Алберт Лиханов
Чисти камъчета (15)

9

Сега вече, щом си научеше уроците, Михаска често ходеше при баба Ивановна, при Лиза и Катка, и видя целия живот на малкото семейство като на длан.

Помнеше майката на Катя и Лиза, високия й ръст, бялото й лице, удивително бяло, сякаш посипано с брашно, и зеленото й палто, прекроено от шинел.

Всички нещастия се бяха струпали връз Ивановна и момиченцата изневиделица и без жал.

Преди войната Катка и Лиза живеели с майка си при баща им на границата. Той бил военен. Когато започнала войната, веднага ги изпратили при Ивановна. Влакът с бежанците дълго се влачил; и когато най-сетне Катка и Лиза с майка им пристигнали, Ивановна им показала известието за смъртта на баща им.

След като се поокопитила от мъката, майката започнала работа. По това време пристигали много евакуирани — всеки ден по няколко ешелона; трудно било да се намери работа и тя се хванала в хлебозавода да разкарва с дървена количка хляб. В този завод имаше едно предимство — понякога можеше да изпросиш от работничките в пекарния цех малко хляб, понякога дори цяла половинка. Това се наказваше строго. Ако пазачите хванеха някого от работниците в хлебозавода с хляб, веднага го предаваха под съд, но нямаше нищо за ядене. Катка и Лиза гладуваха и майка им рискуваше.

Количката имаше една дървена летва, която се буташе с гърди, и не беше много голяма, здрав и сит човек не би се затруднил да я кара. Но майка им след смъртта на баща им постоянно боледуваше, не си дояждаше, а и ставаше посред нощ, някъде към три, защото по това време вадеха хляба, и трябваше да чака на опашка заедно с други също толкова слаби и бледи жени с бели престилки, със същите дървени колички като нейната, за да натовари хляба и да го кара по магазините.

За нещастие й се случваше да не успее да преброи всичкия хляб, който товареше и чак после установяваше липсите. Това ставаше рядко, но дори само един хляб да липсваше, трябваше да брои триста рубли, за да го купи от пазара. А откъде толкова пари?

Понякога ставаше и обратното, уморените снабдители да сбъркат, за тях това не беше чак толкова страшно, а и какво са за завода няколко хляба — тогава майката си премълчаваше и донасяше хлябовете в къщи. Момиченцата скачаха, чупеха си краешничета, а майката ги гледаше и плачеше беззвучно. Сигурно се срамуваше, че лъже някого, но гладът надделява над срама, особено когато децата ти гладуват.

Количката й беше много стара, понякога колелото се чупеше.

Веднъж Михаска се беше запътил нанякъде, случи се една кишава есен, и изведнъж видя край пътя майката на Лиза и Катка, коленичила до падналото колело на количката. Тя се мъчеше да надене колелото на оста, но количката беше натоварена с хляб, а хлябът клисав — едно мъничко парченце тежеше половин кило (разправяха, че нарочно му сипвали вода), и майка им нямаше сили да я повдигне. Михаска отиде при нея, опита се да й помогне, но колко му бяха силиците тогава, през четиридесет и първа? Беше кожа и кости.

Тогава майка им го помоли да отиде до хлебозавода, да каже там да изпратят някого, и Михаска се затича, изчака да излязат от портала три други жени с колички и ги заведе да помогнат.

Друг път Михаска видя Катка — тя крачеше заедно с майка си и буташе дървената летва.

Времето се беше задържало по-сухо и кишата се беше заледила — количката се подхлъзваше ту наляво, ту надясно. Тогава Михаска отиде при тях, хвана се трети във впряга и си помисли, че сигурно отстрани приличат на онези хора от картинката, която беше видял в едно списание отпреди войната. Някакви дрипльовци влачат по реката шлеп. Единствената разлика е, че те тримата не са чак толкова окъсани.

Точно тогава стана онази беля, през есента на четиридесет и първа, буквално ден-два, след като Михаска им беше помогнал.

Рано една сутрин, още беше съвсем тъмно, от коридора изведнъж се дочу див крясък. Михаска рипна. Майка му само по нощница се хвърли в коридора и бързо се върна, но толкова пребледняла, че и в тъмното личеше.

Запали газената лампа и дълго остана така мълчалива, свила устни. Михаска я пита и разпитва какво е станало, искаше да излезе и той в коридора да види, но тя не го пусна, най-сетне отвори уста и каза, че майката на Лиза и Катка я сгазил камион.

Михаска не повярва, отново се запъти към вратата, но майка му го хвана, заключи вратата и си легна. Цялата трепереше. Може би си беше помислила: ами ако се беше случило на мен? Какво щеше да стане с Михаска? Той си няма ни баба, ни никой. Право в сиропиталището.

Михаска отиде на погребението заедно с майка си. Две от разносвачките свалиха фургончетата за хляб от количките си и съединиха двете колички. Някой донесе борови клонки, много особени — сребристи, почти бели и толкова красиви. Клонки от сребриста ела, бяха ги взели от ботаническата градина. Та украсиха съединените колички с клонките и сложиха отгоре дъсчения ковчег. После разносвачките измъкнаха от чантите си бели престилки и си ги облякоха върху палтата. Подхванаха количката от четирите страни, двадесетина жени с бели престилки върху палтата, и подкараха ковчега към гробището.

Движеха се съвсем безшумно и мълчаливо, сигурно за първи път толкова тихо се движеха с количките. Ковчегът беше закован — Михаска не видя повече майката на Лиза и Катя. Момиченцата придържаха от двете страни баба си, кой знае защо на Ивановна главата й трепереше. За една нощ беше побеляла цялата.

По-късно Михаска научи, че количката се хлъзнала на едно заледено място, отзад идвал камион, шофьорът натиснал спирачката, камионът поднесъл — право върху количката…