След това командва китайската мисия на ЦРУ, изпращала чуждите агенти на смърт до 1955 г., когато главната квартира преценява, че мисията е загуба на време, пари, енергия и човешки живот. Тогава Фицджералд се издига до поста заместник-началник на отдела за Далечния изток, където помага за планирането и осъществяването на индонезийската операция през 1957 и 1958 г. Като началник на далекоизточния отдел контролира бързата експанзия на операциите на ЦРУ във Виетнам, Лаос и Тибет.

Сега братята Кенеди му възлагат да взривява кубински мини, мелници, електростанции и търговски кораби, да унищожава противника с надеждата да предизвика контрареволюция. Целта, както Боби Кенеди казва на Фицджералд през април 1963 г., е да се отстрани Кастро в срок от осемнайсет месеца — преди следващите президентски избори. Двайсет и пет кубински агенти на ЦРУ загиват при тези безсмислени операции.

След това, през лятото и есента на 1963 г., Фицджералд ръководи последната мисия за убийството на Фидел Кастро.^[9]

ЦРУ планира да използва Роландо Кубела, най-високопоставения си агент в правителството на Куба, като извършител на удара. Чувствителен, приказлив, раздразнителен човек, който презира Кастро, Кубела има званието майор от кубинската армия, служил е като военно аташе в Испания и е пътувал много.

На 1 август 1963 г. в разговор със служител на ЦРУ в Хелзинки той се съгласява доброволно „да елиминира Фидел — с екзекуция, ако е необходимо“. На 5 септември се среща с водещия си офицер от ЦРУ — Нестор Санчес — в Порто Алегре, Бразилия, където представлява кубинското правителство на международните Университетски игри. На 7 септември ЦРУ отбелязва, че Кастро е избрал прием в бразилското посолство в Хавана, за да изнесе дълга тирада пред репортер на Асошиейтед Прес. Кастро казва, че „лидерите на Съединените щати ще бъдат в опасност, ако подпомогнат какъвто и да е опит да бъдат убити кубинските лидери… Ако помагат на терористични заговори за елиминиране на кубинските лидери, самите те няма да са в безопасност“.

Санчес и Кубела се срещат отново в Париж в началото на октомври и кубинският агент казва на човека от ЦРУ, че иска мощна пушка с оптически прицел. На 29 октомври 1963 г. Фицджералд отлита до Париж и се среща с Кубела в квартира на ЦРУ.

Фицджералд заявява, че е личен емисар, изпратен от Робърт Кенеди — последното е опасно близо до истината, — и че ЦРУ ще достави на Кубела оръжия по негов избор. Съединените щати, казва той, искат „истински удар“ в Куба.