Алберт Лиханов
Чисти камъчета (7)

1

Михаска обичаше да гледа облаците. По люлеещата се желязна стълба се качваше на плоския покрив. Тук, зад последния комин, точно до капандурата, беше любимото му място. Като легне по гръб, не се вижда дори от покрива, камо ли от земята. Това местенце го беше открил още през войната, когато беше във втори клас. По това време вечер се назначаваха дежурни, за в случай на бомбардировка. Впрочем, тези дежурства скоро бяха отменени, защото фашистките самолети не можеха да стигнат до техния град. А въздушна тревога бе обявявана всичко на всичко два пъти, сигурно просто така, за всеки случай. Михаска помнеше тази вечер. Малко преди това те двамата с майка му бяха залепили по прозорците кръстосани бели лентички — като всички. На горното стъкло кръст, на страничните също по един кръст. Всички казваха, че това било много полезно. Ако падне бомба, стъклата с такъв кръст не се чупят. Право казано, Михаска много-много не вярваше, защото най-малкото камъче е сигурна смърт за стъклото, камо ли бомба!

А след няколко дни една вечер зави сирена и майка му го нахока, защото се туткаше — копчетата на палтото му не искаха да се закопчават.

Когато излязоха от къщи, по черното небе шареха лъчи на прожектор и от време на време осветяваха един самолет.

Но самолетът беше съветски, четирикрил „царевичар“; немците нямаха такива.

Майка му го подканяше да бърза, а той й казваше да не се притеснява, защото самолетът е техен. Скривалището беше далеко и преди да стигнат до него, тревогата свърши и те си тръгнаха към къщи. Михаска повтаряше на майка си: „Виждаш ли, аз какво ти казвах…“. Майка му нищо не отвръщаше, само въздишаше.

А покрива го бяха оборудвали тогава както трябва. В четирите ъгъла сложиха сандъчета с пясък, до капандурата — бъчва с вода, на самата бъчва зачукаха два пирона, извиха ги нагоре и на тези куки закачиха две кофи.

На Михаска му харесваше така. Приличаше му на кораб. Там също висят кофи, само че бели с червена ивица.

Но до бъчвата изобщо не се стигна. После децата разпиляха пясъка по покрива, а кофите бяха прибрани в домсъвета.

От цялата тревога остана само това тайно място на Михаска зад комина.

Той понякога идваше тук, лягаше по гръб, усещайки топлината на напеченото желязо, и гледаше небето, облаците.

Облаците препускаха пред него като бели платна и като диви зверове, каквито няма дори в приказките. Понякога приличаха на фашисти — озъбени муцуни с рогати каски и тогава Михаска започваше война с тях и ги разстрелваше — „та-та-та-та!“ — с автомата.

Сега вече нямаше война, фашистите бяха разгромени и Михаска просто така блаженстваше на покрива.

А фашистите — ето ги. Оттук Михаска вижда зад дъсчената ограда с бодлива тел зелените фрицове — как строят нова къща. „А така, стройте, стройте — мисли си Михаска. — Само знаете да рушите, стройте сега!“

Глупава работа: като че ли главата му е пълна само с война и фашисти, за нищо друго не може да мисли!

Той се загледа в облаците и се опита да си представи някакви цветя, но там, на небето, имаше само взривове, взривове.

Михаска стисна клепачи и реши, че напук няма да мисли повече за войната и няма да гледа тези взривове в облаците.

Тогава помисли за баща си и отвори очи.

Над главата му плуваха цветя от облаци.