Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (36)

35. „Неефективни и уплашени“

ЦРУ бива разграбено като завладян град. Конгресни комисии преравят архивите му, Сенатът се фокусира върху тайните дейности, Камарата се е прицелила в неуспехите на шпионажа и анализа. По вашингтонските улици са се появили саморъчно направени плакати на Бил Колби с черепи, кръстосани кости и асо спатия. Старшите служители на Управлението се боят от лично и професионално рухване. Белият дом се опасява от политическо съсипване. На 13 октомври 1975 г. президентът и хората му се събират в Овалния кабинет, за да преценят щетите.

„Всеки документ, който официално показва американско съучастие в убийство, е външнополитическа катастрофа“ — казва Колби на президента. „Освен това те искат да надзърнат в деликатни тайни операции“ — като Лаос. Ще се изправи ли Белият дом пред съда, за да спре Конгреса? „По-добре ще се оправим с политическа конфронтация, отколкото с правна“ — е мнението на Дон Ръмсфелд. За да се подготви за тази битка, към края на октомври 1975 г. президентът реорганизира кабинета си.

Този ход веднага получава името Клането в деня на Вси светии. Джим Шлезинджър е освободен и Дон Ръмсфелд става секретар по отбраната. Дик Чейни заема мястото му като шеф на персонала в Белия дом. И с нетипичен за него макиавелистки ход Форд неутрализира един потенциално опасен опонент за президентската номинация през 1976 г. — уволнява Бил Колби и прави Джордж Хърбърт Уокър Буш следващ директор на Централното разузнаване. На пръв поглед изборът е странен.

Буш не е генерал, адмирал или шпионин. Не знае почти нищо за разузнаването. Той е чисто и просто политик. Синът на Прескът Буш — американски патриций и сенатор от Кънектикът, добър приятел на Алън Дълес — се е преместил в Тексас да си търси щастието в петролния бизнес. Изкарва два мандата в Конгреса. Два пъти се явява на избори за Сената и губи. Бил е посланик в ООН за двайсет и два месеца, по времето на Уотъргейт е неуморимият и енергичен председател на Никсъновия Републикански национален комитет. През август 1974 г. Форд е доста близо до това да направи Буш вицепрезидент. Неуспехът му да спечели поста е най-тежкият удар в неговия политически живот. Утешителната награда е избор между престижни посланически постове и той е избрал Китай. От Пекин Буш е наблюдавал през дебела призма борбите на ЦРУ, разчитайки на радиорепортажите на Гласът на Америка и на изрезки от вестници от миналата седмица.

Но политическите му инстинкти му подсказват какво може да предложи тази работа. „Да се погребе Буш в ЦРУ?“ — пита той себе си. Пише, че „това е политическо гробище“. Казва на Форд: „Виждам това като абсолютен край на всякакво политическо бъдеще.“^[1] Перспективата го потиска. Но чувството му за благоприличие го тласва да каже „да“.

Броени седмици след като става директор в края на януари 1976 г., Буш открива, че обича Управлението — секретността, другарството, приспособленията, международната интрига. ЦРУ за него е като студентския му клуб „Череп и кости“ с милиард долара бюджет. „Това е най-интересната работа, която съм имал“ — пише той на свой приятел през март.^[2] За по-малко от единайсет месеца на кормилото Буш съживява духа в главната квартира, защитава ЦРУ от всички критици и умело го използва, за да изгради политическа основа за нарастващите си амбиции.

Извън това той свършва малко. От самото начало Буш прибързано подлага на унищожителна критика секретаря по отбраната Ръмсфелд, който контролира над 80% от бюджета на разузнаването.^[3] Тези пари ми принадлежат — казва Ръмсфелд; шпионските спътници, електронното наблюдение и военното разузнаване са тактическа поддръжка за американските войници. Макар американската армия да е в пълно отстъпление, Ръмсфелд връзва ръцете на Буш. Той никак не е склонен да позволи на директора на Централното разузнаване да има думата при формирането на секретните разходи. Ръмсфелд е „параноичен“ по отношение на ЦРУ; убеден, че Управлението се е заело „да го шпионира“, той прекъсва отдавнашните канали за връзка и взаимодействие между Пентагона и ЦРУ — разказва ветеранът анализатор Джордж Карвър в интервю за устна история на Управлението.^[4]

След Уотъргейт и Виетнам набирането на нови служители е извънредно трудно. Управлението се олюлява под тежестта на бюрократи на средна възраст, играещи за време; Буш тактично отстранява дванайсет от шестнайсетте най-старши служители в главната квартира в опит да освободи работно пространство. Той иска да посочи свой собствен началник на тайната служба, тъй че повиква този от времето на Колби — Бил Нелсън — и казва, че му е време да си отива. Нелсън отдава чест и си тръгва, но не преди да пусне на бюрото на Буш меморандум, с който му съобщава, че тайната служба има две хиляди служители в повече. Буш спазва традицията на Алън Дълес и укрива проучването.

„ЦРУ беше отрязано“

„Периодът е бурен и тревожен за Управлението — пише Буш на президента Форд на 1 юни 1976 г.^[5] — Интензивните разследвания от страна и на двете камари на Конгреса за повече от една година сега доведоха до значителни публични разкрития на минали и настоящи тайни операции.“ Разследванията карат Сената да създаде Комисия за надзор над разузнаването, докато Буш е директор; Камарата учредява такава година по-късно. Само ако президентът можеше да намери начин да защити ЦРУ от Конгреса, пише Буш, то тогава „тайните операции ще продължат да дават положителния принос за нашата външна политика, който са давали през последните двайсет и осем години“.

Но при новата бдителност на Конгреса Управлението има много малко нови тайни операции в ход. В писмен отговор на въпроси от автора Буш твърди, че конгресните разследвания нанасят трайни вреди на организацията. Те „препятстваха нашите връзки по света“ — връзките на ЦРУ с чуждите разузнавателни служби, източник на толкова много от събираната от Управлението информация — и „накараха много хора в чужбина да странят от съвместната работа с ЦРУ“. Според него най-лошото от всичко е, че „те съсипаха духа на може би най-добрата група държавни служители, които тази страна притежава“.

Продължаващите бойни неуспехи също отслабват духа на ЦРУ през 1976 г. Сред най-големите провали е този в Ангола. Два месеца след падането на Сайгон президентът Форд одобрява голяма нова операция, която да опази Ангола от комунизма. Страната е била най-голямото португалско завоевание в Африка, но лисабонските ръководители са сред най-лошите европейски колониалисти и при изтеглянето си опустошават Ангола. Страната се разпада заради войната между съперничещите си въоръжени формации.

ЦРУ превозва по море 32 милиона в брой и оръжия за 16 милиона долара в Ангола чрез главния си съюзник — президента на Конго Мобуту. Оръжията отиват в една неуправляема банда партизани антикомунисти начело със зетя на Мобуту, свързана и с бялото южноафриканско правителство. Програмата е подпомагана от президента на Замбия Кенет Каунда, любезен политик, който отдавна получава под масата подкрепа от Съединените щати и ЦРУ. Неин координатор в Кисинджъровия Държавен департамент е един талантлив млад дипломат — Франк Г. Уизнър — младши, син и съименник на покойния шеф на тайните операции.

„Бяхме изтласкани от Виетнам — казва Уизнър.^[6] — От страна на администрацията имаше искрена загриженост, че сега Съединените щати ще бъдат подложени на изпитание“ от силите на комунизма по целия свят. „Щяхме ли да гледаме нова, както изглежда, водена от комунистите офанзива да се настанява, да овладее богатата на петрол Ангола и да доведе Студената война в Южна Африка — или щяхме да опитаме да я спрем?“

„Нямаше да сме в състояние да отскочим до Конгреса — след Виетнам — и да кажем: «Вижте, хайде да изпратим на Мобуту американски военни инструктори и снаряжение», така че Кисинджър и президентът решиха да отидат в Управлението.“ Но подкрепяните от ЦРУ в Ангола войски се колебаят и противниците им, силно подпомагани от Москва и Хавана, овладяват столицата. Кисинджър поръчва секретна помощ за още 28 милиона долара. В бюджета на ЦРУ за непредвидени случаи обаче не са останали пари. В началото на краткия престой на Буш в ЦРУ Конгресът публично забранява секретната подкрепа за анголските партизани и убива операцията. Никога дотогава не се е случвало нещо подобно. „ЦРУ беше отрязано, а ние бяхме изтласкани“ — казва Уизнър.

„Чувствам се прецакан“

В деня на двестагодишнината от обявяването на независимостта, 4 юли 1976 г., Буш се готви за среща с губернатора на Джорджия в един хотел в Хърши, Пенсилвания.^[7] Той показва необичайна отзивчивост, когато Джими Картър иска разузнавателна информация от ЦРУ още преди да е спечелил номинацията за президент от Демократическата партия. Никой кандидат не е отправял подобно искане толкова рано в надпреварата. Буш и неговият заместник на Националното разузнаване Дик Леман — който толкова се е разстройвал да гледа как Алън Дълес претегля докладите на ръка, вместо да ги чете — намират Картър за крайно заинтересуван. Дискусията им се простира от шпионските спътници до бъдещето на управлението на бялото малцинство в Южноафриканската република. Споразумяват се, че срещите могат да продължат по-късно през юли в дома на Картър, в селището Плейнс в Джорджия.

Директорът едва смогва да се добере дотам. Реактивният самолет Гълфстрийм на ЦРУ не може да се справи с чимовете по пистата в Плейнс. Управлението търси логистична подкрепа от Пентагона и научава, че Буш ще трябва да вземе хеликоптер до полето Питърсън. Екипажът на ЦРУ преглежда картите си. Къде, по дяволите, е полето Питърсън? Още един телефонен разговор до Плейнс и разбират: „нивата на Питърсън“ са четирийсетте акра на някакъв фермер край градчето.

Шестчасовата сесия засяга Ливан, Ирак, Сирия, Египет, Либия, Родезия и Ангола. Китай отнема половин час. Съветският съюз — десет пъти повече. Хората от ЦРУ говорят целия следобед и вечерта. Картър, който е бил ядрен инженер във флота, схваща тайните тънкости на американския стратегически арсенал. Той особено се интересува от данните за съветските оръжия, добити от шпионските спътници, и разбира, че събраната от тях разузнавателна информация ще играе жизненоважна роля в контрола на въоръжаването. Той научава, че Съветите никога няма да разкрият картите си с точно изявление за размера на своите ядрени сили; американската страна ще трябва да седне на масата на преговорите и да каже на Съветите колко ракети имат те и колко имаме ние. Това кара Картър да се замисли: идеята, че Съветите лъжат, изглежда, е нова за него.

Буш го уверява, че фотографиите от шпионските спътници от първо поколение са дали на президентите Никсън и Форд информацията, потребна за прокарването на САЛТ — Договора за ограничаване на стратегическите въоръжения, и за следене отблизо дали Съветите ще го спазват. През същото лято ще се появи ново поколение сателити. Те носят кодовото име Ключалка и предоставят телевизионни образи в реално време вместо бавно проявяващи се снимки. Отделът на ЦРУ за наука и технологии работи от години върху Ключалка и пробивът е голям.

Кандидат-вицепрезидентът на Картър — сенаторът от Минесота Уолтър Мондейл, пита за тайните операции и за връзките на Управлението с чуждите разузнавателни служби. Мондейл е бил член на Комисията Чърч, сенатската експертна група, която разследва ЦРУ.^[8] Окончателният й доклад е излязъл два месеца по-рано. Днес комисията се помни основно с изказването на председателя й, че ЦРУ е „непокорен слон“ — изявление, което е доста встрани от същината, понеже оневинява президентите, яздили същия слон. Буш, гневен заради самото съществуване на Комисията Чърч, отказва да отговори на въпросите на Мондейл.

Две седмици по-късно заедно с Буш в Плейнс са осем служители на ЦРУ, насядали в кръг в дневната на Картър, докато дъщеря му и котката й влизат и излизат. За изненада на хората от ЦРУ, той сякаш има много нюансирано разбиране за света. Когато Картър и Форд се сблъскват в първите телевизионни президентски дебати след времето на Кенеди и Никсън, губернаторът сверява външнополитическия часовник на президента. Освен това той удря тежко Управлението с думите: „Нашата система на управление — въпреки Виетнам, Камбоджа, ЦРУ, Уотъргейт — си остава най-добрата система за управление на Земята.“

На 19 ноември 1976 г. се провежда още една неловка среща между Буш и новоизбрания президент Картър в Плейнс. „Буш искаше да бъде оставен в ЦРУ — спомня си Картър.^[9] — Ако се бях съгласил с това, той никога нямаше да стане президент. Кариерата му щеше да се насочи по съвсем различен път!“

Бележката на Буш за срещата сочи, че той е разкрил на новоизбрания президент няколко текущи операции, включително финансовата подкрепа на ЦРУ за държавни глави като краля на Йордания Хюсеин и президента на Конго Мобуту, както и за силни хора като Мануел Нориега, бъдещия диктатор на Панама.^[10] Буш забелязва, че Картър изглежда странно разсеян. Впечатлението му е правилно. Новоизбраният президент намира субсидиите за чужди лидери осъдителни.

Към края на 1976 г. Буш е в лоши отношения с някои от бившите си почитатели в Управлението. Той е взел дръзкото политическо решение да възложи на един екип от неоконсервативни идеолози — Дик Леман ги нарича „бесни крайнодесни“ — да пренапише оценките на ЦРУ за съветските въоръжени сили.^[11]

Уилям Дж. Кейси, най-гласовитият член на президентския Консултативен съвет по разузнаване, е поговорил с някои от приятелите и познатите си в разузнавателната общност. Те са убедени, че ЦРУ опасно подценява съветската ядрена мощ. Кейси и колегите му от Консултативния съвет настояват пред президента Форд да възложи на външна група да напише своя оценка за Съветите. Екипът, чиито членове са дълбоко разочаровани от намаляване на напрежението и са грижливо подбрани от републиканската десница, включва генерал Даниел О. Греъм, водещият защитник на ракетната отбрана, и Пол Уолфовиц, загубил илюзиите си участник в преговорите за контрол на въоръженията и бъдещ заместник-секретар по отбраната. През май 1976 г. Буш одобрява „Отбор Б“ с жизнерадостната бележчица: „Изстрелваме ги! Окей, Дж. Б.“^[12]

Дебатът е много технически, но същността му се свежда до единствения въпрос: какво крои Москва? „Отбор Б“ описва един Съветски съюз в разгара на огромно увеличаване на въоръжените сили — когато той всъщност орязва военните си разходи. Хората от отбора драматично преувеличават точността на съветските междуконтинентални балистични ракети. Те удвояват броя на строящите се от Съветския съюз стратегически бомбардировачи със среден обсег на действие Ту-26. Неведнъж предупреждават за опасности, които така и не се случват, за заплахи, които не съществуват, за технологии, които не са създадени, и най-ужасяващото от всичко — за призрака на някаква тайна съветска стратегия за водене и спечелване на ядрена война. После, през декември 1976 г., те избирателно споделят откритията си със симпатизиращи репортери и коментатори. „Б — отборът беше извън контрол — казва Леман — и от тях изтичаше информация навсякъде.“

Създаденото от „Отбор Б“ вълнение продължава с години, довежда до грамаден ръст в разходите на Пентагона за въоръжение и води пряко до избирането на Роналд Рейгън в челото на списъка на фаворитите за президентска номинация на Републиканската партия. След края на Студената война Управлението подлага изводите на „Отбор Б“ на проверка.^[13] Всеки един от тях е погрешен. Става дума за същите неща като ракетното изоставане или изоставането с бомбардировачите.

„Чувствам се прецакан“ — казва Буш на Форд, Кисинджър и Ръмсфелд на последното заседание на Съвета за национална сигурност при отиващата си администрация.

Разузнавателният анализ се е корумпирал — още един инструмент за извличане на политическа изгода — и никога вече няма да възвърне почтеността си. От 1969 г. нататък оценките на ЦРУ биват откровено политизирани — откакто президентът Никсън принуждава Управлението да промени гледището си за способността да нанесат първия ядрен удар. „Гледам на това почти като на повратна точка, от която всичко тръгна надолу — казва в интервю за устна история на ЦРУ Абът Смит, който ръководи Службата за национални преценки на Управлението при Никсън. — Администрацията на Никсън действително бе първата, при която разузнаването беше просто още една форма на политиката. Това неминуемо щеше да причини катастрофа и мисля, че я причини.“ Джон Хьойзинха, който наследява Смит през 1971 г., се изразява още по-недвусмислено пред историците на ЦРУ, а истинността на мислите му отеква през следващите десетилетия и през XXI век:

Вижте, в ретроспектива аз наистина не вярвам, че една разузнавателна организация при това правителство е в състояние да предостави честен аналитичен продукт, без да рискува политическото му оспорване. Изобщо смятам, че тенденцията разузнаването да се третира политически се задълбочаваше през целия период. И това беше главно по въпроси като Югоизточна Азия и увеличаването на съветските стратегически сили, които предизвикваха крайно политическо разделение. Смятам, че от днешна гледна точка може би е наивно да се вярва в това, в което повечето от нас са вярвали едно време… че можеш да предоставиш честен аналитичен продукт и той да се приеме за чиста монета… Според мен с течение на времето разузнаването имаше сравнително слабо влияние върху политиката, която водехме. Относително никакво. При определени специфични условия може би някакви прозрения или предоставени факти имаха ефект върху това, което правехме. Но само при много ограничен кръг обстоятелства. Като цяло разузнавателната работа не изменяше предварителните убеждения, с които политическите лидери встъпваха в длъжност. Те си носеха багажа и малко или повече оставаха с него. В идеалния случай се предполагаше, че… сериозният разузнавателен анализ може… да подкрепи политическата страна да преразгледа предубежденията си, да направи воденето на политиката по-умело, по-близко до реалностите в света. Това бяха големите амбиции, които — мисля — никога не се осъществиха.^[14]

Такива мисли не безпокоят директора на Централното разузнаване и бъдещ президент на Съединените щати.

„Какво велико нещо е ЦРУ“

На сбогуване със служителите в главната квартира на ЦРУ Буш излиза с оптимистично благодарствено обръщение, какъвто обичай има. „Надявам се в идните години да намеря начин да накарам американския народ да разбере по-добре какво велико нещо е ЦРУ“ — пише той.^[15] Буш е последният директор на Централното разузнаване, който получава от хората си в главната квартира нещо, наподобяващо пълна подкрепа. В техните очи най-голямата му заслуга е, че се е опитал да спаси тайната служба. Но за негов срам, в крайна сметка е оставил политиците да покорят ЦРУ.

„Не намирам спад в качеството на разузнавателния анализ — казва Кисинджър на последната им среща преди встъпването в длъжност на Джими Картър. — Но за тайните действия важи противното. Ние вече не сме способни да правим това.“

„Прав си, Хенри — казва Джордж Хърбърт Уокър Буш, един от най-големите насърчители, които ЦРУ някога е имало. — Ние сме едновременно неефективни и изплашени.“