Алберт Лиханов
Чисти камъчета (35)

29

После Михаска каза, че Саватей действал като поп.

Защото поповете как скланят някого да се моли на бога? Като дочуят, че някой човек е зле, че му се е случило нещо лошо, и веднага го навестяват. Утешават го, успокояват го, дават му пари, ако няма, пък да ги върнел когато може.

Сашка взе да се стяга, трябваше да се прибира вече.

— Не ми се сърди — каза той. — Животът си иска своето, разбирам.

Михаска се учуди.

— Какво? — попита той.

— Животът си иска своето — повтори Сашка и сбърчи чело.

— Какво свое? — пак не разбра Михаска.

— Ами… това, дето… — заекна Сашка. — Дето майка ти продаваше бонбони.

Михаска бавно се надигна от леглото.

— Какво ти става, недей — уплаши се Сашка. — Добре де, какво толкова?

— Кога е продавала? — попита Михаска.

— Ами тогава… Майка ми беше на пазара, като се върна, вика: „Така си и знаех, Михайлова прави далавери с бонбоните…“.

Сърцето на Михаска затупа, сякаш някой чукаше с желязо по грамадна тръба.

„Значи ме е излъгала. Значи тогава в тъмния коридор наистина се олюля. Лъгала ме е. За всичко ме е лъгала!“

Скочи от леглото и взе да си намъква панталона. Ще отиде в магазина. При майка си. Трябва да я види, да я чуе какво ще му каже.

Но нали беше видял онези бонбони, беше ги видял. Други ли са били?

Сашка се изплаши, започна да му смъква панталона, но Михаска го блъсна: „Значи, наистина е продавала. Значи Сашка тогава каза истината“.

Навлече и ризата.

Отвън се чу шум. „Може да е тя… помисли си Михаска. — Много хубаво! Сега всичко ще се изясни.“

Вратата скръцна и влезе баща му. Пристигна си! Беше облечен със сив шлифер.

— Здравейте, юнаци! — весело подвикна баща му и хвърли шлифера.

Дрехата шумно падна на пода, трепна като прилеп.

— Здрасти, юнаци! — отново викна баща му, засмя се и си хвърли на пода шапката.

Михаска помисли, че баща му може би е пил — отдавна не беше го виждал такъв. Май и Сашка си помисли същото. Незабелязано се промъкна покрай баща му, от вратата му махна с ръка — а на лицето му беше изписано чувство за вина — и изчезна.

Баща му вдигна шлифера и взе да обикаля стаята, да търси някой пирон, без да забележи как се свива лицето на Михаска, докато се облича.

— Пак навън! — викна баща му. — Пак ще метеш улиците, а, живак такъв? — И се засмя без никаква причина. Изглежда наистина беше пил.

И Михаска отново си представи майка си: как се беше олюляла тогава в коридора и как й беше посивяло лицето, а той си бе помислил, че е от слабата крушка.

Михаска си закопча панталона. Отзад всичко го болеше, едвам стъпваше, но се запъти към вратата. Час по-скоро в магазина, час по-скоро да я види, да я погледне в очите!

— Накъде пак! — отново викна баща му. — Чакай малко, не бързай, ще ти покажа нещо…

Пристъпи към средата на стаята и някаква дъска скръцна под ботуша му. Разкопча си колана с петолъчката на катарамата. И изпод гимнастьорката му като от чувал се посипаха пари.

Червени, зелени, сини, жълти…

Пари.

Куп пари.

„Глупости! — помисли си Михаска. — Глупости! Това са само глупости.“

Изведнъж му се доспа. Върна се при леглото и си събу панталона.

Нямаше нужда никъде да препуска.