Тим Уайнър
Наследство от пепелища: Историята на ЦРУ (14)

13. „Слепота по свое желание“

Увлечен от тайните операции, Алън Дълес престава да се съсредоточава върху същината на своята мисия — да снабдява президента с разузнавателна информация.

Той се отнася към повечето анализатори от ЦРУ и към голяма част от тяхната работа със заучено презрение. Държи ги да чакат с часове, когато идват да го подготвят за сутрешните срещи в Белия дом. Когато следобедът минава във вечер, изхвърча от вратата и профучава край тях, бързайки да стигне навреме за някоя уговорена вечеря.

Създал си бе „навика да оценява докладите според тежестта — казва Дик Леман, старши анализатор в ЦРУ в течение на три десетилетия и по-късно човекът, който подготвя ежедневната с водка на президента. — Претегляше ги на ръка и решаваше, без да ги е чел, дали ще ги приеме или не.“^[1]

Някой анализатор, допуснат в светая светих следобед, за да съветва Дълес по кризата в дадения момент, може да намери директора да гледа бейзболния мач на Уошингтън Сенатърс по телевизията в кабинета си. Изтегнат на стола, с крака върху отоманката, Дълес следи мача, докато нещастният съветник стои с лице към него зад телевизора. Когато докладващият достига важните моменти, Дълес анализира играта с топката.

Той става нехаен по належащите въпроси на живот и смърт.

„Да подведем под отговорност цялата съветска система“

Дълес и Уизнър са започнали заедно над двеста важни тайни операции зад граница в продължение на пет години, наливайки цели американски състояния в политиката на Франция, Германия, Италия, Гърция, Египет, Пакистан, Япония, Тайланд, Филипините и Виетнам. Управлението е провалило нации. То може да издига и да сваля президенти и министър-председатели. Но не може да хване спатиите на врага.

В края на 1955 г. президентът Айзенхауер променя насоката на работа на ЦРУ. Осъзнавайки, че тайните действия не могат да разклатят основите на Кремъл, той преразглежда правилата, написани в началото на Студената война. Новата заповед с номер СНС 5412/2 от 28 декември 1955 г. остава в сила петнайсет години.^[2] Новите цели са да „се създадат и използват тежки проблеми за международния комунизъм“, да „се предотврати всяка заплаха от страна на една партия или отделни лица, пряко или непряко подчиняващи се на комунистически контрол“ и да „се укрепи ориентацията към Съединените щати на хората в свободния свят“ — големи амбиции, но по-скромни и нюансирани от това, което Дълес и Уизнър опитват да постигнат.

Няколко седмици по-късно съветският лидер Никита Хрушчов създава повече грижи за международния комунизъм, отколкото ЦРУ е сънувало, че е възможно. В речта си пред Двайсетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) от февруари 1956 г. той осъжда починалия преди по-малко от три години Сталин като „върховен егоист и садист, способен да пожертва всичко и всеки заради собствената си власт и слава“. Управлението дочува слухове за речта през март. „Давам царството си за един екземпляр“ — казва на своите хора Алън Дълес. Може ли най-сетне Управлението да се сдобие с вътрешна разузнавателна информация от Политбюро?

Тогава, както и сега, ЦРУ разчита много на чужди разузнавателни служби, като плаща за тайни, които не може да разкрие самостоятелно. През април 1956 г. израелски шпиони доставят текста на Джеймс Енгълтън, който става връзката на ЦРУ с еврейската държава. Този канал дава много от разузнавателните сведения на Управлението за арабския свят, но на съответната цена — растяща зависимост на САЩ от Израел за обяснението на събитията в Близкия изток. Израелската перспектива обагря американските възприятия през идните десетилетия.

През май, след като Джордж Кенан и други отсъждат, че текстът е оригинален, в ЦРУ се разразява голям спор.

И Уизнър, и Енгълтън искат да запазят текста в тайна от свободния свят, но избирателно да пропускат по малко от него в чужбина, за да сеят раздор между комунистическите партии по света. Енгълтън смята, че като посоли текста с пропаганда, „ще може да извлече от него такава изгода, която да обърка руснаците и техните служби за сигурност, и може би да използва някои от тези емигрантски групи, които по онова време все още се надявахме да активираме, за да се освободи Украйна или нещо такова“ — казва Рей Клайн, един от най-доверените на Дълес анализатори по това време.

Но преди всичко те искат да го ползват за стръв, която да примамва съветски шпиони, за да спасят от катастрофа една от най-дълготрайните и най-неефективните операции на Уизнър — Червена шапка.

Програма със световен обхват, която започва през 1952 г. и взела името си от гаровите хамали, помагащи на натоварените с багаж пътници, Червена шапка цели да накара съветски граждани да дезертират от страната си и да работят за ЦРУ. В идеалния случай те трябва да служат като „дезертьори на място“ — да останат на правителствените си постове, докато шпионират в полза на Щатите. Ако не успеят в това, трябва да избягат на Запад и да разкрият каквото знаят за съветската система. Но по това време броят на важните съветски източници, разработени от Червена шапка, е нула. Съветският отдел на тайната служба на ЦРУ се управлява от един тесногръд харвардски възпитаник на име Дана Дюран, който дължи поста си на комбинация от случайност, грешка и съюз е Енгълтън. Отделът е неработещ според доклад на генералния инспектор, изработен през юни 1956 г. и разсекретен през 2004 г.^[3] Съветският отдел не е в състояние да даде „достоверен отчет за своите мисии и функции“ и още по-малко — да схване какво става в Съветския съюз. Докладът съдържа списък на двайсет „контролирани агенти“ на ЦРУ в Русия през 1956 г. Единият е младши офицер, инженер във флота, другият е съпругата на учен изследовател на управляеми ракети. Останалите са изброени като работник, телефонен техник, началник на гараж, ветеринар, гимназиален учител, ключар, ресторантски работник и безработен. Никой от тях не би могъл да има и представа какво движи Кремъл.

В първата съботна сутрин на юни 1956 г. Дълес вика Рей Клайн в кабинета на директора. „Уизнър каза, че според тебе ние трябва да пуснем тайната реч на Хрушчов“ — казва Дълес.

Клайн излага доводите си: това е фантастично разкриване на „истинските чувства на всички тези хора, които е трябвало да работят при тоя стар мръсник Сталин толкова години“.

„За Бога — казва той на Дълес, — нека я извадим.“

Дълес държи своето копие на речта с треперещите си възлести, артритни и подагрични пръсти. Старецът поставя чехлите си на бюрото, обляга се, побутва очилата на главата си и казва: „Ей Богу, мисля, че ще взема политическо решение“ — спомня си Клайн. Той звънва на Уизнър по интеркома и „до известна степен плахо придума Франк до позицията да не е на различно мнение с пускането й и използвайки същите аргументи като мен, че това е голям исторически шанс да «подведем под отговорност цялата съветска система, както — мисля си — аз му препоръчах да каже».“^[4]

После Дълес вдига телефона и се обажда на брат си. Текстът е пропуснат през Държавния департамент и излиза три дни по-късно в Ню Йорк Таймс. Това решение дава тласък на събития, които ЦРУ никога не си е представяло.

„ЦРУ представляваше велика сила“

През следващите месеци тайната реч е излъчена отвъд Желязната завеса от радио Свободна Европа — медийната машина на ЦРУ за 100 милиона долара. Повече от три хиляди водещи, писатели и инженери емигранти и техните американски началници предават на осем езика, заемайки ефира до деветнайсет часа дневно. На теория се предполага, че излагат новините и пропагандата направо. Но Уизнър иска да използва думите като оръжия. Неговата намеса създава разделение в посланието на радио Свободна Европа.^[5]

Емигрантите в радиоефира умоляват американските си шефове да им предоставят ясно послание за предаване. Ето го и него: речта се повтаря в ефира ден и нощ.

Последиците идват веднага. Най-добрите анализатори на ЦРУ няколко месеца по-рано са стигнали до извода, че никакво народно въстание не е възможно през 50-те години в Източна Европа. На 28 юни, след като речта е излъчена, полските работници започват да въстават срещу своите комунистически управници. Те се бунтуват срещу намаляването на заплатите и разрушават излъчвателите, които заглушават предаванията на Свободна Европа. Но ЦРУ не може да направи нищо, освен да подхранва гнева им — не и когато съветски маршал командва полската армия и съветски разузнавателни офицери надзирават тайната полиция, която убива петдесет и трима поляци и затваря стотици.

Полската борба кара Съвета за национална сигурност да потърси пукнатина в градежа на съветския контрол. Вицепрезидентът Никсън твърди, че ще е от полза за американските интереси, ако Съветите смажат и подчинят още някоя новоизлюпена сателитна държава като Унгария и така дадат източник за глобална антикомунистическа пропаганда.^[6] Залавяйки се за тази тема, Фостър Дълес спечелва президентското одобрение за нови усилия за предизвикване на „спонтанни прояви на недоволство“ в завладените страни. Алън Дълес обещава да подкрепи програма на Свободна Европа, която праща оттатък Желязната завеса балони, натоварени с листовки и Медали на свободата — алуминиеви значки, украсени с лозунги и изображение на Камбаната на свободата.^[7]

След това Дълес се отправя на петдесет и седем дневен световен тур, обикаляйки Земята в закопчан с цип летателен костюм на борда на специално конфигуриран самолет DC-6 е четири двигателя. Той се отбива в резидентурите на ЦРУ в Лондон и Париж, Франкфурт и Виена, Рим и Атина, Истанбул и Техеран, Дахран и Делхи, Банкок и Сингапур, Токио и Сеул, Манила и Сайгон. Пътуването е публична тайна: Дълес е посрещан като държавен глава, а той обожава вниманието. Това е „една от най-рекламираните тайни обиколки, правени някога“ — казва Рей Клайн, който придружава директора. Прикрито, но все пак ярко — това е ЦРУ при Алън Дълес. То е място, където „наистина секретни практики биват компрометирани“, докато „анализът е обвит в атмосфера на секретност, която е ненужна, често контрапродуктивна и в дългосрочна перспектива — разрушителна“ — мисли Клайн. Докато гледа как чуждите лидери се умилкват около Дълес на държавните приеми, той научава още един урок: „ЦРУ представляваше велика сила. Това беше малко плашещо.“^[8]

„Слепота по свое желание“

На 22 октомври 1956 г., скоро след като Дълес се е завърнал във Вашингтон, крайно изтощеният Франк Уизнър изключва осветлението в кабинета си, минава по коридорите с овехтял линолеум и ронеща се боя от стените във Временна сграда L, прибира се в елегантния си джорджтаунски дом и се стяга за своята обиколка на най-големите резидентури на ЦРУ в Европа.

Нито той, нито шефът му имат представа за двете най-важни събития, които се случват в света. В Париж и Лондон са в ход военни планове, докато в Унгария наближава народна революция. В продължение на две съдбоносни седмици Дълес ще изтълкува или представи погрешно всеки аспект на тези кризи в докладите си до президента.

Уизнър полита над Атлантика в мрак. След нощния полет до Лондон на първо място в дневния му ред е отдавна планирана вечеря със сър Патрик Дийн, висш офицер от британското разузнаване. Те трябва да обсъдят плановете си за сваляне на египетския лидер Гамал Абдел Насър, дошъл на власт три години по-рано с военен преврат. Проблемът назрява от месеци. Сър Патрик е бил във Вашингтон преди няколко седмици и двамата са се съгласили, че по един или друг начин целите им изискват отстраняването на Насър от власт.

Първоначално ЦРУ е подкрепяло Насър, давайки му милиони, изграждайки за него мощна държавна радиостанция, обещавайки му американска военна и икономическа помощ. Но Управлението е изненадано от събитията в Египет въпреки факта, че служителите му в американското посолство в Кайро са около четири пъти повече от тези от Държавния департамент. Най-голямата изненада е, че Насър не остава купен: той използва част от дадените му от ЦРУ като подкупи три милиона долара, за да построи в Кайро минаре на острова пред Нил Хилтън. То е известно като el wa ’ef rusfel — ерекцията на Рузвелт. Тъй като Рузвелт и ЦРУ не могат да удържат на обещанието си за американска военна помощ, Насър се съгласява да продава на Съветския съюз египетски памук срещу оръжия. След това, през юли 1956 г., се опълчва срещу традицията на колониализма, национализирайки Компанията на Суецкия канал — корпорация, създадена от британците и французите, която управлява изкуствения морски търговски път в Близкия изток. Лондон и Париж ръмжат от негодувание.

Британците предлагат убийството на Насър и замислят да отклонят водите на Нил, за да провалят опита на Египет за икономическа автаркия. Айзенхауер заявява, че ще бъде „крайно погрешно“ да се използва смъртоносна сила.^[9] ЦРУ предпочита дълга, бавна подривна кампания срещу Египет.

Това е въпросът, за който Уизнър трябва да се разбере със сър Патрик Дийн. Когато сър Патрик не се явява на отдавна насрочената им среща, Уизнър отначало е озадачен, а след това — бесен. Британският шпионин има друг ангажимент: той е във вила край Париж, нанасяйки последните щрихи към координираното въоръжено нападение на Великобритания, Франция и Израел срещу Египет. Целта им е да унищожат правителството на Насър и да си върнат Суец със сила. Най-напред Израел ще атакува Египет, а след това Британия и Франция ще нанесат удар, представяйки се за пазители на мира, докато завземат канала.

ЦРУ не знае нищо за това. Дълес уверява Айзенхауер, че докладите за съвместен израелско — британско — френски план са абсурдни.^[10] Той отказва да чуе главния разузнавателен анализатор на Управлението и американския военен аташе в Тел Авив — и двамата убедени, че Израел възнамерява да воюва срещу Египет. Не се вслушва и в стария си приятел Дъглас Дийон, който му се обажда да го извести, че Франция участва в заговора. Вместо това директорът избира да слуша Джим Енгълтън и израелските му агенти. Веднъж спечелили си вечната им благодарност с набавянето на копие от речта на Хрушчов, израелците мамят Дълес и Енгълтън с дезинформация — предупреждение, че предстоят проблеми другаде в Близкия изток. На 26 октомври директорът предава на президента измислиците им по време на заседанието на Съвета за национална сигурност: Кралят на Йордания е убит! Египет скоро ще удари Ирак!

Президентът побутва тези заглавия настрана. Той заявява, че „водещата новина продължава да е Унгария“.

Голяма тълпа се е събрала пред Парламента в Будапеща два дни по-рано начело с бунтуващи се срещу комунистическото управление студенти демонстранти. Омразната полиция за държавна сигурност се сблъсква с втора тълпа при правителствената радиостанция, откъдето някакъв партиен функционер осъжда протестите. Някои от студентите са въоръжени. От сградата на радиото прозвучава изстрел, полицията открива огън и протестиращите се сражават с нея цяла нощ. В будапещенската градска градина трета тълпа събаря статуя на Сталин от пиедестала й, завлича я пред Народния театър и я разбива на парчета. На следващата сутрин танкове и части на Червената армия влизат в Будапеща, като демонстрантите убеждават поне неколцина млади съветски войници да се присъединят към тях. Бунтовниците се придвижват към Парламента на съветски танкове, развявайки унгарското знаме. Руските командири се паникьосват и в един ужасен момент на площад Кошут избухва ослепяващ кръстосан огън. Поне сто души загиват.

В Белия дом Алън Дълес опитва да обясни на президента значението на унгарското въстание. „Дните на Хрушчов може би са вече преброени“ — казва той. Но греши със седем години.

Дълес се свързва с Уизнър в Лондон на следващия ден, 27 октомври. Шефът на тайните операции иска да направи всичко, което може, за да помогне на въстанието. Молил се е за момент като този цели осем години.

Съветът за национална сигурност му е наредил да поддържа надеждата в Унгария жива. „Да се направи по-малко — гласят заповедите му, — би означавало да се пожертва моралното основание на САЩ да водят свободните народи.“ Той съобщава в Белия дом, че ще създаде общонационално нелегално политическо и военно движение посредством Римокатолическата църква, селските колективи, вербувани агенти и емигрантски групи. Провалил се е напълно. Емигрантите, които е изпратил през границата от Австрия, са арестувани. Хората, които опитва да вербува, са лъжци и крадци. Усилията му да създаде тайна информационна мрежа в Унгария пропадат. Заровил е оръжия из цяла Европа, но когато кризата идва, никой не може да ги открие.

През октомври 1956 г. няма резидентура на ЦРУ в Унгария. Няма отделение за унгарски операции в тайната служба в Центъра, като почти никой не говори езика. Когато бунтът започва, Уизнър има в Будапеща един човек: Геза Катона, американец от унгарски произход, който прекарва 95% от времето си, вършейки своята официална работа като дребен чиновник от Държавния департамент — изпраща писма, купува марки и канцеларски материали, класира документи. Когато въстанието започва, той е единственият надежден чифт очи и уши, с който разполага ЦРУ в Будапеща.

По време на двуседмичния живот на унгарската революция Управлението знае не повече от прочетеното във вестниците. Не е имало представа, че въстанието ще се случи, или как ще се развие, или че Съветите ще го смажат. Ако Белият дом се беше съгласил да изпрати оръжия, Управлението нямаше да има представа къде да ги достави. Една секретна история на ЦРУ за унгарското въстание твърди, че тайната служба е в състояние на „слепота по свое желание“.^[11]

„В нито един момент — заявява документът — не сме имали нищо, което да може в какъвто и да е смисъл да бъде взето за разузнавателна операция.“

„Треската на момента“

На 28 октомври 1956 г. Уизнър отлита за Париж и свиква неколцина доверени членове на американската делегация, присъстваща на конференция на НАТО по източноевропейския въпрос. Сред тях е Бил Грифит, старшият политически съветник в мюнхенската централа на радио Свободна Европа. Уизнър, ликуващ заради зараждащото се истинско въстание срещу комунизма, кара Грифит да засили пропагандата. Неговите призиви водят до паметна бележка от директора на радио Свободна Европа до унгарския екип в Мюнхен: „Всички ограничения са махнати — гласи тя. — Всичко е позволено. Повтарям: всичко е позволено.“ Още същата вечер радио Свободна Европа призовава унгарските граждани да саботират железниците, да късат телефонните линии, да въоръжават партизаните, да взривяват танкове и да се бият със Съветите до смърт. „Тук е РСЕ, гласът на свободна Унгария — обявява радиото. — В случай на танкова атака всички леки оръжия трябва да открият огън по визьорите на танковете.“ Слушателите са съветвани да хвърлят „коктейл Молотов… еднолитрова винена бутилка, пълна с бензин… върху зарешетения вентилационен отвор над двигателя“. Предаванията започват със „Свобода или смърт!“^[12]

Същата вечер Имре Наги, бивш премиер-министър, изключен от Комунистическата партия от хардлайнерите, излиза пред държавното радио, за да осъди „ужасните грешки и престъпления от изминалите десет години“.^[13] Той заявява, че руските войски ще напуснат Будапеща, че старите сили за държавна сигурност ще бъдат разпуснати и че „ново правителство, опиращо се на властта на народа“, ще се бори за демократическо самоуправление. За седемдесет и два часа Наги образува работещо коалиционно правителство, премахва еднопартийната система, скъсва с Москва, обявява Унгария за неутрална държава и се обръща към ООН и Съединените щати за помощ. Но докато Наги взема властта и цели да премахне съветския контрол над Унгария, Алън Дълес го намира за провал. Той заявява на президента, че човекът на Ватикана в Унгария кардинал Миндсенти, току-що освободен от домашен арест, може и трябва да поведе нацията. Това става партийна линия на радио Свободна Европа. „Една възродена Унгария и посоченият водач, изпратен от Бога, се срещнаха в тези часове.“

Радиостанциите на ЦРУ лъжливо обвиняват Наги, че е поканил съветските войски в Будапеща. Нападат го като предател, лъжец, убиец. Някога е бил комунист и следователно е прокълнат завинаги. В този момент три нови честоти на Управлението са в ефир. От Франкфурт руските Солидаристи в изгнание заявяват, че армия от бойци за свобода е на път за унгарската граница. От Виена ЦРУ усилва нисковолтовите предавания на унгарските партизани и ги излъчва обратно към Будапеща. От Атина специалистите по психологическата война предлагат руснаците да бъдат избесени.

Директорът е в екстаз, докато информира Айзенхауер за ситуацията в Будапеща на следващото заседание на Съвета за национална сигурност на 1 ноември 1956 г. „Случилото се там е чудо — заявява Дълес на президента.^[14] — Заради мощта на общественото мнение не може да се използва ефективно въоръжена сила. Приблизително осемдесет на сто от унгарската армия е преминала на страната на бунтовниците и ги е снабдила с оръжие.“

Но Дълес греши напълно. Въстаниците имат нищожно въоръжение. Унгарската армия не е минала на другата страна. Тя чака да види как ще задуха вятърът от Москва. Съветите изпращат над двестахилядна войска и около 2500 танка и бронирани машини в битката за Унгария.

В утрото на съветското нахлуване унгарският говорител на радио Свободна Европа Золтан Тури казва на слушателите си, че „натискът върху американското правителство за изпращане на военна помощ на бойците за свобода ще стане неудържим“. Докато десетки хиляди обезумели гневни бежанци се изсипват през границата в Австрия през следващите няколко седмици, мнозина споменават това предаване като „обещанието, че ще дойде помощ“.^[15] Никаква помощ не идва. Алън Дълес настоява, че радиостанциите на ЦРУ не са направили нищо, за да насърчават унгарците. Президентът му вярва. Ще изминат четирийсет години, преди транскрипциите на предаванията да бъдат открити.

За четири страшни дни съветските войски смазват партизаните в Будапеща, избиват десетки хиляди и откарват още хиляди на смърт в сибирските затворнически лагери.

Съветското нападение започва на 4 ноември. Същата вечер унгарските бежанци започват да обсаждат американското посолство във Виена, умолявайки САЩ да направят нещо. Имаха остри въпроси, спомня си началникът на резидентурата на ЦРУ Пер де Силва — „Защо не сме помогнали? Нима не сме знаели, че унгарците разчитат на нас за подкрепа?“

Той няма отговори. Бомбардиран е от заповеди на главната квартира да обкръжава несъществуващи легиони от съветски войници, които хвърляли оръжията си и се отправяли към австрийската граница. Дълес съобщава на президента за тези масови дезертирания. Те са самоизмама. Де Силва може само да предполага, че „Центърът е обхванат от треската на момента“.^[16]

„Вече произлизат странни работи“

На 5 ноември Уизнър пристига в командваната от Трейси Барнс франкфуртска резидентура на ЦРУ така смутен, че едва може да говори. Докато руските танкове избиват юноши в Будапеща, Уизнър прекарва безсънна нощ в резиденцията на Барнс, играейки си с детски влакчета. Той не изпитва радост от преизбирането на Айзенхауер на следващия ден. Нито пък президентът е доволен да го будят с пресен, но лъжлив доклад от Алън Дълес, че Съветите били готови да изпратят двеста и петдесет хилядна войска в Египет, за да защитава Суецкия канал от британците и французите.^[17] Той е недоволен и от неспособността на ЦРУ да докладва за реалното съветско нападение в Унгария.

На 7 ноември Уизнър отлита до виенската резидентура, на трийсет мили от унгарската граница. Той наблюдава безпомощно, докато унгарските партизани изпращат прощалните си послания към свободния свят по кабелите на Асошиейтед Прес:

НАМИРАМЕ СЕ ПОД ТЕЖЪК КАРТЕЧЕН ОГЪН… СБОГОМ, ПРИЯТЕЛИ, ГОСПОД ДА СПАСИ ДУШИТЕ НИ

Уизнър бяга от Виена и отлита до Рим. Същия ден вечеря с американските шпиони от римската резидентура, сред тях и Уилям Колби, бъдещият директор на разузнаването. Уизнър се гневи, че хората умират, докато Управлението се колебае. Той искаше „да отиде на помощ на борците за свобода — спомня си Колби. — Тъкмо това е целта, с която е била предвидена възможността за паравоенни действия на Управлението. И е ясно, че те биха могли да свършат това, без да въвлекат Съединените щат и в световна война със Съветския съюз“. Но Уизнър не може да изложи горното по смислен начин. „Ясно беше, че е на ръба на нервна криза“ — разказва Колби.^[18]

Уизнър продължава за Атина, където резидентът на ЦРУ Джон Ричард сън го вижда „крайно превъзбуден, бързащ и напрегнат“.^[19] Той успокоява нервите си с цигари и алкохол. Пие уиски направо от бутилката в пристъп на мъка и гняв.

На 14 декември е отново в главната квартира, слушайки оценката на Алън Дълес за възможностите на ЦРУ за градска война в Унгария. „Добре сме екипирани за партизанска война в горите — заявява Дълес, — но има сериозен недостиг на оръжия за уличен и близък бой и особено на противотанкови оръдия.“^[20] Той иска от Уизнър да му каже кои са „най-добрите оръжия, които да дадем в ръцете на унгарците“, и „борците за свобода от други страни зад Желязната завеса, които могат да въстанат срещу комунистите“. Уизнър отговаря величествено: „Раните, нанесени на комунистите в Русия от последните събития в света, са значителни и някои от тях са много дълбоки. Изглежда, че Съединените щати и свободният свят са почти вън от опасност.“ Някои от колегите му офицери виждат случай на военна депресия. Най-близките на Уизнър виждат нещо по-лошо. На 20 декември той постъпва в болница в делириум, като основната му болест е определена погрешно от лекарите.

Същия ден в Белия дом президентът Айзенхауер получава официалния доклад от тайното разследване на секретната служба на ЦРУ. Ако този доклад стане общоизвестен, той би унищожил Управлението.

Главният му автор е посланик Дейвид К. Е. Брус, който е един от най-добрите приятели на Франк Уизнър във Вашингтон — достатъчно близък, за да изтича до Уизнърови да вземе душ и да се обръсне една сутрин, когато топлата вода във великолепната му къща в Джорджтаун спира. Той е американски аристократ, човек №2 в лондонското отделение на ССО на Бил Донован-Дивия, посланик на Труман във Франция, предшественик на Уолтър Бидъл Смит като държавен подсекретар и кандидат за директор на разузнаването през 1950 г. Знае много за операциите на ЦРУ в страната и в чужбина. Личните дневници на Брус показват, че е срещал Алън Дълес и Франк Уизнър на дузини закуски, обеди, вечери, питиета и дискретни разговори в Париж и Вашингтон между 1949 и 1956 г.^[21] Той отбелязва „голямото си възхищение и привързаност“ към Дълес, който лично препоръчва Брус да влезе в новия Консултативен съвет по разузнаване към президента.

Айзенхауер е поискал да има свои собствени „очи“ за Управлението. Още през януари 1956 г. след секретната препоръка на доклада Дулитъл той публично е обявил създаването на президентския съвет. В дневника си е записал, че иска консултантите да докладват на всеки шест месеца за стойността на работата на ЦРУ.

Посланик Брус иска и получава от президента пълномощия да следи отблизо тайните операции на ЦРУ — работата на Алън Дълес и Франк Уизнър. Личната му привързаност и професионално уважение към тях добавят към думите му неизмерима тежест. Строго секретният му доклад никога не е бил обнародван и вътрешноведомствените историци на ЦРУ публично са поставяли под въпрос съществуването му.^[22] Но основните му заключения се появяват в доклад на Съвета по разузнаване от 1961 г., придобит от автора. Някои от пасажите се възпроизвеждат тук за първи път.

„Ние сме сигурни, че подкрепилите решението на това правителство от 1948 г. да се заеме с програма за психологическа война и паравоенни действия не биха могли да предвидят последиците от операциите, които са резултат от решението — се казва в доклада. — Никой, освен хората в ЦРУ, непосредствено заети с ежедневните си действия, няма детайлна представа какво се върши.“

Планирането и одобрението на изключително чувствителни и извънредно скъпи тайни операции „става все повече и повече работа на ЦРУ — сериозно гарантирана с безотчетните средства на Управлението… ЦРУ, натоварено, богато, привилегировано, харесва своята «кралетворска» отговорност (интригата е омайваща — от успехите идва значително самоудовлетворение, понякога придружено с аплаузи, няма наказание за «провали» — и цялата работа е много по-проста от събирането на тайна информация за СССР чрез обичайните методи на ЦРУ!).“

Докладът продължава:

В Държавния департамент е налице голямо безпокойство за отражението от действията на ЦРУ в областта на психологическата война и паравоенните операции на нашите външни отношения. Хората от Държавния департамент смятат, че може би най-големият принос на този съвет ще е да обърне вниманието на президента върху значителното, почти едностранно влияние, което действията на ЦРУ в психологическата война и нелегалните акции имат върху действителното формиране на външната ни политика и отношенията ни с нашите „приятели“…

Подкрепата и манипулирането на местни средства за информация, работнически групи, политически фигури и партии от ЦРУ, както и другите му дейности, които могат по всяко време да имат много значително отражение върху отговорностите на съответния посланик, понякога са му напълно непознати или само смътно известни… Твърде често се оформят различия в мненията относно американското поведение към местни фигури или организации, особено между ЦРУ и Държавния департамент… (Понякога братската връзка между държавния секретар и директора на разузнаването може произволно да определи „американската позиция“)…

Психологическата война и паравоенните операции (често произлизащи от нарасналото набъркване в делата на други държави от страна на умни, високообразовани млади мъже, които трябва непрестанно да вършат нещо, за да оправдаят съществуването си) днес се водят на световно равнище от орда (заличено.) представители на ЦРУ, много от които поради самото естество на ситуацията с личния състав (заличено.) са политически незрели. (От „работата“ им с непостоянни, променливи характери и от прилагането на „теми“, внушени от главната квартира или развити от тях на място — понякога по идея на местни опортюнисти — вероятно ще произлязат, и вече произлизат, странни работи.)

Тайните операции на ЦРУ се водят „на автономна и нерегулирана основа в изключително важни сфери, включващи провеждането на външната политика — заявява допълнителен доклад на президентския Съвет по разузнаване от януари 1957 г. — В някои направления това води до ситуации, които са почти невероятни.“

В следващите четири години на поста си президентът Айзенхауер опитва да промени начина, по който е ръководено ЦРУ. Но той казва, че е наясно, че не може да промени Алън Дълес. Нито пък може да мисли за друг човек, който да ръководи Управлението. „Това е един от най-особените типове операции, които може да провежда едно правителство — казва той, — и вероятно се изисква странен вид гений, за да ги осъществява.“^[23]

Алън не е приемал надзиратели. Било е достатъчно едно мълчаливо кимване от Фостър. В американското правителство никога не е имало двойка, приличаща на братята Дълес, но възрастта и изтощението ги сломяват. Фостър е със седем години по-възрастен от Алън и умира. Той знае, че има фатален рак, който го убива в продължение на следващите две години. Бори се храбро, летейки из целия свят, дрънчейки с всяка налична сабя в американския арсенал. Но Фостър се топи и това създава обезпокоително неравновесие в директора на разузнаването. Идеите и чувството му за ред стават ефимерни като дима от лулата му.

Тъй като Фостър започва да гасне, Алън повежда ЦРУ в нови битки из Азия и Близкия изток. Студената война в Европа може и да е патова ситуация, казва той на началството си, но борбата трябва да продължи с нова интензивност от Пасифика до Средиземноморието.