Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (47)

46. „Ние сме в беда“

В края на 1994 г. Джим Улеи записва прощално обръщение към подчинените си в ЦРУ, изпраща писмото за оставката си по куриер до Белия дом и набързо напуска града. Бил Клинтън претърсва администрацията за някой, който желае и може да поеме работата.

„Президентът ме попита дали се интересувам от заемането на поста директор на Централното разузнаване — казва неговият заместник-секретар по отбраната Джон Дойч.^[1] — Показах му много ясно, че не се интересувам. Видях как приятелят ми Джим Улси изпитва страхотни трудности като директор. Не смятах, че имам основание да си въобразявам, че мога да се справя по-добре.“

Чудесно — отговаря Клинтън — открийте някой, който може. Изминават шест седмици, преди Дойч да успее да вземе насила за работата пенсионирания генерал от авиацията Майк Карнс. Още шест седмици изтичат, преди кандидатурата да загуби равновесие, да падне рязко и да се разбие.

„Президентът ми наложи мнението, че аз наистина трябва да го направя“ — разказва Дойч. Така започва един кратък и горчив урок по политическа наука на американското разузнаване. Дойч има сериозни основания да се страхува от назначението. Той се е движил три десетилетия из заетите с националната сигурност среди и около тях и знае, че нито един директор на разузнаването не е успял да следва задълженията си по устав — да служи едновременно като началник на американското разузнаване и на ЦРУ. Той поисква и получава министерски ранг, подобно на Бил Кейси, за да си осигури някакъв достъп до президента. Има надеждата, че може да стане секретар по отбраната, ако Клинтън бъде преизбран през 1996 г. Но Дойч знае, че ЦРУ се намира в състояние на безредие, което не може да бъде отстранено за година или две.

„Поразено от лошо лидерство, Управлението се носи без посока — написва в дните на заемането на длъжността от Дойч ветеранът анализатор от ЦРУ Джон Джентри.^[2] — То има очевидно комплекс от проблеми. Нивото на неудовлетвореност на служителите доста нагоре в ръководните нива е много високо. Старшите разузнавачи са също толкова западнали.“ Управлението е командвано от „корпус висши служители, толкова лишени от истински лидерски качества, че като цяло е неспособно на съзидателно действие“. При положение че Клинтън очевидно е доволен да получава разузнавателната си информация от Си Ен Ен, пише Джентри, ЦРУ „няма повече на кого да служи“.

Като заместник-секретар по отбраната Дойч в продължение на една година е направил заедно с Улси преглед на американското разузнаване, като двамата се опитват да постигнат примирие в безкрайните войни за пари и власт между Пентагона и ЦРУ Те избират някой проблем — например разпространението на ядрените оръжия — и в края на деня стигат до заключението, че много повече трябва да се направи. Контраразузнаване? След Еймс, със сигурност повече. Подкрепа за военните операции? Изключително важно. Традиционно разузнаване? Повече шпиони. По-добър анализ? Абсолютно необходимо. В края на прегледа е ясно, че нуждите са безкрайни, а наличните за посрещането им средства и хора са в ограничен брой. Американското разузнаване не може да бъде реформирано отвътре, а със сигурност не го реформират отвън.

И Дойч, и Улси имат добре познатия синдром „аз съм най-големият умник в стаята“. Разликата е, че Дойч често е най-умният. Той е бил декан на Факултета по точни науки и ректор на Масачузетския технологичен институт; специалността му е физикохимия — науката за трансформиране на материята на молекулярно, атомно и субатомно ниво. Той може да обясни как буцата въглища става диамант. Залавя се да преобрази ЦРУ под подобно налягане. При изслушванията за утвърждаването му в длъжност се е заклел да измени привичките на тайната служба на ЦРУ „напълно“, но няма ясна представа как. Подобно на предшествениците си, отива да почерпи мъдрост от самия Ричард Хелмс.

Хелмс, вече на осемдесет и две години, се носи с маниерите на британски лорд. Скоро след срещата му с новия директор обядвах с него в един ресторант на две преки от Белия дом. Хелмс посръбваше от обедната си бира, докато седеше под бавно въртящите се на тавана вентилатори, и сподели, че Дойч инстинктивно се отдръпвал от тайната служба — „понеже я вижда само като неприятност. Не е първият, който се дистанцира. Трябва да се потруди да ги убеди, че е от отбора“.^[3]

През май 1995 г., няколко дни след като Дойч се появява на работа в главната квартира на ЦРУ, лидерите на тайната служба, винаги наясно с нуждата от спечелване на новия шеф, му подаряват лъскавата брошура, озаглавена: Нова посока. Ново бъдеще. Тя е списъкът на главните им десет обекта: неконтролирани ядрени оръжия, тероризъм, ислямски фундаментализъм, подкрепа за военните операции, макроикономика, Иран, Ирак, Северна Корея, Русия, Китай. Новият директор и шпионите му знаят, че Белият дом иска да използва ЦРУ като частен интернет, като база данни за всичко — от тропическите гори до фалшификаторите на компактдискове, и че вниманието на Управлението се нуждае от много по-точно фокусиране. „Проблемът е, че има твърде много за правене — казва Дойч. — Получавате запитвания: Какво ще се случи в Индонезия? Какво ще се случи в Судан? Какво ще се случи в Близкия изток?“ Искането за глобален обхват е невъзможно за изпълнение. Нека се съсредоточим върху няколко трудни цели, казват шпионите. Дойч не може да уреди спора.

Вместо това в продължение на пет месеца той опитва да поеме контрола над тайната служба. Лети до резидентурите на ЦРУ по света, слуша, задава въпроси и преценява с какво трябва да работи. Твърди, че открил „изключително нисък дух“. Шокиран е от неспособността на шпионите си да решават собствените си проблеми. Намира ги в доближаващо се до паника състояние.

Той ги сравнява с американските военни след Виетнам. Тогава — както го представя Дойч през септември 1995 г. — много умни лейтенанти и полковници се споглеждат и казват: „Ние сме в беда. Трябва да се променим. Трябва да измислим начин да го правим различно. Или напускаме, или ще променим системата“. И хората, които останаха, промениха системата. Дойч иска тайната служба да разреши собствените си проблеми. Но той открива, че хората му са неспособни за промяна. „Сравнени с униформените офицери — говори той за шпионите си, — те със сигурност не са толкова компетентни или наясно с това каква е ролята им или какви са отговорностите им.“ Тайната служба „не е уверена при извършване на ежедневната си дейност“.

Тази криза на увереността приема много форми. Някои се проявяват в лошо направлявани операции, които имат обратен ефект. Други са трайни провали при събирането и анализа. Някои са смайващи грешки при преценката.

На 13 юли 1995 г., когато световната преса съобщава за масови убийства на мюсюлмани от сърби в Босна, един шпионски спътник изпраща изображения на охранявани от пазачи пленници вън от град Сребреница. Никой в ЦРУ не поглежда снимката в продължение на три седмици. Никой не си е представял, че сърбите ще превземат града. Никой не е предвидил клане. Никой не е обърнал внимание на групите за защита на човешките права, на ООН или на пресата. ЦРУ няма служители или агенти, които да потвърдят съобщаваното от другите. То няма информация за никакви жестокости. Наредено му е било да се занимава с подкрепа за военните операции в региона и няма нито време, нито излишни хора, които да проучват разказите на ужасени бежанци.

Две седмици след първите разкази в пресата за клане ЦРУ изпраща над Сребреница самолет U-2; самолетът фиксира образи на прясно изкопани масови гробове в нивите, където са стояли пленниците. Тези фотографии пристигат в Управлението с редовния военен куриерски полет три дни по-късно. И три дни след това анализатор на снимки съпоставя разположението на първия спътников образ на пленниците в нивите с втората снимка на местата на погребенията, направена от U-2. Анализът пристига в Белия дом на 4 август 1995 г.

Така ЦРУ докладва — три седмици след събитието — за най-голямото масово убийство на цивилни в Европа след Хитлеровите лагери на смъртта преди петдесет години. Осем хиляди души са мъртви, а Управлението не го е забелязало.^[4]

На другия край на Европа парижката резидентура ръководи сложна операция в опит да узнае френската позиция при търговски преговори.^[5] Обсебен от идеята, че свободната търговия е водещата сила на американската външна политика, Белият дом е утежнил неволите на ЦРУ с исканията си за все повече и повече икономическо разузнаване. Парижката резидентура гони тайни с минимална важност за американската национална сигурност — като например колко американски филми ще бъдат показвани на френски екран. Френското вътрешно министерство провежда операция по контрашпионаж, която включва съблазняването на служителка на ЦРУ, работеща под неофициално прикритие като делова жена. Следва интимен разговор й са споделени тайни. Правителството публично експулсира резидента в Париж — Дик Холм, истински герой от тайната служба, който е ръководил полеви операции в Лаос и едва е оцелял в огнена самолетна катастрофа в Конго преди трийсет години и за когото това е последното назначение преди пенсия. Заедно с него от Франция са изритани четирима нещастни и опозорени служители на ЦРУ.

Още една провалена операция, още едно публично излагане за тайната служба и „още един нагледен пример за ситуация, в която способността й да изпълнява функциите си според изискванията на собствените й стандарти е под въпрос“ — казва Дойч. Той отново и отново пита подчинените си: „Какви са професионалните стандарти за изпълнението на вашата много трудна мисия? И вършите ли я добре из целия свят?“ Неговият отговор на последния въпрос е едно звучно „не“.

„Това очевидно беше злонамереност“

Проблемите в парижката резидентура са мимолетни ядове в сравнение със случващото се в Латиноамериканския отдел на тайната служба. Отделът е друг свят в ЦРУ, доминиран от ветерани във войната срещу Фидел Кастро, мъже със свои правила и дисциплина.^[6] От 1987 г. началниците на резидентури в Коста Рика, Салвадор, Перу, Венецуела и Ямайка са били обвинявани в лъгане на по-висшестоящите, сексуален тормоз на колеги, кражба на пари, заплашване на подчинени с оръжие, провеждане на операция против наркотиците, при която един тон кокаин се озовава на улиците на Флорида, и немарливо водене на сметки, засягащо един милион долара държавни пари. Това е единственият отдел на тайната служба, в който резидентите са отстранявани редовно от постовете им за лошо администриране. Изолацията на отдела произтича отчасти от вътрешната политика на страните, които покрива. По време на Студената война ЦРУ е работило с военни режими срещу левите партизански движения в Латинска Америка. Старите връзки са трудни за прекъсване.

200 000 цивилни са загинали в Гватемала за четирийсетте години след преврата на ЦРУ срещу един избран президент през 1954 г. Между 90 и 96% от смъртните случаи са дело на гватемалските военни. През 1994 г. хората от ЦРУ все още не се спират пред нищо, за да прикрият близките си отношения с военните и да потулят сведенията, че гватемалските офицери на издръжка на Управлението са убийци, инквизитори и крадци. Това прикриване нарушава започнатия от Улеи през 1994 г. балансиращ тест. Предполага се, че тестът, наричан „проверка на агента“, ще преценява качеството на информацията на агента на фона на коварството на поведението му.

„Не бива да сте в положението да се занимавате с военни или служители в това правителство, за които всички знаят, че имат кръв по ръцете си, освен ако няма легитимна разузнавателна цел, която да бъде обслужвана — казва генералният инспектор Фред Хиц. — Освен ако това лице знае, че в Южна Гватемала има таен склад, в който се сглобяват биологически оръжия, че те ще бъдат продадени на пазара, и ако той е единственият ви източник за това. Ако някой е известен с избиването на хора, с нарушаването на закона, фактът, че ЦРУ е в контакт е такъв индивид, трябва да се уравновесява от информацията, която въпросното лице може да предостави. Ако информацията е ключът към мистерията, ще рискуваме. Нека обаче да го правим с отворени очи, а не поради мудност или по инерция.“

Този проблем става неудържим, когато заплащан от ЦРУ гватемалски полковник е въвлечен в прикриването на убийствата на американски собственик на заведение и на гватемалска партизанка, омъжена за американски адвокат. Реакцията на убийството на съдържателя на заведение кара администрацията на Буш да отреже милиони долари военна помощ за Гватемала, въпреки че Управлението продължава финансовата си подкрепа за гватемалското военно разузнаване. „Резидентурата на ЦРУ в Гватемала беше около два пъти по-голяма от необходимото“ — твърди Томас Строк, американски посланик там от 1989 до 1992 г., но тя сякаш не може да си наложи да докладва точно за случая.^[7] Шефът й Фред Бръгър не казва на посланик Строк, че полковникът — основният заподозрян, е агент на ЦРУ. „Не само че не ми казаха — разказва посланик Строк, — те не казаха и на началника ми, държавния секретар, или на Конгреса. Това беше глупаво.“

Глупостта се превръща в зла воля през 1994 г., когато Дан Донахю става резидент. Докато новият американски посланик Мерилин Макафий проповядва човешки права и справедливост, ЦРУ остава лоялно на кръвожадната гватемалска разузнавателна служба.

Посолството се разделя на две. „Началникът на резидентурата дойде в кабинета ми и ми показа разузнавателно сведение, дошло от гватемалски източник, намекващо, че имам връзка със секретарката си, която се казваше Керъл Мърфи“ — спомня си посланик Макафий.^[8] Гватемалските военни са поставили микрофони в спалнята на посланика и са записали гальовните й думи към Мърфи. Те разпространяват слуха, че посланикът е лесбийка. Резидентурата на ЦРУ предава това сведение — по-късно известно като „меморандума на Мърфи“ — във Вашингтон, където то е широко разпространено. „ЦРУ изпрати доклада на Хълма — разказва посланик Макафий.^[9] — Това очевидно беше злонамереност. ЦРУ беше оклеветило един посланик чрез неофициални канали.“

Посланикът е консервативна жена от консервативно семейство, тя е омъжена и не спи със секретарката си. Мърфи е името на двегодишния й черен пудел. Микрофонът в спалнята й я е записал, докато е глезела кучето си.

Резидентурата на ЦРУ е показала по-голям афинитет към приятелите си в гватемалската армия, отколкото към американския посланик. „Имаше разделяне между разузнаване и политика — казва посланик Макафий. — Това е, което ме плаши.“

То уплашва и Дойч. На 29 септември 1995 г., към края на петия си месец на поста, той отива в Мехура — някога футуристичния амфитеатър с шестстотин места до входа към главната квартира на ЦРУ, — за да съобщи някои лоши новини на тайната служба. Съветът за вътрешно проучване в ЦРУ е преценил фактите в Гватемала и е заявил на Дойч, че трябва да уволни Тери Уорд, началник на Латиноамериканския отдел на тайната служба от 1990 до 1993 г., вече началник на резидентурата в Швейцария. Според съвета Дойч трябва да уволни бившия резидент в Гватемала Фред Бръгър, както и да накаже строго наследника му Дан Донахю, гарантирайки, че той никога повече няма да е началник на резидентура.

Дойч заявява, че са съществували „страхотни слабости в начина, по който Управлението е вършело работата си“ в Гватемала. Проблемът е в лъгането — или, както се изразява той — „липсата на откритост“ между резидента и американския посланик, между резидентурата и Латиноамериканския отдел, между отдела и главната квартира и най-накрая между Управлението и Конгреса.

Рядко — много рядко — някой бива уволнен от тайната служба. Но Дойч заявява, че ще направи точно това, което Съветът за вътрешно проучване препоръчва. Съобщението не се приема добре в Мехура. Стотиците събрали се служители са страшно ядосани. За тях решението на Дойч изразява задушаваща политическа коректност. Директорът им казва, че трябва да продължат да сноват по света и да поемат рискове в името на националната сигурност. Ниско мърморене се надига от задните места на Мехура, горчив смях, който означава: Да бе. Сигурно. Това е моментът, в който и директорът, и тайната служба се оправдават с другия. Което решава съдбата му в ЦРУ.

„Искаме да сме наясно с това“

Скъсването е непреодолимо. Дойч решава да предаде набора от проблеми в тайната служба на втория човек след него — Джордж Тенет, заместник-директор на Централното разузнаване. Вече на четирийсет и две, Тенет, винаги неуморният и лоялен помощник, е прекарал пет години като директор на персонала на Сенатската комисия по разузнаване и две години като експерт за разузнаването на Съвета за национална сигурност. Той има важни прозрения за направляването на изтерзаните отношения на ЦРУ с Конгреса и с Белия дом. И скоро започва да вижда тайната служба различно от Дойч — не като проблем за разрешаване, а като кауза за поддържане. Тенет ще направи всичко по силите си, за да води хората й.

„Нека ви обясня нещата от живота — казва Тенет (според собствените му думи) на шефовете на тайната служба. — Ето ги десетте или петнайсетте неща, в които не можем да допуснем провал и които трябва да служат на интересите на Съединените щати в областта на националната сигурност. На тях искаме да посветите своите пари, хората си, своето езиково обучение и уменията си. Искаме да сме наясно с това.“^[10]

Тероризмът скоро се изкачва до върха на списъка на Тенет. През есента на 1995 г. от резидентурата на ЦРУ в Судан до главната квартира на Управлението и до контратерористичния цар на Белия дом Ричард Кларк започва да приижда поток от плашещи доклади. Те се основават на думите на един-единствен вербуван агент на ЦРУ. Предупреждават за предстояща атака срещу резидентурата, американското посолство и изтъкнат член на Клинтъновата администрация.

„Дик Кларк дойде при мен и ми каза: «Ще те гръмнат».“ — спомня си съветникът на президента по националната сигурност Тони Лейк.^[11] Кой ще ме гръмне? — запитва Лейк. Може би иранците — отговаря Кларк, — може би суданците. „Тъй че се пренесох да живея в тайна квартира и отивах на работа в брониран автомобил — разказва Лейк. — Не можаха да докажат, че е било наистина. Подозирам, че не е било.“

В ония дни Судан е международна клирингова къща за бездържавни терористи. Сред тях е Осама Бин Ладен. Управлението го опознава за първи път в края на 80-те години като богат саудитец, подкрепящ въоръжаваните от ЦРУ афгански бунтовници в битката им срещу техните съветски потисници. Той е известен като финансист на хора, които имат грандиозни планове да атакуват враговете на исляма. ЦРУ никога не събира парченцата и фрагментите за Бин Ладен и мрежата му в понятен доклад за Белия дом. До момента, в който целият свят научава името му, не е публикувана оценка на терористичната заплаха, която той представлява.

Бин Ладен се завръща в Саудитска Арабия, за да напада присъствието на американски войски след Войната в Залива от 1991 г. Саудитското правителство го изгонва и той се установява в Судан. Шефът на резидентурата на ЦРУ в Судан Кофър Блек е хитър и смел оперативен служител от старата школа, помогнал за проследяването и залавянето на проваления терорист Карлос Чакала. Блек наблюдава, доколкото може, движенията и мотивите на Бин Ладен в Судан. През януари 1996 г. ЦРУ създава контратерористично поделение от дузина хора, съсредоточени изцяло върху саудитеца — Бюрото Бин Ладен. Съществува усещането, че той може да започне да се прицелва в американски мишени в чужбина.

Но през февруари 1996 г. ЦРУ, вслушвайки се в предупрежденията на своя агент, прекратява операциите в Судан и си затваря очите за свежи данни за новата си цел. Резидентурата и американското посолство спускат кепенци, а персоналът им е преместен в Кения. Решението е взето въпреки много силните възражения на посланик Тимъти Карни, човек с военна дисциплина и дипломатически усет. Той твърди, че изтегляне на Съединените щати от Судан ще е опасна грешка, поставя под съмнение предупрежденията на ЦРУ за предстояща атака и се оказва прав. Вдигналият тревога агент по-късно е разкрит като фалшификатор, като ЦРУ официално изтегля поне сто доклада, основани на неговата информация.

Скоро след това Бин Ладен отива в Афганистан. Шефът на Бюрото Бин Ладен Майк Шойър разглежда това като страхотна възможност. ЦРУ е възобновило контактите си с мрежа от афганистански изгнаници в северозападните племенни територии на Пакистан. „Изгнаниците“, както ги наричат в Управлението, са помогнали в преследването на Мир Амал Канси — стрелеца, убил двама служители на ЦРУ пред главната квартира.

Надеждата е, че в един прекрасен ден могат да помогнат за отвличането или убиването на Бин Ладен. Но този ден ще трябва да почака. В момента ЦРУ се занимава с друг човек.

Шефът на близкоизточния отдел на тайната служба Стивън Рихтър е работил в продължение на две години върху план за подпомагане на военен преврат срещу Саддам Хюсеин. Заповедта е дошла от президента Клинтън — третата такава от Белия дом до ЦРУ в продължение на пет години. В Йордания екип от служители на Управлението се среща с Мохамад Абдулах Шауани, бивш командир на иракските специални сили. В Лондон то се договаря с иракския емигрант Ияд Алауи, който оглавява мрежа от непокорни иракски военни и високопоставени лица в партията Баас.^[12] ЦРУ го подкрепя с пари и оръжие. В Северен Ирак Управлението събира племенните вождове на иракските кюрди, възобновявайки една стара и бурна любовна история.^[13]

Въпреки извънредните усилия на ЦРУ всички тези различни и безпорядъчни сили не се обединяват. Управлението влага много милиони в опити да вербува ключови хора от военните и политическите кръгове на Саддам с надеждата, че те ще се надигнат. Но заговорът е разкрит и провален от Саддам и шпионите му. На 26 юни 1996 г. той започва арестите на двеста офицери в Багдад и около него. Екзекутира поне осемдесет от тях, включително синовете на генерал Шауани.

„Случаят със Саддам е интересен случай — обяснява бившият директор на персонала на Конгресната комисия по разузнаване и старши анализатор в ЦРУ Марк Лоуентал след провала на преврата. — Чудесно, отърваваме се от Саддам Хюсеин, което е добра работа. Но кого имаме след него? Кой е нашият човек в Ирак? Всеки, когото поставим на власт там, вероятно ще има издръжливостта на една бълха. Ето, това е случай, в който политиците казват: направете нещо. Това настояване направете нещо всъщност изразява безсилието им.“^[14] Те не виждат, че ЦРУ „няма начин за справяне със Саддам Хюсеин — казва той. — Проблемът с операцията бе, че нямаше надеждни иракчани, с които да се работи. А надеждните иракчани, на които обръщате внимание, нямат възможност да направят това, което искате да направят. Тъй че операцията беше провал. Тя не беше осъществима. Но за един оперативен служител е много трудно да каже: Господин президент, не можем да направим това. Ето как завършвате с операция, която вероятно въобще не би трябвало да започва.“

„Провалът е неизбежен“

Дойч вбесява Клинтън, заявявайки пред Конгреса, че ЦРУ може изобщо да не разреши „проблема Саддам Хюсеин“. Седемнайсетмесечната му служба като директор на Централното разузнаване приключва с огорчение. През декември 1996 г., след като Клинтън е преизбран, той отстранява Дойч от правителството и се обръща към съветника си по националната сигурност Тони Лейк да поеме желаната от толкова малко хора работа.

„Би било голямо предизвикателство — размишлява Лейк. — Имах предвид да подтикна аналитичната страна да направи разузнаването — както източниците, така и крайния продукт — отговарящо на света от средата на 90-те години. Получаваното от нас твърде често бе разбор на новините, извършен през нощта.“^[15]

Но Лейк няма да бъде утвърден в длъжност. Републиканският председател на Сенатската комисия по разузнаване Ричард Шелби от Алабама решава да направи от него изкупителна жертва за всичко, което консерваторите смятат за нередно в провеждането на външната политика от администрацията на Клинтън. Поддържаната от Комисиите по разузнаването представа за двупартийност през по-голямата част от последните двайсет години се изпарява. Съществува и опозиционно настроение срещу Лейк вътре в тайната служба. Посланието е: не ни изпращайте повече никакви външни хора.

„За ЦРУ всеки е външен човек“ — отбелязва Лейк.

Това дори не прилича на честно изслушване. На 17 март 1997 г. Лейк се оттегля разгневен, заявявайки на президента, че няма да прекара още три месеца като „танцуваща мечка в политически цирк“.^[16] Тъй че чашата с отрова е връчена на Джордж Тенет — единствения оставащ избор. Тенет вече управлява Управлението като изпълняващ длъжността директор. Той ще стане петият директор на Централното разузнаване за шест години. „Невъзможно е да се омаловажат объркаността и разцеплението, причинени от толкова много промени на върха — заявява Фред Хиц от ЦРУ. — Отражението на тези промени върху духа, от гледна точка на разрушителността им, не може да бъде пресилено. Вие се питате — кой отговаря за нещата тук? Никой ли там горе не може да играе тази игра? Не разбират ли за какво сме тук? Не осъзнават ли каква е мисията ни?“^[17]

Тенет знае, че мисията е: спасете ЦРУ. Но Управлението се доближава до края на американския век, обременено с открита през 80-те години на XIX век система за личния състав, с информационен конвейер, който най-много прилича на производствена линия от 20-те и с датираща от 50-те години бюрокрация. Тя придвижва хората и парите по начини, които извикват спомени за Сталиновите петилетки. Способността й да събира и анализира тайни е в процес на разпадане, докато информационната епоха експлодира и интернет прави криптирането — трансформацията на езика в кодове — общодостъпен инструмент.^[18] Тайната служба е станала място, където „големите успехи са редки, а провалите — редовни“ — отбелязва един доклад на Конгресната комисия по разузнаването.^[19]

Въпросните провали още веднъж са новини от първата страница. Още веднъж капацитетът на ЦРУ за шпионаж е засегнат от вътрешен предател. Харолд Дж. Никълсън, бивш началник на резидентурата в Румъния, е приел двегодишно назначение като инструктор във Фермата — школата на ЦРУ извън Уилямсбърг, Вирджиния. Той е започнал да шпионира за Москва от 1994 г., продавайки на руснаците досиета за десетки разположени зад граница агенти на ЦРУ, както и личните данни на всички нови служители, завършили Фермата през 1994, 1995 и 1996 г. ЦРУ заявява на федералния съдия, осъдил Никълсън на двайсет и три години затвор, че никога няма да може да изчисли щетите, които той е нанесъл на операциите по целия свят. Кариерите на три випуска курсанти на Управлението са провалени; веднъж разкрити, те не могат да служат извън страната.^[20]

На 18 юни 1997 г., три седмици преди Джордж Тенет да положи клетва, нов доклад на Конгресната комисия по разузнаването заличава остатъците от горделивата представа, че ЦРУ е първата отбранителна линия на Съединените щати. Комисията, ръководена от Портър Дж. Гос, заявява, че Управлението е пълно с неопитни служители, неспособни да говорят езика или да разбират политическата ситуация на страните, за които отговарят. Комисията твърди, че способността на ЦРУ да събира разузнавателна информация чрез шпионаж е незначителна и намалява. Заключението е, че на ЦРУ липсват необходимите „дълбочина, широта и познания, за да следи политическото, икономическото и военното развитие в световен мащаб“.^[21]

По-късно през същото лято разузнавачът от кариерата Ръс Трейвърс публикува плашеща статия в служебното списание на ЦРУ. Според него уменията на САЩ за събиране и анализиране на информация изчезват. В продължение на години — пише той — лидерите на американското разузнаване са настоявали, че насочват Управлението в правия път. Това е мит: „Ние пренастройваме структурите си и повърхностно променяме програмите си… нареждайки много спретнато столовете на палубата на Титаник“. Но „ние ще започнем по-често да правим повече и по-големи грешки — предупреждава Трейвърс. — Отклонили сме се от най-същественото — събирането и безпристрастния анализ на фактите“.

Той дава предсказание за бъдещите ръководители на ЦРУ. „В началото на века анализът е станал опасно фрагментиран. Общността все още може да събира «факти», но анализът от много отдавна е затруднен от обема на достъпната информация и вече не може да различи важните факти от съпътстващия шум. Качеството му става все по-съмнително… Има данни, но не сме успели да оценим напълно значимостта им. От гледната точка на 2001 г. — пише Трейвърс — разузнавателният провал е неизбежен.“^[22]