Алберт Лиханов
Чисти камъчета (41)

5

Михаска излезе на двора, закрачи като вдървен, замислен за своите си работи, и внезапно се лепна в нещо влажно. Изтръпна. На въжетата висеше пране.

Остана така един миг, после се сети и смъкна от въжето мокрия си панталон и ризата. После лежа на речния бряг докато се мръкне. Слънцето прежуряше като разпалена печка. Реката приличаше на дълга сребърна риба с блеснали люспи. Щом утихнеше вятърът и люспите изчезваха.

Боровете бяха затъкнали върховете в небето като остри копия.

Михаска лежеше по гръб и гледаше тези зелени копия как се полюшват над главата му. Жълтият пясък на баирчета се спускаше към водата и се издигаше нагоре, към стръмния бряг, дето растяха боровете.

Щом придойдеше водата, заливаше целия пясък и реката се вдигаше чак до корените на боровете, а после бавно отстъпваше, оставила зад гърба си пясъчни стъпала.

В блесналата вода личеше пясъчен нос, навлязъл много надалеч в реката, сякаш да я пресече. Но не успяваше. Пълзеше към тридесет метра навътре, огъван от бързото течение като старинен лък, после изчезваше. Отляво и отдясно водата беше много дълбока.

Реката миришеше на смола и на риба. Насред течението плуваше лодка. Пълна с хора. Нещо пееха, но какво? — не се чуваше: вятърът отнасяше думите.

Обзе го странно, необяснимо облекчение. Разбираше, че би трябвало да му е тежко, дори да плаче, така или иначе — да скърби. Защото беше напуснал дома си. Завинаги. Не от яд, а обмислено, със съзнанието какво върши.

Сега не беше като онова бягство във втори клас. Сега беше обмислил всичко и веднъж завинаги.

Нямаше как да не напусне.