Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985

История

  1. — Добавяне

Част четвърта
„Отървете се от клоуните“
ЦРУ при Никсън и Форд (1968–1976 г.)

28. „Какво, по дяволите, правят онези клоуни в Ленгли?“

През пролетта на 1968 г. Ричард Хелмс има достатъчно основания да се бои, че новият му началник ще е или Робърт Кенеди, или Ричард Никсън. Като министър на правосъдието Кенеди е злоупотребявал с властта на Управлението. Той си е присвоил ЦРУ и се е отнасял към Хелмс с хладно презрение. Като кандидат или като главнокомандващ би бил застрашен от тайните в архивите на Управлението. Хелмс е искрено потресен, когато сенаторът е убит по време на предизборната си обиколка през юли. Но не е искрено натъжен. През остатъка от дните си той носи трайните белези от пердаха на Кенеди.

Ричард Никсън е съвсем друг проблем. Хелмс знае колко дълбоко е негодуванието му. Никсън смята, че Управлението е пълно с елитаристи от Изтока, първосигнални либерали, джорджтаунски клюкари, хора на Кенеди. Публична тайна е, че според Никсън ЦРУ е отговорно за най-голямата катастрофа в живота му: загубата на изборите през 1960 г. Той е убеден — погрешно, — че Алън Дълес е издал тайни и лъжи, които са помогнали на Джон Кенеди да набере решаващи точки в президентските телевизионни дебати. В своята мемоарна книга от 1962 г. — Шест кризи — Никсън е написал, че ако е бил избран за президент, щял да създаде нова организация извън ЦРУ, която да осъществява тайните операции.[1] Това е открита заплаха да се изтръгне сърцето на Управлението.

На 10 август 1968 г. Никсън и Хелмс се срещат за своя първи дълъг разговор.[2] Кандидат-президентът е поканил Хелмс в ранчото си в Тексас, гощава го с пържоли и кочани царевица и го развежда из имота в открит кабриолет. След това се обръща към Хелмс за околосветска обиколка: конфронтацията между Чехословакия и Съветския съюз, продължаващата подкрепа на Кастро за революционните движения и накрая — тайните мирни преговори между Съединените щати и Северен Виетнам.

Никсън се обръща към Хелмс с рязък въпрос:

„Те все още ли вярват, че сме загубили войната?“ — пита той.

„Северновиетнамците са убедени, че са победили след Диен Биен Фу“ — казва Хелмс.

Това е последното нещо, което Никсън има желанието да чуе.

Три дни след спечелването на изборите Никсън се обажда на Джонсън.

„Какво мислите за Хелмс? — пита той.[3] — Бихте ли го задържали?“

„Да, бих го задържал — отговаря Джонсън. — Той е изключително компетентен. Стегнат е. Казва нещата такива, каквито са, и е лоялен.“

Това е висока оценка. След година и половина обеди на президентската маса Хелмс е спечелил доверието на Джонсън и си е извоювал репутацията на завършен професионалист във Вашингтон. Той вярва, че след двайсет години ЦРУ е изградило постоянен състав от анализатори с уникално познаване на съветската заплаха и тайна служба, която може да проведе шпионаж, без да бъде заловена. Себе си лично вижда като предан войник в служба на своя президент.

Скоро ще открие цената на тази лоялност.

„Неизлечимо потайно“

„Ричард Никсън никога не се довери на никого — припомня си Хелмс двайсет години по-късно. — Ето, той беше станал президент на Съединените щати и следователно — глава на изпълнителната власт, и въпреки това все разправяше на хората, че при бомбардировките във Виетнам военновъздушните сили не могат да уцелят с ръка собствените си задници, че Държавният департамент е само шайка наливащи се с коктейли дипломати в раирани костюми, че Управлението не може да скопоса решителна победа във Виетнам…“ И още, и още, и още… „Те са тъпи, те са глупави, не могат да направят това, не могат да направят онова.“[4]

През януари 1969 г. в Белия дом, няколко дни след встъпването на новата администрация, Хелмс седи в напрегнато мълчание по време на обяда, докато Никсън пощипва от прясното сирене и консервирания ананас. Президентът се нахвърля върху ЦРУ, докато съветникът му по националната сигурност Хенри Кисинджър слуша внимателно. „Нямах и най-малкото съмнение — спомня си Хелмс, — че заяждането на Никсън засяга Кисинджър.“[5]

Новоизбраният президент и човекът от Харвард са открили, че са сродни души. „И двамата бяха неизлечимо потайни, но Кисинджър очароваше с това — забелязва Томас Хюз, директорът на разузнавателното бюро на Държавния департамент.[6] — И двамата бяха заклети манипулатори, но Никсън беше по-прозрачен.“ Постигнали са споразумение: само те могат да започват, командват и контролират тайни операции. Тайните действия и шпионажът могат да станат инструменти, пригодени за тяхна лична употреба. Никсън ги използва, за да изгради политическа крепост в Белия дом, а Кисинджър става — по думите на помощника му Роджър Морис — изпълняващ длъжността държавен глава по националната сигурност.

Като изпреварващ акт на самозащита Хелмс е създал комитет от мъдреци, наречен Изследователска група за тайни операции, която да докладва на новоизбрания президент колко струва тайната служба и така да я предпази от атака. Групата е оглавявана от Франклин Линдзи, някога дясната ръка на Франк Уизнър; разполага се в Харвард и се събира тайно; най-изтъкнатите й членове са Ричард Бисъл и Лайман Къркпатрик. Тя включва половин дузина харвардски професори, работили за Белия дом, Пентагона, Държавния департамент и ЦРУ. Трима от тях са достатъчно близки с колегата си Хенри Кисинджър, за да знаят, че той ще е следващият президентски съветник по националната сигурност независимо кой ще спечели изборите, понеже Кисинджър е работил като доверителен консултант едновременно и за Никсън, и за Хъмфри. Никой от двамата не е предвиждал друг човек за поста.

Секретният доклад на Изследователската група за тайни операции е с дата 1 декември 1968 г. Една от препоръките му доставя на Кисинджър особено удоволствие: тя казва, че новият президент трябва да даде на някой старши служител в Белия дом официалната отговорност за надзираване на всички тайни операции. Кисинджър не просто би ги надзиравал. Той би ги ръководил.

В доклада се настоява новият президент „много ясно да покаже на директора на ЦРУ, че очаква от него да каже «не», когато по преценка на последния някоя предложена операция не може да се изпълни“.[7] Никсън никога не се вслушва в този съвет.

„Само тайните операции рядко могат да постигнат важна цел — продължава се в доклада. — В най-добрия случай една тайна операция може да спечели време, да предотврати преврат или по друг начин да създаде благоприятни условия, които дават възможност за употреба на легални средства за окончателното постигане на важна цел.“ Никсън така и не разбира този принцип.

„Дадена личност, политическа партия или правителство на власт могат да бъдат сериозно засегнати или съсипани, ако се разкрие, че имат тайна подкрепа от ЦРУ — се твърди в доклада. — В крайна сметка, разкриването на тайни действия ощетява Съединените щати от гледна точка на световното обществено мнение. За някои разкриването показва незачитане на националните и човешките права от САЩ; за други — само нашата некадърност и несръчност, понеже сме позволили да ни хванат… Впечатлението у мнозина американци, особено сред интелектуалната общност и младежта, че Съединените щати се занимават с «мръсни номера», ги води към отчуждаване от тяхното правителство. Разкритията в такава атмосфера са създали възможността Новата левица да влияе върху много по-широк спектър политически мнения, отколкото би било възможно в друг случай. Съединените щати са били в челото на страните, загрижени за разпространение на правовия ред в международните отношения. Доверието в нас и нашата ефективност в тази роля по необходимост са засегнати дотам, че става известно, че тайно се намесваме в това, което може да е (или изглежда да е) вътрешните работи на други.“ Никсън и Кисинджър умишлено пренебрегват всички тези идеи.

„Нашето впечатление е, че с годините ЦРУ е станало твърде обърнато навътре — заключава докладът. — Почти всички старши служители са в организацията от около двайсет години… Налице е и силна тенденция към изолация и затваряне… липса на новаторство и перспектива.“

На това Никсън вярва. Той се заема да проникне в този вътрешен кръг. Започва с назначаването на генерал-лейтенанта от морската пехота Робърт Кашман, негов помощник по националната сигурност през вицепрезидентския му мандат, за заместник-директор на разузнаването под началството на Хелмс. Задачата на Кашман е да шпионира за президента американските шпиони.

С желанието да се понрави на новоизбрания президент ЦРУ изпраща на Никсън същите ежедневни прегледи на разузнавателните данни, каквито е получавал Линдън Джонсън. Те се трупат непрочетени в сейфа в Никсъновия апартамент на трийсет и деветия етаж в хотел „Пиер“ в Ню Йорк. Купчината расте в течение на един месец, докато през декември Кисинджър съобщава, че Никсън никога няма да ги погледне. Той дава да се разбере, че отсега нататък всичко, което Управлението иска да каже на президента, ще трябва да минава през него. Нито Хелмс, нито който и да е друг в ЦРУ някога ще види Никсън насаме.

От самото начало Кисинджър упражнява все по-затягащ се контрол над операциите на Управлението. През 1967 и 1968 г. надзорниците на ЦРУ от Комитет 303 са водели оживени дебати върху хода на тайните акции. Тези дни са отминали. Кисинджър доминира над всеки от членовете на комитета — Хелмс, министъра на правосъдието Джон Мичъл и вторите по ранг служители в Държавния департамент и Пентагона. Той превръща институцията в моноспектакъл. В продължение на трийсет и два месеца комитетът технически одобрява близо четирийсет тайни операции, но всъщност не се събира нито веднъж. Като цяло над три четвърти от програмите за тайни действия при администрацията на Никсън никога не са официално разглеждани от него. Черните операции на САЩ се одобряват от Хенри Кисинджър.

През 1969 г., както е добре известно, президентът подслушва частни лица, за да спре нови изтичания на информация и за да контролира движението й вътре в правителството. Съветникът му по националната сигурност отива по-далеч: Кисинджър също така използва и ЦРУ, за да шпионира американци — факт, който досега е убягнал от вниманието на историята.

След като антивоенното движение призовава за месечен национален мораториум, за еднодневно прекратяване на американската делова активност, Хелмс получава заповед от Кисинджър да шпионира лидерите му. Записана в служебния дневник на Робърт Л. Банърман, старши член на Службата за сигурност на ЦРУ, паметната бележка носи заглавието „Д-р Кисинджър — искане за информация“.

„Д-р Кисинджър отправи запитване относно това каква информация имаме за водачите на групите, провели мораториума за Виетнам — гласи паметната бележка на ЦРУ.[8] — След разглеждане това искане бе прехвърлено на (заличено.), който се съгласи да е автор на този доклад, и работата по доклада бе извършена през уикенда.“ Това не е просто продължение на програмата Хаос — текущото търсене на източници на външна подкрепа за антивоенното движение, от страна на ЦРУ. Това е специфично искане от президентския съветник по националната сигурност за завеждане на досиета на американски граждани в ЦРУ.

Документите не отразяват колебание от страна на Ричард Хелмс. След 1962 г. трима поредни президенти са нареждали на директора на разузнаването да шпионира американци в разрез с устава на ЦРУ. Никсън вярва, че в сферата на националната сигурност всяко президентско действие е законно. Щом президентът го прави — казва той, — не е незаконно. От наследниците му само Джордж У. Буш изцяло прегръща това тълкуване на президентската власт, коренящо се в божественото право на кралете. Но едно нещо е за президента да издаде такава заповед, а съвсем друго — неизбран служител да го прави от името на президента.

„Да ударим съветите, да ги ударим здраво“

Никсън и Кисинджър действат на равнище на секретност над това на ЦРУ. Когато се занимават с враговете на Съединените щати — когато преговарят тайно със Съветите, с китайците, със северновиетнамците — ЦРУ знае малко или нищо за това. За това си има причина: Белият дом не вярва на по-голямата част от казаното от експертите на Управлението за силите на комунизма, особено на оценките му за военната мощ на Съветския съюз.

„Нямам предвид, че те лъжат относно разузнавателните данни или ги изкривяват, но искам вие, момчета, много внимателно да отсявате фактите от мненията“ — казва Никсън на Хелмс на среща на Съвета за национална сигурност на 18 юни 1969 г.[9]

„Фактът е, че разузнавателните предвиждания за 1965, 1966, 1967 и 1968 г. — а аз съм ги виждал всичките — се отличават с до 50% от това, което руснаците щяха да имат — и то с 50% надолу — казва Никсън. — Трябва да започнем с факт, с всичките факти, и да стигаме до заключенията на основата на безспорни факти. Сега ясно ли е?“

Никсън е разгневен, когато Управлението заявява, че Съветите нямат нито намерение, нито технология да нанесат неочакван първи ядрен удар. Това заключение идва сред вихрушка формални оценки на съветските стратегически сили, до една отхвърлени от Никсън. „Непотребно — записва той в полето на един меморандум на Хелмс за ядрените възможности на Москва. — Повърхностно безмозъчно повтаряне на това, което знаем от ежедневниците.“[10] Анализите на ЦРУ открито оспорват плановете на Никсън да изгради антибалистична ракетна система — прелюдията на бъдещите фантазии за Звездни войни. „На чия страна е Управлението?“ — така Хелмс си спомня аргумента на Белия дом. — С други думи: „Нека всички се съберем и нагласим доказателствата.“[11]

В края на краищата Хелмс прави тъкмо това, изтривайки ключов пасаж от най-важната оценка на ЦРУ за съветските ядрени сили през 1969 г. За пореден път Управлението прекроява работата си, за да прилегне на модела на политиката на Белия дом. Решението му да върви в крак с Белия дом „не се понрави на анализаторите в Управлението — записва Хелмс. — Според тях аз бях предал една от основните отговорности на ЦРУ — задължението да оценява всички налични данни и да вади заключения без оглед на политиката на САЩ“. Но Хелмс не рискува да влезе в това сражение: „Бях убеден, че няма да спечелим спора с администрацията на Никсън и че в хода на този спор Управлението ще бъде трайно засегнато.“ Неговите анализатори се оплакват от потискането на различните мнения и неумението да се вземе поука от минали грешки. Но не се появява план за подобряване на анализа на съветските възможности и намерения.

От осем години ЦРУ изучава снимки на Съветския съюз, направени от шпионски сателити, гледа от Космоса и сглобява пъзела на съветската военна машина. Управлението разработва следващото поколение шпионски спътници, които ще са снабдени с телевизионни камери. Хелмс винаги е вярвал, че машините не са заместител на шпионите.[12] Въпреки това той уверява Никсън, че те ще дадат на Съединените щати възможността да проверят дали Москва се съобразява със споразуменията по САЛТ — Договора за ограничаване на стратегическите въоръжения, преговорите по който текат тогава в Хелзинки.[13]

Ала колкото повече сурови данни за Съветската армия получава ЦРУ, толкова по-неясна става цялостната картина. Никсън основателно критикува Управлението, че е подценило съветската ядрена бойна мощ през 60-те години; той ще го хока по този въпрос през цялото си президентство. Резултатът от този натиск е видим сега: в течение на тринайсет години, от ерата на Никсън до последните дни на Студената война, всяка оценка на съветските стратегически ядрени оръжия преувеличава степента, до която Москва е модернизирала своето въоръжение.[14]

Все пак Никсън разчита на ЦРУ да унищожава Съветския съюз на всяка крачка не само в Москва, но и във всяка страна на Земята.

„Президентът извика Хенри Кисинджър и мен в Овалния кабинет след срещата на СНС днес за нещо, което се оказа 25-минутна дискусия по разнообразни въпроси, включително САЛТ, Лаос, Камбоджа, Куба и черните операции — записва Хелмс в паметна бележка на 25 март 1970 г.[15] — Що се отнася до черните операции, президентът ми нареди да ударим Съветите, да ги ударим здраво на всяко място по света, където можем. Той каза: «Просто действайте», да държим Хенри Кисинджър осведомен и да бъдем толкова изобретателни, колкото можем. По този въпрос беше толкова недвусмислен, колкото по никой друг.“ Насърчен от този рядък момент на президентско внимание, Хелмс се възползва от него — „за да наблегна здраво на обстоятелството, че САЩ не бива да отстъпват от нищо, което представлява натиск върху Съветския съюз или дразнител за него, без да изискат определена цена в замяна“. Той обещава на президента нова серия предложения за тайни действия срещу Съветите.

Само един параграф от документа, който Хелмс изпраща в Белия дом през следващата седмица, хваща окото на Никсън.

Хелмс разглежда работата на радио Свободна Европа и радио Свобода — инвестиция за повече от 400 милиона долара в продължение на двайсет години — и силата на радиостанциите да поддържат жив огъня на недоволството зад Желязната завеса. Той изброява подробно дейността на съветски дисиденти като физика Андрей Сахаров и писателя Александър Солженицин, чиито думи се предават в Съветския съюз от ЦРУ. Трийсет милиона души в Източна Европа слушат Свободна Европа, а съветските граждани правят всичко възможно да приемат радио Свобода, макар Москва да харчи 150 милиона долара годишно за заглушаване на сигнала им. Освен това организациите Свободна Европа и Свобода са разпространили два и половина милиона книги и периодични издания в Съветския съюз и Източна Европа от края на 50-те години нататък. Надеждата е думите — в ефира и на хартия — да подпомогнат интелектуалната и културната свобода.

Всичко това е добро — но за Никсън то е и демоде. Въображението му е завладяно от способността на ЦРУ да влияе върху избори.

„Имало е многобройни случаи, когато — изправени пред заплахата някъде в свободния свят изборите да бъдат спечелени от някоя комунистическа партия или народен фронт — ние сме посрещали тази заплаха и успешно сме я отклонявали — напомня Хелмс на президента.[16] — Гвиана през 1963 и Чили през 1964 г. са добри примери какво може да се свърши при тежки условия. Подобни ситуации скоро могат да възникнат пред нас в различни части на света и ние сме подготвени за действие с внимателно планирани тайни програми за изборите.“ Това вече е много по-добре. Парите и политиката са близки до сърцето на Никсън неща.

„Единственият начин за действие е старият начин“

През цялото време на Студената война Управлението тайно е поддържало политици в Западна Европа. Списъкът включва канцлера Вили Бранд в Германия, премиера Ги Моле във Франция и всеки християндемократ, печелил някога националните избори в Италия.[17]

ЦРУ е употребило двайсет години и най-малко 65 милиона долара за купуването на влияние в Рим, Милано и Неапол.[18] През 1965 г. Макджордж Бънди е нарекъл програмата за тайни действия в Италия „ежегоден позор“. Въпреки това тя продължава. В италианската политика от векове се намесват външни сили; Вашингтон следва „традицията на вършеното по-рано от фашистите, комунистите, нацистите, британците и французите“ — казва Томас Фина, американският генерален консул в Милано при Никсън, ветеран на американското разузнаване и дипломация в Италия. ЦРУ „субсидира политически партии, оттегля пари от политически партии, дава пари на отделни политици, не дава на други политици, субсидира издаването на книги, съдържанието на радиопрограми, субсидира вестници, субсидира журналисти“ — отбелязва Фина. То разполага с „финансови ресурси, политически ресурси, приятели, възможности за изнудване“.[19]

Никсън и Кисинджър възраждат тази традиция. Техен инструмент са римската резидентура и извънредният посланик Греъм Мартин.

Кисинджър нарича Мартин „човека със студените очи“ и смята това за комплимент. „Той очевидно се възхищаваше от някой, който можеше да е безжалостен като него в упражняването на властта“ — казва главният политически служител на Мартин в Рим Робърт Барбур[20]. Други американски дипломати намират Мартин мрачен и странен[21] — „хлъзгав и студен като цял кош змиорки“[22]. Мартин е превръщал пари по Планът Маршал в пари на ЦРУ в американското посолство в Париж преди двайсет години[23]. Работил е отблизо с Управлението като посланик в Тайланд от 1965 до 1968 г. Нито един американски дипломат не е толкова дълбоко влюбен в тайните операции.

Никсън го намира страхотен. „Аз имам голямо лично доверие на Греъм Мартин“ — казва той на Кисинджър на 14 февруари 1969 г. и с това машината е задвижена.[24]

Назначаването на Мартин за посланик в Италия е дело на богатия десен американец Пиер Таленти, живеещ в Рим, където е събрал от своите приятели и политически съюзници стотици хиляди долари за кампанията на Никсън през 1968 г. Това му отваря вратите на Белия дом. Таленти отива да види полковник Алегзандър Хейг — младши, военен съветник на Кисинджър, да предупреди, че социалистите са на път да вземат властта в Италия, и да изкаже предположените, че за възпирането на левицата е нужен нов американски посланик.[25] Той назовава Мартин, а посланието му е предадено на най-високо място. Мартин е убедил Никсън и Кисинджър, че „той е точният човек, който ще измени хода на италианската политика, понеже е корав като камък“ — казва Уелс Стейблър, заместник-директор на Мартин в мисията в Рим.[26]

„Мартин реши, че единственият начин за действие е старият начин“ — казва Стейблър, който неохотно участва във възраждането на американските тайни действия в Италия. Започвайки през 1970 г., след като получава формалното одобрение от Никсъновия Бял дом, Мартин контролира разпределянето на 25 милиона долара и сред християндемократите, и сред неофашистите — спомня си Стейблър. Парите се делят „в задната стая“ — резидентурата на ЦРУ във великолепното американско посолство — от „посланика, моя милост и резидента“ — разказва Стейблър. „Част се даваше на партиите, част на личности. Понякога резидентът или аз давахме някоя препоръка, но посланикът беше този, който одобряваше“. Резидентът е Роки Стоун, ветеранът от иранския преврат и от проваления опит за сваляне на режима в Сирия, който е дошъл в Рим след три години на поста началник на операциите в съветския отдел.

Стоун предава около 6 милиона долара на умерените християндемократи. Още милиони отиват по комитети, които прокарват „ултраконсервативна политика“ в партията, казва Стейблър. И още милиони отиват при нелегалната крайна десница.

Парите, както Мартин е обещал, преобразяват политическото лице на Италия. Подкрепяният от него човек Джулио Андреоти спечелва едни избори, в които парите на ЦРУ са навсякъде. Но тайното финансиране на крайната десница захранва един неуспешен опит за неофашистки преврат през 1970 г. Парите подпомагат финансирането на тайни операции на десницата — включително терористични взривове, които италианското разузнаване приписва на крайната левица. Те също тъй довеждат до най-лошия политически скандал в следвоенна Италия. Парламентарни разследвания откриват, че генерал Вито Мичели, шефът на италианското военно разузнаване, е взел поне 800 000 долара от парите на ЦРУ. Мичели е затворен за опит за вземане на властта със сила. Андреоти, най-трайният италиански политик за десетилетия, прекарва последните години от живота си в оспорване на наказателни обвинения, включително и за убийство.

Дните, в които ЦРУ купува политическо влияние в Италия, най-сетне свършват, когато Мартин напуска Рим, за да стане следващият — и последен — американски посланик в Южен Виетнам.

„Ние осъзнаваме какъв е залогът“

През 1969 и 1970 г. Никсън и Кисинджър съсредоточават ЦРУ върху тайното разширяване на войната в Югоизточна Азия.[27] Те нареждат на Управлението да вложи 725 000 долара в политически плащания за южновиетнамския президент Тхю, да манипулира сайгонските медии, да нагласи изборите в Тайланд и да увеличи тайните набези на командосите в Северен Виетнам, Камбоджа и Лаос.

В навечерието на световна обиколка, която ще отведе Никсън в Югоизточна Азия, Хелмс разказва на президента в едно мрачно комюнике за дългата война на ЦРУ в Лаос. Управлението „поддържаше тайна нередовна войска от общо 39 000 души, които изнасяха основния дял от активната борба“ срещу комунистите, напомня той на Никсън. Това са бойците на ЦРУ от племето хмон, командвани от 1960 г. насетне от генерал Ван Пао. „Тези нередовни части са изтощени от осем години непрестанни бойни действия и Ван Пао… е принуден да използва 13 и 14-годишни деца, за да попълни загубите… Почти напълно са достигнати пределите на това, което Управлението може да направи в паравоенен смисъл за възпиране напредването на северновиетнамците.“ В отговор Никсън заповядва на Хелмс да създаде в Лаос нов тайландски паравоенен батальон, който да подкрепи бойците на племето хмон. Кисинджър пита дали няма да е най-добре да се бомбардира Лаос със самолети B-52.

Докато секретната им война в Югоизточна Азия става по-интензивна, Никсън и Кисинджър кроят планове за тайно сближаване с председателя Мао Дзедун. За да си разчистят пътя към Китай, те спират операциите на Управлението срещу комунистическия режим.

През изминалото десетилетие в името на победата над китайския комунизъм ЦРУ е похарчило десетки милиони долари, за да спуска с парашути тонове оръжие за стотиците тибетски партизани, които се сражават за духовния си водач, негово светейшество Тензин Гяцо, четиринайсетия Далай Лама. Когато Алън Дълес и Дезмънд Фицджералд осведомяват Айзенхауер за операцията през февруари 1960 г., „президентът се зачуди дали крайният резултат няма да е по-брутални наказателни репресии от китайските комунисти“.[28]

Все пак Айк одобрява програмата. Управлението устройва тренировъчен лагер за тибетските бойци в Скалистите планини в Колорадо. То е плащало годишна субсидия от около 180 000 долара директно на Далай Лама и създава в Ню Йорк и Женева тибетски домове, които му служат за неофициални посолства. Целта е да се поддържа жива мечтата за свободен Тибет, докато Червената армия бива изтощавана с постоянни нападения в Западен Китай. До наши дни резултатите са десетки убити бойци от съпротивата и една окървавена чанта с безценни китайски военни документи, взета по време на престрелка.

През август 1969 г. Управлението иска още 2,5 милиона долара за поддръжка на тибетските бунтовници през следващата година, като нарича паравоенната група от 1800 души „сила, която може да се използва много в случай на враждебни действия“ срещу Китай.[29] „Носи ли ни това някаква пряка полза?“ — пита Кисинджър. И сам си отговаря. Макар че субсидията на ЦРУ за Далай Лама продължава, тибетската съпротива е изоставена.

След това Кисинджър ликвидира останките от двайсетгодишната мисия на ЦРУ за тайни операции срещу Китай.

Рейдовете на командоси от Корейската война са се стопили до единични радиопредавания от Тайпе и Сеул, спускани на континента листовки, разпространявани в Хонконг и Токио фалшиви новини и това, което Управлението нарича „дейности в световен мащаб за очерняне и затрудняване на Китайската народна република“. ЦРУ продължава да работи с генералисимус Чан Кайши в обречените му усилия за освобождаване на Китай, без да знае, че Никсън и Кисинджър планират да седнат в Пекин с председателя Мао и премиер-министъра Чжоу Енлай.

Когато Кисинджър най-накрая сяда да преговаря с Чжоу, премиерът пита за най-новата кампания Свободен Тайван: „ЦРУ няма пръст в това?“[30]

Кисинджър уверява Чжоу, че „той много силно надценява компетентността на ЦРУ“.

„Те са станали предмет на обсъждане по целия свят — казва Чжоу. — Когато по света стане нещо, винаги се мисли за тях.“

„Вярно — отговаря Кисинджър — и това ласкае хората от ЦРУ, но те не го заслужават.“

Чжоу с удивление узнава, че Кисинджър лично одобрява тайните операции на ЦРУ. Той изразява подозрението си, че Управлението все още се стреми да унищожи Народната република.

Кисинджър отговаря, че повечето служители в ЦРУ „пишат дълги, неразбираеми доклади и не правят революция“.

„Вие използвате думата революция — казва Чжоу. — Ние казваме подривна дейност.“

„Или подривна дейност — съгласява се Кисинджър. — Разбирам. Ние осъзнаваме какъв е залогът в нашите отношения и няма да допуснем една организация да провежда дребни операцийки, които да възпрепятстват този курс.“

Това е краят. В продължение на години ЦРУ е извън играта в Китай.[31]

„Демокрацията не работи“

ЦРУ се сражава на всички фронтове, за да подкрепи войната във Виетнам. Едно от най-големите му усилия започва да дава плод три седмици след като президентът Никсън заема поста. През февруари 1969 г. тайна операция създава видимост на демокрация в Тайланд.

Тайланд е бил под управлението на военна хунта в продължение на единайсет години и десетки хиляди американски войници са се подготвяли за битка срещу Ханой в тайландски военни бази. Диктатурата прави малко за поддържане на впечатлението, че американците се борят за демокрация в Югоизточна Азия.

Изборната операция на ЦРУ с кодовото име Лотос е кампания за откровено наливане на пари, започната от посланик Греъм Мартин през 1965 г., одобрена от президента Джонсън и препотвърдена от президента Никсън. Резидентурата на ЦРУ в Банкок скланя хунтата да проведе избори; генералите продължават да ги отлагат. Накрая Управлението налива милиони долари в тайландската политика през 1968 и 1969 г.; парите финансират привидната трансформация на военните в управляваща партия, готова да се яви на избори. Човекът, който пренася парите на ЦРУ, е Поте Сарасин — тайландски посланик в САЩ от 1952 до 1957 г., председател на СЕАТО (Организация на югоизточноазиатския договор) от 1954 до 1957 г. и водещото цивилно лице на управляващата хунта.[32]

Изборите излизат сполучливи и хунтата спечелва умело. Но управляващите се изнервят от атрибутите на демокрацията. Те скоро прекратяват експеримента, като суспендират конституцията и разпускат парламента. Поте Сарасин отново заема позицията си на цивилно лице на военното управление в нощта на безкръвния преврат и довежда генералите да се оправдаят пред своите приятели в американското посолство в Банкок същата вечер. Те казват, че уважават принципите на демокрацията и са се опитали да ги приложат на практика. Но — „ясно е, че днес в Тайланд демокрацията не работи“ — казват те.[33]

Тайната операция на ЦРУ е била най-тънкото лустро. „Няма да има промяна в отношенията на Тайланд със САЩ — казва Кисинджър на Никсън след преврата. — Водачите на Революционния съвет са фактически основно същите, с които работехме през цялото време. Можем да очакваме, че нашите програми в Тайланд ще продължат без прекъсване.“

„Накарайте глупаците от ЦРУ да работят“

През февруари 1970 г. президентът спешно нарежда на Управлението да се стяга за влизане в Камбоджа. След година планиране на 17 март ще започне тайната кампания от бомбардировки срещу предполагаеми цели на Виетконг във формално неутралната държава. Американските бомбардировачи B-52 ще хвърлят 108 823 тона бомби върху шест предполагаеми комунистически лагера, които ЦРУ и Пентагонът са идентифицирали погрешно — като скрития команден център на Северен Виетнам.

Хелмс опитва да положи основите на нова резидентура на ЦРУ в Камбоджа, когато десният премиер-министър на страната Лон Нол взема властта. Превратът е извършен в деня, в който започват тайните бомбардировки. Той изненадва ЦРУ и американското правителство.

„Какво, по дяволите, правят онези клоуни в Ленгли?“ — прогърмява Никсън.

„Накарайте глупаците от ЦРУ да работят в Камбоджа“ — заповядва той.[34] Нарежда на Хелмс да достави хиляди автомати АК-47 на Лон Нол, да отпечата милион пропагандни листовки и да разпространи по света сведението, че САЩ са готови да нахлуят. След това нарежда на ЦРУ да даде 10 милиона долара на новия камбоджански лидер. „Дайте парите на Лон Нол“ — настоява той.

Никсън е изискал точната бройка на оръжията и мунициите, които отиват при неприятеля през камбоджанското пристанище Сиануквил. Управлението е работило по въпроса пет години без успех. Никсън предлага доставката на оръжие да бъде прекратена, като ЦРУ подкупи десните камбоджански генерали. Хелмс възразява по практически причини — генералите правят милиони от търговията с оръжие, а Управлението няма средствата, за да купи или наеме лоялността им. Аргументът не впечатлява президента. На съвещанието с Консултативния си съвет по разузнаване на 18 юли 1970 г. Никсън напада работата на Управлението.

„ЦРУ беше описало превоза на материали през Сиануквил като някаква струйка“ — казва той.[35] Всъщност пристанището доставя две трети от комунистическите въоръжения в Камбоджа. „Ако такива грешки могат да се правят по лек въпрос като този — пита той, — как трябва да оценяваме преценките на ЦРУ за по-важни проблеми?“

„Съединените щати харчат 6 милиарда долара годишно за разузнаване и заслужава да получи много повече от това, което получава сега“ — казва Никсън.[36] Протоколите на съвета отразяват растящия му гняв. Президентът заявява, че „не може да търпи хора, които го лъжат за разузнаването. Ако информацията е адекватна или описва лоша ситуация, той иска да знае за нея и няма да търпи да му се поднасят деформирани оценки“.[37]

„Той разбира, че разузнавателната общност е пострадала сериозно няколко пъти и че затова гледа да направи докладите си колкото може по-безсъдържателни, за да не пострада отново — казва протоколът. — Президентът вярва, че отговорните за преднамереното изкривяване на разузнавателен доклад трябва да бъдат уволнявани. Предполага, че може би идва моментът, в който ще трябва да чете конско на цялата разузнавателна общност.“

В този деликатен момент Никсън заповядва на ЦРУ да се справи със следващите избори в Чили.

Бележки

[1] Richard М. Nixon, Six Crises (New York: Doubleday, 1962), p. 454. Никсън пише, че заявил намерението си на Дж. Кенеди през 1960 г.

[2] Записан в „Notes of Meeting, Johnson City, Texas“, August 10, 1968, 12:25 p.m., FRUS, Vol. VI. Хелмс среща Никсън за първи път през ноември 1956 г., когато той и Алън Дълес информират вицепрезидента за потушената унгарска революция. В посмъртните си мемоари Хелмс пропуска описаната тук среща в ранчото на Джонсън, която очевидно е втората им лична среща.

[3] Телефонен разговор между президента Джонсън с бъдещия президент Никсън, November 8, 1968, 9:23 p.m., LBJ Tapes, FRUS, Vol. VII.

[4] Интервю на Хелмс пред Стенли Кътлър, July 14, 1988, Wisconsin Historical Archives, box 15, folder 16, цитирано c любезното разрешение на професор Кътлър.

[5] Цитат от Хелмс при John L. Helgerson, „CIA Briefings of Presidential Candidates“, May 1996, CIA/CSI.

[6] Thomas L. Hughes, „Why Kissinger Must Choose Between Nixon and the Country“, The New York Times, December 30, 1973.

[7] Report of the Covert Operations Study Group, December 1, 1968, CIA/CSI. Проучването отчасти съвпада c окончателния доклад на Консултативния съвет за външно разузнаване до Джонсън през декември 1968 г. Съветът нарича резултатите от американския шпионаж „неадекватни“. Той препоръчва „интензифициране на усилията за получаване на важни данни за приоритетни цели посредством операции за събирането им от тайни агенти“. Силно се препоръчва Комитетът 303 да прегледа „всички одобрени тайни програми, за да оцени постигнатия напредък и в съответните случаи да прекрати безрезултатни проекти“. FRUS, Vol. X, document 222.

[8] Паметната бележка в обем един абзац е открита сред документите на Ред Уайт, който през 1969 г. заема поста заместник-директор по обезпечаването — главния администратор на Агенцията. Разсекретена на 15 май 2003 г. CIA/CREST.

[9] Паметната бележка от (заличено.) до Хелмс, June 18, 1969, FRUS, 1969–1972, Vol. VII, document 191, разсекретен на 21 декември 2006 г.

[10] Kissinger to Nixon, „Subject: National Intelligence Estimate“, 11 — 8–69, „Soviet Strategic Attack Forces“, c обяснителна бележка на Хелмс, анотирана от Никсън на 8 декември 1969 г., FRUS, 1969–1972, Vol. II, document 198.

[11] Helms, A Look over My Shoulder: A Life in the Central Intelligence Agency (New York: Random House, 2003), pp. 382–388.

[12] Дори и най-добрите прехващания от електронно подслушване не са разузнаване. През 1968 г. ЦРУ и АНС имат програма с кодовото име Гупа, която подслушва мобилните телефонни връзки на руското ръководство в Москва. През септември 1968 г., в навечерието на нахлуването в Чехословакия, командващият силите на Варшавския договор телефонира на Леонид Брежнев от московското летище. ЦРУ чува разговора. „Проблемът бе, че те не бяха глупави и говореха на условен език — например «Луната е червена» или някаква идиотска фраза — и така нямахме и най-малката представа дали това значи, че нахлуването ще бъде извършено или отменено“ — разказва разузнавателният служител от Държавния департамент Дейвид Фишър. Устна история на Фишър, FAOH.

[13] Резидентът на КГБ и този на ЦРУ в Хелзинки са се споразумели, че никоя от страните няма да опитва да проникне в делегацията на другата. „Последствията от това да ви хванат със сигурност щяха да надхвърлят ценността на всякаква разузнавателна информация, която би могла да бъде събрана — твърди Дейвид Фишър от Държавния департамент. — Доколкото знам, и двете страни спазваха споразумението. Господ знае, че имаше достатъчно възможности да бъде изненадан някой нещастен американски делегат в компанията на напета финска блондинка.“ Устна история на Фишър, FAOH.

[14] През 1979 г. Хауърд Стурц — младши, разузнавателен служител за стратегически програми, докладва за „серия груби надценявания в края на 50-те и началото на 60-те години и серия от груби подценявания в средата и края на 60-те години“ в анализа на ЦРУ за съветските стратегически сили. Stoertz, Memorandum for Director, National Foreign Assessment Center, разсекретен през юли 2006 г. През март 2001 г. директорът на разузнаването Джордж Дж. Тенет заявява, че „всяка национална разузнавателна оценка по въпроса между 1974 и 1986 година… е надценила степента, до която Москва ще модернизира стратегическите си сили“. Бележки на Тенет, Conference on CIA’s Analysis of the Soviet Union, Princeton University.

[15] Helms, memorandum for the record, „Talk with President Nixon“, March 25, 1970, FRUS, January 1969-October 1970, Vol. XII, document 147, разсекретен на 19 декември 2006 г. В допълнение от 13 май 1970 г. относно предложените тайни операции срещу Москва Хелмс излага план от пет точки:

— китайско-съветски напрежения; китайско-съветският граничен конфликт и световната борба за контрол над комунистическите партии правят Съветите твърде податливи на ([един ред от източника не е разсекретен.);

— съветската намеса в Близкия изток; понеже съветското присъствие в Близкия изток влече след себе си много нестабилни фактори, ще има възможности за предизвикване на напрежение между арабите и Съветите;

— съветските отношения с Източна Европа; стабилният ръст на национализма в Източна Европа при съветска военна интервенция и икономическа експлоатация прави района благодатна почва за (по-малко от един ред от текста не е разсекретен.) операции, които да повишат напрежението между СССР и васалните му държави;

— съветско-кубинските отношения; основателните подозрения на Кастро към съветските опити за доминиране на политическия и икономическия живот на Куба, вероятно засягащи лидерската позиция на Кастро в бъдеще, създават ситуация, която дава възможност за (по-малко от един ред от текста не е разсекретен.) манипулация;

— вътрешната съветска опозиция и икономическата стагнация; с насърчаването на неподчинение сред съветската интелигенция може да стане възможно да се създаде натиск, който да принуди Кремъл да ореже външните си изяви, за да се съсредоточи върху вътрешната критична ситуация.

[16] Helms, „Tensions in the Soviet Union and Eastern Europe: Challenge and Opportunity“, недатирано, но от началото на април 1970 г., FRUS, January 1969-October 1970, Vol. XII, document 149.

[17] Уелс Стейблър, служил като началник на политическия отдел в американското посолство в Париж от 1960 до 1965 г., разказва: „Ги Моле [и други френски лидери от Четвъртата република.] поддържаха нещо, което може да се нарече поверителни отношения със Съединените щати, и наистина получиха известна финансова подкрепа от американското правителство. Отивах да посетя Ги Моле и водехме много приятен разговор. Телефонът иззвъняваше, той ме поглеждаше, усмихваше ми се и казваше: «Е, един ваш колега е дошъл да ме види.» Така се въртяхме, аз и някой от парижката резидентура на ЦРУ… Намирах го за доста неудобна ситуация.“ Устна история на Стейблър, FAOH.

[18] Програмата започва през 1948 г., както бе разказано в глава 3, като е струвала поне 65 милиона долара според доклад на новосформираната конгресна Комисия по разузнаването от 1976 г. Според протоколите от заседанието на Комитета 303 от 25 юни 1965 г. „италианското предложение като цяло е разглеждано като необходимо зло“ и одобрено със следната уговорка: г-н (Макджордж) Бънди, критикувайки хроничната неспособност на италианските демократични политически партии да си вържат сами обущата, използва термина „ежегоден позор“.

На 4 август 1965 г. Бънди изпраща следната паметна бележка на президента Джонсън: „В продължение на години ЦРУ е подпомагало в много голяма степен италианските демократични политически партии и профсъюзи. През периода 1955–1965 г. общата сума на помощта е малко под (заличено). В последните години ние орязвахме помощта преди всичко, защото професионалистите, свързани с операцията, заключиха, че не получаваме стойността на парите си и че италианските политически партии се нуждаят не толкова от американски пари, а от енергично административно ръководство. Президентът Кенеди имаше усещането, че политически помощи на такова равнище са прекалени… Между другото, чрез независими и донякъде необичайни канали (заличено) ни дадоха да разберем, че биха желали още много пари… Истина е, че антикомунистическата битка в Италия е битка на политика и средства; но обикновените подаяния и интелигентно употребените средства са две съвсем различни работи.“ Протоколът на Комитета 303 и бележката на Бънди се намират във FRUS, Vol. XII, разсекретен през април 2001 г.

[19] Устна история на Фина, FAOH.

[20] Устна история на Робърт Барбур, FAOH. Предшественикът на Барбур — Самюъл Гамън, казва: „Греъм с охота би късал крилата на мухи, ако беше необходимо като политическа операция.“ И двамата са се възхищавали от Мартин.

[21] Устна история на Майкъл И. С. Илай, FAOH.

[22] Устна история на посланик Джеймс К. X. Бонбрайт, FAOH.

[23] Устна история на Бенсън Е. Л. Тимънс III, HSTL. Тимънс е бил заместник-шеф на мисията на Планът Маршал в Париж.

[24] Nixon to Kissinger, February 14, 1969, FRUS, Vol. II, document 298.

[25] Съгласно Ричард Гарднър, американски посланик в Италия от 1977 до 1981 г.; Gardner’s memoir, Carnegie Council, January 19, 2006. Виж и мемоарите на Гарднър, Mission Italy: On the Front Lines of the Cold War (Lanham, MD: Rowman&Littlefield, 2005). През 1981 г. Таленти постъпва в екипа на Белия дом при Рейгън като неплатен политически съветник. Той става част от вече забравения случай за предлагане на политически връзки, известен като скандала Уедтек, който накрая довежда до оставката на министъра на правосъдието на Съединените щати Ед Мийз.

[26] Устна история на Уелс Стейблър, FAOH, и интервю с автора.

[27] Подбрани протоколи на Комитета 303 за първите осемнайсет месеца на администрацията на Никсън бяха разсекретени през април 2006 г. Тайната подкрепа на ЦРУ за Националния съюз за социална революция на Тхю започва през септември 1968 г., когато Комитетът 303 одобрява даването на първата част от тези 725 000 долара в брой. Половината от сумата е преведена постепенно на Тхю от септември 1968 до март 1969 г. Цитирани документи: Memorandum for the 303 Committee, August 29, 1968, FRUS, January-August 1968, Vol. VI; Kissinger to Nixon, „Covert support for the Lien Minh (National Alliance for Social Revolution)“, March 27, 1969; Kissinger to Nixon, „Operations Against Barracks and Storage Facilities in Dien Bien Phu in North Vietnam“, July 18, 1969; Kissinger to Nixon, „Operations to Undermine Enemy Morale in Vietnam“, December 9, 1969; Memorandum for the 303 Committee, December 11, 1969; и „Minutes of the Meeting of the 303 Committee, December 23, 1969“ във FRUS, January 1969-July 1970, Vol. VI, documents 47, 98, 156, 157 и 165.

[28] Memorandum for the record, „Subject: Discussion woth the President on Tibet“, February 4, 1960, CIA/CREST.

[29] FRUS, Vol. XVII, 1969–1976, documents 273–280, цитиращи заседание на Комитета 303 от 30 септември 1969 г. и заседание на Комитета 40 на 31 март 1971 г. (Комитетът 303 е преименуван в Комитет 40 през февруари 1971 г.).

[30] Kissinger-Chou memorandum of conversation, FRUS, Vol. XVII, 1969–1976, document 162, разсекретен през септември 2006 г.

[31] Не напълно. Година след посещението на Никсън в Китай Джим Лили от ЦРУ — роден в страната, двайсет години бил американски шпионин в Азия — предлага да служи в американското Бюро за свръзка в Пекин. То ще бъде първата американска дипломатическа мисия от вземането на властта от Мао преди близо четвърт век. Лили получава разрешение и две години е първият шеф на резидентурата в Пекин, като накрая началник му е Джордж X. У. Буш. Това се случва непосредствено преди Буш да стане директор на разузнаването през 1976 г. Статутът на Лили като служител на ЦРУ е обявен на китайското правителство и е приет при едно условие — никакво шпиониране. Лили не може да вербува агенти или да ръководи тайни операции — или обратното.

Той съставя шифрован списък с бъдещи цели за деня, когато ЦРУ ще може да открие истинска резидентура в Пекин. Но той е възпрепятстван да действа до идването на Буш. Общителният таен дипломат взема Лили под крилото си, води го на приеми, за да се срещне с висшите китайски служители, и го представя на дипломатическия корпус. Буш казал: „Искам да сте част от моята работа — спомня си Лили. — Искам да работя с вас и да ви направя част от екипа.“ Така Лили се сприятелява с бъдещите лидери на САЩ и Китай. Буш и Лили се сближават с вицепремиера Дън Сяопин, който ще стане главата на режима, установил се след смъртта на Мао (Дън обичал да казва, че не е важно дали котката е черна или бяла, важното е да лови мишки. От него би излязъл добър началник на резидентура). Дън, Буш и Лили започват да работят заедно. Новите приятели достигат принципното съгласие да събират военна, стратегическа и технологична информация за Съветския съюз, когато настъпи подходящото време. Буш и Лили се завръщат в Китай като частни лица и убеждават Дън да открие Китай за американските петролни компании. Разузнавателната сделка е доведена докрай през 1989 г., когато президентът Буш назначава Джим Лили за американски посланик в Китай.

[32] Документите за Лотос, разсекретени през декември 2006 г., се намират във FRUS, Vol. XX, documents 2, 120 и 129. Документ 2 — memorandum of conversation, „Subject: Lotus“, Bangkok, January 16, 1969 — описва обстановката.

[33] FRUS, Vol. XX, documents 142 и 143 (доклад на посланик Лен Унгер за преврата и Кисинджъровият анализ на преврата за Никсън, 17 ноември 1971 г.).

[34] Транскрипция на телефонен разговор между президента Никсън и Хенри Кисинджър, April 17, 1970, FRUS, Vol. VI, January 1969-July 1970.

[35] Nixon to Kissinger, April 20, 1970, FRUS, Vol. VI, January 1969-July 1970.

[36] „Record of President’s Meeting with the Foreign Intelligence Advisory Board“, July 18, 1970, FRUS, Vol. VI, January 1969-July 1970, разсекретено през април 2006 г.

[37] „Record of President’s Meeting with the Foreign Intelligence Advisory Board“, July 18, 1970, FRUS, 1969–1972, Vol. II, разсекретено през декември 2006 г. Тук можем да видим пример за безсмислеността на официалната секретност. Документът е разсекретен на два пъти по два различни начина. В първия случай е даден бюджетът за разузнаването за 1970 г. — 6 милиарда долара. Във втория случай той не е даден заради националната сигурност, но пък е разкрита по-голяма част от критиката на Никсън в сравнение с първия път. Авторът се възхищава на непоследователността на правителствените цензори в случая.