Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (45)

44. „Нямахме факти“

Нито един главнокомандващ след Калвин Кулидж не е влязъл в Белия дом, мислейки за околния свят по-малко, отколкото Бил Клинтън. Побутне ли глобуса, той винаги спира да се върти на Съединените щати.

Роден през 1946 г., не по-стар от ЦРУ, Клинтън се оформя от националната съпротива срещу Виетнам и военната повинност, изграден е като политик от местните и щатските проблеми на Арканзас и е избран с обещанието да съживи американската икономика. Нито един аспект на външната политика не е сред първите пет точки на дневния му ред. Той няма задълбочени идеи за американските стратегически интереси след Студената война. Разглежда времето си на поста като „време на големи възможности за демокрацията и предприемачеството“ — по думите на съветника му по националната сигурност Тони Лейк.^[1] Вече са изминали осем месеца на новата администрация, преди Лейк да артикулира новата външна политика на Съединените щати — увеличаване броя на свободните пазари в света. Това е по-скоро бизнес план, отколкото политика. Клинтън поставя знак за равенство между свободната търговия и свободата, като че ли продаването на американски стоки ще разпространи американските ценности в чужбина.

Клинтъновият екип за националната сигурност е съставен от второразредни фигури. Той избира възвишения, но разсеян конгресмен Лес Аспин за секретар по отбраната; Аспин изтрайва по-малко от година. Клинтън избира и прокурора с колосана яка Уорън Кристофър за държавен секретар; Кристофър е формален и сдържан, подхожда към големите глобални проблеми като че ли са прецедентно право. И в последния момент Клинтън взема един раздразнителен ветеран от Никсъновия персонал на Съвета за национална сигурност за директор на Централното разузнаване.

Р. Джеймс Улси — младши е адвокат на петдесет и една години, дипломат с опит от преговорите за контрол над въоръженията, който е служил като подсекретар на флота при президента Картър. Изпъкналите му слепоочия и хапливото остроумие създават впечатлението за високоинтелигентна акула — чук. Месец след избирането на Клинтън Улси държи популярната реч, в която казва, че Съединените щати са се сражавали с дракона четирийсет и пет години и най-накрая са го убили само за да се намерят в джунгла, пълна с отровни змии. Никой не е формулирал по-релефно виждане за американското разузнаване след Студената война. Получава обаждането след няколко дни, отлита до Литъл Рок и се среща с Клинтън след полунощ на 22 декември. Безгрижният новоизбран президент разказва за младостта си в Арканзас и разпитва за детството на Улси в съседна Оклахома, вземайки го на кратка разходка из възпоминателната алея на 50-те години. На разсъмване Улси научава, че ще е следващият директор на ЦРУ.^[2]

Същата сутрин петнайсет минути преди официалното заявление Ди Ди Майърс, прессекретарят на Клинтън, хвърля поглед на бележките си и казва: „Адмирале, не знаех, че сте служил и в администрацията на Буш.“

„Ди Ди, аз не съм адмирал — отговаря Улси. — Никога не се издигнах над капитан в армията.“

„Опа! — казва тя. — По-добре да променим комюникето.“

Улси избягва колкото може по-бързо. Понеже летището е в мъгла, той накарва един офицер от ЦРУ да го откара с кола до Далас, за да може да отлети до Калифорния за Коледа. Това ще е последната проява на свободна воля от страна на Улси за дълго време. Той е на път да стане военнопленник в ЦРУ.

През следващите две години се среща точно два пъти с президента на Съединените щати — отрицателен рекорд за всички времена в летописите на Управлението. „Аз нямах лоши отношения с президента — казва той години по-късно. — Аз въобще не поддържах такива.“^[3]

Най-високопоставените ръководители в ЦРУ служат на директор, за когото знаят, че няма влияние, и на президент, за когото смятат, че няма познания. „Имахме чудесни отношения с Белия дом при Буш — коледни увеселения в Кемп Дейвид, неща от този сорт — разказва Том Туетън, шеф на тайната служба от началото на 1991 до края на 1993 г. — И оттук дойдохме до нищото. След около шест месеца при Клинтън ни стана ясно, че никой не е виждал президента или Съвета за национална сигурност.“^[4] ЦРУ е безсилно без указания от президента. То е като кораб във вериги без посока.

Въпреки че Клинтън идва на власт в състояние на преднамерено неведение за ЦРУ, той бързо се обръща към тайната служба, за да разреши тя проблемите му в чужбина, и през първите си две години като президент излиза с множество предложения за секретни акции.^[5] Когато те не успяват да доведат до бързи разрешения, е принуден да се обърне към военните си командири, които почти до последния човек го презират като някой, изклинчил от военната служба. Резултатите са ужасни.

„Нямаше разузнавателна мрежа“

„Не е имало по-тежко изпитание от Сомалия“ — твърди Франк Г. Уизнър — младши, синът на създателя на тайната служба на ЦРУ.^[6]

Сомалия е жертва на Студената война. Доставянето на големи количества оръжия за враждуващите й фракции от САЩ и Съветския съюз оставя огромни арсенали за воюващите кланове. В деня преди Деня на благодарността през 1992 г. президентът Буш е утвърдил американска военна интервенция с хуманитарна цел. Половин милион души в Сомалия са умрели от глад; по десет хиляди умират на ден към края на администрацията на Буш. Сега клановете крадат хранителните помощи и се избиват помежду си. Мисията за изхранване на умиращи хора бързо се изражда във военна операция срещу най-силния сомалийски военен диктатор — генерал Мохамед Фарах Айдид. В деня на встъпване в длъжност на новия президент, след като е служил за момент като изпълняващ длъжността държавен секретар, Уизнър се премества в Пентагона като политически подсекретар на Министерството на отбраната. Той поглежда към Сомалия и открива празно място. Администрацията на Буш е закрила посолството и резидентурата на ЦРУ две години по-рано.

„Нямахме факти — казва Уизнър. — Нямаше разузнавателна мрежа. Нямаше начин да се разбере динамиката.“ Това е проблемът, който Уизнър трябва да разрешава с помощта на ЦРУ. Той създава специална група за Сомалия, която разполага командоси от американските специални части, и се обръща към Управлението, за да го ползва като свои очи и уши на терена. Работата се пада на новоназначения резидент в Сомалия Гарет Джоунс. Бивш детектив от полицията на Маями, Джоунс е хвърлен в средата на нищото със седем разузнавачи зад гърба си и задачата да победи армията от войни срещу него. Щабът му е една ограбена стая в изоставената резиденция на посланика в Могадишу. Само за дни най-добрият му сомалийски агент се самоубива, друг е убит от изстреляна от американски хеликоптер ракета, заместник-началникът на резидентурата е улучен от снайперист във врата и за малко не умира, а Джоунс се оказва начело на преследването на Айдид и заместниците му из лабиринт от слепи улици. Това води до смъртта на 18 американски войници в конфликт, в който загиват 1200 сомалийци.

Анализът за Сомалия е направен от адмирал Уилям Кроу, пенсионирал се на поста председател на Обединения комитет на началник-щабовете, за да стане ръководител на президентския Консултативен съвет по разузнаване — създадения от Айзенхауер съвет на старейшините. Съветът извършва проучване и стига до заключението, че „неуспехът на разузнаването в Сомалия е точно в Съвета за национална сигурност“ — според адмирал Кроу.^[7] „Те са очаквали разузнаването не само да им дава информация относно ставащото там, а и да взема решенията им вместо тях. Не са могли да разберат защо разузнаването не ги е посъветвало правилно какво да направят. Това предизвиква сериозно объркване на върха по въпроса какво да се върши за Сомалия — разказва Кроу. — Самият президент не беше много заинтересуван от разузнаването, което беше крайно злополучно.“

Резултатът е постоянно задълбочаващо се недоверие между Белия дом и ЦРУ.

„Отговаря твърде ефективно със същото на иракските чистачки“

В началото на 1993 г. тероризмът не е проблем, който силно да вълнува повечето умове в Управлението. Съединените щати не са предприемали значителна акция срещу източниците на терора, откакто са били хванати да продават ракети на Иран. Всички отвлечени в годините на Рейгън американски заложници се завръщат у дома от Бейрут към 1991 г., въпреки че Бил Бъкли го прави в ковчег. През 1992 г. сериозно се говори за закриване на Центъра по контратероризъм на ЦРУ. Обстановката е спокойна. Вероятно хората са сметнали, че проблемът се е разрешил от само себе си.

Скоро след зазоряване на 25 януари 1993 г., на петия ден на Клинтъновата администрация, Николас Стар, шейсетгодишен служител на ЦРУ от кариерата, е първи поред на стопсигнала пред основния портал към главната квартира на Управлението. Цяла вечност трябва, за да светне зелено, и колите се нареждат до хоризонта на шосе 123, очаквайки да влязат в спокойните предели на главната квартира на ЦРУ. В 07:50 ч. сутринта един млад пакистанец излиза от колата си и започва да стреля с автомат АК-47. Най-напред прострелва работещия като комуникатор при тайни операции Франк Дарлинг, двайсет и осем годишен, уцелвайки го в дясното рамо, докато жена му пищи от ужас. Стрелецът се завърта, стреля и убива доктор Дансинг Бенет, на шейсет и шест, лекар от ЦРУ. Обръща се и ранява Ник Стар в лявата ръка и лявото рамо, след което застрелва Калвин Морган, шейсет и една годишен, инженер в ЦРУ, и четирийсет и осем годишния Стивън Уилямс, по-късно идентифициран в документите на съда като служител на Управлението. Убиецът се обръща отново и пръсва главата на Дарлинг. След това си тръгва с колата. Тежко раненият Стар някак си се добира до караулното помещение при вратите на ЦРУ и вдига тревога.^[8]

Президентът Клинтън никога не отива в ЦРУ, за да засвидетелства уважението си към мъртвите и ранените. Вместо това изпраща жена си. Невъзможно е да се преувеличи яростта, която това предизвиква в главната квартира. Когато Фред Уудръф, изпълняващ длъжността резидент в Тбилиси, Грузия, е прострелян и убит случайно през лятото по време на туристическа обиколка, Улси отбелязва точка, прелитайки през половината свят, за да приеме тленните му останки.

На 26 февруари 1993 г., един месец след стрелбата пред вратите на Управлението, в подземния паркинг на Световния търговски център избухва бомба. Шестима са убити и повече от хиляда — ранени. Отначало ФБР смята, че става дума за балкански сепаратисти, но в рамките на една седмица се изяснява, че авторите на атентата са последователите на един сляп египетски шейх, жител на Бруклин — Омар Абдел Рахман. Името му звучи изключително познато в главната квартира на ЦРУ. Слепият шейх е набрал стотици арабски бойци за войната срещу Съветите в Афганистан под знамето на Ал Джама’а ал Исламия — Ислямската група. Изправен пред съда и оправдан за убийството на египетския президент Ануар ал Садат през 1981 г., въпреки това остава под домашен арест в Египет до 1986 г. Щом се освобождава, започва опити да влезе в САЩ. Но как? Шейхът е известен метежник и — както се оказва — духовен водач на съзаклятие за убиването на американци с хиляди.

Визата му е издадена в столицата на Судан — „от служител на ЦРУ в Хартум“ — разказва Джо О’Нийл, шарже д’афер в американското посолство.^[9] — „Управлението знаеше, че обикаля из региона в търсене на виза, и въобще не ни каза“. Трябва да е било грешка, смята О’Нийл: „Името е трябвало да подейства като изстрел.“ В действителност служители на ЦРУ са разглеждали седем молби на Абдел Рахман за влизане в Съединените щати — и са казали „да“ шест пъти. „Не мога да ви кажа колко ужасно нещо е, че това се е случило — твърди О’Нийл. — То е отвратително.“

На 14 април 1993 г. Джордж Х. У. Буш пристига в Кувейт, за да отбележи годишнината от победата във Войната в Залива. Сред неговия антураж са жена му, двама от синовете му и бившият държавен секретар Джим Бейкър. При това пътуване кувейтската тайна полиция арестува седемнайсет души и ги обвинява в заговор за убийството на Буш с кола — бомба — близо двеста фунта пластични експлозиви, скрити в една Тойота Ленд Крузър. При изтезанията някои от заподозрените признават, че разузнавателните служби на Ирак стоят зад опита за убийство. На 29 април специалистите на ЦРУ докладват, че изработката на бомбата има иракски специфики. Няколко дни по-късно ФБР започва да разпитва заподозрените. Двама заявяват, че са били изпратени от Ирак. Единствената част от пъзела, която, изглежда, не пасва, са самите хора. Повечето от тях са контрабандисти на уиски, пласьори на хашиш и страдащи от окопна болест ветерани. Но ЦРУ стига до заключението, че Саддам Хюсеин е опитал да убие президента Буш.^[10]

През следващия месец президентът Клинтън обмисля отговора. Около 01:30 ч. през нощта на 26 юни, мюсюлманския сабат, двайсет и три ракети Томахоук се стоварват върху и около главната квартира на иракското разузнаване — комплекс от седем големи постройки, разположени в заграден участък в търговската част на Багдад. Най-малко една от ракетите удря жилищна сграда и убива няколко невинни цивилни, сред тях известен иракски художник и жена му. Генерал Колин Пауъл, председател на Обединените началник-щабове, заявява, че обстрелът е бил планиран като „съразмерен на атаката срещу президента Буш“.^[11]

Директорът на разузнаването е вбесен от чувството за съразмерност на президента. „Саддам опитва да убие президента Буш — казва Улси години по-късно — и президентът Клинтън изстрелва посред нощ две дузини управляеми ракети по празна сграда в Багдад, като по този начин отговаря твърде ефективно със същото на иракските чистачки и нощни пазачи, но не особено ефективно на Саддам Хюсеин.“^[12] Скоро след това, отбелязва той — „нашите хеликоптери бяха свалени в Могадишу и — както в Бейрут десет години по-рано — ние се изнесохме“.

С все още свежите в умовете на американците образи на влачените по улиците на Могадишу мъртви армейски рейнджъри президентът Клинтън се заема да възстанови управлението на избрания президент на Хаити, свещеника — левичар Жан Бертран Аристид. Той наистина смята Аристид за легитимния управник на народа на Хаити и желае да види въздадена справедливост. Това изисква премахване на военната хунта, която е отстранила Аристид. Много от лидерите й са фигурирали с години в платежната ведомост на ЦРУ, работейки като доверени информатори на тайната служба.^[13] Този факт е неприятна изненада за Белия дом. Такава изненада е и откритието, че Управлението е създало на Хаити разузнавателна служба, чиито военни началници не правят почти нищо, освен да продават колумбийски кокаин, да унищожават политическите си противници и да пазят властта си в столицата Порт о ренс. Сега Управлението е в неудобното положение да сваля от власт собствените си агенти.

Това вкарва Клинтън и ЦРУ в директен конфликт. Същия ефект има и точната преценка на ЦРУ, че Аристид не е стълб на силата и добродетелта. Улси обрисува конфликта като идеологически. Президентът и помощниците му „страшно искаха ние от ЦРУ да кажем, че Аристид наистина ще бъде Томас Джеферсън на Хаити — спомня си той.^[14] — Ние донякъде нацупено отказахме да направим това и посочихме слабата му страна и някои от положителните неща за него. Не станахме популярни заради това“. Улси е прав само отчасти. Белият дом намира извършения от ЦРУ анализ за слабостите на Аристид за неудобен. Но той също така смята старите съюзници на Управлението в Хаити за ужасяващи.

Яростен, когато ЦРУ кръстосва меч с него за Хаити, парализиран от неспособността си да формулира някаква външна политика, разтърсен от свалянето на хеликоптерите в Сомалия, президентът иска за кратко да се отдръпне от авантюри в Третия свят. Но веднага щом американските войници и шпиони започват да се изтеглят от Африканския Рог, където са отишли на хуманитарна мисия, а завършват, като убиват и ги убиват, те са призовани да спасяват човешки живот в Руанда, където две племена са се хванали за гърлата.

В края на януари 1994 г. Белият дом упорито пренебрегва проучване на ЦРУ, което твърди, че половин милион души могат да загинат в Руанда.^[15] Скоро конфликтът прераства в едно от големите предизвикани от човека бедствия на двайсетия век. „Никой не се съсредоточи истински върху това колко сериозна беше ситуацията, докато нещата не излязоха извън контрол — казва Морт Халперин, тогава част от персонала на Клинтъновия Съвет за национална сигурност. — Нямаше никакви снимки и имаше малко информация.“ Без желание да се забърква със страни, чиито страдания не са излъчвани по телевизията, администрацията на Клинтън отказва да нарече кланетата геноцид. Отговорът на президента спрямо Руанда е решение да определи точно американския национален интерес в далечни провалени държави, чието рухване не ще засегне пряко Съединените щати — места като Сомалия, Судан и Афганистан.^[16]

„Да се вдигне във въздуха“

Улси губи почти всяка подхваната от него битка, а такива има в изобилие. Когато става ясно, че той не може да възстанови парите и властта на ЦРУ, повечето от останалите звезди сред поколението от Студената война започват да изключват осветлението и да си вървят вкъщи. Ветераните изчезват първи. След това перспективните офицери по на трийсет и в началото на четирийсетте си години се измъкват, за да започнат нови кариери. Набирането на нови таланти, на хора по на двайсет години става все по-трудно с всяка година.

Интелектуалните и оперативните възможности на ЦРУ се изгубват. Главната квартира е ръководена от професионални чиновници, които отпускат топящите се средства без никакво разбиране какво в бранша работи и какво не работи. Те нямат система, която да отличава успешните от неуспешните програми. Без таблица за отбелязване на успехите и загубите не разбират достатъчно как да разположат играчите си. С намаляването на опитните оперативни агенти и анализатори от ЦРУ авторитетът на директора на разузнаването е отслабен от раздутия му управленски апарат — непрестанно растящ кадър от специални асистенти, административни помощници и специални групи, които преливат от главната квартира в наети кантори из търговските комплекси и индустриалните паркове на Вирджиния.

Улси се намира начело на секретна бюрокрация, която е все по-откъсната от останалата част на американското правителство. Подобно на болница в голяма метрополия, чиято лоша практика разболява пациентите й, ЦРУ прави грешки като част от всекидневните си операции. Американското разузнаване е започнало да наподобява „създанието на Франкенщайн“ — пише Джеймс Моние Саймън — младши, главен административен секретар на ЦРУ в края на века — съчетание от зле напасващи се парчета, свързани от различни, понякога — безразлични майстори, което страда от „увредена нервна система, засягаща координацията и баланса му“.^[17]

Проблемите са твърде сложни за бързо оправяне. Както космическата совалка, Управлението е комплексна система, която може да избухне, ако някой прост компонент се повреди. Единственият човек с власт да започне да напасва парчетата е президентът на Съединените щати. Но Клинтън не намира време да разбере какво е ЦРУ, как работи или къде се скачва с останалата част от американското правителство. Президентът делегира това на Джордж Тенет, когото е довел в Белия дом като директор, отговарящ за личния състав на Съвета за национална сигурност по разузнаването.

Вече от четиринайсет месеца в Клинтъновата администрация Тенет се е унесъл в мисли над двойно еспресо и пура в едно тротоарно кафене на две преки от Белия дом. Какво смята той, че трябва да се направи, за да се промени ЦРУ?

„Да се вдигне във въздуха“ — казва Тенет. Разбира се, има предвид творческо разрушение, повторно издигане от основите. Но изборът на думите е красноречив.