Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (4)

3. „На силата със сила“

Вашингтон е малък град, управляван от хора, които вярват, че живеят в центъра на Вселената. Техният град в града е Джорджтаун, територия от една квадратна миля калдъръмени улици, нагъсто засадени с магнолии. В сърцето му, на улица 3327-P, се възправя хубава четириетажна къща, построена през 1820 г., с английска градина отзад и официална трапезария с високи прозорци. Франк и Поли Уизнър я превръщат в свой дом. В неделните вечери на 1947 г. сградата става средище на изграждащия се елит на американските служби за национална сигурност. Външната политика на Съединените щати се оформя на трапезата на господин и госпожа Уизнър.

Те слагат началото на една джорджтаунска традиция: неделната вечеря от тип „каквото Бог дал.“ Главното блюдо са напитките, като всички участници във вечерите са приключили участието си във Втората световна война на гребена на алкохолната вълна. За най-големия син на Уизнърови, съименник на Франк, който с течение на времето израства до върховете на американската дипломация, неделните вечери са „извънредно важни събития.^[1] Това не бяха просто банални светски вечеринки. Те осигуряваха на правителството енергията да мисли, да се бори, да работи, да разменя мнения, да взема решения и да стига до консенсус“. След ядене, по британския обичай, дамите се оттеглят, господата остават и дръзките идеи и опиянените приказки се носят до късно през нощта. Всяка вечер сред гостите може да се намерят близкият приятел на Уизнър Дейвид Брус, ветеран от ССО, който е на път да стане американски посланик в Париж; Чип Болън, юридически съветник на държавния секретар и бъдещ посланик в Москва; държавният подсекретар Робърт Лъвет и бъдещият държавен секретар Дийн Ачесън; станалият наскоро изтъкнат специалист по Кремъл Джордж Кенан. Тези мъже вярват, че е в тяхна власт да променят хода на събитията, а големият им дебат е как да спрат съветското завземане на Европа. По това време Сталин консолидира своя контрол над Балканите. Левите партизани се сражават с монархията, подкрепяна от дясното крило, в планините на Гърция. Гладни бунтове избухват в Италия и Франция, където комунистическите политици призовават към общи стачки. Британските войници и шпиони се оттеглят от постовете си из целия свят, изоставяйки широки сектори от картата открити за комунистите. Слънцето над Британската империя вече залязва — Министерството на финансите не може да я поддържа. Съединените щати ще водят свободния свят сами.

Уизнър и гостите му слушат внимателно Кенан. Попили са „дългата телеграма“ от Москва и гледат като него на съветската заплаха. Това се отнася и за секретаря на флота Джеймс Форестол, който скоро ще бъде първият министър на отбраната — момче чудо от Уолстрийт, виждащо в комунизма фанатична вяра, срещу която трябва да се бориш с още по-дълбоко убеждение. Форестол е станал политически покровител на Кенан, настанил го е в генералско жилище в Националния военен колеж и е направил работата му задължително четиво за хиляди офицери. Директорът на разузнаването Вандерберг заедно с Кенан блъска главата си над проблема как да се шпионира работата на Москва в областта на атомните оръжия. Новият държавен секретар Джордж С. Маршал, началник-щаб на американската армия по време на Втората световна война, решава, че нацията трябва да промени външната си политика, и през пролетта поставя Кенан начело на новия Щаб за планиране на политиката на Държавния департамент.

Кенан съставя боен план за току-що получилата името си Студена война. В течение на шест месеца идеите на този малко познат дипломат^[2] създават три сили, които ще формират света: Доктрината Труман — политическо предупреждение към Москва да спре с подривните действия срещу чуждите нации; Планът Маршал — твърдина на американското влияние срещу комунизма; и тайната служба — Централното разузнавателно управление.

„Най-голямата разузнавателна служба в света“

През февруари 1947 г. британският посланик предупреждава временно изпълняващия длъжността държавен секретар Дийн Ачесън, че военната и икономическа помощ на Англия за Гърция и Турция ще бъде прекратена в срок от шест седмици. Гърците ще се нуждаят от около милиард долара за следващите четири години, за да се борят със заплахата от комунизма. От Москва Уолтър Бидъл Смит изпраща преценката си, че британските войски са единствената сила, която не позволява на Гърция да попадне в съветската орбита.

У дома червената заплаха се надига. За първи път от времето преди Голямата депресия републиканците контролират и двете камари на Конгреса, като се засилва влиянието на мъже като сенатора Джоузеф Маккарти от Уисконсин и конгресмена Ричард Никсън от Калифорния. Популярността на Труман пада; одобрението за него според проучванията на общественото мнение е намаляло с 50 пункта от края на войната. Той е променил мнението си за Сталин и Съветите. Сега вече е убеден, че те са зло, което вилнее на воля по света.

Труман и Ачесън призовават сенатор Артър Ванденберг, републикански председател на Комисията за външни отношения (в този ден вестниците отбелязват, че племенникът на сенатора, Хойт, скоро ще бъде освободен от поста си директор на разузнаването след само осем месеца във властта). Ачесън обяснява, че комунистически плацдарм в Гърция ще заплаши цяла Западна Европа. Съединените щати ще трябва да намерят начин да спасят свободния свят — и Конгресът ще трябва да плати сметката. Сенатор Вандерберг се прокашля и се обръща към Труман. „Господин президент — казва той, — единственият начин въобще да го постигнете, е да държите реч и да стреснете страната.“^[3]

На 12 март 1947 г. Труман държи речта, предупреждавайки съвместната сесия на Конгреса, че светът ще се изправи пред катастрофа, докато Съединените щати не започнат да се борят с комунизма извън границите си. Стотици милиони долари трябва да бъдат изпратени да стабилизират Гърция, „заплашена от терористичната дейност на няколко хиляди въоръжени мъже“ — казва президентът. Без американска помощ „безредие може да се разпространи из Близкия изток“, отчаянието на европейските нации да се задълбочи, а мракът да се спусне над свободния свят. Неговото кредо е нещо ново: „Вярвам, че политиката на Съединените щати трябва да е насочена към подкрепа на свободните народи, които се съпротивляват на опити да бъдат подчинени от въоръжени малцинства или външен натиск.“ Всяко нападение, предприето от неприятел на Съединените щати срещу която и да е държава по света, е нападение и срещу тях. Това е Доктрината Труман. Конгресът става на крака за овации към президента.

Милиони долари потичат към Гърция — заедно с бойни кораби, войници, стрелково оръжие, амуниции, напалм и шпиони. Скоро Атина става един от най-големите американски разузнавателни постове в света. Решението на Труман да се бори с комунизма вън от страната е първото пряко указание, което американските разузнавачи получават от Белия дом. На тях все още им липсва силен командир. Генерал Ванденберг брои дните до поемането на командата над току-що създадените военновъздушни сили, но в последните си дни като директор на разузнаването той заявява тайно пред неколцина членове на Конгреса, че нацията е изправена пред външни заплахи както никога досега. „Океаните се свиха до такава степен, че днес и Европа, и Азия граничат със Съединените щати, почти както Канада и Мексико“ — казва той по начин, повторен със зловещ нюанс от президента Буш след 11 септември.^[4]

Ванденберг твърди, че „по време на Втората световна война трябваше да се доверяваме сляпо и изцяло на превъзхождащата разузнавателна система на британците“, но „Съединените щати не бива никога да искат като смирени молители от което и да е чуждо правителство очите — външното разузнаване, — с които да виждат“. ЦРУ обаче винаги ще зависи от други служби за проникване в чужди и неразбираеми страни и езици. Ванденберг завършва, като заявява, че поне още пет години ще трябват, за да се изгради професионален кадър от американски шпиони. Поличбата е повторена дума по дума половин век по-късно, през 1997 г., от директора на Управлението Джордж Тенет и изречена пак от него при напускането на поста му през 2004 г. Както се вижда, голямата разузнавателна служба винаги е пет години отвъд хоризонта.

Наследникът на Ванденберг, третият човек, който заема длъжността в рамките на петнайсет месеца, е контраадмирал Роско Хиленкьотер, положил клетва на 1 май 1947 г. Хили, както го наричат всички, е човек, комуто е предложена неподходяща роля. Той излъчва незначителност. Както и предшествениците си, никога не е искал да бъде директор на разузнаването — „и вероятно никога не би трябвало да бъде“, казва една от историите за периода, съставена в Управлението.^[5]

На 27 юни 1947 г. конгресна комисия организира тайно изслушване, което довежда до формалното създаване на ЦРУ в края на лятото. Най-красноречив е фактът, че не Хиленкьотер, а Алън Дълес — адвокат на частна практика — е назначен да води таен семинар върху разузнаването за няколко подбрани членове на Конгреса.

Алън Дълес притежава усещане за патриотичен дълг от типа „Напред, християнски войни“. Роден е в най-доброто семейство на Уотъртаун, Ню Йорк, през 1893 г. Баща му е презвитерианският пастор на градчето; дядо му и чичо му са служили като държавни секретари. Президентът на неговия колеж, Принстън, е Удроу Уилсън, по-късно президент и на Съединените щати. Дълес е бил младши дипломат след Първата световна война и уолстрийтски адвокат по време на Депресията. Благодарение на внимателно изгражданата като директор на ССО в Швейцария репутация на американски шпионин — виртуоз, ръководството на републиканците го разглежда като директор на разузнаването в изгнание, точно както брат му Джон Фостър Дълес, главният говорител на партията по външната политика, е смятан за държавен секретар в сянка. Алън е изключително мил човек с играещи очи, гърлен смях и една почти палава непочтеност. Но той е също така и двуличен, хроничен прелюбодеец, безмилостно амбициозен. Няма колебания да подведе Конгреса, колегите си или дори своя главнокомандващ.

Кабинет 1501 на сградата Лонгуърт е изолиран от въоръжена охрана; всички работещи там са положили клетва да пазят тайна.^[6] Издухвайки дим от лулата си, в позата на отегчен учител, наставляващ буйни ученици, Алън Дълес описва ЦРУ, което ще бъде „ръководено от относително малък, но елитен корпус от мъже с влечение към анонимността“. На директора му ще са нужни „разсъдителен темперамент във висока степен“, „дълъг опит и дълбоки познания“ — тоест човекът трябва да е нещо като самия Дълес. Главните му довереници, в случай че са военни, ще „се откажат от своите звания на войници, моряци или авиатори и при това положение ще надянат униформата на разузнавателната служба“.

Американците имат „суровината за създаване на най-голямата разузнавателна служба в света — казва той. — Личният състав не бива да е твърде многоброен.“ Няколкостотин кадърни хора ще свършат работата. „Дейността на Управлението не трябва нито да е шумна, нито да е прекалено забулена в тайнствеността и абракадабрата, с които се кичи детективът — аматьор“, успокоително твърди Дълес на членовете на Конгреса. „Това, което е нужно за успеха, е само яка работа, проницателно съждение и здрав разум.“

Той обаче никога не казва какво наистина желае — да съживи военновременните тайни операции на ССО.

Създаването на новата американска тайна служба е съвсем близо. С подписването на Закона за национална сигурност от 26 юли 1947 г. президентът Труман тържествено открива новата архитектура на Студената война. Законът създава Военновъздушните сили като отделен род войски, командвани от генерал Вандерберг, а новият Съвет за национална сигурност трябва да е разпределителното табло на Белия дом за президентски решения. Създава се и длъжността държавен секретар по отбраната; първият й титуляр, Джеймс Форестол, получава заповед да обедини американските военни. („Тази служба — пише Форестол няколко дни по-късно — вероятно ще бъде най-голямото съществувало в историята гробище за провалени политици.“)^[7]

Най-накрая, в няколко кратки и повърхностни параграфа, на 18 септември Законът създава Централното разузнавателно управление.

Управлението е родено с ужасни дефекти. От началото срещу него са изправени яростни и неумолими врагове в Пентагона и Държавния департамент — службите, чиито доклади, предполага се, ЦРУ трябва да координира. Управлението обаче не е техен надзирател, а само осиновено дете. Властта му е зле очертана. За следващите почти две години ЦРУ няма да получи формален устав или одобрени от Конгреса средства. През въпросния период главната квартира на ЦРУ ще оцелее за сметка на фонд за насъщния, поддържан от няколко конгресмени.

Секретността на Управлението пък винаги ще е несъвместима с откритостта на американската демокрация. „Имах най-лоши предчувствия за тази организация^[8] — пише Дийн Ачесън, бъдещ държавен секретар — и предупредих президента, че както е устроена, нито той, нито Съветът за национална сигурност (СНС), нито който и да е друг ще е в положение да знае какво тя върши или да я контролира.“

Законът за национална сигурност не казва нищо за тайни операции в чужбина. Той инструктира ЦРУ да съпоставя, оценява и довежда до знанието на когото трябва разузнавателна информация — и да изпълнява „други функции и задължения, свързани с разузнавателна информация, засягаща националната сигурност“. В тези единайсет думи е запечатана властта, която генерал Магрудър е запазил при своя опит да заобиколи президента две години по-рано. С течение на времето стотици големи тайни операции — 81 от тях по времето на втория мандат на Труман^[9] — ще бъдат преведени през тази вратичка.

Извършването на секретни акции изисква прякото или косвено разрешение на Съвета за национална сигурност. Тогава СНС включва президента Труман, държавния секретар и военните командири. Но съветът е незначителна институция. Събира се рядко, а когато все пак се събере, Труман рядко присъства.

Той пристига на първата среща на 26 септември, като същото прави и един много предпазлив Роско Хиленкьотер. Юридическият съветник на ЦРУ Лорънс Хюстън^[10] е предупредил директора за увеличаващите се искания за тайни акции. Той заявява, че Управлението няма правото да ги провежда без изричното одобрение на Конгреса. Хили желае да ограничи задграничните дейности на ЦРУ до събирането на разузнавателна информация. Не успява. Важните решения се вземат тайно, често на закуските всяка сряда сутрин в дома на държавния секретар по отбраната Форестол.

На 27 септември Кенан изпраща на Форестол подробен документ, в който се настоява за създаването на „корпус за партизанска война“. Кенан смята: въпреки че американският народ може никога да не одобри подобни методи, „за нашата сигурност би могло да бъде от първостепенно значение да противодействаме на силата със сила“.^[11] Форестол ревностно одобрява предложението. Заедно двамата пускат в действие американските тайни служби.

„Началото на организираната политическа война“

Форестол поканва Хиленкьотер в Пентагона, за да обсъдят „широко разпространената понастоящем вяра, че нашата Разузнавателна група е самата неспособност“. Основанието на държавния секретар по отбраната е достатъчно сериозно. Несъответствието между възможностите на ЦРУ и мисиите, които е призвано да изпълнява, е невероятно.

Новият командир на Службата за специални операции на ЦРУ, полковник Доналд Галоуей — Объркания, е наперен дребнав военен, достигнал връхната точка на таланта си като кавалерийски офицер в Уест Пойнт, преподаващ етикет на кадетите. Заместникът му Стивън Пенроуз, който е управлявал близкоизточния отдел на ССО, подава оставка, потиснат от своето безсилие. В една горчива паметна бележка^[12] до Форестол Пенроуз предупреждава, че „ЦРУ губи професионалистите си и не се сдобива с нов квалифициран персонал“ точно по времето „когато, както никога по-рано, правителството се нуждае от ефективна, експанзивна, професионална разузнавателна служба“.

Въпреки това на 14 декември 1947 г. Съветът за национална сигурност издава първите си строго секретни заповеди до ЦРУ. Управлението трябва да осъществи „тайни психологически операции^[13], предназначени да противодействат на съветски и вдъхновени от Съветите действия“. Следвайки този призивен барабанен бой, ЦРУ си поставя за цел да бие червените на италианските избори, насрочени за април 1948 г. ЦРУ заявява на Белия дом, че Италия може да стане тоталитарна полицейска държава. Ако комунистите спечелят при избирателните урни, те ще завземат „най-древния център на западната култура^[14], в частност преданите католици по света ще бъдат много притеснени за безопасността на Светия престол“. Перспективата на едно безбожно управление, държащо папата на близък прицел, е прекалено ужасна, за да бъде просто обмисляна. Кенан например смята, че започването на военни действия е по-добро от това комунистите да бъдат оставени да вземат властта легално — но щом това не може да се направи, остават тайните операции по образеца на комунистическите подривни техники.

Ф. Марк Уайът от ЦРУ, който дебютира в посочената операция, си спомня, че тя започва месеци преди Съветът за национална сигурност да я одобри формално. Конгресът, разбира се, никога не е разрешавал нещо подобно. Мисията е незаконна от самото си начало. „В ЦРУ, в главната квартира, се страхувахме ужасно, бяхме направо уплашени до смърт — казва Уайът, и с основание. — Надхвърляхме правомощията си.“^[15]

За да бъдат победени комунистите, ще са нужни пари в брой, и то много. Най-изгодната предварителна сметка, представена от шефа на римската резидентура на ЦРУ Джеймс Дж. Енгълтън, е за сума от 10 милиона долара. Енгълтън, отчасти отгледан и възпитан в Италия, е служил там за ССО и е останал на поста си; отделно заявява на главната квартира, че е проникнал в италианските тайни служби до степен да ги ръководи на практика. Смята да използва персонала им като разносвачи, които да разпределят парите. Но откъде ще се вземат самите пари? ЦРУ все още няма самостоятелен бюджет и фонд за непредвидени разходи, с който да се обезпечават тайните операции.

Джеймс Форестол и добрият му приятел Алън Дълес измолват пари от своите приятели и колеги от Уолстрийт и Вашингтон — бизнесмени, банкери и политици, — но полученото все не достига. Тогава Форестол отива при стария си приятел Джон У. Снайдър, министър на финансите и един от най-близките съюзници на Хари Труман. Форестол убеждава Снайдър да източи нещо от Фонда за стабилизация на валутата, учреден по време на Депресията за поддържане стойността на долара в чужбина посредством краткосрочни валутни сделки, а по време на войната превърнат в хранилище за плячка, заловена от страните от Оста. Фондът разполага с 200 милиона долара, определени за възстановяването на Европа. Той прехвърля милиони в банковите сметки на богати американски граждани, много от тях италиано-американци, които след това изпращат парите на новосформирани политически обединения, създадени от ЦРУ. Дарителите са инструктирани да поставят специален код на формулярите си за плащане на данък общ доход точно до сумата на „благотворителното дарение“. Милионите са доставени на италиански политици и на свещеници от „Католическо действие“ — политическо оръдие на Ватикана. Пълни с пари куфари минават от ръце в ръце в четиризвездния хотел „Хаслер“. „Щеше ни се да го бяхме направили по по-изискан начин — казва Уайът. — Да подаваш черни чанти, за да повлияеш на изборен резултат, всъщност не е нещо изключително привлекателно.“ Само дето нещото проработва: християндемократите в Италия печелят с достатъчна разлика и създават правителство без комунисти. Ето как между спечелилата партия и Управлението започва дълъг любовен роман. Практиката на ЦРУ да се купуват избори и политици с торби пари също ще се повтаря в Италия — и много други страни — през следващите двайсет и пет години.

Но през седмиците преди изборите комунистите бележат още една победа. Те слагат ръка на Чехословакия и започват жестока серия арести и екзекуции, която продължава почти пет години. Шефът на пражката резидентура Чарлз Катек^[16] се заема да спаси около трийсет чехи — своите агенти и семействата им, като ги прекара през границата до Мюнхен. Главната фигура сред тях е началникът на чехословашкото разузнаване. Катек урежда да го изведат тайно от страната, натъпкан между радиатора и скарата на спортен автомобил.

На 5 март 1948 г., докато чехословашката криза пламва, вдъхваща ужас телеграма е получена в Пентагона от генерал Лусиъс Д. Клей, командир на американските окупационни сили в Берлин. Генералът заявява, че според неговото предчувствие съветското нападение може да се случи във всяка минута. Пентагонът допуска телеграмата да изтече и Вашингтон е обзет от страх. Въпреки че берлинската база на ЦРУ изпраща доклад, с който уверява президента, че няма признаци за предстояща атака, никой не обръща внимание. На следващия ден Труман се появява пред обща сесия на Конгреса и предупреждава, че Съветският съюз и агентите му заплашват да предизвикат катаклизъм. Той поисква и получава незабавно одобрение на голямото начинание, което става известно като Планът Маршал.

Планът предлага милиарди долари на свободния свят за възстановяване на щетите, нанесени от войната, и за създаване на американска икономическа и политическа преграда срещу Съветите. В деветнайсет столици — шестнайсет в Европа и три в Азия — Съединените щати ще помогнат за възстановяването на цивилизацията по американска скица. Джеймс Форестол и Джордж Кенан са сред главните автори на плана. Алън Дълес е консултант.

Заедно помагат да се сътвори тайно допълнение, което дава на ЦРУ възможността да води политическа война. Документът позволява на Управлението да изцежда безброй милиони долари от плана.

Механизмът е изненадващо прост. След като Конгресът одобрява Планът Маршал^[17], той отпуска приблизително 13,7 милиарда долара за срок от пет години. Всяка държава, която получава помощ по плана, трябва да сложи настрана съответната сума в своя валута. Пет на сто от тези средства — 685 милиона долара като цяло — стават достъпни за ЦРУ с помощта на чуждестранните представителства на плана. Това е глобална схема за пране на пари, която остава секретна доста след края на Студената война. В районите на Европа и Азия, в които планът разцъфва, ще процъфтяват и американските шпиони. „Правехме се, че не виждаме нищо, и им даваме малко помощ — казва полковник Р. Алън Грифин, който ръководи далекоизточния отдел на Планът Маршал. — Казвахме им да пъхнат ръка в джоба ни.“^[18]

Тайните фондове са сърцето на секретните операции. А ЦРУ вече има несекващ източник на пари, които не могат да бъдат проследени.

В една свръхсекретна бележка, изпратена вероятно до двайсетина души в Държавния департамент, Белия дом и Пентагона на 4 май 1948 г., Кенан обявява „началото на организирана политическа война“^[19] и призовава за създаването на нова тайна служба, която да провежда секретни операции по целия свят. Той ясно заявява, че Планът Маршал, Доктрнната Труман и секретните операции на ЦРУ са взаимносвързани части на една цялостна стратегия срещу Сталин.

Парите, които ЦРУ източва от Планът Маршал, ще финансират мрежа от прикрития — фасада от обществени комитети и съвети начело с изтъкнати граждани. Комунистите имат прикриващи организации в цяла Европа: издателства, вестници, студентски групи, профсъюзи. Сега и ЦРУ ще създаде свои. Те ще вербуват чуждестранни агенти — емигрантите от Източна Европа, бежанците от Русия. Чужденците, под контрола на ЦРУ, трябва да създадат нелегални политически групи в свободните европейски страни, а нелегалните да възпламенят „всеобщи освободителни движения“ отвъд Желязната завеса. Така, ако Студената война се превърне в гореща, Съединените щати ще разполагат с бойна сила по фронтовите линии.

Идеите на Кенан се възприемат бързо. Плановете му биват одобрени в секретна заповед на Съвета за национална сигурност (СНС) на 18 юни 1948 година. Директива 10/2 на СНС изисква тайни операции срещу Съветите по целия свят.^[20]

Ударната сила, която според замисъла на Кенан трябва да води тази тайна война, получава възможно най-дружелюбното име — Служба за координиране на политиката (СКП). Това е параван, прикриващ дейността на групата. Службата е в рамките на ЦРУ, но началникът й трябва да докладва на секретаря по отбраната и на държавния секретар, понеже директорът на разузнаването е твърде слаб. Държавният департамент желае службата да се заеме с „разпространение на слухове, корумпиране, организиране на некомунистически фронтове“, според доклад на Съвета за национална сигурност, разсекретен през 2003 г.^[21] Форестол и Пентагонът искат „партизански движения… нелегални армии… саботажи и убийства“.

„Един човек трябва да е шеф“

Най-голямото бойно поле е Берлин. Франк Уизнър се труди непрестанно, за да формира американската политика в окупирания град. Той пришпорва началниците си в Държавния департамент да приемат стратегема, която да отслаби Съветите с въвеждането на нова германска валута. Москва със сигурност ще отхвърли идеята, така че следвоенните споразумения за Берлин ще рухнат. Новата политическа динамика ще отблъсне руснаците.

На 23 юни западните сили въвеждат новата валута. В отговор Съветите незабавно блокират Берлин. Докато САЩ организират въздушен мост, за да провалят блокадата, Кенан прекарва часове в кризисната стая — двойно заключен център за комуникации с чужбина на петия етаж на Държавния департамент — в състояние на агония, заливан от телеграмите и телексите от Берлин.

Берлинската база на ЦРУ повече от година опитва безуспешно да се сдобие с разузнавателна информация за Червената армия в окупирана Германия и в Русия, да проследи напредъка на Москва в областта на ядрените оръжия, реактивните изтребители, ракетите и биологическата война.^[22] Все пак служителите на базата имат агенти сред политиците и полицията на Берлин и — което е най-важно — връзка в главната квартира на съветското разузнаване в Карлсхорст в Източен Берлин. Връзката е осъществена от Том Полгар, унгарски беглец, който ще се окаже един от най-добрите разузнавачи на ЦРУ. Полгар има иконом, а икономът му има брат, който работи за офицер от Съветската армия в Карлсхорст. Материални блага като солени фъстъци текат от Полгар към Карлсхорст. Информацията тече в обратната посока. Полгар има и втори агент — телетипистка в съветския отдел за свръзка в берлинската полицейска управа. Сестра й е метреса на близък до руснаците полицейски лейтенант. Любовниците се срещат в апартамента на Полгар. „Това ми донесе слава и триумф“ — спомня си той. Полгар предоставя съдбоносна разузнавателна информация, която достига до Белия дом. „По време на берлинската блокада бях напълно сигурен, че Съветите няма да се активизират“ — казва той. Докладите на ЦРУ никога не се отклоняват от тази преценка — нито съветските военни, нито техните новопоявили се източногермански съюзници се подготвят за битка. Така през онези месеци берлинската база изиграва ролята си за запазване на Студената война студена.

Уизнър е готов за гореща война. Той заявява, че Съединените щати трябва да си пробият път до Берлин с танкове и артилерия. Идеите му са отхвърлени, но войнственият му дух е възприет напълно.

Кенан настоявал, че тайните операции не могат да бъдат управлявани от комитет. Те изискват високопоставен командир, ползващ се с пълната подкрепа на Пентагона и Държавния департамент. „Един човек трябва да е шеф“ — пише той. И Форестол, и Маршал, и Кенан са съгласни, че човекът е Уизнър. Тогава е почти на четирийсет години, заблуждаващо любезен на външен вид. На младини е бил красавец, но косата е започнала да оредява, а лицето и торсът — да се наливат поради жаждата му за алкохол. Има по-малко от три години опит като военновременен шпионин и таен дипломат. Сега трябва да създаде тайна служба от нищо.

Ричард Хелмс отбелязва, че Уизнър гори с „жар и сила^[23], които, вън от всяко съмнение“ му налагат „необичайно натоварване“. Страстта му към тайните операции завинаги ще промени мястото на САЩ в света.