Алберт Лиханов
Чисти камъчета (37)

1

Краката му сами го носеха. Струваше му се, че се е раздвоил. Като че главата му не командваше краката. Краката му правеха стъпка след стъпка като чужди, сякаш някой друг ги мърдаше. А ръцете си, корема, гърба, сърцето изобщо не усещаше. Сигурно ги нямаше. Сигурно бяха изчезнали. Само глава и чужди крака.

Не знаеше накъде го носят краката му. Мислеше си за разни глупости и всичките му чудновати и смахнати мисли се въртяха като стъкълца в калейдоскоп, подскачаха от едната страна на другата.

Кой знае защо си спомни за Иван Алексеевич с черната му чанта, с триъгълника, омазан с тебешир; този забавен човек с голямата кръгла глава, дето веднъж им беше казал: „Нека ви гложди червеят на съмнението“. Михаска тогава чак се беше изхилил, много се учуди: „Какъв червей, защо ще ни гризе?“.

После се сети и за картофеното поле, за песничката, която си бяха пели там:

Мили ни картофки, здрасти-расти-расти-расти,

ниско кланяме се тук-тук-тук…

Път далечен не ни плаши-лаши-лаши-лаши,

ще го минем в зной и студ-туд-туд.

Тогава Михаска беше изровил един грамаден картоф, колкото тепсия. Беше жълт и приличаше на стиснат юмрук. Виждаха се дори побелелите пръсти. Михаска тогава си беше помислил: „Какво ли стиска този юмрук, интересно?“. Но не измисли нищо.

Сега пестникът изплува от някакви дълбини на паметта му и се спря пред очите му. „Сигурно циклопите са имали такива юмруци“ — помисли си Михаска. За циклопите бяха учили по история. Еднооки чудовища някакви. Нито хора, нито зверове, По-рано хората са вярвали в съществуването им. Но това са глупости. Няма циклопи и никога не е имало.

Михаска реши да помисли за майка си, за шамарите, но не му се мислеше за това. Неприятно му беше и толкова. Сега дори не я винеше. Просто някак вяло се чудеше: „Я виж ти!… Я виж ти!“.

И закрачи в такт с тези думи. На всяка крачка — дума: „Я… виж… ти!…“. Сякаш някой му броеше.

Излезе на главната улица, видя отпред „кардаковия“ и остатъците от перила във вид на лири, а долу под тях бъчвата със сладолед и продавачката Фролова.

Моментално си спомни кучетата, тясното пространство помежду им и мравки го полазиха. Понечи да свие нанякъде, да не се доближава до Фролова, но веднага се скара сам на себе си: Фролова не е куче, веднъж се уплаши от нея, стига вече, а парите за сладолед са си лично негови, законни. Помисли си за отвратителната гипсова котка, дето се беше разположила на половината полица. Колко време го беше следила! Като шпионин. Не го изпускаше из очи. В който и ъгъл да отидеше, котката непрестанно го гледаше с изцъклените си очи. Сега на пода се валяха само чирепчета. Сигурно майка му вече ги е изхвърлила. „По дяволите тези петици и четворки! — реши той. — Вече ще уча само за тройки. Но поне безплатни.“

При Фролова нямаше никого. Михаска си помисли, че най-добре отначало да вземе два сладоледа, да се поразходи и да ги изяде, а после да си купи още. Подаде на продавачката пари за два сладоледа и отмести поглед от нея, докато му правеше студеното лакомство. Много му се пиеше, горещо му беше, а пък Фролова беше с вдигната яка. „Може да й е студено от сладоледа“ — помисли си Михаска.

Фролова му даде единия сладолед, погледна го и застърга с лъжицата за втория. После сякаш се сети за нещо, загледа го по-внимателно.

— А-а… — ласкаво каза тя. — Ти си момченцето, дето го нападнаха нашите кучета…

Михаска пристъпи на място, щеше му се да избяга, но Фролова държеше другия сладолед и не му го даваше.

— Хра-абро момченце — продължи тя, заклати глава. — За първи път виждам такъв юнак. Но и вашите си ги бива. Каква врява вдигна само баща ти, когато идва. Иска ни петстотин рубли за теб.

— Какво? — не разбра Михаска.

— Такова. „Веднага петстотин рубли за сина ми — вика, — че иначе отивам в съда.“

И пак сякаш някой друг отмести крака му. Михаска отстъпи назад, после се обърна и побягна.

— Момченце! Момченце! — викаше го Фролова. — Сладоледа!…